Златната клонка

1. Жътварски песни

На предидущите страници направихме опит да докажем, че в Житната майка и в Жътвената дева от Северна Европа имаме прототипи на Деметра и Персефона. Основният момент в гръцкия мит е смъртта и възкресението на Персефона и точно той, съчетан със същността й на богиня на растителността, свързва мита с култовете на Адонис, Атис, Озирис и Дионис и точно поради тази причина намира място в нашето изложение по въпроса за умиращия бог. При това положение остава да видим дали идеята за ежегодната смърт и възкресение на бог, който заема такова видно място в големите гръцки и източни култове, произхожда или е аналогичен на обичаите, изпълнявани от жътварите и лозарите сред кръстците и лозите.

Вече признахме голямото си невежество по отношение на народните поверия и обичаи на древните. За щастие обаче в този случай до известна степен се е разсеяла мъглата, която скрива началото на древната религия. Както видяхме, култовете към Озирис, Адонис и Атис имат съответни центрове в Египет, Сирия и Фригия. Известно е също, че във всяка от тези страни са съществували обичаи, свързани с жътвата и гроздобера; сходството им с народните ритуали правело впечатление и на древните, а когато ги сравним с обичаите по жътва на съвременните селяни и на първобитните народи, те сякаш хвърлят светлина върху произхода на въпросните обреди.

Вече споменахме, позовавайки се на Диодор, че в Древен Египет жътварите оплаквали първия ожънат сноп, призовавайки Изида, богинята, на която дължали откриването на зърнените храни. Гърците дали на плачливата песен или вопъл на египетските жътвари названието Манерос, като обяснявали името с мита за Манерос — единствен син на първия египетски цар, той открил земеделието, но умрял преждевременно и народът го оплаквал. Излиза обаче, че името Манерос е най-вероятно плод на неразбирането на израза маа-не-хра — „Ела у дома“, открит в различните египетски източници, например в погребалната песен на Изида в „Книгата на мъртвите“. Оттам можем да предположим, че жътварите са повтаряли монотонно вопъла маа-не-хра над ожънатото жито като погребална песен за житния дух (Изида или Озирис) и молитвата за връщането му. След като този вик се е разнасял при първите повалени класове, то вероятно според египтяните житният дух присъствувал в първото ожънато жито и сърпът го е умъртвил. Видяхме как на Малайския полуостров и на о. Ява първият ожънат ориз се смята за представител на Душата на ориза или на Оризовата невяста и Оризовия жених. По някои места в Русия се отнасят с първия сноп тъй, както се отнасят другаде с последния. Ожънва го самата стопанка, отнасят го в къщи и го поставят на почетно място до иконите, след това го овършават отделно и често смесват зърното със семето за посев. Макар и рядко, в графство Абърдийн обличат първото ожънато жито като жена и го отнасят тържествено в къщи, но обикновено снопът-кляк се прави от последното.

По време на гроздобера, а вероятно (ако се съди по аналогията) и по жътва във Финикия и Западна Азия пеели плачлива песен, наподобяваща песента на египетските жътвари. Гърците наричали тази финикийска песен Лин или Айлин и я обяснявали, също като Манерос, със скръбта по починал младеж на име Лин. Според една легенда Лин бил отгледан от овчар, но кучетата му го разкъсали. И също като Манерос името Лин или Айлин се дължи на недоразумение и най-вероятно това било чисто и просто вопълът ай лану, т.е. „горко ни“, който финикийците повтаряли, докато оплаквали Адонис; Сафо например смята Адонис и Лин за двойници.

Мариандинските жътвари във Витиния пеели сходна скръбна песничка, наречена Борм или Борим. Борим бил красив младеж, син на цар Упиас, или на богат и виден мъж. Един летен ден той наблюдавал жътварите на полето и когато отишъл да им донесе вода за пиене, повече не се видял. Затова жътварите го търсели, призовавали го с тъжни мелодии и продължавали след това да ги повтарят по жътва.

2. Умъртвяване на житния дух

Във Фригия съответната песен на жътварите при жътва и вършитба се наричала Литиерс. Според една легенда Литиерс бил незаконен син на, фригийския цар Мидас и живеел в Келена. Той жънел житото и имал необикновен апетит. Когато се случело странник да влезе в нивата или да мине край нея, Литиерс му давал да се нахрани и напие до насита, а после го завеждал на нивите по бреговете на Меандър и го заставял да жъне наравно с него. Накрая имал обичай да върже странника в сноп, да отреже главата му със сърп и да отнесе омотаното му в жито тяло. И така докато Херкулес не се наел да жъне заедно с него, не му отразял главата със сърпа и не хвърлил тялото му в реката. Можем да предположим, че след като според легендата Херкулес го е заклал и хвърлил в реката и Литиерс е хвърлял телата на жертвите си в реката. Според друга версия Литиерс, син на Мидас, обичал да предизвиква хората да се надпреварват с него в жътвата и като ги победял, ги пребивал от бой. Но един ден попаднал на по-силен жътвар, който го убил.

Можем да предполагаме, че в тези легенди за Литиерс се описва фригийски жътвен обичай, според който някои хора, особено минаващи покрай ожъната нива странници, се приемали системно за въплъщения на житния дух и като такива жътварите ги залавяли, омотавали ги в снопове и ги обезглавявали, а после хвърляли завитите в жито тела във водата като заклинание за дъжд. Основанията за подобно предположение са, първо, сходството между легендата за Литиерс и жътвените обичаи на европейските селяни, и второ, че много често първобитните народи принасят човешки жертви, за да допринесат за плодородието на нивите. Ще разгледаме тези основания последователно. Да започнем с първото.

При сравняването на легендата с жътвените обичаи в Европа особено внимание заслужават три момента: I. Надпреварата в жътвата и омотаването на хора в снопове; II. Умъртвяването на житния дух или на неговите представители; III. Отношението към новодошлите на нивата или към странниците, минаващи покрай нея.

I. Колкото се отнася до първия въпрос, видяхме как в съвременна Европа онзи, който ожънва, завързва или овършава последния сноп, е често обект на грубости от страна на своите другари по работа. Връзват го в последния сноп и омотан по този начин, го мъкнат или разнасят с каруца, бият го, поливат го с вода, хвърлят го върху купище и т.н. Дори когато му спестяват тези дебелашки шеги, той си остава обект на подигравки или пък се смята, че му е писано да преживее някакво нещастие през годината. Следователно жътварите се стараят да не са те тези, които ожънват последната ръкойка, да нанасят последния удар при вършитбата или пък да връзват последния сноп, а когато работата е на привършване, това нежелание става повод за надпревара сред работниците и всеки се стреми да свърши колкото се може по-бързо своя дял, за да избегне незавидната привилегия да е последен. В Прусия, в околностите на Мителмарк например, когато ожънат ръжта и предстои да връзват последните снопи, връзвачките застават в две редици една срещу друга, всяка от тях със снопа и въжето от слама пред себе си. По даден сигнал те връзват снопите си и която остане последна, е обект на подигравките на останалите. Нещо повече, правят нейния сноп така, че да получи форма на човек, наричат го Стареца и тя трябва да го отнесе в двора на стопанството, където жътварите танцуват в кръг около нея и снопа. После отнасят Стареца на стопанина му и го връчват с думите: „Водим Стареца при стопанина. Да го пази, докато му дадем нов.“ Накрая слагат Стареца до някое дърво, където остава задълго и е обект на много подигравки. Когато жътвата е почти приключила в Ашбах (Бавария) жътварите казват: „Сега ще прогоним Стареца.“ Всеки се залавя да ожъне по-бързо своята ивица от нивата и онзи от тях, който ожъне последната ръкойка или последния стрък, бива приветствуван от останалите с възторжения вик: „На теб се падна Стареца.“ Случва се да вържат на лицето на жътваря черна маска и да го облекат в женски дрехи, а ако е жена-в мъжки. Следват танци. По време на вечерята Стареца получава два пъти по-голяма порция от останалите. Същата история се повтаря при вършитба. Стареца се пада на онзи, който нанесе последния удар. На вечерята, дадена на вършачите, той трябва да яде от бъркалката и много да пие. Освен това го закачат и задяват по най-различни начини и за да се освободи от по-нататъшен тормоз, той черпи с ракия или бира.

Тези примери на надпревара по жътва, вършитба и връзване, които стават между жътварите, показват нежеланието на хората да са обект на подигравки и неудобства — каквато е участта на онзи, който последен си свършва работата. Ще си спомните, че последният в жътвата, връзването или вършитбата се смята за представител на житния дух и тази идея намира по-пълен израз, когато го омотават в жито. Вече дадохме пример за такъв обичай, но могат да се добавят още няколко. В Клоксин, в околностите на Шчечин, жътварите подвикват на жената, която връзва последния сноп: „Падна ти се Стареца, гледай си го.“ До средата на XIX век обичаят изисквал да вържат самата жена в грахова слама, да я отведат при съпровод на музика в къщата на стопанина и жътварите да танцуват с нея докато не изпада всичката слама. В други села около Шчечин, когато товарят със снопи последната каруца, има истинска надпревара между жените — никоя не иска да остане последна. Защото онази, която сложи последния сноп на каруцата, наричат Стареца. Омотават я цялата в жито, а освен това я накичват с цветя и на главата й слагат украсен с цветя сламен шлем. Начело на тържествено шествие тя отнася жътвената корона на шляхтича и като я държи над главата му, произнася поредица от благопожелания. На последвалите танци Стареца има право да си избере партньор. Чест е да се танцува с него. В Гомерн, близо до Магдебург, често омотават в жито жътваря, ожънал последните класове, така че е трудно да се разбере има ли човек в пакета. Вързан по този начин, го мятат на гърба на друг як жътвар и го разнасят с възторжени викове из нивата. В Нойхаузен, близо до Мерсербург, омотавали човека, който върже последния сноп, в овесени класове, наричали го Овесения човек и танцували около него. В Бри, Ил дьо Франс, слагат самия стопанин в първия сноп. До средата на XIX век в Нингелщед, област Ерфурт, съществувал обичай да завиват човек в последния сноп. Наричали го Стареца и го докарвали с последната каруца, съпроводен от подсвирквания и музика. Като стигнели в двора на стопанството, го търкаляли из плевнята и го поливали с вода. В Ньордлинген (Бавария) омотават в слама човека, който нанася последния удар при вършитбата, и го търкалят по хармана. По някои места в Оберпфалц (Бавария) за същия човек казват, че му се паднал Стареца, увиват го в слама и го отнасят у съсед, който не е привършил с вършитбата. В Силезия жената, която връзва последния сноп, трябва да изтърпи много груби шеги — бутат я, блъскат я на земята и я връзват в снопа, след което я наричат Житна кукла (Kornpopel).

„Идеята във всички тези случаи е, че духът на житото — Стареца, бива прогонен от последното ожънато или овършано жито и през зимата живее в хамбара. Дойде ли сеитба, той излиза отново на полето да поднови дейността си сред поникналото жито като одухотворяваща сила.“

II. Преминавайки към втората част от сравнението между легендата за Литиерс и европейските жътвени обичаи, ще видим как при последните често се приема, че житният дух е бил убит при жътвата или при вършитбата. Когато приключат сенокоса, хората в Ромсдал, а и на други места из Норвегия, казват: „Старецът-сено е умъртвен.“ В някои части на Бавария смятат, че човекът, нанесъл последния удар при вършитбата, е убил Житния, Ръжения или Пшеничения човек (съобразно културата). Когато в кантона Тило (Лотарингия) овършават последното жито, хората удрят млатилата си в такт и подвикват: „Убиваме Старицата! Убиваме Старицата!“ Ако в къщата има стара жена я предупреждават да се пази или ще умре. В околностите на Рагнит (Литва) оставят последната ръкойка неожъната с думите: „Там вътре стои Старицата (Вова).“ После млад жътвар си наостря косата и със силен замах я поваля. Тогава казват: „Отсече главата на Боба“ и стопанинът му дава награда, а стопанката излива на главата му кана вода. Според друго описание всеки литовски жътвар бърза да свърши своя дял, защото Ръжената старица живее в последните стебла и който ги отреже, я убива, като по този начин си навлича беда. Във Вилкишкен, в околностите на Тилсит, човекът, който ожъне последната ръкойка, носи названието „Убиец на Ръжената жена“. Пак в Литва смятат, че житният дух бива убит не само при жътва, но и при вършитба. Когато остане да се овършее само една купчина, всички вършачи отстъпват като по команда няколко крачки. Сетне се залавят за работа и въртят млатилата си с най-голяма бързина и ожесточение, докато стигнат до последния сноп. На него се нахвърлят едва ли не с ярост, напрягайки всичките си сили и сипят върху му удари, докато водачът им не произнесе внезапно думата „Спри!“ Онзи, чието млатило падне последно, бива заобиколен от всички останали, които викат: „Той уби Ръжената старица“. Човекът трябва да изкупи деянието си, като почерпи ракия и също както онзи, който е ожънал последната ръкойка, става известен като „Убиеца на Ръжената старица“. В Литва се случва умъртвеният житен дух да бъде представен от кукла. Тогава правят от стебла женска фигура, обличат я в дрехи и я слагат на хармана под купчината, която трябва да овършеят последна. И който удари последен, казват, че е „пребил Старицата“. Вече се натъкнахме на примери, когато изгарят чучелото, представящо житния дух. В Ист Райдинг (Йоркшър) в последния ден от жътвата имат следния обичай, наречен „изгаряне на Дъртата вещица“. Запалват стърнището и в него изгарят малък сноп, на огъня пукат грах и обилно поливат това мезе с бира, а младите играят около пламъците и се забавляват, като си чернят взаимно лицата. Случва се житният дух да е представен от човек, легнал под последното жито, което овършават върху тялото му; тогава хората казват: „Пребиха до смърт Стареца.“ Вече видяхме как се случва да пъхнат под вършачката, заедно с последния сноп и стопанката, сякаш я овършават, а после да се преструват, че я отвяват. Във Фолдерс (Тирол) натикват на човека, свършил последен вършитбата, люспи във врата и го задушават със сламено въже. Поверието гласи, че ако той е висок, на следната година житото ще порасне високо. После го привързват върху бала сено и го хвърлят в реката. В Каринтия връзват със сламени въжета ръцете и краката на вършача, останал последен, и на онзи, който развърже последния сноп на хармана, украсяват главите им с корони от слама, после ги връзват лице срещу лице, слагат ги на шейна, разкарват ги из селото и ги хвърлят в течаща вода. Обичаят да хвърлят представителя на житния дух в течаща вода, също както и да го поливат с вода, обикновено е заклинание за дъжд.

III. Дотук давахме примери, в конто представителите на житния дух са обикновено мъжът или жената, ожънали, вързали или овършали последния сноп. Сега стигаме до случаите, когато житният дух е представен от странник, който минава през нивата (както при легендата за Литиерс) или посетител, който влиза в нея за първи път. Обичай на жътварите по цяла Германия е да хващат и връзват с направено от житни стебла въже минаващите странници и да искат от тях откуп: когато самият стопанин или някой от гостите отиде за първи път на нивата или на хармана, постъпват и с него по същия начин. Понякога връзват въжето само около ръцете, краката или врата му. Но друг път го омотават целия в жито. Когато някой влезе в нивата, бил той странник или самият стопанин, в Сольор (Норвегия) го връзват в сноп и той трябва да плати откуп. В околностите на Соест, когато стопанинът посети за първи път работниците, които скубят лен, го увиват в лен. Освен това жените заобикалят минаващите оттам, омотават ги в лен и ги принуждават да черпят. В Ньордлинген хващат странниците с въжета от слама и ги връзват в снопи, докато не платят откуп. У германците от Халсберг (Западна Чехия) веднага след като стопанинът е дал последното жито да се овършее, го омотават в него и той трябва да се откупи, като дарява питки. В кантона Пютанж (Нормандия) все още (поне доскоро е било така) инсценират връзването на стопанина. Това е задача само на жените. Те се нахвърлят върху него, хващат го за ръцете и краката и го просват върху последния сноп. След това уж го връзват и му диктуват условията, които трябва да спазва на вечерята при привършването на жътвата. Приеме ли, освобождават го и му позволяват да стане. Когато покрай нивата мине някой, който не е от това стопанство, в Бри, Ил дьо Франс, жътварите го погват. Хванат ли го, връзват го в сноп, хапят го един след друг по челото и викат: „Ти ще носиш ключа от нивата.“ „Да носиш ключа“ е израз, използуван от жътвари и по други места, в смисъл да ожънеш или овършееш последния сноп и следователно е равнозначен на фразите „Падна ти се Стареца“, „Твой е Стареца“, отправени към онзи, който е ожънал, вързал или овършал последния сноп. Затова, когато, както в Бри, вържат някой странник в сноп и му рекат, че ще носи „ключа от нивата“, все едно му казват, че е Стареца, т.е. въплъщение на житния дух. При брането на хмела жените хващат добре облечените странници, които минават покрай тях, натикват ги в чувал и не ги пускат, докато не платят откуп.

Следователно, подобно на древния Литиерс, жътварите в съвременна Европа имат обичай да залавят минаващите и да ги връзват в снопи. Едва ли бихме могли да очакваме да довършат паралела, като им режат главите, но ако не предприемат такива крайни мерки, то езикът и жестовете им подсказват желание да го направят. В Мекленбург например, ако на първия ден от жътвата господарят или господарката влязат в нивата или само минат покрай нея, всички жътвари се обръщат към него или нея и си острят косите, като удрят по тях с точилата в такт, сякаш ги готвят за коситба. После жената, която води жътварите, излиза напред, връзва на лявата ръка на дошлия лента и той трябва да се откупи. Когато господарят или друг изтъкнат човек влезе в нивата или мине покрай нея, всички жътвари спират работа и тръгват накуп към него, като мъжете държат косите пред себе си. Когато го стигнат, мъже и жени образуват редица. Мъжете забиват дръжките на косите в земята, както правят когато ги острят, после свалят шапките си и ги слагат на косите, а водачът им излиза напред и произнася слово. Като свърши, всички започват да острят много шумно и в такт косите си, а после си слагат шапките на главите. Две от жените, които връзват снопите, излизат напред и едната връзва господаря или странника с житни класове или копринена лента (както се случи), а другата се обръща към него в рима. По-долу давам примери за онова, което казват жътварите в такива случаи. В Померания препречват пътя на всеки минувач със сламено въже, образуват около него кръг и си острят косите, а водачът им нарежда:

След това повтарят церемонията с остренето на косите. В Рамин, в околностите на Шчечин, се обръщат към непознатия в кръга с думите:

На хармана също приемат непознатите като въплъщение на житния дух и постъпват с тях по съответен начин. Когато непознат дойде на хармана във Видингхарде, Шлезвиг, питат го: „Да те науча ли как играе млатилото?“ Ако каже да, му слагат дръжка на млатило около врата, сякаш е сноп и го стягат така здраво, че почти го задушават. Когато непознат дойде на хармана, в някои енории на Вермланд (Швеция) вършачите, които работят там, казват, че „ще го научат песента на вършитбата“. После му слагат около врата млатило, а около тялото въже от слама. Освен това, както вече видяхме, ако непозната жена дойде на хармана, вършачите завиват около тялото й млатило, а на врата й венец от житни стебла и викат „Ето я Житната жена! Ето как изглежда Житната Дева.“

Следователно в съвременна Европа с онзи, който ожъне, върже или овършее последното жито, се отнасят като към въплъщение на житния дух, омотават го в снопи, привидно го умъртвяват със земеделски сечива и го хвърлят във водата. Тези съвпадения с легендата за Литиерс сякаш потвърждават, че тя е действително описание на фригийски жътвен обред. Но тъй като в съвременните обичаи умъртвяването на антропоморфния представител на житния дух по необходимост се пропуска, или най-многото само привидно се изпълнява, ще е необходимо да докажем, че в първобитното общество е било нещо обикновено при земеделските церемонии да умъртвяват човешко същество, за да стимулират плодородието на нивите. Това ще стане ясно от примерите.

3. Човешки жертви за посевите

Когато засаждали нивите си, индианците от Гуаякил, Еквадор, принасяли в жертва човешка кръв и човешки сърца. Някога, по жътва, жителите на Канар (сега Кеника), Еквадор, принасяли ежегодно по сто деца в жертва. Царете на Кото, перуанските инка, а дълго време след това и испанците не били в състояние да сложат край на кървавия ритуал. На един мексикански жътвен празник, когато предлагали на слънцето плодовете на сезона, слагали престъпник между две огромни, закрепени една срещу друга канари, а после ги пускали да паднат и да го смажат. Заравяли останките му, а след това следвала гощавка и танци. Жертвоприношението било известно като „срещата на канарите“. Вече видяхме как мексиканците принасяли човешки същества в жертва при различни етапи на развитие на царевицата, като възрастта на жертвите съответствувала на възрастта на растението. При засяването в жертва принасяли новородени бебета, по-големи деца, когато растението пониква, и т.н., докато узрее съвсем и тогава принасяли в жертва старци. Несъмнено съответствието между възрастта на жертвите и състоянието на растението трябвало да подсили ефекта на жертвоприношението.

Всяка пролет, когато засаждали нивите си, поуните принасяли в жертва човек. Според поверието тези жертви изисквала от тях Зорницата, или някаква птица, изпратена им като посланик от нея.

Птицата била препарирана и запазена като могъщ талисман. Поуните били убедени, че ако пропуснат да направят такова жертвоприношение, ще последва пълен провал на реколтата на царевица, боб и тикви. Жертвата била пленник и полът не бил от значение. Обличали го в най-пищни и скъпи одежди, угоявали го с най-хубавата храна и се пазели да не разбере какво го очаква. Когато бил достатъчно угоен, го връзвали на кръст пред тълпата, играели наоколо тържествен танц, сетне му разцепвали главата с томахавка и изстрелвали в него стрели. Според един търговец след това индианците режели парчета месо и мажели с тях мотиките си, но друг присъствувал на церемонията търговец твърди, че това не било вярно. Веднага след жертвоприношението хората се залавяли да засаждат нивите си. Запазено е конкретно описание на жертвоприношението на едно сиуско момиче, извършено от поуните през април 1837 или 1838 г. Момичето било четиринадесет-петнадесетгодишно и се отнасяли с него добре шест месеца. Два дни преди жертвоприношението го развеждали от вигвам на вигвам и го придружавал целият съвет от вождове и бойци. На всяко място му връчвали къса пръчка и малко боя, които то подавало на боеца до себе си. Така влизало от вигвам във вигвам и навсякъде получавало все съшия подарък. На 22 април извели момичето да го принесат в жертва. Придружавали го бойците и всеки от тях носел по две пръчки, връчени му от него. Тялото му било боядисано наполовина червено, наполозина черно, прикрепили жертвата на нещо като бесило и известно време я пекли на бавен огън преди да я убият със стрели. След това главният участник в жертвоприношението изтръгнал сърцето й и жадно го заръфал. Докато тялото било все още топло, изрязали месото от костите на малки парченца, сложили ги в мънички кошнички и ги отнесли на съседната царевична нива. Там върховният вожд взел парче месо от една кошничка и изцедил от него капчица кръв върху новозасетите царевични зърна. Примерът му бил последван от останалите, докато всички семена били напръскани с кръв, а после ги покрили с почва. Според друго описание смилали тялото на жертвата на кайма и я натривали или пръскали не само по царевицата, но и по картофите, боба и другите семена, за да ги наторят. Разчитали, че това жертвоприношение ще им донесе богата реколта.

Някаква западноафриканска царица принасяла всеки март в жертва по един мъж и една жена. Умъртвявали ги с лопати и мотики, а телата им заравяли сред новоизораната нива. В Лагос61 (Гвинея) имало обичай всяка година скоро след пролетното равноденствие да набучат на кол младо момиче, за да им донесе добра реколта. Принасяли в жертва още овце и кози и ги окачвали наред с ямс, царевични кочани и банани на колове до него. Жертвите били отглеждани в сараите на царя и съзнанието им било така повлияно от служителите на фетиша, че те посрещали с усмивка съдбата си. Подобно жертвоприношение се извършвало всяка година в Бенин (Гвинея)62. Маримо, племе от народността бечуани, принасят човешко същество в жертва на посевите. Избират обикновено нисък пълен мъж. Сграбчват го или го напиват, отвеждат го на полето и там го умъртвяват сред пшеницата, за да послужи като „семе“ (така се изразяват те). След като кръвта му се съсири на слънцето, те я изгарят заедно с гръдната кост, месото около нея и мозъка и после разпръсват пепелта върху почвата, за да я оплодят. Останалото месо изяждат.

Преди да се засее оризът, племето багобо на Миндао, един от Филипинските острови, принася човешка жертва. Това е роб, когото насичат на парчета в гората. Туземците от Бон ток, във вътрешността на о. Лусон, друг Филипински остров, са страстни ловци на глави. Основните ловни сезони са когато засяват и жънат ориза. За да се получи добра реколта, всяко стопанство трябва да се сдобие поне с една глава при засаждането и една при жътвата. Ловците на глави излизат на двойки и тройки и притаени чакат жертвата, била тя мъж или жена, отсичат й главата, ръцете и краката и бързо ги отнасят в селото, където били посрещани с голяма радост. Овесвалн главите на клоните на две или три изсъхнали дървета, оставени на открито място край селото и заобиколени от големи камъни, на които се сяда. Хората танцуват наоколо, пируват и се нападат. Когато плътта изгние и падне от костите, онзи, който е отрязал главата, отнася черепа в къщи и го пази като реликва, а другарите му постъпват по същия начин с ръцете и краката. Подобни са обичаите на апайо, друго племе от вътрешността на о. Лусон.

Лхота нага, едно от многото диви племена, населяващи дълбоките, назъбени, лабиринтоподобни клисури, които се вият нагоре в планините над богатата планина на Брахмапутра, имали обичай да отсичат главите, ръцете и краката на срещнатите хора, а сетне да набучват отсечените крайници в нивите, за да си осигурят богата реколта. Не изпитвали никакви лоши чувства към хората, с които постъпвали така безцеремонно. Веднъж одрали живо едно момче, нарязали го на парчета и разпределили месото му между всички селяни, а те го сложили в хамбарите си, за да отклонят лошия късмет и да си осигурят богата реколта. Индийските гонди, които принадлежат към дравидската група народности, отвличали брахмански момчета и ги отглеждали, за да ги пренесат в жертва при различни случаи. По сеитба и жътва, след тържествената церемония умъртвявали по едно момче, като го убождали с отровна стрела. След това пръскали кръвта му по разораната нива или зрялото жито, а месото му изяждали. Ораоните (или Ураоните) от Чота Нагпуря се прекланят пред богиня на име Анна Куарп, коята давала добра реколта и можела да направи човека богат, но за това било необходимо да й принасят човешки жертви. Говори се, че независимо от бдителността на британските власти те продължавали тайно да правят такива жертвоприношения. Жертвите били бедни и безпризорни деца и бездомници, чието изчезване нямало да привлече вниманието. През април и май те тръгвали да обикалят като пристави. По това време хората не пътували сами из страната, а родителите не пускали децата си да излизат в джунглата или да пасат добитъка. Когато ораонът намери жертва, прерязва й гърлото и отнася със себе си горната фаланга на безименния пръст и носа. Богинята се настанява в къщата на всеки човек, който й е принесъл жертва, и от този момент неговите ниви дават двойна реколта. Тук богинята приема образа на малка кукла. Когато стопанинът докара в къщи неовършан ориз, взема богинята и я търкаля по купа, та той да стане двойно по-голям. Но скоро тя става отново неспокойна и могат да я успокоят единствено нови човешки жертви.

Най-добре описаните случаи на системни човешки жертвоприношения, предназначени да осигурят добра реколта ни дават кондите (или кандите), друга дравидска народност в Бенгалия. Онова, което знаем за тях, дължим на британски офицери, натоварени към средата на XIX век да потушат въстанието им. Жертвите били принасяни на богинята на земята Тари Пену (или Бера Пену), убедени, че тя ще им осигури богата реколта и ще ги пази от всякакви болести и нещастия. Това се смятало особено необходимо при отглеждането на куркума и кондите твърдели, че тя не би могла да добие жълточервен цвят, ако не се пролее кръв. Богинята приемала жертвата, наричана мериа, само ако е закупена или пък се е родила жертва — т.е. ако е дете на принесен в жертва баща или е обречена от баща си или настойника си. Изпадналите в притеснение конди често продавали децата си за жертви, „смятайки, че така осигуряват блаженството на техните души, убедени, че смъртта им за благото на хората е възможно най-почтената“. Веднъж видели човек от племето пануа да обсипва с клетви конд и най-сетне да плюе в лицето му, защото кондът продал собственото си дете за жертва, а човекът от племето пануа искал да се ожени за момичето. Група конди видели това и веднага се притекли да успокоят човека, който продал собственото си дете с думите: „Детето ти умря, за да може целият свят да живее и сама богинята на земята ще изтрие плюнките от лицето ти.“ Случвало се да държат жертвите с години, преди да ги предадат на богинята. Смятани за обречени на боговете същества, с тях се отнасяли с голяма обич, примесена с преклонение и където и да отидели били добре дошли. Достигналият зрелост мериа обикновено получавал за жена девойка мерна, а заедно с нея и парче земя и земеделски инвентар. Тяхното поколение също били жертви. Човешките жертви били принасяни на богинята на земята по племена, части от племена или села както на периодични празници, така и при извънредни случаи. Периодичните жертвоприношения се устройвали обикновено от племената и от техните подразделения, така че всеки глава на семейство да получи поне веднъж в годината късче месо от жертвата, обикновено когато засаждал или засявал основната си култура.

Жертвоприношенията се извършвали по следния начин: десет-дванадесет дни преди церемонията освещавали жертвата, като й отрязвали косата, която дотогава била неостригана. На церемонията се събирали тълпи от мъже и жени и никой не бил изключен, защото се знаело, че тя се принася за цялото човечество. Няколко дена преди това царяло диво веселие и груб разврат. На деня преди жертвоприношението извеждали с тържествено шествие, музика и танци облечената в нови дрехи жертва до горичката мериа — група високи дървета, пощадени от брадвата, близо до селото. Там я връзвали на кол, поставен понякога между два санкисарови храста. След това я помазвали с растително масло, топено масло и куркума, украсявали я с цветя и през целия ден й оказвали „преклонение, което трудно се отличава от обожание“. Започвала голямата борба и за най-малката частица, свързана с нея: засъхналата куркумена каша, с която била намазана, капчица от слюнката й, защото кондите, особено жените, ги смятали за реликви с огромна власт. Множеството танцувало около кола и обръщайки се към земята, хората нареждали: „О, боже, на теб принасяме тази жертва, дай ни добра реколта, сезони и здраве“, а после, обръщайки се към жертвата, казвали: „Купихме те с пари, не сме те хванали насила, сега те принасяме в жертва според обичая и не правим грях“.

На следната сутрин подновявали оргиите, а те и без това почти не преставали през цялата нощ и така до обед, когато спирали и сборището пристъпвало към жертвоприношението. Отново помазвали жертвата с растително масло и всички докосвали помазаната част и размазвали мазнината по челата си. По някои места правели шествие и развеждали жертвата от къща на къща из селото и едни скубели коси от главата й, а други молели за малко слюнка, с която се мажели по главите. Тъй като не бивало да е вързана, нито да проявява признаци на съпротива, чупели костите й на ръцете, а ако е необходимо, и на краката, но често тази предпазна мярка не се налагала, защото я упоявали с опиум. На различните места бил различен начинът, по който я умъртвявали. Най-разпространени били задушаването и премазването до смърт. Разцепвали по средата, по протежение на метър-два клон от зелено дърво, пъхали в цепнатината врата (а на някои места и гръдния кош) на жертвата и жрецът и помощниците му се стараели с все сила да доближат двете разцепени части. После жрецът наранявал жертвата леко с брадвата си, при което тълпата се втурвала към нещастника н всеки кълцал месо от тялото му, но оставяли главата и червата недокоснати. Случвало се жив да го нарежат. В Чина Кипеди го влачели по полето, заобиколен от тълпата, която режела парчета месо, докато умре, но не пипала главата и червата. Друг много разпространен в същата област метод на жертвоприношение бил жертвата да се върже за хобота на дървен слон и докато той се въртял около дебел кол, тълпата режела месо от все още живата жертва. Когато установил майор Кембъл, някои села разполагали с по четиридесет от тези дървени слонове, използувани при жертвоприношения. Имало места, където умъртвявали жертвата бавно на огън. Изграждали дървен подиум, наклонен от двете страни като покрив, слагали там жертвата, с намотани около крайниците въжета, за да й попречат да се бори. След това запалвали огньове и поднасяли разпалени главни, за да я накарат да се търкаля нагоре-надолу по наклоните колкото се може по-дълго, защото колкото повече сълзи пролеела, толкова по-обилни щели да бъдат дъждовете. На следния ден нарязвали тялото на късчета.

От всяко село присъствувал определен човек, който веднага си тръгвал с отрязано парче месо. Понякога, за да ускорят пренасянето, устройвали щафета от мъже, които постигали средна пощенска скорост — осемдесет до сто километра на ден. До идването на месото чакащите в селото се подлагали на строг пост. Делегатът го донасял до мястото, където били събрани всички жители, и там го предавали на жреца и на родовите глави. Жрецът разделял парчето на две. Едната част принасял в жертва на богинята на земята — заравял я в дупка, като правел това гърбом и без да гледа. После всеки мъж прибавял по мъничко пръст в дупката, а жрецът поливал мястото с вода от кратуна. Другата част разделяли на толкова дяла, колкото родови глави присъствували на церемонията. Всеки завивал своето месо в листа и го заравял на най-добрата си нива, като го влагал в почвата заднешком, без да гледа. На някои места всеки отнасял своя дял месо до потока, който напоявал нивите му, и там го окачвал на върлина. Три дни след това в къщи не метели, а в един район пазели строго мълчание, не палели огън, не сечали дърва и не приемали чужди хора. През нощта след жертвоприношението останките от жертвата (главата, червата и костите) се пазели от засилени постове, а на другата сутрин се изгаряли на погребална клада, заедно с бяла овца. Пепелта разпръсвали по нивите, правели от нея каша, която намазвали по къщите и хамбарите или я ръсели по новопоникналите посеви, за да ги пази тя от вредители. Случвало се обаче да заравят главата и костите, не да ги изгарят. След като човешките жертви били забранени, по някои места ги заменили с животни, например кози, както е в столицата Чина Кипеди. Други принасят в жертва бивол. Връзват го за кол в свещената горичка, танцуват буйно около него, като размахват ножове, а после се нахвърлят върху животното и за няколко минути го накълцват на парчета и парченца, като се борят помежду си за всяка частица месо. Щом някой докопа късче, се понася с пълна скорост да го зарови според древния обичай на нивите си, преди да е залязло слънцето. Тъй като понякога трябва да изминат голямо разстояние, тичат много бързо. Всички жени замерват отдалечаващите се фигури на мъжете с буци пръст и някои от тях се целят доста добре. Така свещената горичка, доскоро сцена на буйна дейност, утихва и опустява с изключение на няколко души, които остават да пазят останките от бивола — главата, костите и червата му, които изгарят тържествено в основата на стълба.

Нашите източници представят мериа на кондите като жертви, принесени да омилостивят богинята на земята. Но ако се съди по това, как постъпват с жертвите преди и след смъртта им, обичаят не може да се обясни просто като умилостивително жертвоприношение. Част от месото наистина предлагат на богинята на земята, но другата заравят в нивите си, а пепелта и останалите части на тялото отнасят на полето, размазват я по житниците или я разпръсват сред поникналите посеви. Последните обичаи показват, че на тялото на мериа се е приписвала пряка или присъща власт да накара посевите да растат, независимо от непрекия резултат, който може да има като жертвоприношение, предназначено да осигури благоразположението на божеството. С други думи, на месото или пепелта на жертвата приписвали магическа или физическа власт да оплодят земята. Същата сила на власт приписвали на кръвта и сълзите на мериа — кръвта му правела тумерика червен, а сълзите предизвиквали дъжд; защото едва ли можем да се съмняваме, че поне първоначално са смятали, че сълзите карат дъжда да завали, а не само го предвещават. Освен това обичаят да се полива вода върху заровеното месо от мериа е несъмнено заклинание за дъжд. И най-сетне магическата власт, присъща на мериа, се проявява във върховното свойство, присъщо на всичко, което произхожда от него — косите или слюнката му. Тази приписвана на мериа власт показва, че е бил нещо повече от обикновен човек, принесен в жертва, за да умилостиви божеството. И дълбокото преклонение пред него навежда на същото заключение. Майор Кембъл казва, че на мериа гледали като на „нещо повече от смъртен“, а майор Макферсън добавя: „Оказват му преклонение, което трудно може да се отличи от обожание.“ С две думи, по всичко личи, че на мериа са гледали като на божество. Като такова той първоначално може би е представлявал богинята на земята или пък богинята на растителността, макар в по-късни времена да са започнали да гледат на него по-скоро като на жертва, принесена на богинята, отколкото като на вселил се в човешкото тяло бог. Този възглед за мериа, по-скоро жертва, отколкото божество, може да е несъразмерно подчертан от европейските автори, описали религията на кондите. Привикнали към възникналата по-късно идея за жертви, принасяни на бога, за да осигурят благоразположението му, европейските наблюдатели са били склонни да тълкуват всички свързани с умъртвяване религиозни обичаи в този смисъл и да предполагат, че винаги, когато има такова умъртвяване, трябва по необходимост да има божество, за което, както смятат хората, кръвопролитието е приемливо. По този начин, повлияни от предварително залегналата идея, те могат неволно да изопачат и да оцветят своите описания на дивашките ритуали.

Същият обичай да се умъртвява представителят на някое божество, който е оставил ясни следи в жертвоприношенията на кондите, можем да установим вероятно и у други, описани по-горе, човешки жертвоприношения. Пепелта на заклания маримо например разпръсват по нивите, кръвта на брахманското момче разливат по посевите и нивата, месото на заклания нага се прибира в хамбара, а кръвта на сиуското момиче оставят да капе върху семето. От друга страна, отъжествяването на жертвата с растението или с други думи, възгледът, че тя е въплъщение на духа на растението, проличава в грижата да се осигури физическо съответствие между нея и естествения обект, който въплъщава или представя. Така мексиканците колели млади жертви за младата царевица и стари за зрялата, а при жертвоприношението на ниския пълен маримо в качеството му на „семе“, ниският ръст съответствува на ръста на младите посеви, а пълнотата му — на състоянието, което хората желаят да постигнат посевите, защото по всяка вероятност и поуните са угоявали жертвите си със същата цел. Освен това отъждествяването на жертвата със зърното проличава в африканския обичай да я умъртвяват с лопати и мотики и в мексиканския — да я смазват също като зърното между два камъка.

Внимание заслужава още един момент от тези дивашки обичаи. Вождът на поуните налапвал сърцето на сиуското момиче, а маримо и кондите изяждали месото на жертвата. Ако, както предполагаме, жертвата е смятана за божество, то следва, че като ядат месото й, неговите почитатели смятат, че приемат в себе си тялото на своя бог.

4. Умъртвяване на житния дух в лицето на неговите антропоморфни представители

Току-що описаните варварски обичаи предлагат аналогии с жътвените обичаи в Европа. Например оплождащото свойство, приписвано на житния дух, се проявява и във варварския обичай да смесват кръвта на жертвата или нейната пепел със семето и в европейския — да разпръсват сред младите посеви напролет семето от последния сноп. Отъждествяването на човека със зърното можем да открием и в обичая да се съобразяват възрастта и ръстът на жертвата с възрастта и действителния или очакван ръст на посевите. В Шотландия и Щирия, там, където житният дух се възприема като Дева, правилото е последният сноп да се ожъне от младо момиче, а когато се схваща като Житна майка — от стара жена. В Лотарингия предупреждават старите жени да се пазят, когато умъртвяват Старицата, т.е. когато вършеят последното жито, а в Тирол смятат, че ако човекът, нанесъл последния удар при вършитбата, е висок, и посевите през следващата година ще пораснат високи. Същото отъждествяване проличава в дивашкия обичай да умъртвяват представителя на житния дух с мотики и лопати или да го смажат между два камъка и европейския — да се правят, че го пребиват с млатила. И най-сетне правилото на кондите да поливат вода върху заровеното месо от жертвата предлага паралел на европейския обичай да заливат с вода представителя на житния дух или да го хвърлят в някой поток. Както при кондите, така и при европейците, това са заклинания за дъжд.

А сега да се върнем към легендата за Литиерс. Показахме, че в първобитното общество често принасят човешки същества в жертва, за да подпомогнат посевите. Следователно не е невероятно предположението, че някога във Фригия са умъртвявали хора със същата цел. А след като фригийската легенда и европейският народен обичай дотолкова съвпадат и навеждат на заключението, че са били умъртвявани хора, трябва, поне условно, да приемем това заключение. Има също сведения, че както митът за Литиерс, така и европейските жътвени обичаи съвпадат по това, че и в двата случая жертвите са били умъртвявани като представители на житния дух, а това вече се съгласува с възгледа, който, изглежда, съществува у някои първобитни народи — че умъртвяваната жертва кара посевите да се развиват добре. Тогава можем да предположим, че както във Фригия, така и в Европа всяка година на полето са умъртвявали представителя на житния дух. Вече показахме, че имаме основание да смятаме, че и в Европа всяка година са умъртвявали представителя на дървесния дух. Доказателствата за тези два забележителни и близко аналогични случая са съвършено независими едно от друго. Това, че съвпадат, е сякаш допълнително основание в полза и на двете.

Вече дадохме един отговор на въпроса, как са избирали представители на житния дух. Както легендата за Литиерс, така и европейските народни обичан показват, че непознатите минувачи са схващани като проявления на житния дух, избягал от ожънатото или овършано жито, и като такива са ги залавяли и убивали. Но това не е единственият отговор, който ни предлагат данните. Според фригийската легенда жертвите на Литиерс не били просто непознати минувачи, а хора, които той побеждавал в надпреварата по жънене, а после връзвал в снопове и обезглавявал. Това показва, че представителят на житния дух може да е избиран посредством състезание на нивата и победеният състезател е бил заставян да приеме фаталната чест. Предположението не противоречи на европейските обичаи по жътва. Видяхме как и в Европа има надпревара между жътварите: те се стремят да не са последни и който загуби такова състезание, т.е. който ожъне последното жито, трябва да търпи различни грубости. Наистина не сме установили случаи да се правят, че ги убиват, но от друга страна, привидно убиват човека, нанесъл последния удар при вършитбата, т.е. който бъде победен в състезанието по вършитба. При това положение, след като вършачът овършеел последното жито, бивал привидно убит в качеството му на представител на житния дух. Същият представителен характер се приписва на онзи, който ожъне или върже последното жито, и най-сетне, след като и жътварите проявяват същото нежелание да са последни в тази работа, можем да допуснем, че обикновено се разиграва привидно умъртвяване на жътваря или на онзи, който е вързал последен, какъвто е случаят с човека, овършал последното жито. В древни времена това умъртвяване действително се е извършвало. Това предположение се потвърждава от общоразпространеното суеверие, че който ожъне последното жито, скоро ще умре. Случва се да смятат, че човекът, вързал последния сноп на нивата, ще умре през следващата година. Причината да се спират на онзи, който върже или овършее последното жито, като представител на житния дух, може да е следната: предполага се, че житният дух се таи колкото се може по-дълго в житото и отстъпва пред жътварите, вързачите и вършачите. Но когато го прогонят от убежището му в последното ожънато жито, последния вързан сноп или последното овършано зърно, той по необходимост приема друг образ, различен от житните стебла, които са били дотогава негова дреха или тяло. А какъв друг образ по-естествено ще приеме прогоненият житен дух от този на човека, който стои най-близо до житото, от което той (житният дух) е бил току-що прогонен? По необходимост въпросният човек е онзи, който е ожънал, вързал или овършал последното жито. Затова го хващат и се отнасят с него сякаш е самият житен дух.

По този начин човекът, когото умъртвявали на полето като представител на житния дух, може да е бил минаващ оттам странник или онзи жътвар, който е останал последен в жътвата, връзването или вършитбата. Но има и трета възможност, към която ни насочват древната легенда и съвременните народни обичаи. Литиерс умъртвявал странниците, но сам бил умъртвен по същия начин, а именно, завързали го в житен сноп, обезглавили го и го хвърлили в реката и както се подразбира, това се случило с Литиерс на собствената му земя. По същия начин в съвременните жътвени обичаи, не по-рядко от странниците, обект на мнимо умъртвяване е господарят (стопанинът или земевладелецът). Вероятно си спомняте, че според преданието Литиерс бил син на фригийския цар и в една от версиите сам е цар; а когато съчетаем това с легендата, че го умъртвили, както личи по всичко, като представител на житния дух, това ни навежда на предположението, че сме се натъкнали на една следа от обичая всяка година да се умъртвява по един от тези божествени царе или жреци-царе, обладавали призрачна власт в много части на Западна Азия и по-специално във Фригия. Както изглежда, на места обичаят бил изменен и вместо самия цар умъртвявали царския син. Легендата за Литиерс би могла да е поне в една от своите версии далечен спомен от така променения обичай.

Сега да разгледаме връзката между фригийския Литиерс и фригийския Атис и да си спомним, че по всяка вероятност в Песинунт — седалището на жреческия царски пост — умъртвявали върховния жрец всяка година в качеството му на Атис, бога на растителността, и че Атис е описан от древен (източник като „ожънат житен клас“. Следователно Атис, въплъщението на житния дух, когото умъртвявали всяка година в лицето на неговия представител, може в крайна сметка да се приеме като тъждествен с Литиерс, като последният е само селският прототип, от който се е развил държавният култ към Атис. Това е възможно, но от друга страна, аналогията с европейските народни обичаи ни предупреждава, че при някои народи може да е имало две отделни божества на растителността с отделни свои представители, като и двамата умъртвявали в качеството им на богове по различно време на годината. Защото видяхме, че в Европа, както личи, са умъртвявали един човек в качеството му на дървесен дух напролет, а друг — в качеството му на житен дух през есента. Може да е било така и във Фригия. Атис може да е бил по-специално дървесен дух и неговата връзка с житото може да е била следствие на властта на дървесния дух, както тя се проява в обичаи от типа на Жътвения май. Освен това изглежда, че представителят на Атис е умъртвяван напролет, докато Литиерс сигурно е умъртвяван през лятото или есента в зависимост от това кога е била жетвата във Фригия. В такъв случай общо взето нямаме оправдание да разглеждаме Литиерс като прототип на Атис, но двамата могат да се приемат като паралелни плодове на същата религиозна идея и да са свързани по същия начин, както са свързани в Европа Стареца по жътва и Дивака, Листния човек и т.н. през пролетта. И двамата оили духове или божества на растителността и всяка година умъртвявали техните антропоморфни представители. Но най-вероятно е, че докато култът към Атис бил въздигнат в достойнството на държавна религия и се разпространил в Италия, обредът на Литиерс никога не е преминал границата на родната му Фригия и е запазил характера си на селски церемонии, изпълнявани на ожънатата нива. Най-многото, както при кондите, да са се събирали по няколко села, за да осигурят човешка жертва, която да бъде умъртвена като представител на житния дух за общото им благо. Жертвите може да са давани от родовете на жреците-царе или на царчета и това би обяснило защо в легендата Литиерс е син на фригийския цар и сам той е цар. Ако не са се обединявали, всяко село се е снабдявало със свой собствен представител на житния дух, като обричало на смърт минаващ оттам странник или жътваря, ожънал, вързал или овършал последния сноп. Може би в прастари времена ловът на глави да е бил нещо обикновено сред примитивните обитатели на Европа и Западна Азия като средство да се поощри развитието на житото, както все още е или поне доскоро беше нещо обикновено у първобитните земеделски племена в Асам, Бирма, Филипините и Индонезийския архипелаг. Едва ли е необходимо да добавям, че във Фригия, а също и в Европа, старият варварски обичай да се умъртвява човек на ожънатата нива или на хармана се е превърнал просто в преструвка далеч преди класическата ера и вероятно е бил схващан от жътвари и вършачи само като груба шега, която жътвеният обичай им разрешавал да изиграят на минаващ оттам непознат, на другар по работа или на самия господар.

Спрях се нашироко на химна за Литиерс, защото ни дава множество общи точки между европейските и дивашките обичаи. На другите жътварски песни от Западна Азия и Египет, към които привлякох вниманието ви по-горе, ще се спрем много по-накратко. Подобието на витинския Борм с фригийския Литиерс е в подкрепа на тълкуването, което дадохме на последния. Също като Литиерс Борм, чиято смърт или по-скоро изчезване жътварите оплаквали всяка година с тъжна песничка, бил царски син или най-малкото син на богат и виден човек. Жътварите, които наблюдавал, работели на собствените му ниви и той изчезнал, когато отишъл да им донесе вода. Според една версия на легендата той бил отнесен от нимфи, без съмнение от нимфите на потока, вира

или реката, където отишъл да налее вода. Разглеждано в светлината на легендата за Литиерс и на европейските народни обичаи, това изчезване на Борм може да е смътен спомен за обичая да се върже самият стопанин в житен сноп и да се хвърли във водата. Със скръбната мелодия, която пеели, жътварите оплаквали смъртта на житния дух, умъртвен при ожънването на житото или в лицето на своя антропоморфен представител, а като го зовели вероятно са се молели да се върне с нова енергия на следната година.

Финикийците пеели песента за Лин по гроздобер, поне както научаваме от Омир така било в западната част на Мала Азия. А това, в съчетание с легендата за Силей показва, че в древни времена лозарите постъпвали с минаващите покрай тях непознати тъй, както правел жътварят Литиерс. Лидиецът Силей принуждавал минаващите оттам да окопават лозето вместо него, докато не минал Херкулес, който го убил и изтръгнал из корен лозите му. Такава сякаш е основната сюжетна линия на легенда, наподобяваща легендата за Литиерс, макар че с помощта на древните автори, нито на съвременните народни обичаи можем да я възстановим в подробности. Но песента за Лин изглежда се е пеела от финикийските жътвари, защото Херодот я сравнява с песента Манерос, а тя както вече видяхме, била вопълът на египетските жътвари над посеченото жито. Освен всичко Лин бил отъждествяван с Адонис, а Адонис има известни конкретни претенции да е житен дух. Така вопълът за Лин по жътва би бил идентичен с този за Адонис — и в двата случая става дума за скръбта на жътварите по мъртвия житен дух. Но докато Адонис, подобно на Атис, се извисил като тържествена митична фигура, обожавана и оплаквана във великолепни градове, далеч от границите на родната му Финикия, Лин оставил една песничка, пята от жътвари и берачи на грозде сред житните снопи и лозите.

Аналогията между Литиерс и народните обичаи на европейци и на първобитните народи показва, че във Финикия умъртвеният житен дух — мъртвият Адонис — е може би представян преди от човешка жертва. А това предположение сякаш намира подкрепа в харанската легенда, че Тамуз (Адонис) бил умъртвен от жестокия си господар, който смлял костите му в мелница и ги разпръснал по вятъра. Видяхме, че в Мексико по жътва смазвали човешки жертви между два камъка, а както в Африка, така и в Индия разпръсвали по нивите пепелта и другите останки от жертвата. Но харанската легенда е може би само митично средство да се изрази смелването на зърното в мелница и засяването на семето. Струва си сякаш да предположим, че мнимият цар, умъртвяван всяка година на вавилонския празник Закае, на шестнадесетия ден от месец лус, може би е представял точно Тамуз. Защото историкът Бероз, който отбелязва празника и неговата дата, е използувал по всяка вероятност македонския календар — тъй като посветил своята история на Антиох Сотер, а, изглежда, по негово време македонският месец лус е съответствувал на вавилонския тамуз. Ако това предположение е вярно, тогава се потвърждава възгледът, че на празника на Закае мнимият цар е бил умъртвяван в качеството му на бог.

В Египет съществуват много повече данни, че умъртвеният житен дух — мъртвият Озирис — е представян от човешка жертва. Жътварите я умъртвявали на ожънатата нива и оплаквали смъртта й с погребална песен, на която поради езиково недоразумение гърците дали названието Манерос. Защото легендата за Бузирис сякаш съдържа далечен спомен за човешките жертви, принасяни някога от египтяните във връзка с култа към Озирис. Според легендата Бузирис бил египетски цар, който жертвувал всички чужденци пред олтара на Зевс. Произходът на обичая бил отнасян към безплодието, сполетяло земята на Египет в продължение на девет години. Кипърски ясновидец уведомил Бузирис, че земята ще започне да ражда, ако всяка година принася човешка жертва на Зевс и Бузирис въвел жертвоприношението. Но когато в Египет дошъл Херкулес и го повлекли към олтара да го принесат в жертва, той разкъсал въжетата, с които бил вързан, и убил Бузирис и сина му. Ето и легенда, че в Египет всяка година е принасяна човешка жертва, за да не се провали реколтата. И в нея се намеква, че да се пропусне жертвоприношението, би означавало да се върне безплодието. Видяхме как и поуните били убедени, че пропуснат ли да принесат човек в жертва при засаждането на реколтата, ще последва пълен провал на посевите им. Името на Бузирис означава в същност името на град Pe-Asar, „домът на Озирис“, и се наричал така, защото там бил гробът на Озирис. Дори някои авторитетни съвременни специалисти са на мнение, че Бузирис е в същност дома на Озирис, откъдето култът му се разпространил и в останалите части на Египет. Според легендата човешките жертвоприношения се правели на неговия гроб, като подбирали червенокоси мъже, чиято пепел разпръсвали с помощта на веялки. Данните от паметниците потвърждават това предание.

В светлината на вече казаното египетското предание за Бузирис допуска логично и задоволително достоверно обяснение. Всяка година Озирис, житният дух, бил представян от чужденец, чиято червена коса напомняла зрялото жито. В качеството си на негов представител този човек бил умъртвяван на ожънатата нива и жътварите го оплаквали и същевременно се молели житният дух да възкръсне и да се върне (маа-нехра, Манерос) с нова сила на следната година. Накрая жертвата или част от нея била изгаряна, а пепелта разпръсвали с помощта на веялки, за да ги оплоди. В случая изборът на жертвата се основава на нейното подобие с житото, което трябва да представя и да съответствува на вече описаните мексикански и африкански обичаи. По същия начин при мексиканските жертвоприношения в деня на лятното слънцестоене боядисвали лицето на жената, която умирала в качеството си на Житна майка, в жълто и червено — цветовете на царевицата, и тя носела картонена митра, на върха на която се развявали пера, наподобяващи косата на царевицата. От друга страна, на празника на Богинята на бялата царевица, мексиканците принасяли в жертва прокажени. За да предотвратят предполагаемото болестотворно влияние на Сириус, през пролетта римляните принасяли в жертва червени кутрета и били убедени, че така посевите ще пораснат зрели и червени. Езичниците от Харан принасяли на Слънцето, Луната и планетите човешки жертви, избирани по предполагаемата си прилика с небесните тела, на които ги посвещавали. Например жреците, облечени в червено и намазани с кръв, принасяли в жертва червенокос и червенобузест човек на „червената планета Марс“, в храм, боядисан в червено и накичени по него червени завеси. Тези и други подобни случаи, оприличаващи жертвата на бога или на представените от него природни явления, се основавали в крайна сметка на принципа на хомеопатичната или имитативната магия и идеята била желаната цел да се постигне най-лесно посредством жертвоприношение, наподобяващо желания резултат.

Легендата, че частите от тялото на Озирис били разпръснати и погребани от Изида на местата, където ги е намерила, може спокойно да е далечен спомен от обичай, наподобяващ обичая на кондите човешката жертва да се разпределя на късове и те да се заравят понякога на много километри разстояние един от друг.

В такъв случай, ако съм прав, ключ към тайнствата на Озирис дава онзи скръбен вик на египетските жътвари, който отеквал всяка година на полето, до римски времена, за да оповести смъртта на житния дух, селския прототип на Озирис. Сходни вопли, както видяхме, се чували по всички ожънати ниви на Западна Азия. Древните говорят за тях като за песни, но ако се съди по анализа на имената Лин и Манерос, те са се състояли само от няколко думи, произнасяни като проточен музикален звук, който се чувал на голямо разстояние. Такива мелодични и проточени викове, издавани едновременно от много и силни гласове, трябва да са имали поразително въздействие и неизбежно привличали вниманието на всеки случаен минувач. Повтаряните многократно звуци сигурно са се разпознавали много лесно, дори на разстояние, но за един гръцки пътешественик из Азия или Египет чуждите думи не са имали някакво значение и той съвсем естествено ги е приемал за нечие име (Манерос, Лин, Литиерс, Борм), когото жътварите викат. А ако пътят му минавал през повече от една страна, като Витиния и Фригия, или Финикия и Египет, по времето, когато жънели житото, той е имал възможността да сравни жътварските призиви на различните народи. Тогава лесно ще разберем защо гърците така лесно отбелязвали и сравнявали тези жътварски призиви. Защото ако бяха истински песни, те не биха привлекли вниманието на толкова много пътешественици, а дори ако случайният пътник е бил достатъчно близо да ги чуе, той не би могъл така лесно да различи думите.

До неотдавна жътварите в Девъншър са издавали подобни викове и изпълнявали на нивата церемония, почти напълно аналогична на онази, която, ако не греша, е поставила началото на ритуалите на Озирис. Ето как един наблюдател от първата половина на XIX век е описал вика и церемонията. „Скоро след като в Девън житото е ожънато, в повечето стопанства жътварите имат обичая да «викат врат». Според мен този обичай рядко се пропуска в по-големите стопанства из тази част на страната. Постъпва се по следния начин. Старец или човек, добре запознат с церемониите, изпълнявани по този случай (когато жътварите жънат последната житна нива), минава из кръстците и снопите и събира малък сноп от най-добрите класове, които свари да намери, връзва ги красиво и здраво, като подрежда сламките с голям вкус. Това се нарича «врат». След като нивата е ожъната и каната обиколи още веднъж жътварите, връзвачите и жените се нареждат в кръг. Човекът с «врата» застава в средата и го държи с две ръце. Първо се привежда и го сваля близо до земята, при което мъжете от кръга свалят шапки, привеждат се и ги опират о земята. След това всички започват отведнъж да викат много протяжно и съгласувано «Врат!» Едновременно с това бавно се изправят и издигат ръцете и шапките си над главите, като човекът, който държи «врата», също го вдига високо. Това се повтаря три пъти. После променят вика на «Чак тук!» или «Дотук!» който отеква три пъти по същия протяжен и бавен начин както преди с изключителна хармония и въздействие. И този път викът се придружава от същите движения на тялото и ръцете както при «врат»… След като повторят три пъти «врат» и също толкова пъти «Чак тук!» или «Дотук!», избухва висок и весел смях, хвърлят шапките и каскетите си във въздуха, лудуват наоколо и може би целуват момичетата. Сетне един от тях грабва «врата» и хуква колкото му държат краката към къщата на стопанина, където на вратата стои готова с ведро вода млекарката или друга жена от прислугата. Ако онзи, който държи «врата», успее да влезе в къщата по друг начин освен през вратата, на която стои момичето с ведрото, той има право да го целуне, но обикновено не успява и го заливат. В тиха есенна вечер «викането на врата» има великолепно въздействие отдалеч, много по-силно от вика на мюезина, който лорд Байрон толкова възхвалява и смята, че е за предпочитане пред християнските камбани. Един-два пъти съм чувал да викат по повече от двадесет мъже, понякога към тях се присъединяват не по-малко женски гласове. Преди три години бях на високо място, където жънеха, и една вечер чух шест или седем пъти да викат «врат», а знаех, че някои от жътварите се намираха на 6–7 километра. Случва се, ако вечерта е тиха, да се чуват на значително разстояние.“

Г-жа Брей разказва как пътувала из Девъншър и видяла група жътвари, застанали в кръг на издигнато място, конто вдигали високо сърповете си. Един от тях в средата държал вързани с цветя житни класове и както тя пише, те викали три пъти „врат, врат, врат!“, а после „Имаме, имаме, имаме.“ И си отишли с викове и песни в къщи, придружени от жени и деца, които носели букети цветя. Слугата, който придружавал г-жа Брей, казал, че „хората играят, както правят обикновено, в чест на «духа на жътвата».“

Ето и друго описание на този стар обичай, записано в Труъроу през 1839 г.: „Но когато в Хелигън всичкото жито бъде ожънато, ратаите и ратайкините идват пред къщата и носят със себе си малко снопче жито, ожънато най-накрая То е украсено с панделки и цветя, а на едно място е пристегнато, та да изглежда като врат. Те се провикват колкото могат по-високо: «Нашата (моята) страна, моята страна!» и млекарката дава врата на главния ратай. Той го взема и казва много високо: «Ето го, ето го, ето го.» А друг ратай вика силно: «Какво държиш там? Какво държиш там? Какво държиш там?» И главният ратай отвръща: «Врат, врат, врат.» После всички започват високо да викат. Това се прави три пъти и като извикат страховито, си отиват, вечерят, танцуват и пеят.“ Според друго описание „всички отиваха на полето, когато се жънеше последното жито, връзваха «врата» с панделки и го сплитаха, танцуваха около него и го отнасяха в голяма кухня, където малко по-късно ставаше вечерята“. Думите били същите, каквито се дават в предишното описание, и „Хип, хип, хей, хей, ето те, ето те,ето те“. Окачват го в преддверието. В още едно описание се съобщава как един от хората се втурнал от нивата с последния сноп, а останалите го преследвали със съдове, пълни с вода, и се опитвали да го излеят върху снопа, преди да го внесат в хамбара.

В описаните по-горе обичаи за врат на житния дух се приема конкретно жито, обикновено последното, останало неожънато, и следователно той бива обезглавен, когато го ожънат. По същия начин в Шропшър давали названието „врат“ или „врата на гъсока“ на последната шепа класове, останали неожънати в средата на нивата. Сплитали ги, а жътварите заставали на около десет или двадесет крачки и хвърляли по тях сърповете си. Когато някой успеел да ги покоси казвали, че е отсякъл врата на гъсока. Отнасяли „врата“ на стопанката, която трябвало да го пази за късмет в къщата до следващата жътва. В околностите на Тривз човекът, който ожънвал последното жито „отрязвал врата на козела“. Във Фаслейн, в околностите на Геърлох (Дъмбъртъншър), наричали последното жито „главата“. В Аурих, Източна Фризия, човекът, ожънал последното жито, „отрязва опашката на заека“. Когато косят последното ъгълче на нивата, френските жътвари понякога се провикват: „Хванахме котката за опашката!“ В Брес (Бургундия) последният сноп представлявал лисица. До него оставяли десетина класове да представят опашката й и всеки от жътварите, застанал на няколко крачки, хвърлял по нея сърпа си. Който успеел да я пререже, отрязвал „опашката на лисицата“. И в негова чест отеквал викът „Йо-хо-хо“. Тези примери не оставят място за съмнение за онова, което са имали пред вид под „врат“ в Девъншър и Корнуел, когато ставало дума за последния сноп. Житният дух се схващал като антропоморфен или зооморфен и последното неожънато жито е някаква част от тялото му — врата, главата или опашката. Случва се, както видяхме, последното жито да се възприема като пъпна връв. И най-сетне девъншърският обичай да се полива с вода човекът, който внася „врата“ в къщата, е заклинание за дъжд, едно от многото срещнати от нас. Негов паралел в тайнствата на Озирис е обичаят да се полива с вода статуята на бога или онзи, който го представя.