Златната клонка

1. Да не се докосва земята

В началото на тази книга поставихме два въпроса: Защо е трябвало жрецът от Ариция да убие своя предшественик? И защо преди да го направи, е трябвало да откъсне Златната клонка? На първия от двата въпроса вече отговорихме. Ако съм прав, жрецът от Ариция е бил един от онези свещени царе или антропоморфни божества, от чийто живот, както хората вярвали, зависело в голяма степен благополучието на общността, та дори и природният ред. Няма признаци, че обожателите или поданиците на такъв духовен владетел са създали някаква ясна представа за точната позиция, в която се намират по отношение на него; вероятно идеите им по този въпрос са били неясни и променчиви и бихме сбъркали, ако се опитаме да определим връзката с някаква логическа точност. Всичко, което хората знаят или по-скоро си представят, е, че по някакъв начин те самите, добитъкът и посевите им са тайнствено свързани с божествения си цар и в зависимост от това, дали той е добре или зле, общността е здрава или болна, стадата се плодят или се топят от болести и нивите раждат богата или оскъдна реколта. Най-голямото зло, което биха могли да си представят, е естествената смърт на техния ръководител, независимо от това, дали тя се дължи на болест или на старост, защото по мнението на неговите последователи такава смърт ще повлече със себе си най-катастрофални последици за тях и тяхната собственост: смъртоносни епидемии ще пометат всички хора и животни, земята ще откаже да ражда. Какво ти, самата природна даденост ще се разпадне? За да се предпазят от тези катастрофи, е необходимо да умъртвят царя, докато все още е в пълния разцвет на своето божествено мъжество, за да може свещеният живот, предаден с неотслабнала мощ на неговия приемник, да поднови своята младост и по този начин, чрез последователни преселения, в една непрекъсната поредица от енергични превъплъщения да остане вечно свеж и млад, обещание и гаранция, че хора и животни ще подновят по същия начин своята младост по пътя на непрекъснатата приемственост на поколенията и че винаги ще има сеитба и жътва, лято и зима, слънце и дъжд. Затова, ако предположението ми е вярно, жрецът от Ариция, немийският Горски цар е трябвало да загива системно от меча на своя приемник.

Но все още трябва да се запитаме: Каква е била Златната клонка? И защо всеки кандидат за жреческия сан в Ариция е трябвало да я откърши, преди да убие жреца? Сега ще се опитам да отговоря на тези въпроси.

Добре ще е най-напред да се спра на две от онези правила или табу, които са управлявали живота на божествените царе или жреци. Първото от тези правила, към което сега ще привлека вниманието на читателя, е, че на божествената особа не се разрешава да докосне земята с крак. Това правило било спазвано от върховния жрец на сапотеките в Мексико — той осквернявал святостта си, ако докоснел земята с мрак. Монтесума, императорът на Мексико, никога не стъпвал на земята; винаги го носели на раменете си благородници и ако стъпвал някъде, те му постилали скъпи килими, по които да върви. Срамно унижение било за японския Микадо да докосне с крак земята; нещо повече, през XVI век това било достатъчно да го лиши от неговия сан. Извън двореца го носели на раменете си мъже, вътре в него ходел по изящно изплетени рогозки. Царят и царицата на Таити не можели да докосват земята другаде освен в наследствените си владения, защото земята, на която стъпели, ставала свещена. Когато пътували от едно място на друго, те били носени на рамене от свети мъже. Винаги ги придружавали по няколко двойки от тези осветени прислужници и когато се налагало да бъдат сменени, царят и царицата прескачали на раменете на новите си носачи, без краката им да докоснат земята. Лошо предзнаменование било, ако царят на Досума стъпи на земята, защото трябвало да изпълни една изкупителна церемония. В своя дворец персийският император ходел по килими, на които друг освен него не можел да стъпи. Той никога не вървял пеша, а се возел в колесница или яздел кон. Някога царят на Сиам не стъпвал на земята, а го носели от място на място върху златен трон. По-рано царете на Уганда, техните майки и царици не бивало да ходят пеша извън просторните оградени места, в които живеели. Когато излизали, ги носели на раменете си мъже от биволския клан, няколко от които придружавали царствените особи при пътуване и се редували да носят свещения товар. Царят възсядал врата на носача и краката му били прибирани под неговите ръце. Когато някой от тези носачи се уморял, той прехвърлял царя на раменете на друг, без да допусне царският крак да докосне земята. Така са се придвижвали с голяма скорост и преминавали значителни разстояния. Носачите имали специална колиба в ограденото царско място, та да са под ръка, когато има нужда от тях. Допреди няколко години на хората с царска кръв от народността бакуба, или по-скоро бушонго, в южната част на Конго, било забранено да докосват земята; трябвало да седят на кожа, стол или на гърба на роб, който стоял на четири крака, краката им почивали на чужди крака. Когато пътували, ги носели хора на гърба си; а царят пътувал на носилка, окачена на два дълги пръта. Жрецът на земята на народността ибо в околностите на Авка (Южна Нигерия) трябвало да спазва много табу. Той например не бивало да вижда труп и ако се натъкнел на такъв по пътя си, трябвало да скрие очите си с превръзка, не бивало да яде много неща, сред които яйца, всевъзможни птици, овнешко, кучешко месо, месо от антилопа и т.н. Не му било разрешено да носи или да докосва маска и в къщата му не бивало да идва маскиран човек. А ако влезело куче, го убивали и изхвърляли. Като жрец на земята, той нямал право да седи на гола земя, да яде неща, които са паднали на земята, нито пък можело по него да се хвърля пръст. Според древния брахмански обред, при възкачването си на престола царят стъпвал на тигрова кожа и златна чиния, обували го в обувки от кожата на глиган и до края на живота си не можел да стъпи с боси крака на земята.

Обаче освен особите, които са непрекъснато свещени или табу и затова винаги им е забранено да докосват земята с крак, има други, които се радват на святост или са табу само в определени случаи и за тях въпросната забрана се отнася само в определеното време, през което излъчват аромата на святост. Така например, докато са заети с изпълнението на определени ритуали жриците, на каяните или бахаутите от Централно Борнео не бива да стъпват на земята и за целта поставят дъски, на които стоят. Воините, тръгнали по пътеката на войната, са също заобиколени от атмосфера на табу; затова някои северноамерикански индианци не сядат на голата земя през цялото време, докато са на бойна експедиция. В Лаос ловът на слонове е довел до поредица от табу; едно от тях е, че на главния ловец е забранено да докосва земята с крак. Затова, когато слиза от своя слон, останалите просват килим от листа и той стъпва на него.

Очевидно святостта, магическата способност, табу или както поискаме да наречем това тайнствено качество, с което се предполага, че е проникната особата табу, тя се схваща от първобитния мислител ката физическа субстанция или течност, с която светият мъж е зареден, също както лайденската стъкленица е заредена с електричество и точно както електричеството в стъкленицата може да се изпразни при контакт с добър проводник, така и святостта или магическата способност на човека може да се изпразни и да се оттече при контакт със земята, която, съгласно тази теория, служи като чудесен проводник за магическата течност. Следователно, за да се запази зарядът и да не отиде напразно, трябва да се внимава и да се попречи на свещената личност или личността табу да докосне земята; на езика на електротехниката, той трябва да бъде изолиран, за да не бъде изпразнен от скъпоценната субстанция или течност, с която е напълнен догоре като някакъв съд. А очевидно в много случаи изолацията на особата табу се препоръчва като предпазна мярка не само заради самата нея, а заради останалите; защото след като качеството святост или табу е, така да се каже, мощен експлозив, който може да се възпламени и взриви при най-малкото докосване, то е необходимо, в интерес на всеобщата сигурност, да се държи в тесни граници, да не би ако излезе от тях да гръмне, взриви, разруши, попари и унищожи онова, до което се докосне.

2. Да не вижда слънцето

Второто правило за отбелязване е, че слънцето не бива да осветява божествената особа. То се е спазвало от Микадо и от първосвещеника на сапотеките. Последният „се смятал за бог, който земята не е достойна да има на себе си, нито пък слънцето да го осветява“. Японците не позволявали Микадо да изложи свещената си особа на открито и се смятало, че слънцето не е достойно да свети на главата му. В Южна Америка индианците от Гренада „държаха онези, които трябваше да са управници или началници, били те мъже или жени, затворени в продължение на няколко години като деца, някои от тях седемгодишни, и при това така внимателно, че да не виждат слънцето, защото, ако се случеше да го видят, загубваха правото на господство; хранеха ги с определени видове храна; а онези, които ги пазеха, влизаха в усамотените им помещения по определено време и ги биеха жестоко“. Наследникът на трона на Богота например, който не бил син на царя, а на неговата сестра, трябвало още от бебе да се подложи на строга подготовка: живеел в пълно усамотение в храм, където не можел да види слънцето, нито да яде сол, нито да разговаря с жена; заобиколен бил с пазачи, които наблюдавали поведението му и отбелязвали всяка негова постъпка; ако нарушел едно единствено от наложените му правила, се смятал за опозорен и загубвал правата си върху трона. По същия начин наследникът на царството Согамасо трябвало, преди да наследи короната, да пости седем години в храм, затворен на тъмно, без да вижда слънцето или светлината. Принцът, който трябвало да стане Инка на Перу, постел един месец, без да види светлина.

3. Изолиране на момичета при полово съзряване

Интересно е, че двете правила, обсъждани по-горе — да не се докосва земята и да не се вижда слънцето, трябва да се спазват, поотделно или заедно, от много момичета по света при половото им съзряване. Негрите от Лоанго например отделят по време на пубертета момичетата в специални колиби й те не бива да докосват земята, с която и да е част от голото си тяло. При зулусите и сродните им племена в Южна Африка, ако първите признаци на пубертета се проявят докато момичето върви, събира дърва или работи на полето, то изтичва при реката и се крие сред тръстиките цял ден, за да не я види мъж. Покрива внимателно главата си с наметката, та слънцето да не свети върху нея и да изсуши и превърне момичето в повехнал скелет, което би се случило, ако се изложи на неговите лъчи. След като се стъмни, се връща в къщи, където за известно време стои изолирано в колибата. Правило при Ава-нконде, племе, населяващо северните брегове на езерото Няса, е след първата менструация момичето да се държи изолирано в затъмнена къща, с няколко компаньонки. Подът е покрит със сухи бананови листа, но в къщата не може да се пали огън и тя се нарича „къщата на Авасунгу“, т.е. на „момичета без сърца“.

На о. Нова Ирландия отделят момичетата в продължение на четири или пет години в малки клетки, държат ги на тъмно и не им позволяват да стъпят с крак на земята. Очевидец описва по следния начин: „Чух от един учител за някакъв странен обичай, свързан с някои от младите момичета тук, затова помолих вожда да ме заведе в къщата, където са те. Тя беше дълга около петнадесет метра, оградена с тръстики и бамбук, и на входа на тази ограда беше окачен сноп суха трева, за да покаже, че тя е строго «табу». Вътре в къщата имаше три конусообразни кафеза, високи два — два и половина метра и с обиколка три — четири метра в основата, която се намираше на около метър — метър и половина над земята и оттам започваше да се стеснява към върха. Тези кафези бяха направени от широките листа на дървото пан-анус, пришити плътно един към друг, така че вътре да не влиза светлина и въздух. От едната страна на всеки кафез има отвор, който се затваря с двойна врата, направена от преплетени ивици от листата на кокосова палма и панданус. На около метър от земята е издигнат бамбуков подиум, който служи за под на кафезите. Казаха ни, че във всеки от тях има затворена по една млада жена, която трябва да остане там поне четири или пет години и не й се разрешава да излиза извън къщата. Не можех да повярвам на онова, което чух; всичко това ми се струваше прекалено ужасно, за да е вярно. Обърнах се към вожда и му казах, че искам да видя вътрешността на клетката и да видя момичетата, за да им подаря няколко мъниста. Той ми каза, че това било «табу», забранено било друг мъж, освен роднините им, да ги види; предполагам обаче, че обещаните мъниста подействуваха като съблазън и той изпрати да доведат някаква стара дама, която се занимаваше с въпроса и която единствена имаше право да отвори клетките. Докато чакахме, чувахме момичетата, които говореха свадливо на вожда, сякаш възразяваха на нещо или изразяваха страховете си. Най-сетне дойде старицата и тя съвсем нямаше вид на много приятен тъмничар или пазач, нито пък изглеждаше доволна от искането на вожда да ни позволи да видим момичетата, защото ни изгледа по начин, който беше всичко друго освен приятелски. Но когато вождът й заповяда, тя ще не ще трябваше да отвори вратата, момичетата надникнаха да ни видят, а след като разбраха за мънистата, протегнаха ръце да ги получат. Аз обаче съзнателно бях застанал на известно разстояние от тях, тъй като исках да ги накарам да излязат съвсем, за да мога да видя вътрешността на кафезите. Това мое желание създаде нова трудност, тъй като на тези момичета не било разрешено да стъпват на земята през цялото време, докато са затворени там. Но те искаха да получат мънистата, затова старата дама трябваше да излезе отвън и да събере много парчета дърво и бамбук, които нареди на земята, а после отиде при едното от тях, помогна му да слезе и го държа за ръка, докато стъпваше от едно парче дърво на друго, за да дойде достатъчно близо и да получи поднесените й от мен мъниста. После отидох да видя вътрешността на кафеза, от който бе излязло, но едва успях да надникна, защото оттам лъхаше горещина и задух. Беше чисто и се виждаха само няколко съда от бамбук, в които държаха вода. Вътре имаше място, колкото момичето да седи или да легне свито върху бамбуковия подиум, а при затворени врати навярно беше почти или напълно тъмно. На момичетата не се разрешава да излизат навън освен веднъж дневно да се изкъпят в плитък съд с вода, сложен близо до всеки кафез. Казват, че много се потели. Поставят ги в тези задушни тъмници още съвсем малки, оставят ги там, докато не станат млади жени и тогава ги извеждат и устройват на всяка голямо сватбено угощение. Едната беше на около четиринадесет или петнадесет години и вождът ни каза, че е прекарала там пет години, но предстои скоро да я изведат. Другите две бяха на осем и десет години и трябвало да останат по още няколко години.“

В Кабади, област в Британска Нова Гвинея, когато „дъщерите на вождовете станат на около дванадесет или тринадесет години, ги затварят за две или три години и изобщо не им разрешават, по какъвто и да било повод, да излизат от къщата и тя е така затворена, че слънцето да не свети върху им“. У ябим и букауа, две съседни и сродни племена на брега на Северна Нова Гвинея, пубертетните момичета биват изолирани в продължение на пет-шест седмици в една вътрешна част на къщата, но не могат да седят на пода, да не би тяхната нечистота да му се предаде, затова слагат пън, на който стоят. Освен това не могат да докосват земята с крака и ако им се наложи да напуснат за кратко време къщата ги завиват в рогозки и те пристъпват на разполовени черупки от кокосов орех, завързани на краката като сандали с помощта на пълзящи растения. У даномите от Борнео затварят момичетата от осем или десетгодишна възраст в малка стая или килия на къщата и те остават дълго време без каквато и да е връзка със света. Килията, също като самата къща, е издигната на колове и се осветява от малък прозорец, който гледа към самотно място, така че момичето се намира в почти пълна тъмнина. То не може да напуска стаята под какъвто и да е претекст, дори и при най-голяма нужда. През цялото време, докато е затворено, никой от неговото семейство не може да го вижда, а само една робиня, която е определена да се грижи за него. По време на усамотения си затвор, който често продължава седем години, момичето се занимава с плетене на рогозки или с друго ръкоделие. Развитието на тялото му е задържано от дългата липса на движение и когато, станало вече жена, го извеждат навън, тенът му е блед, восъчен. Сега му показват слънцето, земята, водата, дърветата и цветята, сякаш е новородено. Устройва се голямо угощение, умъртвяват роб и намазват момичето с неговата кръв. Преди затваряли пубертетните момичета от о. Серам сами в колиба, която държали тъмна. На Яп, един от Каролинските острови, ако момичето бъде застигнато от първата си менструация на обществено място, то не бива да сяда на земята, а да помоли за черупка от кокосов орех и да го сложи под себе си. Затварят го за няколко дни в малка отдалечена от къщата на родителите колиба, а после трябва да спи сто дни в една от специалните къщи, определени за жени с менструация.

На о. Мабуйаг, в Торесовия проток, когато момичето даде признаци на полово съзряване, правят в тъмен ъгъл на къщата кръг от храсти. Украсено с раменни превръзки, гривни на ръцете и краката, с накити от черупки по ушите, по гърдите и гърба, то стои клекнало сред храстите, които са натрупани толкова високо, че се вижда само главата му. Така, в усамотение, трябва да прекара три месеца. През това време слънцето не може да го осветява, но нощно време му се разрешава да се измъкне от колибата и тогава сменят храстите, които го ограждат. То не може да се храни само и да пипа храна, затова го хранят една или две жени, лели по майчина линия, които са специално определени да се грижат за него. Една от тези жени му готви храна на специален огън в гората. На момичето се забранява да яде месо или яйца от костенурка през разплодния сезон на костенурката, но може да се храни с всякаква растителна храна. Докато трае неговата изолация, в къщата не може да влиза мъж, дори и баща му, защото ако бащата го види през това време, той положително ще има лош късмет в риболова си и най-вероятно кануто му ще се разбие, когато излезе с него. В края на трите месеца лелите го отнасят до поток и то виси на раменете им така, че краката му да не докосват земята, а жените от племето се нареждат около него в кръг и го изпровождат до брега. Когато стигнат там, свалят украшенията му, и носачките влизат, олюлявайки се под товара в потока, където го потапят и всички жени заедно започват да плискат вода върху него и неговите носачки. Когато излязат от водата, едната от двете, които се грижат за него, прави купчина от трева, на която то кляка. Другата изтичва до рифа, хваща малко раче, откъсва щипките му и бързо се връща при потока. Там вече е запален огън и на него изпичат щипките. Жените нахранват момичето с изпечените щипки. След това наново го накичват и цялата група се отправя в редица към селото, а то върви в средата между двете стари лели, които го държат за китките. Там го посрещат съпрузите на лелите и го отвеждат в къщата на единия, където всички сядат да ядат и на момичето се разрешава отново да се храни по обикновения начин. Следва танц, в който то заема видно място между съпрузите на двете лели, които са се грижили за него, докато е било в изолация.

Пубертетните момичета от племето ярайкана от полуострова Йорк, в северната част на Куинсленд, живеели сами месец или шест седмици; мъж не можел, но на жените било позволено да ги виждат. Те лежали по гръб на пода в направените за тях колиби или навеси. Не бивало да виждат слънцето и трябвало да държат очите си затворени, докато то не залезе, защото се смятало, че иначе носовете им ще се разболеят. По време на изолацията си не можели да ядат нищо, което живее в солена вода, ако не, ще ги убие змия. За тях се грижели стари жени и ги снабдявали с корени, ямс и вода. Някои австралийски племена са свикнали да заравят по такова време момичетата си на различна дълбочина в земята, може би да ги скрият от светлината на слънцето.

При първата си менструация индианското момиче от Калифорния „се смяташе обладано от особена свръхестествена сила и това не винаги се приемаше за напълно заразно или злосторно. Но често надделяваше предположението за силата на злото, присъщо на неговото състояние. То оставаше изолирано от семейството и общността си, нещо повече, правеше се опит да го изолират от околния свят. Една от най-строго наложените му забрани беше да не се оглежда около себе си. Държеше главата си наведена и му се забраняваше да вижда света и слънцето. В някои племена го покриваха с наметка. Повечето от свързаните с това обичаи напомнят за онези по северния тихоокеански бряг, като например забраната момичето да докосва или да си чеше главата с ръка — за целта му дават специално приспособление. Понякога може да яде само когато го хранят, а в други случаи гладува.“

У индианците чинуки, които населяват брега на щата Вашингтон, съществува обичай, когато дъщерята на вожда навлезе в пубертета да я скриват за пет дни от погледа на хората; тя не бива да гледа към тях, нито към небето; нито пък може да бере горски плодове. Смятало се, че ако погледне небето, времето ще се развали; ако бере горски плодове — ще вали; а ако окачи пешкира си от кора на смърч, дървото веднага ще повехне. Девойката излизала от къщата през отделна врата и се къпела в отдалечен от селото поток. Гладувала няколко дни и много време не бивало да яде прясна храна.

Когато достигне пубертета, индианците ахт или нутка от о. Ванкувър слагат момичето в нещо като галерия в къщата и там го заобикалят плътно с рогозки, така че да не вижда слънцето и огъня. Дават му вода, но не и храна. Колкото по-дълго остане така в изолация, толкова по-голяма е честта за родителите на момичето; но то е опозорено за цял живот, ако се разбере, че през време на изпитанието си е видяло огън или слънце. На завесите, зад които е скрито, е нарисувана митичната гръмотевична птица. По време на изолацията си то не бива да мърда или да лежи, а трябва да е приклекнало. Не може да докосва косата си с ръце, но му се разрешава да си чеше главата с гребен или с приготвено за целта парче кост. Забранено му е също да чеше тялото си, тъй като вярват, че всяко чесане ще остави белег. След като достигне зрелост, не може в продължение на осем месеца да яде прясна храна, особено сьомга; освен това трябва да яде само и да използува своя собствена чаша и чиния.

В Британска Колумбия пубертетните момичета от племето цецаут носят големи кожени шапки, които падат пред лицето и го пазят от слънцето. Смята се, че ако покажат лицето си на слънцето или на небето — ще завали. Шапката пази и от огъня, който не бива да усещат на кожата си; освен това носят ръкавици, за да си покрият ръцете. В устата си имат зъб от животно, за да не станат кухи техните зъби. Цяла година не бива да виждат кръв, освен ако лицето им е почернено, защото в противен случай ще ослепеят. Две години носят шапката и живеят сами в колиби, макар че им се разрешава да виждат други хора. В края на втората година мъж сваля шапката от главата и я хвърля. Когато момиче от племето бил-кула или бела-кула от Британска Колумбия достигне пубертета, то трябва да стои в пристройка, която му служи за спалня и там има отделно огнище. Не му се разрешава да влиза в главната част от къщата и не може да седи до семейното огнище. В продължение на четири дни то трябва да стои неподвижно в седнало положение. През деня пости, но рано сутрин му се разрешава да поеме по мъничко храна и вода. След четирите дни усамотение може да напусне стаята си, но само през отделен прорязан в пода отвор, защото къщата е издигната на колове. То все още няма право да влиза в главното помещение. Когато излиза от къщата, носи голяма шапка, която прикрива лицето му от слънчевите лъчи. Смята се, че ако слънцето освети лицето му, очите му ще пострадат. Има право да бере горски плодове, но не и да се приближава до реката или морето в продължение на цяла година. Ако хапне прясна сьомга, ще си загуби ума или устата му ще се превърне в дълга човка.

Индианците тлингит (тлинкит) или колош в Аляска имали обичай, когато момичето прояви признаци, че става жена, да го оставят в малка колиба или клетка, напълно затворена отвсякъде, с изключение на една малка дупка за проветряване. То трябвало да прекара в това гнусно обиталище без огън, движение или контакт с хора цяла година. Само майка му и една робиня можели да му доставят храна. Оставяли му я на малкото прозорче: трябвало да пие през кост от крилото на белоглав орел. По-късно намалили времето на неговото усамотение на шест или три месеца, дори и по-малко. Трябвало да носи нещо като шапка с дълга периферия, та погледът му да не омърси небето; защото не било достойно слънцето да го осветява и се смятало, че погледът му може да провали късмета на ловеца, рибаря или комарджията, да вкаменява и да свърши куп други бели. В края на изолацията изгаряли старите му дрехи, ушивали му нови и давали угощение, на което правели под долната устна разрез, успореден на устата, и в него вкарвали парче дърво или черупка, за да стои отворен. При навлизането на момичето в пубертета конягите, ескимоска народност от Аляска, го затваряли в малка колиба, в която то трябвало да остане „на ръце и колене“ в продължение на шест месеца; после поразширявали малко колибата, за да може да си изправи гърба, но в това положение трябвало да остане още шест месеца. През цялото време го смятали за нечисто същество, с което никой не можел да поддържа връзка.

Когато някое момиче започнело да проявява първите признаци на полово съзряване, гуараните от Южна Бразилия, на границата с Парагвай, го зашивали в хамака му, като оставяли в него само малък отвор, през който да диша. Така завито и омотано като труп го държали два или три дни, или колкото продължавали симптомите и през цялото време трябвало да спазва най-строг пост. След това го поверявали на матрона, която му подстригвала косата и му внушавала да се въздържа най-стриктно да яде каквото и да е месо, докато косата му не порасне достатъчно дълга, за да скрие ушите му. При подобни обстоятелства чиригуаните от Югоизточна Боливия вдигали момичето в хамака под покрива, където то оставало един месец; на втория месец свалят хамака на половината височина; а на третия стари жени, въоръжени с пръчки, влизали в колибата и удряли с тях по всичко, което видят, твърдейки, че търсят змията, наранила момичето.

У племето матако или матащеи, индианци от Гран Чако, пубертетното момиче трябва да остане известно време в изолация. То лежало покрито с клони или други неща в ъгъла на къщата, не виждало никого, не говорело с никого и през това време не можело да яде месо и риба. Междувременно мъж биел тъпан пред къщата. Когато някое момиче от юракарите, индианско племе от Източна Боливия, долови първите признаци на пубертета, баща му построява близо до къщата малка колибка от палмови листа. Той затваря дъщеря си в тази колибка, за да не вижда светлина, и тя остава там на строг четиридневен пост.

Когато момиче от племето макуси, в Британска Гвиана, прояви първите признаци за настъпването на полова зрелост, го закачат на хамак на най-високото място на колибата. Отначало няма право да напуска хамака денем, но нощно време трябвало да слиза, да пали огън и да прекарва нощта край него, иначе ще му се появят язви по врата, гушата и други части на тялото. Докато симптомите са съвсем явни, то трябва да пази строг пост. Когато понамалеят може да слезе и да се настани в малко отделение, приготвено за него в най-тъмния ъгъл на колибата. Сутрин може да си сготви храна, но това трябва да стане на отделен огън и в отделен съд. След около десет дни идва заклинателят и премахва магията, като мърмори заклинания и духа по него и по по-ценните неща, които е докосвало. Чупят съдовете за храна и вода и заравят парчетата в земята. След първата си баня момичето трябва да се остави майка му да го набие с тънки пръчки, без да издаде звук. В края на втория цикъл отново го набиват и с това се свършва. Сега то е вече „чисто“ и може отново да се присъедини към хората. Други индианци от Гвиана държат момичето в хамак на върха на колибата цял месец и му пускат някакви едри мравки, чието ухапване е много болезнено. Понякога освен мъчението с мравките, страдалката трябва да пости ден и нощ, окачена нависоко в своя хамак и когато слезе долу е превърната в скелет.

Когато индуското момиче достигне зрелост, четири дни го държат в тъмна стая и му забраняват да вижда слънцето. Диетата му се свежда до сварен ориз, мляко, захар, извара и тамаринд без сол. На петия ден сутринта отива в съседна щерна, придружена от пет жени, чиито мъже са живи. Всички се намазват със сок от куркума, къпят се и се връщат в къщи, накрая хвърлят рогозката и другите неща, които са били в стаята. Рархи брахманите от Бенгалия задължават пубертетното момиче да живее само и не му разрешават да вижда лицето на мъж. Три дни то остава затворено в тъмна стая и трябва да се подложи на някакви покаяния. Забранено му е да яде риба, месо и сладкиши; трябва да живее на ориз и топено масло. При тияните от Малабар момичето се смята омърсено четири дни след започването на първата му менструация. През този период то трябва да стои от северната страна на къщата, където спи на постелка от определен вид трева в стая, накичена с гирлянди от млади листа на кокосова палма. Едно момиче му прави компания и спи с него, но не му е разрешено да докосва друг човек, дърво или растение. Освен това не бива да вижда слънцето и горко му, ако зърне крава или котка! Диетата му трябва да е строго вегетарианска, без сол, тамаринд или люти чушлета. За да се брани от зли духове е въоръжено с нож, който слага на постелката или носи със себе си.

В Камбоджа слагат пубертетното момиче на легло под завеса за комари и то трябва да прекара там сто дни. Обикновено обаче се смята, че четири, пет, десет или двадесет дни стигат, а дори и това е достатъчно мъчително, като се има пред вид горещият климат и затворените мрежи на завесата. Според друго описание, за камбоджанската девойка, започваща пубертета, казвали, че „влиза в сянката“. По време на нейната изолация, която според положението и ранга на семейството може да трае от няколко дни до няколко години, тя трябва да спазва редица правила, като например — да не бъде видяна от непознат мъж, нито да яде месо или риба и т.н. Тя не ходи никъде, дори в пагодата. Но това състояние на изолация се прекратява по време на затъмнение; тогава тя излиза и се моли на чудовището, което е причинило затъмнението, като е захапало небесните тела. Това разрешение да наруши своята изолация, подсказана колко буквално се тълкува предписанието момичетата, които стават жени, да не гледат слънцето.

Би трябвало да се очаква, че едно така широко разпространено суеверие ще остави следи в легенди и народни приказки. И това е точно така. Старата гръцка легенда за Даная, която била затворена от баща си в подземие или бронзова кула, но заченала от Зевс, който стигнал до нея, приел образа на златен дъжд, принадлежи вероятно към тази категория приказки. Тя намира съответствие в легендата, която разказват за своя произход киргизите от Сибир92. Някакъв хан имал красива дъщеря, която държал в тъмна желязна къща, та никой мъж да не я види. За нея се грижела една старица и когато момичето станало девойка, запитало старицата: „Къде ходиш толкова често?“ „Дете мое — отговорила старата жена, — има един светъл свят, на тоя светъл свят живеят баща ти и майка ти, всякакви хора живеят там. Там отивам.“ Момичето казало: „Майчице добра, на никого няма да кажа, покажи ми светлия свят.“ И старицата извела момичето от желязната къща. Но когато видяло светлия свят, момичето се олюляло и паднало, окото божие го зърнало и то забременяло. Разгневеният му баща го сложил в златен ковчег и го пуснал да плава (в страната на приказките златото може да се носи по водата) по широкото море. Златният дъжд в гръцката легенда и окото божие в киргизката вероятно означават слънчевата светлина и слънцето. Идеята, че жените могат да заченат от слънцето, не е нещо необичайно в легендите и следи от нея са останали дори в сватбените обичаи.

4. Причини за изолирането на пубертетните момичета

Причината за ограниченията, които така често се налагат на пубертетните момичета, е дълбоко залегналият ужас, който първобитният човек неизменно изпитва по отношение на менструалната кръв. Той се бои от нея по всяко време, но най-вече при първата й поява; затова ограниченията, на които са подложени жените при първата им менструация, са обикновено по-строги отколкото тези, които трябва да спазват при редовната поява на това тайнствено течение. На друго място в този труд цитирахме някои данни за страха и обичаите, основани на него; но тъй като този ужас (защото няма по-слаба дума за това), който това явление периодично предизвиква в съзнанието на дивака, е повлиял дълбоко неговия живот и институции. Може би ще е добре да дадем още някои примери.

Така сред племето, населяващо околностите на залива Енкаунтър в Южна Австралия, съществува или поне е съществувало, „суеверие, което задължава жената да се отделя от лагера по време на своето ежемесечно неразположение и ако към нея се приближи млад мъж или момче, тя му се обажда и той незабавно я заобикаля, за да не я срещне. Ако пропусне да направи това, жената се излага на опасността да й се карат, а дори понякога да я набият жестоко — мъжът й, или някой близък роднина, защото на момчетата още от люлката се казва, че ако видят кръвта, главите им незабавно ще посивеят и те преждевременно ще си загубят силите.“ Диерите от Централна Австралия са убедени, че ако жена в такова състояние яде риба или се къпе в реката, всичката риба ще измре и водата ще пресъхне. У племето арунта, от същата област, на жените в менструация е забранено да събират гулии от ириакура, които представляват основната храна на аборигените. Мислят, че ако някоя жена наруши това правило, повече няма да има такива гулии.

У някои австралийски племена изолацията на жените с менструация била дори още по-строга и се привеждала в сила с помощта на по-сурови наказания от кавга и побой. Например в лагерите на племето вакелбури „има правило, което забранява на жените да влизат в тях по същата пътека, по която влизат мъжете. В голям лагер всяко нарушение на това правило се наказва със смърт. Причината за това е ужасът, с който гледат на менструалния период на жените. По такова време ги държат напълно отделени, поне на около километър от лагера. В такова състояние жената си връзва около слабините клонки от нейното тотемно дърво и е под непрекъснато наблюдение, защото се смята, че ако някой мъж е дотолкова злочест да види такава жена, ще умре. Ако жена в такова състояние се остави да я види мъж, по всяка вервятност ще бъде умъртвена. Чак когато се нормализира я намазват с червено и бяло, покриват главата й с пера и тя се връща в лагера.“

На Муралуг, един от островите в Торесовия проток, жените с менструация не бива да ядат нещо, което живее в морето, иначе според туземците ще пресекне добивът от риболовните райони край брега. На о. Галела, разположен западно от Нова Гвинея, жена в своя месечен цикъл не бива да влиза в нива с тютюн, че растенията ще бъдат нападнати от болести. На Суматра минангкабуерите са убедени, че ако жена в своето нечисто състояние се приближи до оризище, реколтата ще се провали.

Бушмените в Южна Африка вярват, че един поглед от момиче, което по такова време би трябвало да се пази в строга изолация, е достатъчен мъжете да замръзнат в положението, което заемат в момента и заедно с онова, което държат в ръцете си, да се превърнат в говорещи дървета. Скотовъдците племена в Южна Африка смятат, че кравите им биха измрели, ако млякото им пият жени с мензис, а някои се боят, че същата катастрофа ще ги сполети, ако капка от тази кръв падне на земята и над нея минат волове. За да се предотврати такава катастрофа, не само жените с менструация, а на жените изобщо е забранено да влизат в ограденото място, където държат говедата; нещо повече, те не бива да използуват обикновените пътеки, по които се влиза в селото или се отива от една до друга колиба. Принудени са да правят обиколки зад колибите, за да избягнат мястото в средата на селото, където говедата стоят или лягат. Тези женски пътеки могат да се видят във всяко кафърско село. По същия начин у племето баганда жените с менструация не могат да пият мляко или да пипат съд за мляко, нито да докосват нещо, което принадлежи на съпруга им, нито пък да седят на неговата рогозка или да готвят неговото ядене. Ако по такова време докоснат нещо негово, все едно че са пожелали да е мъртъв или са му направили магия, за да го унищожат. Ако пипнат някакъв негов предмет, той положително ще се разболее; ако докоснат оръжията му, положително ще бъде убит в следващата битка. Освен това багандите не търпят жена с мензис да отиде на кладенец, защото се страхуват, че ако го направи, водата ще пресъхне, а тя самата ще се разболее и ще умре, ако не признае греха си и знахарят не направи нещо, за да изкупи грешката й. Ако в село на племето акикую в Британска Източна Африка93 построят колиба и се случи жената да менструира в нея в деня, когато се запали за първи път огън там, колибата трябва да се разруши още на следващия ден. В никакъв случай тя не бива да спи втора вечер вътре, защото върху нея и колибата е паднало проклятие.

Според Талмуда, ако някоя жена мине между двама мъже в началото на своя цикъл, това означава да убие единия от тях. Селяните в Ливан смятат, че менструиращата жена е причина за много беди; сянката й кара цветята да повяхват и дърветата да загиват, тя дори спира движението на змиите; ако се качи на кон, животното може да умре или най-малкото да осакатее за дълго време.

Гуайкирите от поречието на Ориноко смятат, че когато жената е с мензис, всяко нещо, върху което мине, ще умре и ако мъж стъпи на такова място, краката му незабавно ще се подуят. У индианците бри-бри от Коста Рика женената жена с мензис използува за съдове само бананови листа, които след това хвърля на определено за целта място, и ако случайно ги изяде крава, ще залинее и ще загине. Освен това тя има специална чаша, защото всеки, който пие от една и съща чаша с нея, неизбежно ще залинее и ще умре.

Сред повечето индиански племена в Северна Америка обичаят бил, при менструация жените да се оттеглят от лагера или селото и да остават през времето на своята нечистота в специални, определени за това колиби или навеси. Там живеели поотделно, топлели се всяка на свой огън и стриктно се въздържали от какъвто и да е контакт с мъже, които ги отбягвали като чумави.

Например индианците крик и сродните с тях племена в Съединените щати заставяли жените с менструация да живеят в отделни колиби на известно разстояние от селото. Трябвало да стоят там с риск да бъдат изненадани и откъснати от враговете. Смятало се за „най-ужасно и опасно“ по такова време да се приближиш до жена и опасността се отнасяла и до враговете, които трябвало, ако убият жените, да се очистят от омърсяването, посредством определени свещени билки и корени. В Британска Колумбия индианците сцили си въобразявали, че ако жена с менструация прескочи сноп стрели, те ще са вече безполезни и дори могат да причинят смъртта на собственика си, а също, че ако мине пред ловец, който носи пушка, оръжието никога вече няма да стреля точно. Чипева и други индианци от територията на Хъдсъновия залив отделят менструиращите жени от лагера и ги настаняват в изградени от клони колиби. Изолираните носят дълги качулки, които скриват напълно главата и гърдите им. Те не бива да се допират до домашните мебели или до предмети, употребявани от мъже, „защото се предполага, че с докосването си ги опетняват и по-нататъшната им употреба ще бъде последвана от сигурна беда или нещастие“ като болест или смърт. Тези жени трябва да пият с помощта на лебедова кост. Не бива да ходят по обикновените пътеки или да пресичат оставена от животно следа. „Не им се разрешава да вървят по леда на замръзнали реки и езера или близо до мястото за ловуване на бобри, а също и там, където е заложена рибарска мрежа — за да не попречат на успеха на мъжете. По такова време им е забранено също да ядат от главата на каквото и да е животно и дори да вървят по или да пресекат следата, оставена от хора, които са докарали, независимо дали на шейна или на гръб, главата на елен, сърна, лос, бобър или пък друг дивеч. Нарушаването на този обичай се смята за най-голям грях, защото хората са твърдо убедени, че то ще стане причина при бъдещи експедиции ловецът да няма успех.“ Лапландците пък забраняват на жени с менструация да минават по тази част от брега, където рибарите ходят обикновено за риба, а ескимосите от Беринговия проток вярват, че ако ловци се приближат до жени с мензис, няма да хванат нищо. По същата причина индианците носачи не търпят жена с менструация да пресича следите на животно и ако се налага, я пренасят над тях. Те смятат, че ако тя нагази в река или езеро, рибата ще измре.

Сред цивилизованите народи в Европа суеверията, натрупани около тази тайнствена страна на женската природа, са не по-малко екстравагантни от онези, които съществуват сред диваците. В най-старата съществуваща енциклопедия — „Естествена история“ на Плиний — списъкът на опасностите, които могат да се очакват от менструацията, е по-дълъг от който и да е списък от суеверия на неукия варварин. Според Плиний докосването на жена с менструация превръща виното в оцет, носи болести по посевите, попарва разсада, влияе лошо на градините, кара плодовете да падат от дърветата, огледалата да потъмняват, бръсначите да затъпеят, желязото и бронзът да ръждясат, особено ако луната е започнала да намалява, избива пчелите или поне ги прогонва от кошерите им, кара кобилите да помятат и т.н. По същия начин на разни места в Европа все още вярват, че ако в пивоварна влезе жена с менструация, бирата ще стане горчива; ако докосне бира, вино, оцет или мляко, ще ги развали; ако направи сладко — то няма да изтрае; ако възседне кобила, тя ще пометне; ако докосне пъпка — ще повехне; ако се качи на черешово дърво, то ще умре. В Брауншвайг хората смятат, че ако жена с менструация помага, когато колят прасето, месото ще се скапе. По такова време жените на гръцкия остров Калимнос не бива да отиват на кладенеца за вода, нито да пресичат течаща вода, нито да влизат в морето. Казва се, че присъствието на такава жена в лодка предизвиква буря.

Следователно целта на изолирането на жени с мензис е да се неутрализира опасното влияние, което се предполага, че те излъчват по такова време. От необикновените предпазни мерки, които се вземат за изолирането на момичетата при първата менструация проличава, че тогава опасността се смята за особено голяма. По-горе дадохме примери за две от тези предпазни мерки, а именно, правилата, че момичето не бива да докосва земята и да вижда слънцето. Кумулативният резултат от тези правила е, че то виси окачено, така да се каже, между небето и земята. Независимо от това дали е завито в своя хамак и овесено под покрива, както в Южна Америка, или е вдигнато над земята в тъмна и тясна клетка, както на о. Нова Ирландия, то е неспособно да направи беля, защото след като е отделено както от земята, така и от слънцето, не е в състояние да отрови със смъртоносната си зараза нито един от двата велики източника на живот. Накратко казано, момичето е обезопасено, да си послужим с езика на електротехниката, като е изолирано. Но предпазните мерки, взети за да го изолират или отделят, се диктуват не само заради сигурността на останалите, а и от грижа за нейната собствена сигурност, защото се смята, че тя самата ще пострада, ако не спазва предписаните ограничения. Видяхме как зулуските момичета например вярват, че ще се спарушат и ще станат на скелети, ако слънцето ги освети, докато са в пубертета, а макусите си въобразяват, че ако млада жена престъпи правилата, ще страда от язви по различни части на тялото си. Накратко казано, момичето се смята заредено с могъща сила, която, ако не се контролира, може да се окаже разрушителна както за него, така и за всичко, с което то влиза в контакт. Целта на въпросните табу е да се затвори тази сила в необходимите за сигурността на всички засегнати граници.

Същото обяснение важи и за правилата, спазвани от божествени царе и жреци. Съзнанието на първобитните хора не прави съществена разлика между така наречената нечистота на момичетата при първата им менструация и светостта на светите мъже. То са само различни прояви на една и съща тайнствена енергия и сама по себе си енергията е нито лоша, нито добра, а според своето приложение става благотворна или злосторна. Следователно, ако на божествените особи, също както на момичетата при първия им цикъл, не разрешават да докосват земята и да виждат слънцето, причината е, от една страна, страх да не би божествеността им да се изпразни с фатална мощ при контакта им с тях, а, от друга — боязън, че божественото същество, изпразнено по този начин от безплътното си свойство, може да не е в състояние да изпълнява в бъдеще онези магически функции, от които зависи сигурността на хората и дори на света като цяло. Следователно въпросните правила попадат в категорията на онези табу, които разгледахме на друго място в тази книга; те са предназначени да запазят живота на божествената особа, а заедно с нея и живота на нейните поданици и поклонници. Смята се, че никъде този скъпоценен, но опасен живот не може да е едновременно толкова сигурен и безопасен, както ако не е нито на небето, нито на земята, а виси, доколкото това е възможно, между двете.