Златната клонка

1. Диана, богинята на плодородието

Видяхме, че според едно широко разпространено поверие, което не е лишено от фактическо основание, растенията се размножават по пътя на половото сношение и на принципа на хомеопатичната или имитативната магия това размножаване се стимулира от истинския или привиден брак на мъже и жени, които временно изпълняват ролята на представители на духовете на растителността. Такива магически представления са играли голяма роля в народните празници на Европа и тъй като са основани на много примитивно разбиране за природните закони, те очевидно са възникнали в най-далечна древност. Затова едва ли ще сбъркаме, ако приемем, че те датират от времето, когато прадедите на цивилизованите европейски народи все още били варвари, пасели своя добитък и отглеждали жито по откритите места сред огромните гори, които тогава са покривали по-голямата част от континента, от Средиземно море до Арктика. Но ако тези стари заклинания и магии, предназначени да подпомогнат растежа на листата и цветовете, на тревата, цветята и плодовете, са оцелели до наши времена под формата на пасторални сцени и народни веселия, не е ли логично да предположим, че преди около две хиляди години те са били запазени сред цивилизованите народи на древността в по-малко развита форма? Иначе казано, не е ли вероятно в някои празници на древните да открием еквиваленти на нашите тържества по Първи май, Св. Троица и Еньовден с тази разлика, че в онези дни церемониите не са се свеждали до чисти представления и празници, а все още са били религиозни или магически ритуали, при които актьорите съзнателно изпълнявали възвишените роли на богове и богини? Ето в първата глава от тази книга намерихме основание да смятаме, че Немийският жрец, който носел титлата Горски цар, е имал за своя другарка богинята на дъбравата, самата Диана. Не е ли възможно той или тя като Горски цар и Горска царица да са били сериозно приемани съответствия на веселите кукери, които в съвременна Европа изпълняват ролята на Майски крал и Майска кралица, на жениха и булката на Св. Троица и не е ли възможно техният съюз да се е празнувал всяка година като теогамия или божествен брак? Както ще видим, подобни обредни сватби на богове и богини са се изпълнявали като тържествени религиозни ритуали на много места в древния свят и затова в предположението, че свещената горичка край Неми е може би сцена на ежегодна церемония от този вид, не е лишено от достоверност. Не разполагаме с преки доказателства, но аналогията говори в полза на това становище и ще се опитам да го докажа.

По начало Диана била богиня на горите, както Церера била богиня на житото и Бакхус — бог на лозята, светилищата й били обикновено в дъбрави. Нещо повече — всяка горичка била посветена на нея и при посвещения често я свързвали с горския бог Силван. Но независимо от своя произход, Диана никога не е била само богиня на дърветата. Подобно на нейната гръцка посестрима Артемида, тя сякаш се е развила като олицетворение на плодородието на живата растителна и животинската природа. Господарка на горите, тя естествено се смятала собственица на дивите и питомните зверове, които бродели из нея, дебнели плячката си в мрачните й дълбини, хрупали свежи листа и изникналите сред клоните филизи или пасели тревата на откритите гористи поляни и долчинки. Затова била и богиня, покровителка на ловците и пастирите, също както Силван бил бог не само на горите, но и на добитъка. По същия начин хората във Финландия смятали дивите зверове в горите за стада на горския бог Тапио и на неговата достолепна и красива жена. Човек не можел да убива тези животни без великодушното разрешение на божествения им собственик. Затова ловецът се молел на горските божества и им обещавал богати дарове, ако подкарат дивеча към него. По всичко личи, че и добитъкът се радвал на покровителството на горските духове, когато бил в оборите и когато се губел из горите. Преди да отидат в гората на лов за сърни, диви кози или диви прасета, хората от народността гайо смятат за необходимо да получат разрешението на невидимия господар на гората. Това се прави по предписаната форма от човек със специална подготовка в горското изкуство. Той слага парченце бетел пред изрязан по особен начин стълб, представящ Господаря на гората, а след това се моли на духа да даде знак за своето съгласие или отказ. В своя трактат за лова Ариан разказва, че келтите правели ежегодно жертвоприношение на Артемида на рождения й ден и купували жертвеното животно с парите, събрани от данъка, който плащали за всяка лисица, заек или сърна, убити от тях през годината. Обичаят явно означава, че дивите зверове принадлежат на богинята и тя трябва да бъде обезщетена за загубата им.

Но Диана била не само покровителка на дивите зверове, господарка на горите и планините, на самотните горски полянки и бликащите потоци. Смятали я и за Луната и по-специално за жълтата, пълна луна преди есенното равноденствие. Тя пълнела хамбара на селския стопанин с едър плод и чувала молитвите на родилките. Както видяхме, в свещената горичка при Неми я почитали специално като богиня на раждането, която дарявала мъже и жени с потомство. Така Диана, подобно гръцката Артемида, с която непрекъснато я отъждествявали, може да се нарече богиня на природата изобщо и по-специално на плодородието. В такъв случай няма нищо чудно, че в нейното светилище на Авентинския хълм я представяли със статуя, копирана от многогърдия идол на Артемида в Ефес, с претрупани символи на щедро плодородие. Освен това от тях можем да разберем защо древен римски закон, приписван на цар Тул Хостилий, предписвал при извършено кръвосмешение върховните жреци да правят жертвоприношение в дъбравата на Диана. Защото, както знаем, обикновено се смята, че престъпното кръвосмешение причинява безплодие и затова то трябва да се изкупи по някакъв начин пред богинята на плодородието.

Но съгласно принципа, че богинята на плодородието трябва сама да е плодовита, на Диана подхождало да има партньор-мъж. И ако може да се вярва на свидетелството на Сервий, неин другар бил същият този Вирбий, който има свой представител, или може би свое въплъщение в лицето на Горския цар от Неми. Техният съюз трябвало да допринесе за плодородието на почвата, животните и човешкия род и хората съвсем естествено смятали, че тази цел би могла да се постигне по-сигурно, ако свещеният брак се празнува всяка година, а ролите на божествената булка и божественият жених играят статуите им, или живи хора. Нито един древен автор не споменава, че в горичката е ставало такова нещо, но онова, което знаем за ритуала в Ариция, е много малко и едва ли липсата на информация точно по този въпрос може да се смята за унищожително възражение срещу теорията ми. Защото в отсъствието на преки доказателства теорията се основава по необходимост на аналогия с подобни обичаи, спазвани другаде. В предишната глава описахме примери от съвременността за някои повече или по-малко изродени обичаи. Сега ще разгледаме техните древни съответствия.

2. Сватбата на боговете

Внушителното светилище на Бел във Вавилон се извисявало над града като пирамида — поредица от осем кули или етажи, построени един над друг, а върху най-високата от тях, до която можело да се стигне по виещи се стълби, се издигал просторен храм. В храма имало огромно, великолепно, драпирано и тапицирано легло, а край него — позлатена маса. В храма нямало статуи и нито едно човешко същество не можело да преспи в него с изключение на една жена, която според халдейските жреци богът избирал измежду всички жени на Вавилон. Те твърдели, че божеството идвало в храма нощем и спяло на голямото легло, а бидейки негова съпруга, жената не можела да има връзки със смъртен мъж.

В египетския град Тива в храма на Амон спяла съпругата на бога и според легендата, също като смъртната жена на Бел във Вавилон, тя нямала връзки с мъже. В египетските текстове често се споменава тази „божествена съпруга“ и от тях личи, че са я смятали не по-малко видна личност от самата египетска царица. Защото според египтяните техните монарси в същност се зачевали от бога Амон, който за известно време приемал образа на седящия на трона фараон и така се сношавал с царицата. Божественото създаване на потомство е издялано и изрисувано с големи подробности на стените на два от най-старите храмове в Египет — в Деир ел Бахари и в Луксор, и надписите към рисунките не оставят място за съмнение какво е значението на сцените.

В Атина богът на лозата се женел всяка година за царицата и при церемонията се разигравало не само бракосъчетанието, но и консумирането на божествения брак. Не знаем обаче дали ролята на бога е играна от мъж или от статуя. От Аристотел научаваме, че тя се извършвала в старата официална царска резиденция, известна под названието Хлева, или кметството на североизточния склон на Акропола. Сватбата едва ли е имала друго значение, освен да осигури плодородието на лозята и другите плодни дървета, чийто бог бил Дионис. Така че както по форма, така и по значение церемонията отговаря на брака на Майския крал и Майската кралица.

При големите тайнства, чествувани през месец септември в Елевзин, хиерофантът и жрицата на Деметра представяли брака на небесния бог Зевс и богинята на житото Деметра, играейки ролята на бог и богиня. Но това съвъкупление било само театрално или символично, защото хиерофантът временно се лишавал от мъжествеността си, като за целта използувал бучиниш. Изгасяли факлите и двойката изчезвала в един тъмен ъгъл, докато тълпата вярващи очаквала в тревожно напрежение резултата от това мистично сношение, тъй като смятали, че от това зависи тяхното спасение. След време хиерофантът отново се появявал и на ярка светлина мълчаливо показвал на събраните житен клас — плода на божествения брак. После на висок глас обявявал: „Царица Бримо роди свещено момче Бримий“, с което искал да каже: „Могъщата роди Могъщия.“ Или в крайна сметка, че майката на житото е родила своето дете — житния клас, а в свещената церемония се разигравали нейните родилни болки. По всичко личи, че показването на ожънатия клас било върховен момент в тайнствата. Така при сиянието, хвърляно около тези ритуали от поезията и философията на по-късни векове, все още се очертава, подобно далечен пейзаж зад обляната от светлина омара, простият селски празник, предназначен да покрие широката Елевзинска равнина с богата реколта чрез брака на богинята на житото с бога на небето, който оплождал голата земя с благодатни дъждове. През няколко години жителите на град Платен в Беотия чествували празник, наречен Малка Дедала, на който в древна дъбрава отсичали дъб. От дървото правели статуя, обличали я като булка и я слагали на биволска каруца заедно с жених. Статуята откарвали на брега на Азоп, а оттам в града. Придружавали я хора, които свирели и танцували. Жителите на Беотия празнували деня на Голямата Дедала веднъж на всеки шест години и тогава натоварвали на каруца всички четиринадесет статуи, събрани от малките празници, откарвали ги при р. Азоп, а оттам до върха на планината Китерон, където ги изгаряли на голяма клада. В легендата, с която обясняват празника, се разказва, че хората чествували празника на Зевс и Хера, представена от дървената статуя и булчинските дрехи. Всяка година в Швеция развеждали на каруца в естествена големина статуя на Фрей, бога на животинското и растителното плодородие, придружена от красиво момиче, наречено жена на бога. То играело ролята на негова жрица в големия храм в Упсала. Където и да минела каруцата със статуята на бога и цъфтящата му млада булка, се трупали хора да ги посрещнат и принесат дарове за плодородна година.

Значи, обичаят да се женят богове за статуи или човешки същества бил широко разпространен сред народите от древността. Идеите, на които почиват подобни обичаи, са прекалено първични и няма никакво съмнение, че цивилизованите египтяни и гърци са ги наследили от своите прадеди диваци или варвари. Това предположение придобива по-голяма достоверност с установяването на подобни по вид ритуали, изпълнявани от по-изостаналите народи. Съобщават например как веднъж вотяките от Малмижска област в Русия били сполетени от поредица слаби реколти. Не знаели какво да правят, докато най-сетне стигнали до заключението, че техният могъщ, но пакостлив бог Керемет вероятно им се сърди, защото не е женен. Изпратили депутация от старейшини при вотяките от Кура и се уговорили с тях. После се върнали, събрали голям запас от ракия и като приготвили празнично украсена конска каруца, организирали шествие и дрънкайки със звънци, както правят, когато вземат булка, се отправили към свещената дъбрава при Кура. Там яли и пили весело цяла нощ, а на сутринта изрязали в горичката четвъртит чим и го отнесли със себе си. Но ако на малмижските вотяки провървяло, на вотяките от Кура тръгнало наопаки, защото в Малмиж посевите били добри, а в Кура лоши. Възмутените селяни от Кура ругали и били онези, които дали съгласието си за сватбата. „Не е много лесно да си представим какво са имали пред вид с тази сватбена церемония — пише авторът, който съобщава за този случай. — Може би, както смята Бехтерев, те са искали да оженят Керемет за добрата и плодородна майка-земя Мукилчин, за да му повлияе за добро.“ Когато в Бенгалия копаят кладенец, правят дървена статуя на някой бог и го женят за богинята на водата.

Често булката, предназначена за бога, не е от дърво, а жена от плът и кръв. Индианците от едно перуанско село женели красиви девойки на около четиринадесет години за камък с формата на човек, когото смятали за бог (хуака). Всички от селото вземали участие в сватбената церемония, която траела три дни и била съпроводена с много веселие. След това момичето оставало девствено и го принасяли в жертва на идола. Проявявали към него извънредно уважение и го смятали за божествено. Всяка година към средата на май, когато започвал риболовният сезон, алгонкините и хуроните женели мрежите си за две малки момичета на шест или седем години. На сватбеното тържество слагали мрежата между тях и я увещавали да събере смелост и да хване много риба. Избирали толкова млади булки, за да са сигурни, че все още са девствени. Твърдят, че обичаят водел произхода си от следния случай: Една година, когато дошъл риболовният сезон и алгонкините хвърлили мрежите си както обикновено, не хванали нищо. Изненадани от неуспеха си, не знаели как да си го обяснят, докато не им се явила душата или геният на мрежата (оки) в образа на висок, добре сложен мъж, който им казал с горко вълнение: „Загубих жена си и не мога да намеря такава, която да не познава другиго освен мен, затова не успявате и няма да успеете, докато не ме задоволите.“ Тогава алгонкините свикали съвет и решили да успокоят духа на мрежата, като го оженят за две толкова млади момичета, че в бъдеще той да няма основание да се оплаква. Това стигнало до ушите на съседите им, хуроните, и те възприели обичая. Част от улова неизменно давали на семействата на двете момичета, които играели ролята на булки на мрежата за годината.

Ораоните от Бенгалия обожават земята като богиня и всяка година по времето, когато цъфти дървото сал, празнуват нейната сватба с бога на слънцето Дарме. Ето как протича церемонията: Всички се къпят, а след това мъжете се оттеглят в свещената горичка (сарна), докато жените се събират в къщата на селския жрец. След като принесат кокошки в жертва на бога-слънце и на демона на горичката, мъжете ядат и пият. „После силен мъж понася жреца на раменете си. Близо до селото жените посрещат мъжете и им измиват краката. При съпровода на барабани и песни те танцуват и подскачат и отиват в къщата на жреца, която е украсена с цветя. След това се извършва обикновената брачна церемония между жреца и жена му, която символизира предполагаемия съюз между Слънцето и Земята. След церемонията всички ядат, пият и се веселят, танцуват и пеят непристойни песни, а накрая се отдават на най-, бурни оргии. Целта им е да направят плодородна майката-земя.“ Така свещеният брак между Слънцето и Земята, олицетворен от жреца и жена му, се празнува като заклинание, което да осигури плодородието на земята и хората се отдават на разпътна оргия по същата причина по пътя на хомеопатичната магия да помогнат земята да стане плодородна.

Заслужава да се отбележи, че сред свръхестествените същества, които биват женени, е нерядко богът и духът на водата. Така на бога на езерото Виктория — Мукаса, когото хората от племето баганда омилостивяват винаги преди далечно пътуване по вода, осигурявали за жени девойки. Също като весталките те били обречени на целомъдрие, но изглежда, за разлика от тях, често са изменяли на този свой обет. Обичаят съществувал до XIX в., докато техният цар Муанга не се покръстил. Акикуйю от Източна Африка обожавал един речен змей и през няколко години женят змея-бог, и то преди всичко за млади момичета. За целта по заповед на магьосниците изграждат колиби, където те консумират свещения брак с доверчивите жени. Ако не отидат достатъчно момичета по собствено желание, хващат някои и ги замъкват насила да стоплят прегръдките на божеството. По всичко личи, че приписват плодовете на тези мистични бракове на бога Нгай, защото наистина сред акикуйю има деца, които минават за чеда божи. Казват, че веднъж, когато имало опасност обитателите на Кайели, селище на о. Буру от Малайския архипелаг, да бъдат унищожени от многото появили се крокодили, те приписали нещастието на страстта, която господарят на крокодилите изпитвал по някакво момиче. Затова заставили бащата на девойката да я облече в булчинско облекло и да я предаде в обятията на влюбения в нея крокодил.

Има съобщения за подобна практика и на Малдивските острови, преди жителите им да се помохамеданчат. Знаменитият арабски пътешественик Ибн Батута описва обичая и начина, по който бил преустановен. Няколко достойни за доверие туземци, чиито имена той посочва, го уверили, че когато хората от острова били идолопоклонници, при тях всеки месец се появявал зъл джин, който идвал отвъд морето под формата на кораб, пълен с горящи лампи. Тогава островитяните хващали млада девица и като я накичвали, я отвеждали в езическия храм на брега. Той имал прозорец, който гледал към морето. Оставяли момичето да прекара нощта там, а на сутринта я намирали обезчестена и мъртва. Всеки месец теглели жребий и на когото се паднело, давал своята дъщеря на морския джин. Последната девойка, предложена на демона по този начин, била спасена от набожен бербер, който рецитирал стихове от Корана и успял да прогони джина обратно в морето.

Разказът на Ибн Батута за демона и неговите смъртни съпруги много прилича на добре познат сюжет на народни приказки, които откриваме в различни варианти от Япония и Анам на изток, до Сенегамбия, Скандинавия и Шотландия на запад. У различните народи приказката се различава в подробностите, но обикновено в нея се разказва следното: В някаква страна е плъзнала многоглава ламя, змей или друго чудовище, което ще унищожи всички хора, ако не получава периодично човешка жертва, обикновено девица. Загиват много моми, докато накрая идва редът на царската дъщеря. Тя бива предадена на чудовището, но героят на приказката, обикновено беден младеж, се намесва в нейна защита, убива чудовището и получава за награда ръката на принцесата. В много приказки чудовището е описано като змей, който живее в море, езеро или извор. В други версии то е змей или ламя, която слага ръка на изворите и позволява на водата да тече, или хората да я ползуват, при условие че ще получава човешки жертви.

Бихме сбъркали, ако пренебрегнем всички тези приказки като чиста фантазия на разказвача. По-скоро можем да предположим, че те отразяват действителен обичай да се жертвуват момичета или жени за съпруги на водните духове, които хората често си представят като змейове или лами.