Златната клонка

1. Хора — изкупителни жертви в Древен Рим

Сега вече имаме основание да разгледаме въпроса за използуването на хора за изкупителни жертви в класическата древност. Всяка година на 14 март по улиците на Рим преминавала процесия — участниците биели с дълги бели тояги облечен в кожи човек и го прогонвали извън града. Наричали го Мамурий Ветурий, т.е. „стария Марс“ и тъй като церемонията се провеждала на деня преди първото пълнолуние, съгласно старата римска година (която започвала на първи март), облеченият в кожи човек трябва да е представял Марс от предишната година, когото прогонвали при настъпването на новата. Но първоначално Марс не бил бог на войната, а на растителността. Защото римският земеделец се молел на Марс за благополучието на посевите и лозята си, на плодните дръвчета и горите; колегията на Арвалските братя, чиято работа била да принасят жертви за растежа на посевите, се обръщала в молитвите си почти изключително към Марс; освен това, както стана ясно, през октомври принасяли в жертва на Марс кон, за да осигури богата реколта. Нещо повече, селяните принасяли на Марс под титлата „Горския Марс“ (Mars Silvanus) жертви за благополучието на своя добитък. Вече видяхме, че било нещо обикновено добитъкът да се смята под специалното покровителство на горските богове. Освен това посвещаването на пролетния месец март на Марс сякаш го определя за божество на покарващата растителност. Следователно римският обичай с прогонването на стария Марс напролет в началото на новата година, е тъждествен със славянския обичай да „изнасят Смъртта“, разбира се, ако се приеме за правилно предложено от нас обяснение на този обичай. Сходството на римските и славянските обичаи е вече отбелязано от учените, които обаче сякаш възприемат Мамурий Ветурий и съответствуващите му образи в славянските обреди по-скоро за представители на старата година, отколкото на старото божество на растителността. Възможно е в по-късни години хората, които изпълнявали подобни обреди да са ги тълкували по такъв начин. Но олицетворяването на период от време е прекалено абстрактна идея, за да е изначална. А сякаш в римските, също както и в славянските обреди с представителя на божеството се отнасят не само като към божество на растителността, но и като към изкупителна жертва. За това говори фактът, че го прогонват, защото няма причини да прогонват божеството на растителността в това му качество. Друг е въпросът, ако то е и изкупителна жертва, защото тогава става необходимо да го прокудят извън границите на града, за да може да отнесе печалния си товар на други земи. И наистина, както изглежда, Мамурий Метурий е бил прогонван в земите на осканите85, врагове на Рим.

2. Хора — изкупителни жертви в Древна Гърция

И на старите гърци не било чуждо използуването на хора за изкупителни жертви. В Херонея, родния град на Плутарх, главният магистрат изпълнявал подобен обред в кметството, а всеки стопанин — в собствения си дом. Той се нарича „пропъждане на глада“. Биели един роб с пръчки от agnus castus86 и го прогонвали навън с думите: „Да излезе гладът, да влезе богатството и здравето.“ Когато Плутарх бил главен магистрат в родния си град, той изпълнил обреда в кметството и съобщава за спора, възникнал след това по повод на обичая.

Но в цивилизована Гърция обичаят с изкупителната жертва приемал и по-мрачни форми от невинния обред, извършен под надзора на добродушния и набожен Плутарх. Когато Марсилия87, една от най-оживените и блестящи гръцки колонии, била опустошена от чума, използували като изкупителна жертва беден човек. Цяла година го отглеждали на държавна сметка, хранели го с подбрана и питателна храна. С изтичането на годината, той бивал обличан в свети дрехи, украсяван със свети клонки и го развеждали из целия град, а в това време хората се молели всички беди да се струпат на неговата глава. След това го прогонвали от града или хората го пребивали с камъни извън стените. Атиняните постоянно издържали от държавната хазна известен брой деградирали и безполезни същества и щом над града се струпвало някакво бедствие, като чума, суша или глад, принасяли за изкупителни жертви две от тези отрепки. Едната от жертвите принасяли за мъжете, а другата за жените. Първият носел около врата си наниз от черни, а другият от бели смокини. Изглежда, се е случвало принасяната за жените жертва да е жена. Развеждали ги из улиците, а после очевидно ги пребивали с камъни извън града. Но тези жертвоприношения не се извършвали единствено при необикновени случаи на обществени бедствия, защото, както изглежда, всяка година през май на празника на Таргелия, извеждали две жертви извън Атина — една за мъжете и една за жените и там ги пребивали с камъни. Тракийският град Абдера се пречиствал публично веднъж годишно — пребивали с камъни един от гражданите, определен за изкупителна жертва; шест дни преди екзекуцията го отлъчвали от вярата, „та той едничък да понесе греховете на всички хора“.

Всяка година левкадийците88 хвърляли от варовикова скала в южния край на своя остров, наречена водопад на влюбените, престъпник като изкупителна жертва. Но за да смекчат падането му, привързвали тялото му към живи птици и пера, а отдолу чакала флотилия от малки лодки, които го улавяли и го извеждали извън пределите на острова. Вероятно тези хуманни предпазни мерки били смекчаване на по-ранен обичай да се хвърля изкупителната жертва, за да се удави в морето. Левкадийският обред съвпадал по време с жертвоприношение в чест на Аполон, който имал там храм или светилище. По други места съществувал обичай всяка година да хвърлят в морето по един младеж с молитвата „Бъди нашата отрепка!“ Предполагали, че този обред освобождава хората от сполетелите ги злини или според едно малко по-различно тълкуване — това им носело спасение, защото така плащали дълга си към бога на морето. През VI век преди нашата ера малоазиатските гърци изпълнявали обичай с изкупителна жертва по следния начин: когато някой град страдал от чума, глад или друга масова беда, избирали грозен или обезобразен човек да приеме върху себе си всички сполетели общността беди. Извеждали го на подходящо място и слагали в ръката му изсушени смокини, самун ечемичен хляб и сирене. Той ги изяждал. Тогава го удряли седем пъти по половите органи със синчец и клони от дива смокиня и други необлагородени дървета, а през това време флейтите свирели определена мелодия. След това го изгаряли върху погребална клада от горски дървета, а пепелта му хвърляли в морето. По всичко личи, че по време на жътвения празник Таргелия азиатските гърци са изпълнявали аналогични обреди.

Не сме склонни да приемем, че в току-що описания ритуал боят със синчец, клони от дива смокиня и т.н. е целял да увеличи страданията на нещастника, защото ако това беше така, всяка тояга би била достатъчно добра, за да го наложат с нея. В. Манхардт обяснил истинското значение на тази част от обреда. Той сочи, че древните отдавали на синчеца магическата власт да отклонява зли влияния, затова го окачвали пред вратите на къщите си и го използували при обреди за пречистване. Следователно обичаят в Аркадия на някакъв празник или винаги когато ловците се завърнели с празни ръце, да бият статуята на Пан, нямал смисъл на наказание за божеството, а служел да го пречисти от злосторните влияния, които са му попречили да изпълнява божествените си функции — да дава дивеч на ловците. Оттам следва, че удрянето на човека-изкупителна жертва по половите органи със синчец и т.н. трябва да е имало за задача да освободи възпроизводителната му енергия от всякаква задръжка или магия, плод на дейността на демони или други злосторни сили, а след като Таргелия, празникът на който бил принасян всяка година, бил ранен жътвен празник, честван през май, ще трябва да разпознаем в жертвата представител на сътворяващия и оплождащ бог на растителността. Представителят на божеството бил умъртвяван всяка година с посочената от мен цел — да поддържа божествения живот в непрекъснат разцвет, неопетнен от старческа немощ и било нещо съвсем естествено, преди да го умъртвят, да стимулират неговите възпроизводителни сили, та те да се пренесат напълно активни в приемника му, новия бог или новото въплъщение на стария бог, който, както те несъмнено предполагали, заема незабавно мястото на умъртвения.

Сходният начин на мислене би довел до сходно третиране на изкупителната жертва при особени случаи, да речем суша или глад. Ако посевите не отговаряли на очакванията на стопанина, той отдавал това на някаква несполука в творческите сили на божеството, чиято функция била да даде плодовете на земята. Можело да се помисли, че е под действието на някаква магия или пък остарява и губи сили. И съответно го умъртвявали в лицето на неговия представител, с цялата описана вече церемония, та роден наново млад да е в състояние да предаде своята младежка енергия на замрелите сили на природата. На същия принцип можем да разберем защо удряли с борови пръчки Мамурий Ветурий, защо биели роба в Херонея с клонки от agnus castus (дърво, на което приписвали магически свойства), защо в някои части на Европа нападат с тояги и камъни чучелото на Смъртта, и защо във Вавилон биели престъпника, който играел ролята на божество, преди да го разпънат. Боят нямал за цел да утежни агонията на божествения страдалец, а тъкмо напротив — да пропъди всякакви зловредни влияния, които могат да го сполетят във върховния момент на живота му.

Дотук приемах, че човешките жертви на празника Таргелия са представели духовете на растителността изобщо, но както с право отбелязва г. У. Р. Патън, тези злощастници изглежда са играели конкретно ролята на духовете на смокиновите дървета. Той сочи, че процесът на така наречената капрификация, т.е. изкуственото опрашване на култивираните смокинови дървета с помощта на накичени по техните клони нанизи от диви смокини, се извършва в Гърция и Мала Азия през юни, около месец след датата, на която се падала Таргелия и предполага, че белите и черни смокини, овесени около вратовете на двете човешки жертви, едната от които представяла мъжете, а другата жените, може да са били пряко наподобяване на процеса на капрификация на принципа на имитативната магия, за да се подпомогне опрашването на смокиновите дървета. А тъй като капрификацията е фактически бракосъчетание на мъжкото с женското смокиново дърво, г. Патън предполага още, отново на принципа на имитативната магия, че любовта между дърветата може да е симулирана от лъже или действително бракосъчетание между двете човешки жертви, едната от които, понякога изглежда е била жена. При това положение обичаят да се бият човешките жертви по половите им органи с клони от диви смокинови дървета и със синчец е било магия, предназначена да стимулира размножителната енергия на мъжа и жената, които временно олицетворявали съответно мъжкото и женското смокиново дърво и със своето действително или наподобяващо единение в брака само помагали, както се смятало, на дърветата да дадат плод.

Възприетото от мен тълкуване на обичая да се бие човекът-изкупителна жертва с определени растения намира подкрепа в много аналогични случаи. Например, когато мъж от племето най от германска Нова Гвинея иска да накара напъпилите банани да родят бързо плод, той ги потупва с пръчка, отсечена от бананово дърво, което вече е родило. Тук е очевидно схващането, че плодовитостта се съдържа в отрязаната от плодовитото дърво пръчка и се предава на младите бананови дървета при контакта им с нея. По същия начин хората в Нова Каледония докосват леко с клон своите тарови растения и докато го правят произнасят следните думи: „Потупвам това таро, та да може да расте“, след което забиват клона в земята в края на нивата. Когато някой бразилски индианец от устието на р. Амазонка иска да направи половия си орган по-голям, потупва го с плода на анинга — бяло водно растение, което расте пищно по бреговете на реката. Плодът, който не се яде, наподобява банан и очевидно е подбран за целта поради формата си. Процедурата трябва да се извърши три дни преди или три дни след новолуние. В областта Бекеш в Унгария оплодяват безплодни жени, като ги удрят с пръчка, която са използували преди това да разделят съвъкупляващи се кучета. В случая те вероятно смятат, че оплождащата способност е преминала в пръчката и при контакта тя ще се предаде на жената. Според тораджите от Централен Целебес дървото Dracaena terminalis има силна душа, защото като го подрежат, бързо израства отново. Затуй когато човек е болен, приятелите му го потупват по главата с листа от това растение, та да подсилят слабата му душа със силната душа на растението.

С една дума, тези аналогии подкрепят тълкуването, което по примера на своите предшественици В. Манхарад и У. Р. Патън дадох на удрянето на човешките жертви при гръцкия жътвен празник Таргелия. Този бой със свежи зелени растения и клони по половите органи на жертвите се обяснява най-естествено като магия, която трябва да подсили възпроизводителните сили на мъжете и жените, като им предаде плодовитостта на растенията и клоните или като ги освободи от злосторни влияния и това тълкуване се потвърждава от наблюдението, че двете жертви представлявали двата пола, едната мъжете изобщо, а другата — жените изобщо. Годишният сезон, когато се изпълнявала церемонията, а именно времето на прибирането на житните растения, приляга на теорията, че обредът имал земеделско значение. Освен това той бил предназначен, преди всичко да оплоди смокиновите дървета, което се проявява от нанизите черни и бели смокини, провесени на вратовете на жертвите, както и от ударите по половите им органи с клонки от дива смокиня, тъй като това напомня отблизо използуваната от древните и съвременни стопани по гръцките земи процедура, предназначена за действително опрашване на смокиновите дървета. Да си спомним каква роля е, играело в древността изкуственото опрашване на финиковата палма не само в стопанската дейност, но и в религията на Месопотамия и едва ли ще остане място за съмнение, че изкуственото опрашване на смокиновото дърво може по същия начин да си е извоювало място в тържествения ритуал на гръцката религия.

Ако тези съображения са верни, ние очевидно ще трябва да заключим, че докато в периода на късната античност човешките жертви на Таргелия положително са изглеждали Преди всичко като изкупителни жертви, отнасящи със себе си всички грехове, нещастия и скърби на целия народ, в по-ранни времена те може да са били разглеждани като въплъщение на растителността, може би на житото, но преди всичко на смокиновите дървета и ударите, които получавали, преди да бъдат умъртвени, имали задача преди всичко да събудят и подновят силите на растителността, която по това време започвала да клюмва и вехне от изгарящия пек на гръцкото лято.

При положение, че приемем схващането за изкупителната жертва на гърците, отпада само по себе си възражението, което би могло да се повдигне срещу основната теза в тази книга. Защото на теорията, че жрецът в Ариция е бил умъртвяван като представител на духа на дъбравата, би могло да се възрази, че такъв обичай няма аналогия в класическата древност. Но сега вече имаме основание да смятаме, че човешките същества, умъртвявани периодично или инцидентно от гърците в Азия, са били системно третирани като въплъщения на божеството на растителността. Вероятно хората, които атиняните държали на разположение, за да ги принесат в жертва, също са били смятани за божествени. Не е имало значение, че са били отрепки на обществото. От гледна точка на първобитните хора, човек не се избира за представител или за въплъщение на божеството поради възвишения си морал или обществен статут. Божественото откровение се разкрива еднакво на добри и лоши, на високо поставени и низши. В такъв случай, ако гърците в Азия и Атина имали обичай да принасят в жертва хора, които смятали за въплътени божества, няма да звучи неправдоподобно предположението, че в зората на историята подобен обичай са спазвали полуварварите латини в горичката на Ариция.

Но за да решим окончателно спора, трябва да докажем, че обичаят да се умъртвява антропоморфният представител на божеството, е бил известен и практикуван в Древна Италия и на друго място освен в горичката на Ариция. Това имам намерение да направя сега.

3. Римската Сатурналия

Видяхме, че у много народи е съществувал обичай всяка година да има период на всеобща разпуснатост, когато обикновените ограничения на закона и морала се отхвърляли, когато цялото население се отдавало на необуздана веселба, когато се давала воля на по-тъмните страсти, които иначе никога не биха били допуснати при по-уравновесения и трезв ход на обикновения живот. Подобни изблици на набралите се сили на човешката природа много често се израждали в диви оргии на похот и престъпления, те ставали обикновено в края на годината и както вече имах случай да посоча, често са свързани с един или друг земеделски сезон, особено с времето на сеитба или жътва. Но един от тези периоди на разпуснатост, който е най-добре известен и в съвременния език служи за нарицателно на останалите, е Сатурналия. Прочутият празник се падал през декември, последния месец от римската година и бил известен сред хората като възпоминание за веселото управление на Сатурн, божеството на засяването и селското стопанство, живяло на земята много отдавна като праведен и благодетелен италийски цар. Той обединил първобитните разпръснати обитатели на планините и ги научил да обработват земята, дал им закони и управлявал в мир. Периодът на неговото управление бил приказният Златен век — земята давала обилен плод, благословеният мир не бил обезпокояван от звуците на война или несъгласие, в кръвта на трудолюбивото и задоволено селячество не се просмуквала като отрова злокобната страст за печалба. Също така не били известни робството и частната собственост и всичко било общо. Но се случило, че добрият бог, благият цар изчезнал внезапно, а споменът за него за дълго се запазил, в негова чест издигнали светилища и много хълмове и възвишения в Италия носят името му. Над светлото предание за неговото управление обаче пада черна сянка — твърди се, че олтарите му били опетнени от кръвта на човешки жертви, заменени в по-късни и по-милостиви времена от чучела. В оставените ни от древните автори описания на Сатурналия има( малко или изобщо отсъствуват следи от тази печална страна на култа към Сатурн. Седемте дни от 17 до 23 декември, докато траел този античен карнавал, улиците, площадите и домовете на Древен Рим се отличавали, изглежда, най-вече с пируване и веселие и всички необуздани удоволствия.

Но нямало по-забележителна страна на празника, нищо сякаш не правело по-силно впечатление на древните от свободията, давана на робите по това време. Временно се премахвала разликата между свободни и роби. Робът можел да оплюе господаря си, да се напие като хората от по-висшите слоеве, да седне на масата с тях и никой нямало да промълви упрек за поведението му, което по друго време щяло да бъде наказано с бич, затвор или смърт. Нещо повече, в действителност господарите сменяли местата си с робите си, прислужвали им на масата и едва когато робът свършел да яде и пие, трапезата се разчиствала и се слагала за господаря. Дотам стигала размяната на статута, че всяко домакинство ставало за известно време нещо като република, в която висшите държавни длъжности се изпълнявали от робите и те давали заповеди и налагали законите, сякаш наистина са поели цялото достойнство на консулската, преторската и съдийската длъжност. Лъжецарството, за което по същото време освободените хора теглели жребий, изглежда било бледо отражение на властта, давана на робите по Сатурналия. Комуто се паднел жребият, се радвал на титлата цар и издавал весели и смехотворни заповеди на временните си поданици. Той можел да заповяда на един да смеси виното, друг да го изпие, трети да пее, четвърти да танцува, пети да се самоунижава, да носи на гръб из къщата свирачката на флейта.

Заслужава да припомним, че свободата, давана на робите на този празник, била наподобяване на състоянието на обществото по времето на Сатурн и че изобщо Сатурналия минавал всъщност за временно възраждане или възстановяване на властта на веселия монарх. Изкушаваме се да предположим, че лъжецарят, който ръководел веселието може да е представлявал в началото самия Сатурн. Предположението намира силна подкрепа, макар и да не се потвърждава напълно, от едно много любопитно и интересно описание на начина, по който празнували Сатурналия римските войници, настанени по Дунава през управлението на Максимилиан и Диоклециан. Описанието се е запазило в един разказ за мъченичеството на св. Дасий, намерено в гръцки ръкопис в парижката библиотека и публикувано от проф. Франц Кюмон в Гент. Две по-кратки описания на събитието и обичая се съдържат в ръкописи в Милано и Берлин: единият от тях бил публикуван в малкоизвестна книга, отпечатана в Урбино през 1727 г., но неговото значение за историята на римската религия, древна и съвременна, сякаш е останало незабелязано, докато проф. Кюмон привлече вниманието на учените към трите описания, като ги публикува заедно преди няколко години. Според тях, а те всички имат вид на автентични и най-дългото изглежда почива на официални документи, римските войници в Дуросторум89, в Долна Мизия, празнували всяка година Сатурналия по следния начин: Тридесет дни преди празника те избирали с жребий помежду си млад и красив мъж, а след това го обличали в царски одежди, за да прилича на Сатурн. Нагласен по този начин и придружен от множество войници, той се движел из града и имал пълната свобода да задоволява страстите си и да вкуси от всяко удоволствие, колкото и долно и срамно да. било. Но веселото му царуване било кратко и имало трагичен завършек, защото когато изтечели тридесетте дни и дойдел празникът на Сатурн, той си прерязвал сам гърлото пред олтара на божеството, което олицетворявал.

През 303 година жребият се паднал на християнина Дасий, но той отказал да играе ролята на езическия бог и да. опетни последните си дни с разврат. Заплахите и увещанията на неговия командир Басий не могли да разклатят решимостта му и той бил съответно обезглавен — което християнският автор на житието описва в най-големи подробности — в Дуросторум от войника Йоан, в петък, в четвъртия) час на двадесетия ден от ноември, а той бил двадесет и четвъртият ден от новолунието.

След като професор Кюмон публикува описанието, чийто исторически характер будеше съмнение и се отричаше, то получи силно потвърждение от едно интересно откритие. В криптата на катедралата, която се издига на нос Анкона, има запазен сред други забележителни паметници на древността, бял мраморен саркофаг с гръцки надпис, с букви от епохата на Юстиниан, който гласи: „Тук лежи светият мъченик Дасий, донесен от Дуросторум.“ Саркофагът е пренесен в криптата на катедралата през 1848 г. от черквата Сан Пелегрино, под чийто голям олтар, както научаваме от латински надпис върху мазилката, почиват все още костите на мъченика, заедно с тези на двама други светци. Не се знае колко време саркофагът е стоял в черквата Сан Пелегрино, но е отбелязано, че е бил там през 1650 г. Можем да предполагаме, че по някое време през неспокойните векове, последвали неговото мъченичество, когато Мизия била окупирана и опустошена от последователни вълни варвари-завоеватели, останките на светията са били пренесени за по-сигурно в Анкона. Във всеки случай изглежда сигурно от независими и взаимно потвърждаващи се свидетелства на мартиролога90 и паметниците, че Дасий не е митичен светец, а действително съществувал човек, който е загинал за вярата си в Дуросторум в един от ранните векове на християнството. След като по този начин приемаме за установен като истина основния, отбелязан в описанието на неизвестния мартиролог факт, а именно — мъченичеството на св. Дасий, можем с основание да приемем неговото свидетелство за причината за това мъченичество, още повече, че неговият разказ е точен, обстоятелствен и напълно лишен от елементи на чудеса. Следователно стигам до заключението, че може да се приеме за вярно описанието, което той дава на празнуването на Сатурналия сред римските войници.

Това описание хвърля нова и ярка светлина върху длъжността на царя на Сатурналия, древния организатор на веселби, който ръководел зимните веселия в Рим по времето на Хораций и Тацит. То сякаш потвърждава, че неговата задача не винаги е била да играе ролята на забавен Арлекино или смешник, чиято единствена грижа е да поддържа висок градуса на настроението и то да е неудържимо и устремно, докато огънят пламти и пращи в огнището, докато улиците са пълни с празнуващи тълпи и далеч на север възвишението Сократе показва снежната си корона през чистия мразовит въздух. Когато сравним този комичен монарх във веселата дивилизована метрополия с неговото мрачно съответствие в по-първичния лагер на Дунава и като си спомним дългия низ от смехотворни, но трагични фигури, които в други времена и други земи, носели лъжекорони, затъвали се в царствени одежди и давали воля на шегаджийството си за няколко кратки часа или дни, а после загивали преждевременно от насилствена смърт, едва ли можем да се съмняваме, че в Царя на Сатурналия в Рим, така както е описан от класическите автори, виждаме само бледо копие на онзи оригинал, чийто силни аспекти са били за щастие запазени за нас от неизвестния автор на „Мъченичеството на св. Дасий“. С други думи, описанието, дадено от мартиролога на Сатурналия, съвпада много точно с описанията на подобни обреди по други места, които няма как да са му били известни и затова точността на неговото описание може да се смята за установена. Освен това, обичаят да се умъртвява лъжецарят като представител на някое божество не може да е възникнал от практиката да се определя за ръководител на празнично веселие, докато обратното — може много по-сигурно да се е случил. Ние сме оправдани да приемем, че в едно по-ранно и по-варварско време в Древна Италия, там, където бил разпространен култът към Сатурн, е имало всеобща практика да се избира човек, който да играе за известно време ролята и да се радва на всички традиционни привилегии на Сатурн, а после да умре от собствена или чужда ръка, независимо дали от нож, огън или бесило, в качеството си на доброто божество, дало живота си за света. Вероятно в самия Рим или в други големи градове развитието на цивилизацията е смекчило този жесток обичай далеч преди времето на Августин и му е предало невинната форма, описана от няколко класически автора, които са споменали между другото за празничния дар на Сатурналия. Но старият и по-жесток обичай може да се е запазил дълго време в по-отдалечените райони. Дори ако след обединението на Италия, римското господство е премахнало варварския обичай, споменът за него се е предавал от поколение на поколение в провинцията и от време на време това е водило, както все още се случва с най-низшите форми на суеверие сред нас, до възраждане на практиката, особено сред обикновените войнишки маси в покрайнините на империята, над която започнала да губи своята власт желязната някога ръка на Рим.

Често е била отбелязвана приликата между древната Сатурналия и съвременния карнавал в Италия. Но в светлината на всички факти, на които спряхме вниманието си, можем с право да се запитаме, дали подобието не е всъщност тъждественост. Видяхме, че в Италия, Испания и Франция, т.е. страните, където влиянието на Рим е било най-дълбоко и трайно, основна фигура по време на карнавала е „бурлескното чучело“, олицетворяващо годишните времена, през които се провеждат празниците. След кратка кариера на величие и разпуснатост то е било застрелвано, изгаряно или унищожавано по друг начин публично, при престорената скръб или истинското веселие на населението. Ако предложеният тук възглед за карнавала е верен, тази гротескна личност е пряк приемник на царя на Сатурналия, ръководителя на веселието, живия човек, който представял Сатурн и когото в това му качество умъртвявали в действителност в края на празненството, Бобовият цар в Дванадесета нощ и средновековният Владика на глупците, Игуменът на безумието или Господарят на безредието — всички те са хора, играли роля на ръководители на някакъв вид веселба и може би са имали едно и също значение и произход. Независимо дали това е така или не, можем да заключим с доста голяма сигурност, че ако Горския цар от Ариция живеел и умирал като въплъщение на горско божество, в стари времена той е имал своя паралел в лицето на хората, които всяка година били умъртвявани в качеството им на цар Сатурн, бога на посятото и покълнало семе.