Златната клонка

1. Изобщо за празниците на огъня

От незапомнени времена селяните в Европа са свикнали да палят на определени дни от годината огньове, да танцуват около тях или да ги прескачат. По исторически данни обичаите от този вид могат да се проследят до Средните векове, а аналогията, която предлагат сходните обичаи от древността, е убедително доказателство, че техният произход трябва да се търси в периода, който далеч предшествува разпространението на християнството. Нещо повече, най-ранно свидетелство за спазването им в Северна Европа дават опитите на християнските синоди през VIII век да ги потъпчат като езически. Нерядко на тези огньове изгарят чучела или хората се преструват, че изгарят жив човек; имаме също основания да вярваме, че в древността наистина са изгаряли човешки същества. Един кратък преглед на въпросните обичаи ще покаже следи от човешко жертвоприношение и едновременно с това ще помогне, като хвърли светлина върху тяхното значение.

Най-често огньовете се палят през пролетта и около лятното слънцестоене, но по някои места ги има и в края на есента или през зимата, особено в навечерието на празника Всех Святих (31 октомври), на първия ден на Коледа и в навечерието на Дванадесетия ден94. Мястото, с което разполагам, не ми дава възможност да опиша надълго и широко тези празници и ще трябва да се задоволя само с някои подбрани случаи, за да илюстрирам общия им характер. Ще започнем с празниците през пролетта, които обикновено се падат на първия ден от пости (Quadragesima или Invocavit), навръх Великден и на Първи май.

2. Огньовете на Велики пости

Обичаят да се палят огньове на първата неделя от Велики пости е разпространен в Белгия, Северна Франция и в много части на Германия. В белгийската част на Ардените например седмица или две преди деня на „големия огън“, както там го наричат, децата обикалят от стопанство на стопанство да събират дърва. В Гранд Але, ако някой им откаже, на следния ден те го преследват и се опитват да начернят лицето му с пепелта от изгасналия огън. Когато дойде определеният ден, насичат храсти, особено ракитак и смрика и вечерта по всички височини пламват огньове. Смята се, че за да се предпази селото от пожари, от него трябва да се виждат седем огъня. Ако се случи по това време студът да е сковал Мьоз, запалват огньове и на леда. В Гранд Але изправят стълб, наречен макрал, т.е. „вещицата“, в средата на кладата и огънят се пали от мъжа, който последен се е оженил. В околностите на Морланвелц изгарят сламено чучело. Младите хора и децата танцуват и пеят около огньовете и прескачат жаравата, за да осигурят добра реколта или щастлив брак през годината или за да се запазят от колики. До началото на XIX век на тази неделя в Брабант мъже и жени, облечени в женски дрехи, отивали на нивите и с пламтящи факли танцували и пеели комична песен, за да прогонят, както те твърдят, „злия сеяч“, който се споменава в Евангелието за този ден. До около 1840 г. в Патюраж, провинция в Ено, обичаят е носел името Escouvion или Scouvion. Всяка година на първата неделя от Велики пости, която се наричала Малкия Скувион, младежите и децата тичали из зеленчуковите и овощните градини със запалени факли. Докато тичали, те викали, колкото им глас държи:

При тези думи флаконосецът започвал да върти своята разпалена главня и я мятал сред клоните на ябълката, сливата и черешата. Следващата неделя се наричала ден на Големия Скувион и отново тичали със запалени факли из овощните градини, докато се стъмни.

Във френския департамент Ардени около запалените на първата неделя от Велики пости огньове танцували и пеели всички жители на селото. И тук огънят бивал запалван от мъж или жена, встъпили последни в брак. Обичаят все още се изпълнява на много места в областта. В огъня изгаряли котки или ги изпичали живи, като ги държали над него; и докато те горели, овчарите прекарвали стадата, си през дима и пламъците като сигурно средство да ги предпазят от болести и магии. В някои общини вярвали, че колкото по-енергично танцуват около огъня, толкова по-добра ще е реколтата през годината.

Във френската провинция Франш Конте, западно от планината Юра, първата неделя от Велики пости е известна като Неделята на подпалвачите (Brandons), заради многото огньове, които според обичая палят на този ден. В съботата или неделята селските младежи се запрягат в каруца и я влачат из улиците, спират пред вратите на къщите, където има моми, и молят за наръч дърва. Когато съберат достатъчно, откарват горивото на известно разстояние от селото, натрупват го и го подпалват. Всички хора от енорията идват да видят огъня. Когато в някои села удари вечерната камбана, започват да викат: „Към огъня! Към огъня!“ и това е сигнал да го запалят. Младежи, девойки и деца танцуват около пламъците, а когато те стихнат, всички се надпреварват да прескачат червената жарава. Който успее да го направи, без да изгори дрехите си, ще се ожени през годината. Освен това младите разнасят по улиците или из нивите разпалени факли и когато минат покрай някоя овощна градина викат: „Повече от листата плод!“ Доскоро в Лавирон, в департамента Ду, за огъня отговаряли младите двойки, сключили брак през изтеклата година. В средата забивали кол с прикрепена от върха дървена фигура на петел. После имало надбягване и победителят получавал за награда петела.

Навсякъде из Оверн палят огньове вечерта на първата неделя от Велики пости. Всяко село, всяка паланка, дори всяка махала и изолиран чифлик има своя огън, или както тук го наричат фиго (figo). който лумва, когато започнат да падат сенките на нощта. Можете да видите огньовете да пламтят по високи места и в равнините. После пристъпвали към церемонията с Grannas-mias. Grannomio е сламена факла, прикрепена на върха на върлина. Когато кладата изгори до половина, зрителите запалват факлите от стихващите пламъци и ги отнасят в съседните овощни и зеленчукови градини и ниви, навсякъде, където има плодни дървета. Докато вървят, викат колкото им глас държи: „Грано, приятелю, Грано, татко, Грано, мамо“. Сетне прокарват горящите факли под клоните на всяко дърво и пеят: „Brando, brandounci tsaque brantso, in plan paneil“, което означава „Гори, главня! От всеки клон по кошница!“ В някои села хората тичат и през засетите ниви и тръскат пепелта от факлите по земята; освен това слагат част от пепелта в полозите на кокошките, та те да снесат много яйца през годината. Когато изпълнят церемониите, всички си отиват в къщи и гуляят: по традиция тази вечер се ядат завити в тесто и опържени ябълкови резенчета и тиганици. Очевидно поднасянето на огъня към плодните дръвчета, засетите низи и полозите на кокошките е заклинание, предназначено да осигури плодородие, а онзи Грано, когото призовазат и който е дал името си на факлите, може много вероятно да е, както предполага д-р Померол, не някой друг, а древният келтски бог Гран, когото римляните отъждествявали с Аполон и за чийто култ свидетелствуват надписи, намерени не само във Франция, но и в Шотландия и по Дунав.

По всичко личи, че обичаят на първата неделя от Велики пости из овощните градини да се разнасят запалени сламени факли (brandons), за да ги оплодят, е бил разпространен из цяла Франция, независимо дали е бил придружен от практиката да се палят огньове или не. Така например в провинция Пикардия „на първата неделя от Велики пости хората разнасяха из нивите факли, за да прогонят полските мишки, плевелите и плесените. Те си представяха, че по този начин допринасят много за градината и подтикват лука да порасне голям. Децата тичат с факли в ръце из полето да направят земята по-плодородна.“ По същото време жителите на Верже, село между Юра и Комб д’Ен, палят факлите навръх планината и носачите им минават от къща на къща, искат печен грах и карат всички двойки, които са се оженили през течение на годината, да танцуват. Както изглежда в Бери, район в Централна Франция, не палят на този ден огньове, но при залез слънце цялото население, въоръжено с разпалени сламени факли, се разпръсва из околността и обикаля ниви, лозя и овощни градини. Видени отдалеч, множеството движещи се светлини, примигващи в тъмнината, изглеждат като блуждаещи огньове, които се гонят из нивите, по склоновете и в долините. Докато мъжете провират своите факли сред клоните на плодните дръвчета, жените и децата връзват ленти от пшеничена слама около стеблата им. Предполага се, че благодарение на тази церемония се отклоняват различните болести, на които са изложени плодовете на земята; а пък сламените ленти около стеблата на дърветата носят плодородие.

В Германия, Австрия и Швейцария са разпространени същите обичаи и те се чествуват пак по това време. На първата неделя от пости младите хора в планините Айфел (Рейнска Прусия) събирали слама и съчки от къща на къща. Отнасяли ги до някое възвишение и ги натрупвали около висока, стройна бреза, хоризонтално на която прикрепяли парче дърво, за да образуват кръст. Това било известно като „колибата“ или „крепостта“. Запалвали горивото и младите хора обикаляли около пламтящата „крепост“ гологлави, със запалени факли и се молели на глас. Понякога в „колибата“ изгаряли „сламен човек“. Хората следели в каква посока отива димът. Ако поеме към нивите, това било знак, че реколтата ще е богата. На същия ден в някои части на Айфел правят голямо колело от слама и го извличат с три коня на върха на височината. Когато се свечери, момчетата отиват да запалят колелото и го пускат да се търкаля надолу по склона. В Оберщатфелд колелото трябва да се осигури от младежа, който се е оженил последен. В околностите на Ехтернах (Люксембург) същата церемония се нарича „изгаряне на вещицата“. На първата неделя от Велики пости във Форалберг (Тирол) натрупват около млада ела слама и дърва за горене. На върха на дървото връзват наподобяваща човек фигура, наречена „вещицата“. Правят я от стари дрехи и я натъпкват с барут. Когато настъпи нощта, запалват кладата и младежите и девойките танцуват около нея, размахват факли и пеят римувани стихчета, в които могат да се различат думите „зърно във веялката, рало в земята“. През първата неделя от Велики пости в Швабия правят от стари дрехи чучело, наречено „вещицата“, „старицата“ или „зимната баба“, и го прикрепят на върлина. Забиват върлината в средата на купчина дърва и ги запалват. Докато „вещицата“ гори, младите хвърлят разпалени дискове във въздуха. Дисковете представляват тънки кръгли парчета дърво, по десетина сантиметра в диаметър, с нарязани краища, за да наподобяват слънцето или звездите. В средата имат дупка, в която е пъхнат краят на пръчка. Преди да хвърлят диска, го разпалват, размахват пръчката и рязко удрят с нея по наклонена дъска, като по този начин увеличават инерцията, придадена на диска. Така горящият диск отскача, издига се високо нагоре и преди да падне на земята, описва дълга огнена траектория. Парчетата от изгорената „вещица“ и дисковете отнасят в къщи и още същата вечер ги заравят в нивите, засети с лен, вярвайки, че така ще ги предпазят от вредители. Жителите на Рьонските възвишения, разположени на границата между Хесен и Бавария, се изкачвали на първата неделя от Велики пости на върха на могила или възвишение. Децата и момците носели факли, намазани с катран метли и омотани със слама върлини. Запалвали увито в запалителни материали колело и го пускали да се търкаля надолу по склона, а младите тичали из нивите с разпалените си факли и метли, докато най-сетне ги хвърляли на куп, около който заставали и запявали химн или народна песен. Целта на тичането из нивите с разпалени факли била да „прогонят злия сеяч“. Или пък се правело в чест на Дева Мария, за да може тя да запази плодовете на земята през годината и да ги благослови. В съседните на Хесен села, между планините Рьон и Фогел, смятат, че там, където се претъркаля горящото колело, нивите ще бъдат запазени от градушки и бури.

И в Швейцария е, или поне било, обичайно вечерта на първата неделя от пости да се палят огньове по високите места и затова този ден бил известен сред хората като Искрова неделя. Например обичаят бил разпространен навсякъде в кантона Лозана. Младежите обикаляли от къща на къща, молели за дърва и слама, после ги струпвали на видима отвсякъде височина или хълм около върлина, на която било окачено сламено чучело, наречено „вещицата“. Като се свечеряло, запалвали купчината и младите танцували бясно наоколо, един плющели с камшици, други дрънкали със звънци, а когато пламъците стихвали, ги прескачали. Това се наричало „изгаряне на вещицата“. По някои места в кантона омотавали стари колела в слама и тръни, запалвали ги и ги пускали да се търкалят пламтящи надолу по склона. Предполагало се, че колкото повече огньове се виждат да изпускат искри и припламват в тъмнината, толкова по-плодородна ще е годината; а колкото по-високо прескачат огъня танцуващите, толкова по-висок ще порасне ленът. В някои области огънят се запалвал от последния встъпил в брак мъж или жена.

Едва ли е възможно да отделим тези огньове, разпалвани на първата неделя от Велики пости, от огньовете, в които горе-долу по същото време изгарят чучело, наперено Смъртта, като част от церемонията с „изнасянето на Смъртта“. Видяхме как в Шпахендорф (Австройска Силезия) слагат на св. Руперт (т.е. последния ден от карнавала) в дупка извън селото сламено чучело, облечено в кожух и с калпак и го изгарят, а докато гори, всеки се стреми да грабне от него парче, което завързва на клон върху най-високото дърво в своята градина или го заравя в нивата си, смятайки, че това ще накара посевите да растат по-добре. Церемонията е известна като „изгаряне на Смъртта“. Дори когато сламеното чучело не е определено като Смъртта, значението на обичая е по всяка вероятност същото, защото името Смърт, както се опитах да докажа, не означава първоначалния смисъл на обреда. В Коберн, в планината Айфел, младежите правят „сламен човек“ на последния ден от карнавала. Чучелото бива съдено по приетите правила и го обвиняват за всички кражби, извършени през годината в околността. Осъждат го на смърт, развеждат го из селото, застрелват го и го изгарят на клада. Хората танцуват около пламъците, а жената, която се е омъжила последна, трябва да ги прескочи. В Олденбург вечерта на последния ден от карнавала правели снопове от слама и ги запалвали. След това тичали из селото, размахвали горящи ръкойки, крещели и пеели непристойни песни. Най-сетне изгаряли чучелото сред нивите. В околностите на Дюселдорф сламеният човек, изгарян на последния ден от карнавала, бил направен от неовършан сноп жито. През първия понеделник след пролетното равноденствие цюрихските хлапетии влачели по улиците сламен човек на малка каруца, докато в същото време момичетата разнасяли Майско дръвче. Изгаряли сламения човек, когато камбаните биели за вечерня. На Пепеляна сряда в околностите на Аахен омотавали в грахова слама човек и го отвеждали на определено място, там той се измъквал незабелязано от своята обвивка, която изгаряли, а децата вярвали, че изгарят самия човек. На последния ден от карнавала във Вал ди Ледро (Тирол) правят от слама и съчки фигура, която след това изгарят. Чучелото се нарича Старицата, а церемонията „изгаряне на Старицата“.

3. Великденските огньове

Друг случай, при който устройват такива празници на огъня, е Страстната събота — съботата преди Великден. На този ден в католическите страни има обичай всички огньове в черквите да се изгасят, а после да се запалят нови, понякога с кремък и огниво, а друг път с лупа. На този огън запалват голямата Пасхална или Великденска свещ, а с нея и всички светлини в черквата. По много места на Германия палят от „новия огън“ голям огън на открито близо до черквата. Осветяват го и хората идват с дъбови, орехови и брезови пръчки, обгарят ги и ги носят по домовете си. Там изгарят тези пръчки в новозапален огън с молитва бог винаги да пази стопанството от пожари, мълнии и градушка. По този начин всеки дом ползува „нов огън“. Някои хора запазват пръчките през цялата година и ги слагат в огнището при силни гръмотевични бури, за да не падне мълния над къщата или пък със същата цел ги качват на покрива. Други пък ги носят на нивите, градините и поляните с молитва бог винаги да ги закриля от болести и градушка. Смята се, че такива ниви и градини се развиват по-добре от останалите; градушката не бие житото или онова, което расте в тях, нито пък ги нападат мишки, вредители и гъсеници; вещица не може да им причини вреда, а класовете са стегнати и пълни. Освен това обгорените пръчки се привързват към ралото. Пепелта от Великденската клада и от осветените върбови клонки смесват със семето за посев. Понякога в осветената клада изгарят дървена фигура, наречена Юда и дори там, където този обичай е премахнат, често наричат самия огън „изгарянето на Юда“.

Езическият характер на великденските празници на огъня проличава явно от начина, по който ги изпълняват селяните, и от суеверните вярвания, с които са свързани. Огньовете лумват едновременно по височините в цяла Северна и Централна Германия — от Алтмарк и Анхалт на изток, през Брунсвик, Хановер, Олденбург, областта Харц и Хесен, до Вестфалия. Случва се човек да наброи до четиридесет такива огньове, които пламват едновременно. Доста време преди Великден младежите са заети да събират дърва за горене; всеки селянин участвува с по нещо и към кладата се прибавят катранени бурета, газени тенекии и т. п. Съседните села се надпреварват пламъците на чий огън ще са по-високи. Огньове се палят винаги на една и съща височина, която съответно получава името Великденска планина. Чудесна гледка е да наблюдаващ от някое по-високо място как по околните възвишения кладите пламват една след друга. Според разпространеното сред селяните поверие колкото по-висок е пламъкът, толкова по-плодородна ще е земята, толкова повече осветените от него къщи ще са запазени от пожар и болести. Във Фолкмарсен и по други места на Хесен наблюдавали накъде вятърът духа пламъците и засявали лененото семе в тази посока, уверени, че така то ще расте добре. Главни, взети от такъв огън, закрилят къщите от гръмотевица, пепелта носи на полята плодородие, запазва ги от мишки, а сложена във водата на добитъка, тя кара животните да се множат и ги пази от чума. Когато пламъците започнат да стихват, млади и стари ги прескачат; понякога дори прекарват през димящата жарава добитък. По някои места запалват бурета с катран или колела и ги пускат да се търкалят надолу по склона. Другаде пък младежите палят факли и слама от кладата и тичат наоколо и ги размахват.

В Мюнстерланд Великденските огньове винаги се палят на определена височина и по тази причина тя е известна като Великденската или Пасхалната планина. Около огъня се събира цялото население. Младите мъже и момите пеят великденски химни и обикалят огъня, докато пламъкът не намалее. После момичетата прескачат огъня, едно по едно, всяко подкрепяно от по двама младежи, които ги държат за ръце и тичат край тях. Момчета тичат в сумрака из нивите с разпалени наръчи слама, за да ги направят плодородни. В Делменхорст (Олденбург) имало обичай да отсекат две дървета, да ги забият в земята едно до друго и да струпат около всяко по дванадесет бурета катран. После натрупвали наоколо съчки и на велика събота, след като са тичали насам-натам с горящи колове от градините в ръце, момчетата подпалват това съоръжение. В края на церемонията децата се опитват да се начернят едно друго, както и дрехите на големите. В Алтмарк има поверие, че докъдето се вижда пламъкът на Великденската клада, житото ще расте добре и през цялата година няма да избухне нито един пожар. В Браунрьоде, в планините Харц, имало обичай да изгарят на Великденската клада катерички. В Алтмарк в тях изгаряли кости.

На Велика събота около Форхейм (в Горна Франкония) изгаряли на гробищата сламено чучело, наричано Юда. Цялото село давало дърва за кладата, на която той загивал, а след това запазвали обгорелите пръчки и ги забивали по нивите на Валпургиевия ден (Първи май), за да запазят пшеницата от главня и милдю. Преди сто и повече години обичаят в Алтенберг, Горна Бавария, бил следният. Следобедът на Велика събота младежите събирали дърва, които натрупвали на житна нива и в средата на кладата слагали висок, целият омотан в слама, дървен кръст. След вечерната служба запалвали фенерите си от осветената свещ в черквата и хукнали колкото се може по-бързо към кладата, като всеки се стремял да стигне пръв до нея. Първият пристигнал запалвал купчината дърва. До огъня не се допускали жени или момичета, но им разрешавали да го гледат отдалече. Пламъците се издигали, а мъжете и момците се радвали и се веселели, като викали: „Изгаряме Юда!“ На първия ден на Великден мъжът, стигнал пръв до кладата, получавал награда — застанали на вратата на черквата, жените му давали червени яйца. Целта на церемонията била да се предпазят от градушка. В други села от Горна Бавария тя се провеждала между девет и десет часа вечерта на Велика събота и се наричала „изгаряне на Великденския човек“. На височина на около километър и половина от селото младежите издигали висок, завит със слама кръст, който приличал на човек с разперени ръце. Това бил Великденският човек. В церемонията не можел да вземе участие момък под осемнадесет години. Един от младите мъже заставал до Великденския човек с осветена, донесена от черквата вощеница, и я запалвал. Останалите стояли около кръста в голям кръг на равни разстояния. По даден сигнал те се втурвали и го обикаляли три пъти, а когато подавали втори сигнал, се устремявали право към него и към младежа със запалената вощеница; който стигнел пръв до целта, получавал правото да запали Великденския човек. Хората проявявали голяма радост, като гледали как той гори. Когато пламъците свършели своята работа, избирали трима младежи и всеки от тях очертавал по три пъти кръг около пепелта. После всички напускали мястото. На втория ден от Великден селяните събирали пепелта и я разпръсквали по нивите си; освен това те забивали в тях осветени на Връбница клонки и обгорени и осветени на Велики петък пръчки. Те правели всичко това, за да предпазят нивите си от градушка. По някои места в Швабия Великденските огньове не могат да се палят с желязо, стомана или кремък, а само с триене на дърво.

Изглежда, че обичаят с Великденските огньове е бил разпространен из цяла Централна и Западна Германия. Откриваме го и в Холандия, където огньовете се палели на най-големите височини, а хората танцували наоколо и прескачали пламъците или разпалената жарава. И тук, както често става в Германия, горивото за кладата събират младите, които ходят от врата на врата. В навечерието на Великден на много места в Швеция стрелят във всички посоки с огнестрелни оръжия и палят огромни огньове по хълмове и височини. Според някои предназначението им е да държат настрана троли и други зли духове, които са особено активни през този сезон.

4. Огньовете на Белтейн95

По-рано на Първи май в централната планинска част на Шотландия палели с голяма тържественост огньове, известни като Белтейнски, и при тях следите от човешки жертвоприношения били особено ясни и недвусмислени. Обичаят с паленето на тези огньове се е запазил на различни места до края на XVIII век. Описанията на обредите, оставени ни от съвременници, представляват такава странна и интересна картина на древното езичество, че ще ги възпроизведа с думите на самите автори. Най-пълното описание ни е оставил Джон Рамзи, земевладелец от Октъртайър, близо до Крайф, меценат на Бърнс и приятел на сър Уолтър Скот. Той пише: „Най-значителният от тези друидски празници е Белтейн или Първи май, който до неотдавна се чествуваше в някои планински части с необикновена тържественост… Изглежда, че и Белтейн, също като други публични религиозни церемонии на друидите, се е изпълнявал по хълмове или възвишения. Те смятали, че ще е унизително за онзи, чийто храм е вселената, да пребивава в изградена от човешка ръка постройка. Затова правели жертвоприношенията си на открито, често по върховете, където пред тях се разкривали най-величествените природни гледки и били най-близо до седалището на топлината и покоя. И така, според традицията, през последните сто години се празнувал и този празник в планините. Но с упадъка на суеверията жителите на всяко селце започнали да го празнуват на височината или на хълма, около който пасе техният добитък. Сутринта младите отивали там и изкопавали ров; околовръст правели седалка от торф за хората, а в средата натрупвали купчина дърва или друго гориво, което в стари времена се подпалвало с tein-eigin, т.е. с бедствен огън. И макар че вече от много години хората се задоволявали с обикновен огън, ще опишем процеса, защото, както ще видим, към него все още прибягват при необикновено критични положения.

Предната нощ внимателно изгасят всички огньове в околността и на следващата сутрин приготвят материалите за разпалването на свещения огън. Най-примитивният метод е, изглежда, онзи, който използуват на островите Скай, Мъл и Тайри. Намират добре изсъхнала дъбова дъска и пробиват в средата й дупка. Със свредло от същия материал правят приспособление, което поставят в нея. Но по други места механизмът е различен. От зелено дърво правят четвъртита рамка, в чийто център има дървена ос. На едни места са необходими три пъти по трима души, а на други три пъти по девет души, за да въртят на смени тази своеобразна ос. Смята се, че ако някой от тях е извършил убийство, прелюбодеяние, кражба или друго отвратително престъпление, огънят няма да се запали или ще бъде лишен от присъщите си качества. Щом от силното триене започнат да изскачат искри, поднасят вид гъба, която расте по старите букови дървета и лесно пламва. Този огън сякаш е получен направо от небето и на него се приписвали много свойства. Смятало се, че пази от магия, че е безотказно лекарство срещу злокачествени болести както по хората, така и по добитъка; а също се предполагало, че и най-силните отрови могат да бъдат обезвредени от него.“

„След като запалят tein-eigin кладата, започват да приготвят яденето си. Щом свършели да ядат, известно време се забавлявали около огъня с песни и танци. Към края на веселието човекът, който е изпълнявал длъжността ръководител на церемонията, изваждал голям хляб, изпечен с яйца и с подвити краища, наречен ат Bonnach beal-tine, т.е. белтейнски хляб. Разделял го на много парчета и го поднасял с голяма тържественост на присъствуващите. Имало определено парче и на когото се паднело, го наричали cailleach beal-tine, т.е. белтейнски карлайн — едно изпълнено с укор название. Щом се разбере кой е той, част от присъствуващите се престорват, че го слагат в огъня, но се намесват останалите, а те са повечето, и той бива спасен. На някои места го просват на земята и се правят, че го разкъсват на четири парчета. След това го замерват с черупки от яйца и той запазва незавидното название цяла година. А докато споменът за празника е все още свеж в паметта на хората, те се стараят да говорят за cailleach beal-tine сякаш е мъртъв.“

Към края на XVIII век обичаят Белтейн все още бил на мода в енорията Каландър, красива местност в западен Пъртшър. Енорийският свещеник от онова време го е описал по следния начин: „На първия ден от май, който се нарича Белтън или Балтейн, на бърдото се събират всички младежи от селото или паланката. В земята изкопават кръгъл ров, толкова дълъг, че около образуваната по този начин «маса» да се съберат всички, които дойдат. После запалват огън и приготвят ядене от яйца и мляко с гъстотата на крем. Омесват овесен хляб и го изпичат върху камък на жаравата. След като изядат крема, разделят хляба на много парчета, по възможност еднакви по размер и форма — толкова парчета, колкото са присъствуващите. След това намазват едно от парчетата с въглен, така че да стане съвсем черно. Слагат всичките парчета от хляба в шапка. Всеки изтегля със завързани очи своя късмет. Онзи, който държи шапката, получава последното парче. Който изтегли черното, е «нареченият» човек — той ще бъде принесен в жертва на Ваал, чиято благосклонност искат да измолят, та да направи годината плодородна и да се изхранят хора и животни. Няма много място за съмнение, че някога в тази страна, също както на изток, са правели онези нечовешки жертвоприношения, макар че сега подминават акта на жертвоприношението и само принуждават «начернения» човек да скочи три пъти през пламъците, с което обредната част на празника приключва.“

Томас Пенант, който пътувал из Пъртшър през 1769 г., разказва, че „на Първи май пастирите от всяко село извършват своя Белтейн — селско жертвоприношение. Изкопават квадратен ров и оставят в средата му чим, а на него наклаждат огън с дърва, на който приготвят голямо количество топло питие с яйца, масло, овесено брашно и мляко; има още много бира и уиски и всеки от присъствуващите донася по нещо. В началото на обреда част от топлото питие се разлива на земята като възлияние; при това всеки вади овесен хляб, на който има девет четвъртити издатини, всяка наречена на определено същество — предполагаемия пазител на техните стада или на някое определено животно, което ги унищожава; сетне хората се обръщат с лице към огъня и като чупят по една от издатините, я хвърлят през рамо и казват: «Това ти давам, запази конете ми; това е за теб, запази овцете ми; и т.н.» След това използуват същия обред срещу вредните животни: «Това давам на теб о, лисицо! Пожали моите агнета! Това е за тебе, о, качулата врано! Това е за теб, о, орльо!» Когато обредът приключи, се засищат с питието, а после двама души скриват останалото; и на следващата неделя се събират да довършат остатъците от предишното угощение.“

Друг автор от XVIII век описва празника Белтейн, който се чествувал в енория Лоугирайт в Пъртшър. Той пише: „На Първи май стар стил всяка година тук се чествува празник, наречен Белтейн. Празнуват го главно пастирите, които се събират на групи по дванадесет души по нивите и си приготвят вечеря от варено мляко и яйца. Ядат я с някакви хлебчета, изпечени за случай, чиято повърхност е покрита с издатини, наподобяващи гърди.“ В последното описание не се споменава за огньове, но вероятно е имало, защото един съвременник ни уведомява, че в енория Къркмайкъл, която граничи на изток с Лоугирайт, обичаят да се пали огън на полето и да се пече осветен хляб на Първи май не бил напълно забравен по негово време. Можем да предположим, че хлябът с издутините по-рано се е използувал, за да определи кой ще трябва да е „белтейнският карлайн“ — жертвата, обречена на пламъците. Следа от този обичай е оцеляла може би в традицията на Първи май да се пекат специални овесени хлебчета и да се търкалят по склона; защото се е смятало, че онзи, чийто хляб се разчупи, докато се търкалят, ще умре или ще е нещастен през следващата година. Тези хлябове или бенък, както ги наричат в Шотландия, изпичали по обикновения начин, по ги намазвали с рядка смес, приготвена от разбити яйца, мляко или сметана и малко овесено брашно. Обичаят сякаш бил разпространен в или близо до Кингъси (Инвърнесшър).

През втората половина на XVII век в Североизточна Шотландия все още палели белтейнски огньове; пастирите от няколко стопанства събирали сухи дърва, запалвали ги, танцували и се завъртали три пъти по посока „към юг“ около горящата клада. Но в този район, според по-късен източник, белтейнските огньове не се палели на първи, а на втори май стар стил. Наричали ги костни огньове. Хората вярвали, че тази вечер и през нощта бродят вещици и омагьосват добитъка, крадат млякото на кравите. За да се противопоставят на тези злосторства, окачвали над вратите на оборите парчета от салинка (също известно като самодивско дърво — Бел. пр.) и орлови нокти, но най-вече самодивско дърво и всеки стопанин и ратай палел огън. Струпвали стара слама от покривите, нова слама, съчки или метли и ги запалвали малко след залез. Докато част от присъствуващите подмятали горящата маса, други грабвали части от нея на вили или върлини, тичали насам-натам и ги държали колкото се може по-високо. Междувременно младите танцували около огъня или тичали през дима и викали: „Огън пламти и изгори вещиците; огън, огън, изгори вещиците!“ В някои области търкаляли из пепелта голям кръгъл хляб от ечемичено или овесено брашно. Когато всичкото гориво се свършело, хората разпръсвали пепелта надалеч и докато не стане съвсем тъмно, продължавали да тичат из нея и да викат: „Огън, изгори вещиците!“

На Хебридската островна група „белтейнският бенък“ е по-малък, отколкото на Св. Михаил, но се приготвя по същия начин; в Уист вече не ги използуват, но отец Алан си спомня, че е гледал как неговата баба меси такова нещо преди двадесет и пет години. Освен това обикновено на Първи май се прави и сирене, което се пази до следващия Белтейн, нещо като муска срещу омагьосване на млечните продукти. Изглежда, че белтейнските обичаи са били същите, както и по други места. Всички огньове се загасявали и се запалвал един голям, на върха на хълма, и около него подкарвали добитъка „по посока на слънцето“ (deisil), да бъде запазен през цялата година от болести.

И в Уелс спазвали обичая със запалването на белтейнските огньове в началото на май, но денят, в който ги палели, се променял — от 30 април до 3 май. Понякога получавали огън чрез триене на две парчета дъб, както личи от следното описание: „Запалиха огъня по този начин. Девет мъже си обръщаха джобовете да проверят, че по тях няма какъвто и да е метал. Тогава отиваха в най-близката гора и събираха пръчки от девет различни вида дървета. Отнасяха ги на мястото, където трябваше да се запали огънят. Там изкопаваха кръгла дупка в тревата и нареждаха напряко пръчките. Навсякъде около кръга стояха хора и наблюдаваха какво става. Един от мъжете вземаше две парчета дъбово дърво и ги триеше, докато се запали огън. Поднасяха го към съчките и скоро се получаваше голям пламък. Случваше се да подготвят два огъня един до друг. Тези огньове, независимо от това, дали са един или два, наричаха coelcerth, т.е. огън на открито. Разчупваха на четири кръглите хлебчета от овесено брашно и черно брашно, поставяха ги в малък брашнен чувал и всеки трябваше да вземе своя пай. По традиция последното парче в торбата се падаше на онзи, който я държи. Всеки, комуто се случи да вземе парче чер хляб, трябваше да скочи три пъти през пламъците или да притича три пъти между двата огъня и хората мислеха, че по този начин ще се осигури богата реколта. Виковете и писъците на онези, които трябваше да понесат изпитанието, се чуваха надалеч, а другите, дето им беше късметът парче от овесените хлебчета, пееха, танцуваха и пляскаха одобрително с ръце, докато притежателите на черните парчета прескачаха три пъти пламъците или притичваха три пъти между двата огъня.“

Заслужава да се отбележи поверието, че като прескочат три пъти огньовете или притичат три пъти между тях, хората си осигуряват богата реколта. Според друг източник, който описва уелския фолклор, начинът, по който се предполагало, че се постига този резултат, е следният: „огньовете, запалени на май или по време на лятното слънцестоене, запазвали земята от магия и следователно осигурявали добра реколта. И пепелта се смятала ценна муска.“ Следователно, както изглежда, хората приемали, че топлината на огньовете опложда нивите, но не пряко, като стимулира семената в почвата, а косвено, като противодействува на злокобното влияние на вещиците или като изгаря тях самите.

Има основание да смятаме, че белтейнски огньове са се палели и в Ирландия, защото Кормък „или вместо него някой казва, че Първи май произлиза от «щастлив огън», или «два огъня», които друидите от Ерин палели на този ден с големи заклинания; и добавя, че водели добитъка при тези огньове или го прекарвали между тях като предпазна мярка против болестите на годината“. Обичаят да се прекарва добитъкът през или между огньовете на Първи май или в навечерието на Първи май се е запазил в Ирландия до времето, което още живее в спомените на хората.

Първи май е голям народен празник в по-вътрешните и южните части на Швеция. В навечерието му по всички височини и могили пламват, големи огньове, които трябва да са запалени от удрянето на два кремъка. Всяко голямо селце има свой огън, около който младите танцуват в кръг. Старите хора наблюдават дали пламъците се накланят на север или на юг. В първия случай пролетта ще е студена и ще закъснее, а във втория ще е мека и благоприятна. В навечерието на Първи май младите хора в Чехия палят огньове по височини и хълмове, по кръстопътища и в пасбища и играят около тях. Те прескачат не само искрящата жарава, но дори и пламъците. Обичаят се нарича „изгаряне на вещиците“. По някои места изгаряли в огньовете чучело, представляващо вещица. Трябва да помним, че навечерието на Първи май е ползуващата се с печална слава Валпургиева нощ, когато вещиците се носят навсякъде из въздуха и бързат да изпълнят пъклените си планове. В тази нощ на вещиците децата във Фойгтванд също палят огньове по височините и ги прескачат. Нещо повече, те размахват запалени метли или ги подхвърлят във въздуха. Докъдето стига светлината на големите огньове, дотам нивите ще са благословени. Запалването на огньовете на Валпургиевата нощ се нарича „прогонване на вещиците“. Обичаят да се палят огньове в навечерието на Първи май (Валпургиевата нощ), за да се изгорят вещиците, е или поне е бил широко разпространен в Тирол, Моравия, Саксония и Силезия.

5. Еньовденски огньове

Но времето, когато тези огнени празници се чествуват най-много в Европа, е лятното слънцестоене, т.е. навечерието на Еньовден (23 юни) или на самия Еньовден (24 юни). На тях е придадена лека християнска окраска, като са нарекли този ден на името на св. Йоан Кръстител, но не можем да се съмняваме, че чествуването датира от време, което далеч предшествува началото на нашата ера. Лятното слънцестоене или Еньовден е важна, повратна точка в движението на слънцето, което, след като с всеки изминат ден се изкачвало все по-високо и по-високо на небето, спира и започва да се връща назад, надолу по небесния си път. Няма как първобитният човек да не е наблюдавал с тревога един такъв момент веднага щом е забелязал и е започнал да размишлява за пътя на големите светила; и все още неразбрал своята собствена безпомощност пред огромните циклични промени в природата, той сигурно си е представял, че е в състояние да помогне на слънцето в неговия привиден упадък — да подкрепи неговите олюляващи се стъпки и да запали наново притихващия огън на червената лампа в немощната му ръка. Може би и в мисли от такъв род трябва да търсим зараждането на еньовденските празници на нашите европейски селяни. Какъвто и да е техният произход, те са разпространени навсякъде по тази част от земното кълбо, от Ирландия на запад до Русия на изток и от Норвегия и Швеция на север до Испания и Гърция на юг. Според един средновековен автор трите основни черти на еньовденските празници били големите огньове, шествията с факли из нивите и обичаят да се търкаля колело. Той разказва, че момчетата горели кости и всевъзможна мръсотия, за да произведат отвратителен дим и че димът прогонвал някои злосторни дракони, които по това време, възбудени от лятната горещина, се съвъкуплявали във въздуха и отравяли кладенците и реките, като изпускали семето си в тях; и обяснява обичая с търкалянето на колелото с това, че то символизира слънцето, което, стигнало до най-високата точка на елиптичния си път, започва да се спуска.

Главните черти на еньовденския празник на огъня наподобяват онези, които установихме при пролетните празници на огъня. Приликата между тези комбинации от церемонии ще проличи ясно от следните примери.

Автор от първата половина на XVI век ни уведомява, че в почти всяко село или град на Германия палят в навечерието на Св. Йоан Кръстител големи огньове и млади и стари от двата пола се събирали около тях да се забавляват с песни и танци. В тези случаи хората носели венци от див пелин и върбинка и гледали към огъня през китки от ралица, които държали в ръце, и вярвали, че това ще запази очите им здрави през цялата година. При тръгването си всеки хвърлял върбинката и дивия пелин в огъня с думите: „Нека лошият ми късмет си отиде и да изгори заедно с това!“ В Долен Конц, село, разположено на склон, надвесен над р. Мозел, еньовденският празник се чествувал по следния начин. На стръмния връх Щромберг натрупвали слама. Всеки жител или поне всеки стопанин трябвало да даде своя дял слама за купчината. При падането на нощта цялото младо и старо мъжко население се събирало на височината; жени и момичета не допускали да се присъединят към тях. Те трябвало да заемат място при определен поток на половината път надолу по склона. На върха стояло огромно колело, омотано отвсякъде с част от сламата, дадена от селяните; останалата правели на факли. Оста на колелото се подавала по на един метър от двете му страни и по този начин момичетата, които щели да го насочват по време на спускането му по склона, имали за какво да го хванат. Кметът на съседния град Сирк, който винаги получавал по една кошница череши за услугата, давал сигнал; към колелото поднасяли запалена главня и когато то пламнело, двама яки и бързокраки младежи грабвали дръжките му и започвали да тичат надолу по склона с него. Чували се силни викове. Всички девойки и младежи размахвали пламтящи факли и се стараели да направят така, че да горят, докато колелото се търкаля по склона. Голямата цел на младежите, които насочвали колелото, била да го пуснат както пламти във водата на р. Мозел; усилията им рядко се увенчавали с успех, защото на пътя им се изпречвали лозята, които покриват по-голямата част от склона и колелото често изгаряло, преди да стигне до реката. Когато минавало покрай жените и момичетата при потока, те радостно го приветствували, на което мъжете от върха на планината отвръщали и възгласите им отеквали заедно с тези на жителите на съседните села, които наблюдавали зрелището от своите височини на другия бряг на Мозел. Ако успеели да доведат огненото колело до брега на реката и да го угасят във водата, хората очаквали богат гроздобер през годината и жителите на Конц имали право да искат от околните села една каруца, натоварена с бъчви, пълни с бяло вино. От друга страна, те вярвали, че ако пропуснат да извършат церемонията, добитъкът ще бъде нападнат от световъртеж и конвулсии и неспокойно ще се мятат насам-натам из оборите.

Еньовденските огньове са пламтели по цяла Бавария до средата на XIX век. Палели ги най-вече по планините, но също и далеч навътре в равнините и, както се съобщава, в тъмнината и тишината на нощта движещите се групи, осветени от припламването на огнените езици, представлявали внушителна гледка. Прекарвали добитъка през огъня, за да излекуват болните животни и да предпазят здравите от чума и всевъзможни беди през годината. На този ден много стопани загасвали огъня в домашното огнище и го запалвали наново с взета от еньовденската клада главня. По това, колко са високи пламъците на кладата, хората съдели колко висок ще израсне ленът през годината; а всеки, който прескочел горящата купчина, бил сигурен, че няма да го боли гърбът, докато жъне житото. В много части в Бавария вярвали, че ленът ще порасне толкова високо, колкото високо скачат младежите над огъня. На някои места старите забивали три обгорели пръчки от огъня в нивите, уверени, че това ще подтикне лена да расте високо. По други слагали изгоряла главня в покрива на къщата, да я предпазят от пожар. В градовете около Вюрцбург палели огньовете на площада и младите хора, които скачали през тях, носели гирлянди от цветя, особено от див пелин и върбинка и носели в ръцете си клонки ралица. Смятали, че които гледат огъня през клонка ралица, няма да страдат от очни болести през цялата година. Освен това във Вюрцбург през XVI век имало обичай свитата на владиката да хвърля нагоре дървени дискове от височината, която е надвиснала над града. Дисковете изстрелвали с помощта на гъвкави пръчки и техният полет в тъмнината наподобявал огнени дракони.

По същия начин в Швабия младежи и девойки прескачат, хванати за ръка, еньовденския огън и се молят хмелът да порасте три лакти висок, подпалват сламени колела и ги пускат да се търкалят надолу по склона. Понякога, като прескачали огъня по Еньовден, хората подвиквали: „Леи, лен! Нека тази година ленът порасте три лакти висок!“ В Ротенбург накичвали с цветя грубо чучело с форма на човек, наречено Ангела, и го изгаряли в еньовденския огън, а след това момчетата прескачали тлеещите въглени.

В Баден децата също събирали от къщите гориво за огъня на св. Йоан Кръстител и през него младежите и девойките прескачали по двама. И тук, както и другаде, може да се проследи тясна връзка между кладите и реколтата. По някои места се смятало, че онези, които прескочат през пламъците, няма да страдат по жътва от болки в гърба. Понякога, докато прескачали пламъците, младите викали: „Нека хмелът порасте три лакти висок!“ Изглежда, из Баден е била широко разпространена идеята, че хмелът и житото ще пораснат високи, колкото високо пламтят огнените езици. Смятало се, че родителите на младежите, които скачат най-високо над огъня, ще имат най-богата реколта; от друга страна, ако човек не е дал нищо за огъня, неговите посеви нямало да са благословени, а хмелът нямало изобщо да порасте. В Едерслебен, близо до Сангерхаузен, забивали в земята висок стълб и на него окачвали на верига катранено буре, така че да опре в земята. Подпалвали бурето и го завъртвали около стълба и това давало повод за радостни възгласи.

В навечерието на Св. Йоан Кръстител в Дания и Норвегия палели огньове по пътища, открити места и по височините. Хората в Норвегия смятали, че огньовете прогонват болестите по добитъка. Твърдят, че в навечерието на Еньовден дори сега палели огньове по цяла Норвегия. Палят ги, за да пъдят вещиците, които тази нощ летели от всички страни към Блоксберг, където живеела голямата вещица. В Швеция нощта преди Св. Йоан (Св. Ханс) е най-веселата от цялата година. В някои части на страната, особено в провинциите Бохус и Скания и в областите, граничещи с Норвегия, той често се отбелязва със стрелба на оръжия и големи огньове, които преди наричали Балдерови клади (Balder’s Balar); разпалват ги привечер по хълмове и възвишения и те хвърлят кървава светлина върху околната местност. Хората танцуват около огньовете и ги прескачат. В навечерието на Св. Йоан Кръстител в някои части на Норланд палят големи огньове на кръстопътищата. В тях горят девет различни вида дърво и зрителите хвърлят в пламъците една отровна гъба и така противодействуват на властта на тролите и другите зли духове, които според тях бродят тази нощ; защото в този тайнствен час планините се разтварят и за известно време от техните дълбини се изсипва нечестивата сган да танцува и безчинствува. Селяните вярват, че ако в околността се намира трол, ще се покаже, а ако видят някое животно, например коза или козел близо до пламтящата и пукаща клада, те са дълбоко убедени, че това не е никой друг, а лично Злият дявол. Освен това заслужава да се отбележи, че в Швеция навечерието на Св. Йоан Кръстител е празник не само на огъня, но и на водата, защото се предполага, че по това време някои свещени извори са надарени с чудотворни лечебни свойства и много болни отиват при тях, за да лекуват недъзите си.

В Австрия еньовденските обичаи и суеверия наподобяват немските. В някои части на Тирол например палят големи огньове и мятат горящи дискове във въздуха. На Еньовден в долината на р. Ин из селото разкарвали парцаливо чучело, а после го изгаряли. Отначало го наричали Лотер, а после го изопачили на Лютер. В Абрас, едно от селата, където изгарят по този начин чучело на Мартин Лютер, казват, че ако минеш през селото между единадесет и дванадесет часа през нощта срещу Св. Йоан Кръстител и се измиеш в три кладенеца, ще видиш всички онези, които ще умрат през следващата година. На Св. Йоан Кръстител (23 юни) простолюдието в Грац правело кукла, наречена Татерман, влачели я по земята към онова място на реката, където жените белят платното, и я замеряли с горящи метли, докато се подпали. В Ройте (Тирол) вярват, че ленът ще порасте толкова, колкото високо скачат на еньовденската клада, затова същата нощ вземат парчета обгоряло дърво от нея, забиват ги в ленените ниви и ги оставят там, докато приберат ожънатия лен. В Долна Австрия палят по височините големи огньове и около тях момчетата буйствуват и размахват факли, напоени с катран. Онзи, който прескочи три пъти през пламъците, няма да страда от треска през годината. Освен това намазват с катран колела от каруца, запалват ги и ги пускат да се търкалят пламтящи по склоновете.

Големите огньове продължават да пламтят на Еньовден из цяла Чехия. Следобеда момчетата обикалят от къща на къща с ръчни колички и събират гориво, като заплашват свидливите, които не искат да дадат своя дял. Понякога младите мъже повалят висока, стройна ела в гората, за да я изправят след това на някоя височина, а момичетата я накичват с китки, венци от листа и червени панделки. После натрупват около нея съчки и когато падне тъмнината, ги запалват. Докато лумнат пламъците, младежите се катерят по дървото и свалят поставените от момичетата венци. След това младежи и девойки застават от двете страни на огъня и се гледат през венците, да видят дали ще са си верни и ще се оженят ли през следващата година. Сетне момичетата подхвърлят венците през пламъците на момците и тежко на несръчния обожател, който не успее да хване венеца на своята изгора. Когато пламъците намалеят, всяка двойка се хваща за ръце и прескача три пъти огъня. Който направи това, няма да боледува от треска през годината, а ленът ще порасне толкова високо, колкото скачат младите. Момиче, което в навечерието на Еньовден види девет огъня, ще се ожени, преди да изтече годината. Отнасят опърлените венци по домовете и там ги пазят внимателно през цялата година. При гръмотевични бури изгарят в огнището по мъничко от венеца и произнасят молитва; част от него дават на кравите, когато боледуват или се отелват, а с останалото опушват къщата и обора, та хора и животни да са здрави и добре.

Понякога намазват със смола старо колело от каруца, запалват го и го пускат да се търкаля надолу по склона. Случва се момчетата да съберат всички износени метли, които могат да докопат, да ги натопят в катран, да ги подпалят и да ги размахват или да ги подхвърлят нависоко във въздуха. Или пък се втурват на групи по склона, размахват пламтящи метли и крещят. Остатъците от метлите и жаравата от огъня заравят в зелевите градини, за да запазят реколтата от гъсеници и мушици. Някои хора забиват овъглени пръчки и посипват пепел от еньовденския огън в засетите си ниви и по ливадите, в градините и по покривите на къщите си като талисман против гръмотевици и лошо време; или пък си представят, че поставената на покрива пепел няма да допусне в къщата да избухне какъвто и да е пожар. В някои райони, докато гори еньовденският огън, се коронясват или се опасват с див пелин — предполага се, че това е защита против призраци, вещици и болести; венецът от див пелин е сигурна предпазна мярка против възпаление на очите. Понякога момичетата гледат пламъците през гирлянди от полски цветя, като молят огъня очите и клепачите им да станат по-здрави. Онова от тях, което направи това три пъти, няма да страда от възпаление на очите през тази година. На някои места в Чехия прекарвали кравите през еньовденския огън като предпазна мярка против магия.

И в славянските страни чествуват празника на лятното слънцестоене с подобни обичаи. Видяхме вече, че в навечерието на Св. Йоан Кръстител руските младежи и девойки прескачат голям огън на двойки, като носят в ръце сламено чучело на Купала. През нощта срещу Св. Йоан Кръстител в някои части на Русия изгарят или хвърлят в течаща вода статуя на Купала. Пак в Русия, когато скачат през дима и пламъците, младите носят гирлянди от цветя и пояси от свещени билки; случва се да прекарват и добитъка през огъня, за да го предпазят от вълшебници и магьосници, които по това време гледат как да пият мляко. В Белорусия през пощата срещу Св. Йоан Кръстител забиват обвит в слама стълб и го подпалват. Когато пламъците се издигнат, селянките хвърлят в тях брезови клонки с думите „Дано ленът ми да е висок като този клон!“ В Рутения огньовете се палят от пламъка, получен при триене на дърво. Докато старейшините са заети с това „въртене“ на огъня, останалите запазват почтително мълчание, но когато от дървото лумне огън, те започват да пеят весели песни. Щом запалят огньовете, младите се хващат за ръце и на двойки прескачат, ако не през пламъците, то през дима, а след това прекарват и кравите през огъня.

В много части на Прусия и на Литва в навечерието на Еньовден палят големи огньове. Всички височини, докъдето ти стигат очите, са осветени от пламъци. Хората ги смятат за предпазна мярка срещу магия, гръмотевица, градушка и болести по добитъка, особено ако на сутринта прекарват добитъка през местата, където са горели огньове. Но огньовете предпазват стопанина най-вече от коварството на вещиците, които се опитват със заклинания и магии да откраднат млякото от кравите му. Затова рано на следващия ден ще видите младежите, които са палили огъня, да обикалят от къща на къща и да получават гърнета с мляко. По същата причина забиват репеи и пелин по портите или плета, там, откъдето кравите минават, като отиват на паша, защото това се смята за предпазна мярка против магия.

В Мазурия, област в Източна Прусия, населявана от поляци, има обичай да изгасят всички огньове в селото. После забиват в земята дъбов стълб и на него прикрепят, като на ос, колело. Селяните въртят на смени това колело с голяма бързина, докато от триенето се получи огън. Всеки взема у дома главня от новия огън и с нея запалва наново огъня в домашното огнище. В навечерието на Еньовден в Сърбия запалват факли от брезова кора и обикалят около кошарите и оборите на добитъка; сетне се качват на височина и оставят факлите да догорят там.

При унгарците Еньовденският празник на огъня има същите черти, които срещаме по толкова места в Европа. На много места има обичай в навечерието на Еньовден да палят големи огньове по височините, да ги прескачат и от начина, по който скачат младите, присъствуващите предвиждат дали скоро ще се оженят. Освен това на този ден много унгарски свинари получават огън, като въртят колело около омотана в коноп дървена ос, и прекарват прасетата си през този огън, за да ги предпазят от болести.

Естонците, които също като унгарците принадлежат към туранската група народи96, празнуват лятното слънцестоене по същия начин. Те смятат, че огънят на Св. Йоан Кръстител пази добитъка от вещиците, и казват, че като не дойде, ечемикът му ще е пълен с магарешки бодли, а овесът — с бурени. Затова, когато хвърлят гориво в еньовденския огън, естонците от о. Бозел подвикват: „На огъня бурени, на нивата лен!“ или пък подхвърлят цепеници в пламъците с думите „Порасти високо, лен!“ Освен това вземат у дома си обгорели парчета дърво от големия огън и ги държат там, та добитъкът да се множи. В някои части на острова натрупват съчки и други леснозапалими материали около някое дърво, на върха на което се развява знаме. Който успее да събори знамето с върлина, преди то да започне да гори, ще се радва на късмет. По-рано празненството продължавало до зазоряване и приключвало с развратни сцени, които изглеждали двойно по-отвратителни в светлата лятна утрин.

Преминавайки през Европа от изток на запад, виждаме, че лятното слънцестоене се отбелязва с обреди, които имат едни и същи основни черти. До около средата на XIX век обичаят да се палят големи огньове на открито по Еньовден бил дотолкова разпространен из Франция, че, както се съобщава, едва ли имало град или село, където да няма огън. Хората танцували около него и го прескачали, за да запазят къщите си от гръмотевици, пожари и магии.

Очевидно обичаят с Еньовденските огньове се спазва и до ден днешен в Бретан. Когато пламъците стихнат, цялото население коленичи около огъня и стар човек започва да се моли на глас. После всички стават и обикалят три пъти огъня. На третия път спират, всеки се навежда да вземе камъче и го хвърля в горящата купчина. След това се разпръсват. В Бретан и Бери вярват, че момиче, което танцува около девет еньовденски огъня, ще се ожени същата година. В долината на р. Орн обичаят бил огънят да се запали точно в момента, когато слънцето се готви да потъне зад хоризонта; селяните подкарват добитъка си през огньовете, за да го защитят от магия, особено от заклинанията на вещици и вълшебници, които се опитват да откраднат млякото и маслото. До първата половина на XIX век в Жюмиеж (Нормандия) празникът Еньовден се отличавал с някои особености, които носят отпечатъка на дълбока древност. Всяка година на 23 юни, навечерието на Св. Йоан Кръстител, братството на Зеления вълк избирало нов ръководител или господар, който трябвало винаги да е от махалата Кониу. Новоизбраният ръководител приемал титлата Зеления вълк и навличал странен костюм, който включвал дълга зелена наметка и много висока конусообразна зелена шапка без периферия. Облечен по този начин, той тръгвал тържествено начело на братята, които пеели химна на св. Йоан Кръстител и следвали разпятието и хоругвата, упътени към мястото, наречено Шуке. Там ги посрещали свещеникът, диригентът на хора и самият хор, които отвеждали шествието в енорийската черква. След като чуели литургията, братята отивали в къщата на Зеления вълк, където им сервирали скромна трапеза. Млад мъж и млада жена, накичени с цветя, палели вечерта голям огън и дрънчали със звънци. Сетне Зеленият вълк и братята му, със свалени качулки и хванати за ръце, тичали около огъня след мъжа, избран да е Зеленият вълк през следващата година. Макар че само първият и последният от тяхната редица имали по една свободна ръка, те трябвало да заобиколят и заловят три пъти бъдещия Зелен вълк, който в усилията си да избяга налагал братята с дългата пръчка, която носел. Когато най-сетне успеели, да го хванат, го отнасяли при горящия куп и се престрували, че го хвърлят в него. Когато приключела церемонията, те се връщали в къщата на Зеления вълк, където отново им слагали най-скромна вечеря. До полунощ царяла някаква религиозна тържественост. Но щом ударело полунощ, всичко се променяло. Сдържаността отстъпвала място на свободията; вакхански песни заменяли набожните химни и пискливите трели на селската цигулка едва преодолявали надвикващите се гласове на веселото братство на Зеления вълк. Следния ден, 24 юни или Еньовден, същите участници празнували със същото шумно веселие. Една от церемониите се състояла в разнасянето, при гърмежите на огнестрелни оръжия, на огромен осветен хляб, направен на пластове и увенчан с пирамида от накичени с панделки зеленина. След това проверявали оставените на стъпалата на олтара свещени звънци — белег за длъжността на човека, който трябвало да е Зелен вълк през следващата година.

В Шато Тиери, в департамента Ена, обичаят да се палят огньове и да се танцува на празника Св. Йоан Кръстител се запазил до около 1850 г.; палели огньове особено когато юни се случел дъждовен и хората смятали, че като запалят огньовете, дъждът ще спре. Във Вогезите все още има обичай на Еньовден да се палят големи огньове по височините; населението вярва, че те помагат да се запазят плодовете и да се осигури добра реколта.

В навечерието на Св. Йоан Кръстител палели големи огньове почти във всички селца на Поату. Хората ги обикаляли три пъти с клон от орех в ръка. Овчарките и децата прокарвали над пламъците клонки от овча опашка (verbascum) и лешник. Предполагало се, че лешниците лекуват зъбобол, а овчата опашка пази добитъка от болест и магия. Когато огънят угаснел, хората вземали със себе си част от пепелта и я пазели в къщи като предпазна мярка против гръмотевици или я разпръсвали по нивите, за да унищожат по този начин къклицата и другите плевели. Освен това в Поату имали обичай в навечерието на Св. Йоан Кръстител да търкалят по нивите горящо колело, обвито в слама, за да ги оплодят.

В планинската част на Команж (Южна Франция) приготвяли Еньовденския огън, като разцепвали ствола на високо дърво, натъпквали пукнатината с талаш и го запалвали. На върха на дървото връзвали венец от цветя и в момента, когато пламъците лумвали, мъжът, който се е оженил последен, трябвало да се покатери по стълба и да свали цветята. В равнинните части на същата област горивото за еньовденските огньове подготвяли по обикновения начин, но това трябвало да направят мъжете, които са се оженили след последния летен празник и всеки от тези щастливци бил длъжен да сложи на купчината венец от цветя.

В Прованс летните огньове са все още популярни. Децата ходят от врата на врата, молят за гориво и много рядко биват отпратени с празни ръце. Преди свещеникът, кметът и общинските съветници образували шествие, отивали при огъня и дори благоволявали да го запалят, след което множеството обикаляло три пъти около горящата купчина дърва. В Екс летният празник се ръководел от т.нар. крал, избран сред младежите заради умението си да стреля по нишан, оформен като папагал. Той подбирал своите помощници и придружен от великолепна свита, отивал при огъня, запалвал го и откривал танците около него. На следния ден раздавал щедри дарове на последователите си. Властта му траела една година, през която се радвал на определени привилегии. Разрешавало му се да присъствува на литургията, обслужвана от главата на ордена на Рицарите на св. Йоан Кръстител на празника на светеца; имал право да ловува и в къщата му не можели да настаняват войници. Една от гилдиите в Марсилия също избирала на този ден крал на badache, т.е. двойната брадва, но както изглежда, той не палел огъня, а това правел най-тържествено префектът или друг представител на ръководителите на града.

В Белгия обичаят да се палят летни огньове е изчезнал отдавна в големите градове, но се е запазил все още в селските райони и в малките градчета. В тази страна палят огньове на открито и танцуват около тях в навечерието на Петровден (29 юни) точно по същия начин, както и в другите страни, където го празнуват в навечерието на Св. Йоан Кръстител. Някои казват, че също като тези на Св. Йоан Кръстител, огньовете на Св. Петър се палят, за да се прогонят драконите. Във френска Фландрия до 1789 г. в летния огън изгаряли неизменно сламено чучело, изобразяващо мъж, а на Петровден (29 юни) изгаряли чучело на жена. В Белгия хората прескачат летните огньове, за да се предпазят от колики и запазват пепелта в къщи — за да се предпазят от пожар.

В много части на Англия е имало обичай да се палят огньове в деня на лятното слънцестоене и обикновено хората танцували около тях и ги прескачали. В Уелс смятали, че трябва да има три или девет различни вида дървета и обгорели снопове съчки от предишния летен огън, за да се запали новият и той обикновено пламтял на възвишения.

В долината р. Гламорган пускали да се търкаля надолу по склона обвито в слама и запалено колело от каруца. Ако продължавало да гори през целия си път надолу и пламтяло дълго време, очаквали богата реколта. В навечерието на лятното слънцестоене на о. Ман палели огньове на всяка нива откъм страната, от която духа вятърът, така че димът да премине над житото; освен това прибирали добитъка и обикаляли няколко пъти около него със запален прещип. В Ирландия прекарвали добитъка, особено яловия, през летните огньове, а пепелта разхвърляли по нивите, за да ги оплодят, или пък разнасяли по тях разпалени огньове, за да не ги нападне главня или паразити. В Шотландия има малко следи от летни огньове, но по това време в планините на Пъртшър пастирите обикаляли около краварниците три пъти по посока на слънцето с разпалени факли. Правели го, за да пречистят стадата и да ги предпазят от болести.

Практиката да се палят огньове на открито в навечерието на лятното слънцестоене, да се танцува около тях или да ги прескачат е или поне доскоро е било нещо обикновено по цяла Испания и в някои части на Италия и Сицилия. На о. Малта палят големи огньове в навечерието на Св. Йоан Кръстител (денят на лятното слънцестоене); по-рано Великият магистър на Ордена на св. Йоан палел на тази вечер катранени бурета, сложени пред светата Болница. Както твърдят, и в Гърция обичаят на Св. Йоан Кръстител да се палят огньове и хората да ги прескачат е разпространен навсякъде. Една от причините, с които го обясняват, е желанието да се избавят от бълхи. Според друго сведение, докато прескачали огъня, жените викали: „Оставям греховете си назад!“ На о. Лезбос палят огньове в навечерието на Св. Йоан Кръстител край дървета и хората ги прескачат по три пъти с камък на главата и произнасят думите: „Прескачам заешкия огън, главата ми е камък!“ На о. Калимнос смятат, че летният огън осигурява изобилие през идващата година, а освен това помага да се избавят от бълхи. Хората танцуват и пеят около огньовете, с камъни на главите, а после прескачат пламъка или пламтящата жарава. Стихне ли огънят, хвърлят камъните в него, а когато почти е изгаснал, правят с пепелта кръстове по краката си и веднага отиват да се къпят в морето.

Обичаят да се палят големи огньове в навечерието или на самия ден на лятното слънцестоене е широко разпространен сред мюсюлманските народи в Северна Африка, особено в Мароко и Алжир. Той е общ за берберите и за много от арабските или говорещите арабски племена. В тези страни Еньовден (24 юни, стар стил) се нарича l’ansara. Огньовете се палят в дворовете, на кръстопътища, на нивите и понякога на харманите. За тези случаи усилено търсят растения, които при горене изпускат гъст дим и аромат. Сред тях са гигантският копър, мащерката, седефчето, шушановото семе, лайката, здравецът и дивият джоджен. Хората стоят на дима и най-вече гледат децата им да бъдат обхванати от него, а освен това го насочват към овощните градини и посевите. И те прескачат огньовете; на някои места всеки трябвало да скочи по няколко пъти. Вземат горящи главни и ги разнасят из къщите си, за да ги опушат, прекарват различни неща през огъня и носят болните близо до него, а те произнасят молитви за своето изцеление. Смята се, че такава пепел има благотворни свойства; затова по някои места хората я натриват по косата и тялото си. Някъде вярват, че като прескачат огньовете, се освобождават от всичките си беди, а бездетните двойки ще се сдобият с потомство. Берберите от провинция Риф, в Северно Мароко, използуват летните огньове, за да осигурят добруване за себе си, на добитъка и на плодните дръвчета. Те прескачат кладите, уверени, че това ще ги запази здрави, а освен това подпалват огньове под плодни дръвчета, за да попречат на плодовете да окапят. Убедени са също, че като натриват в косата си кашица, направена от пепелта, тя няма да пада. Съобщава се, че във всички тези марокански обичаи благотворният резултат се отдава изцяло на дима, защото той, предполага се, е надарен е магическо свойство, което отстранява нещастието от хора, животни, плодни дръвчета и посеви.

Празнуването на лятното слънцестоене от мюсюлмански народи има особено значение, защото техният календар, който е чисто лунен, не е коригиран с вмъкване на дни и по необходимост не взема под внимание празници, които се падат на определени дни от слънчевата година; всички чисто мюсюлмански празници, поставени в зависимост от луната, постепенно се преместват заедно с това светило през целия период на обиколката на Земята около Слънцето. Сам по себе си този факт, изглежда, доказва, че също както при християнските народи от Европа празникът на лятното слънцестоене е съвсем независим от религията, която хората публично изповядват и е остатък от далеч по-старото езичество.

6. Хелоуински огньове

От направения по-горе преглед може да заключим, че най-популярният и най-широко разпространен празник на огъня сред езичниците-предтечи на европейските народи, било голямото чествуване на навечерието или самият Еньовден. Съвпадението с лятното слънцестоене не може да е случайно. По-скоро можем да предположим, че нашите предтечи-езичници съзнателно са устройвали ритуала с огъня на Земята така, че да съвпадне с момента, когато Слънцето достигне най-високата точка на своя път по небето. Ако това е така, то следва, че древните създатели на еньовденските обреди са отбелязали слънцестоенето или повратните точки във видимото движение на слънцето по небето и са регулирали съответно на това своя празничен календар, до известна степен ръководени от астрономически съображения.

Но докато това може да се смята почти сигурно по отношение на коренното население в по-голямата част от континента, това, изглежда, не е така, що се отнася до келтските. народи, които обитавали „края на земята“ в Европа — островите и носовете, разположени в северозападния Атлантически океан. Главните келтски празници на огъня, които са се запазили, макар и на ограничена територия и при по-малка тържественост до съвременността и дори до наши дни, са установени очевидно без каквато и да е връзка с положението на слънцето на небето. Те са били два на брой и се падали в интервал от шест месеца, като единия от тях празнували в навечерието на Първи май, а другия — Алгалоу Ивън, или както е сега известен обикновено като Хелоуин, т.е. на 31 октомври, денят преди Всех Святих. Тези дати не съвпадат с нито една от основните точки, около които се върти слънчевата година, а именно слънцестоенето — лятно и зимно, и равноденствията — пролетно и есенно. Освен това не съвпадат и с основните сезони на земеделската година — засяването напролет и жътвата наесен. Защото, когато дойде Първи май, семето отдавна вече е заровено в земята, а когато започне ноември — реколтата отдавна е прибрана в хамбарите, нивите се простират голи и последните пожълтели листа на плодните дръвчета бързо окапват. И все пак първи май и първи ноември отбелязват повратни точки от годината в Европа: едната дава път на благодатната топлина и богатата лятна растителност, докато другата предвещава студа и пустошта на зимата.

Тези конкретни моменти от годината, както вече е посочил един находчив учен и автор, макар да има относително малко значение за европейските земеделци, засягат дълбоко европейския скотовъдец, защото с приближаването на лятото той подкарва своя добитък на открито да пасе прясна трева, а с приближаването на зимата го отвежда обратно на сигурно и топло в обора. Следователно съвсем не изглежда неправдоподобно предположението, че това разделяне на годината на две при келтите — в началото на май и началото на ноември, датира от времето, когато са били скотовъден народ, зависим за своето изхранване от стадата си, и двете големи деления на годината са били за тях дните, в които техният добитък излизал от стопанството в ранното лято и се връщал обратно в него отново в ранна зима. Дори в Централна Европа, която е отдалечена от областта, заемана сега от келтите, сходното разделяне на годината ясно може да се различи в голямата популярност на Първи май и неговото навечерие (Валпургиевата нощ) и, от друга страна, в празника на Всех Святих в началото на ноември, който прикрива под прозрачно християнско покривало древния езически празник на мъртвите. Оттук можем да предположим, че навсякъде в Европа разделението на годината от гледна точка на небесното слънцестоене е било предшествувано, ако можем така да го наречем, от земно разделяне на годината от гледна точка на началото на лятото и началото на зимата.

Но както и да е, двата големи келтски празника на първи май и на първи ноември, или, да сме по-точни, навечерието на тези два дни, си приличат много по начина, по който се празнуват, и по свързаните с тях суеверия, а освен това древният характер, който е оставил отпечатъка си върху тях, издава прастария им езически произход. Празниците на първи май или Белтейн, както го наричали келтите, който дава път на лятото, вече бе описан; остава да дадем някакво описание на съответния празник на Хелоуин, който оповестява идването на зимата.

На времето си Хелоуин е бил може би по-значителният от двата, тъй като келтите сякаш са датирали началото на годната от него, а не от Белтейн. На о. Ман, една от крепостите на келтския език и предания, които са издържали най-дълго обсадата на саксонските завоеватели, първи ноември, стар стил, бил смятан доскоро за началото на нова година. Така например манкски кукери обикаляли на Хелоуин (стар стил), пеели на манкски език новогодишна песен, която започва с думите: „Това е новогодишната нощ (Hogunnaa)“. В Древна Ирландия всяка година палели новия огън на Хелоуин или в навечерието на Самхейн97 и от него се палели всички огньове. Такъв обичай сочи категорично, че Самхейн или Веех Святих (първи ноември) е бил първият ден на новата година, тъй като ежегодното запалване на новите огньове съвсем естествено става в началото на годината, та благотворното му влияние да трае през целия период от дванадесет месеца. Друго потвърждение на възгледа, че за келтите новата година започвала на първи ноември, са многобройните начини на гадаене, към които келтските народи прибягвали обикновено на Хелоуин, за да разберат каква ще е съдбата им, особено какъв ще е късметът им през идващата година; та нали тези начини да се надникне в бъдещето могат най-естествено да се приложат на практика в началото на годината? По всичко личи, че във въображението на келтите Хелоуин далеч е превъзхождал Белтейн като време за предзнаменования и гадания; от което можем с известна достоверност да заключим, че тяхната година е започвала не от Белтейн, а от Хелоуин. Друго много важно обстоятелство, което навежда на същото заключение, е връзката на мъртвите с Хелоуин. Не само сред келтите, но и по цяла Европа, Хелоуин, нощта, която бележи преминаването от есента към зимата, в древността, изглежда, е била периодът от годината, когато се предполага, че душите на покойниците посещават старите си домове, за да се стоплят на огъня и да се порадват на доброто настроение, с което ги посрещат в кухнята или гостната техните любещи роднини. Може би е била съвсем естествена идеята, че с приближаването си зимата е подкарвала бедните треперещи и гладни духове от голите поля и безлистните гори към подслона на къщата с познатото огнище. Та нима мучащите крави не са се прибирали от летните пасища в горите и по планините да ги хранят и да се грижат за тях в оборите, докато студените ветрове свирят между превиващите се клони и в низините преспите стават все по-дълбоки? А могат ли добрият стопанин и добрата стопанка да откажат на мъртвите гостоприемството, което оказват на кравите?

Но душите на покойните не са единствените, които се предполага, че витаят невидими в деня, „когато есента на зимата година излиняла дава“. По това време вещиците бързат да свършат пъклените си дела, някои от тях се носят из въздуха на метли, други галопират по пътищата, яхнали женски котки, които тази нощ се превръщат в черни коне. И самодивите са пуснати на свобода и всевъзможни таласъми бродят необезпокоявани наоколо.

Но макар в съзнанието на келтските селяни Хелоуин да е бил свързан с тайнствеността и страхопочитанието, чествуването на този празник в никакъв случай не е било, поне в модерни времена, мрачно; тъкмо напротив, той има ярки черти, шумни забавления, които го правели най-веселата нощ от годината. Големите огньове, които пламтели по съседните височини, били измежду нещата, които придавали романтична красота на празника в шотландските планини. „На последния ден от есента децата събираха папрат, бурета от катран, дълги тънки стебла, наречени gainisg, и всичко, което е подходящо за подклаждането на голям огън на открито. Те ги струпваха на някоя височина близо до къщата и вечерта ги подпалваха. Огньовете се наричаха Samhnagan. Всяка къща имаше свой огън и беше въпрос на амбиция кой ще бъде най-големият. Цели области грееха, ярко осветявани от огромните клади, и техният блясък, идващ от многото съседни възвишения, отразен в планинското езеро, представляваше извънредно пъстра картина.“ Изглежда, че също като Белтейнските огньове, огньовете на Хелоуин са били най-разпространени в планините на Пъртшър. В енорията Каландър те продължавали да пламтят почти до края на XVIII век. Когато огънят загаснел, събирали внимателно пепелта на кръг и отвътре, близо до ръба на кръга слагали по един камък за всеки член на няколкото семейства, свързани с този огън. Ако на следващата сутрин установели, че някой от тези камъни е бил разместен или повреден, хората заживявали с мисълта, че съответният човек е fey, т.е. обладан от свръхестествена сила, и няма да преживее следващите дванадесет месеца. До края на XIX век всяко домакинство в Балкидър имало по Хелоуин своя голям огън, но обичаят бил спазван повече от децата. Палели огъня на високо място близо до къщата; но не танцували около него. Огньове се палели и в някои области в Североизточна Шотлдандия, например Бюкън. Както обикновените селяни, така и чифликчиите трябвало да имат свой огън. По селата момчетата ходели от къща на къща и искали от всички торф, най-често с думите: „Дайте торф, да изгорим вещицата!“ След като съберели достатъчно, те го натрупвали заедно със слама, прещип и други лесногорими материали и запалвали купа. След това един след друг младежите лягали на земята, всеки гледал да е колкото се може по-близо до огъня, без да го опърли и оставал в това положение димът да минава над него. Останалите тичали през дима и прескачали своя легнал другар. Когато огънят изгасвал, се надпреварвали кой да разпръсне най-много пепел.

В северната част на Уелс имало обичай всяко семейство да поддържа голям огън, наречен Coel Coeth. Палели го на най-видно място, близо до къщата, а когато вече догарял, всеки хвърлял в пепелта по един предварително означен бял камък. После, след като си кажели молитвите около огъня, се прибирали да спят. На следващата сутрин, щом станели, отивали да търсят своите камъни и ако установели, че някой липсва, били убедени, че онзи, който го е хвърлил в пепелта, няма да доживее следващия Хелоуин. Според сър Джон Рис обичаят да се чествува Хелоуин с големи огньове по височините не е забравен в Уелс и някои хора все още си спомнят как онези, които са помагали около огньовете, изчаквали, докато и последната искра в тях угасне, и после внезапно всички побягвали и крещели колкото им глас държи: „Нека черната свиня с рязаните уши да хване последния!“ Както справедливо отбелязва сър Джон Рис, това показва, че първоначално един от групата съвсем сигурно загивал. До наши дни тази поговорка се употребява широко в Карновоншър, където понякога все още споменават страшната черна свиня, за да плашат децата. Сега вече разбираме защо в Долен Бретан всеки хвърля по едно камъче в летния огън. Несъмнено и там, също както в Уелс и Шотландските планини, от положението и състоянието на камъчетата на сутринта на Всех Святих правят предзнаменования за живот или смърт. Обичаят, установен в три самостоятелни народности от келтската група, вероятно датира от периода преди разселването им или най-малкото от времето, преди чужди народи да забият клиновете, които сега ги разделят.

И на о. Ман, друга келтска територия, са чествували доскоро Хелоуин, като палели огньове, придружени от обикновените церемонии, предназначени да предотвратят злотворното влияние на самодиви и вещици.

7. Огньове, свързани със зимното слънцестоене

Ако наистина езичниците в древна Европа са отбелязвали, както имаме сериозни основания да вярваме, деня на лятното слънцестоене с голям празник на огъня, от който по някои места са се запазили следи и до наши времена, естествено е да предположим, че те са чествували, с подобни обреди съответно и зимното слънцестоене — двата повратни момента във видимия път на слънцето по небето и от гледна точка на първобитния човек нищо не би могло да изглежда по-подходящо от това да се запалят на земята огньове в двата момента, когато светлината и топлината на голямото светило започват да намаляват или да нарастват.

В ерата на християнството древният зимен празник на огъня в деня на зимното слънцестоене, изглежда, се е запазил или поне до неотдавна се беше запазил в стария обичай на бъдника, дървената обувка или дръвника, както е известен по различни места из Англия. Обичаят е бил широко разпространен из Европа, но най-вече в Англия, Франция и у южните славяни; или поне най-подробните описания на обичая идват от тези райони. Още отдавна английският изследовател на древността Джон Бранд е посочил, че бъдникът е само зимно съответствие на летния огън на открито, запален в къщи, заради студа и неблагоприятното време през сезона; и това становище се подкрепя от много странни суеверия, свързани с бъдника, които очевидно нямат никаква видима връзка с християнството, а носят явен отпечатък на своя езически произход. Но докато отбелязването на слънцестоенето е било и в двата случая празник на огъня, необходимостта или желанието зимното празненство да се състои на затворено му е придал характера на частно или семейно тържество, което е в ярък контраст с публичността на лятното чествуване, когато хората се събирали на открито или на виждана отдалеч височина, запалвали голям огън заедно и танцували или се веселели около него.

В някои части на Централна Германия са спазвали стария обичай с бъдника до около средата на XIX век. В долината на р. Зийг и Лан заравяли бъдника, тежък дъбов пън, под огнището, където макар и да обгарял, много рядко се превръщал в пепел дори и след една година. Когато на следната година поставяли новия пън, счуквали на прах остатъците от стария и ги разпръсвали по нивите през дванадесетте нощи, уверени, че по този начин допринасят за развитието на посевите. В някои села на Вестфалия имало практика да вадят бъдника (Christbrand) от огъня веднага след като обгори и след това го пазели грижливо и го слагали в огъня винаги когато започне гръмотевична буря, защото хората смятали, че мълнията няма да удари къща, в която тлее бъдник. В други села на Вестфалия старият обичай бил да се завърже бъдникът в последния ожънат сноп.

В няколко френски провинции, и най-вече в Прованс, обичаят с бъдника или trefoir, както го наричат по много места, се е запазил дълго време. Френски автор от XVII век разобличава като суеверие вярата, че пънът, наречен trefoir, т.е. бъдник, който слагате в огъня за първи път на Бъдни вечер и продължавате да го държите там по малко всеки ден до Дванадесетата нощ, може, ако се пази под леглото, за да пази къщата през цялата година от огън и мълния; че може да попречи през зимата да измръзнат краката на обитателите на къщата; че може да излекува добитъка от много болести; че ако се накисне парче от него във водата, която пият кравите, това им помага да се отелват; и най-сетне, че ако пепелта от пъна бъде разпръсната по нивите, ще спаси пшеницата от милдю.

В някои части на Франция и Фландрия държали системно остатъците от бъдника под някое легло в къщата като защита против гръмотевици и мълнии; когато чуят гръм, в Бери член от семейството взема парче от бъдника и го хвърля в огъня, с което се предполага, че отклонява мълниите от къщата. Освен това в Перигор грижливо събират въглените и пепелта и ги пазят като средство за лекуване на подути жлези; част от пъна, която не е изгоряла в огъня, се използува от орачите да направят клин за ралото, защото, както твърдят те, това подтиква семената да се развиват по-добре; а пазят парчета от него до Дванадесетата нощ за кокошките. Някои хора си въобразяват, че ще има толкова пилета, колкото искри излетят от жаравата на пъна, когато го разбутат; а други поставят изгасналите главни под леглото, за да пропъждат паразитите. На различни места из Франция смятат, че обгорелият пън пази къщата от магия и мълния.

И в Англия имало подобни обичаи и вярвания, свързани с бъдника. На Бъдни вечер, съобщава изследователят Джон Бранд, „нашите прадеди запалвали необикновено големи свещи, наречени Коледни свещи, и слагали в огъня пън, наречен бъдник, да осветява къщата и всъщност да превърне нощта в ден“. Старият обичай бил бъдникът да се пали с парче от неговия предшественик, което пазели само за това цяла година — там, където го държали, дяволът не можел да стори беда. Смятало се също, че остатъците от пъна пазят къщата от пожар и мълния.

И до ден днешен южните славяни, особено сърбите, изпълняват обреда с внасянето на бъдника при голяма тържественост. Той обикновено е дъбов, но понякога може да е от маслина или бук. Изглежда, хората вярват, че ще имат толкова телета, агнета, прасета и козлета, колкото искри изскочат, като ударят пъна. Някои дори изнасят на нивите си парче от бъдника — да ги пази от градушка. В Албания разпръсвали пепелта от коледния огън по нивите, за да ги направят плодородни. На Бъдни вечер (по стар стил 6 януари) гуцулите, славянски народ, населяващ Карпатите, палели чрез триене на дърво огън и го поддържали до Дванадесетата нощ.

Заслужава да се отбележи колко разпространено е било вярването, че ако се запазят през годината остатъците от бъдника, те имат свойството да пазят къщата от огън и особено от мълния. Тъй като бъдникът бил често дъбов, възможно е това вярване да е остатък от старата арийска вяра, която свързвала дъба с бога на гръмотевицата. Заслужава да се помисли също и по това, дали лечебните и оплождащите свойства, приписвани на пепелта от бъдника, които, както хората вярвали, имали свойството да лекуват добитъка и хората, дали помагат на кравите да се отелят и дали допринасят за плодородието на земята. Не произлизат ли те от същия древен източник?

8. Бедственият огън

Описаните дотук празници на огъня се чествуват периодично в определено време от годината. Но освен тези системно повтарящи се празненства, селяните от много части на Европа са склонни от незапомнени времена да прибягват на неравни промеждутъци, при беда и катастрофа, до огнения обред, и то най-вече когато техният добитък е нападнат от епидемии. Едно описание на народните празници на огъня в Европа няма да е пълно, без да се споменат онези забележителни обреди, които заслужават по-голямо внимание, защото може би могат да се приемат за източник и основа на останалите празници на огъня. Сигурно е обаче едно — че датират от много далечна древност. При тевтонските народи те са известни като бедствени огньове. Понякога тези бедствени огньове носят името „див огън“, като без съмнение ги разграничават от опитомения, който се получава по по-обикновен начин. Сред славянските народи те се наричат „жив огън“.

Историята на обичая може да се проследи от Ранното средновековие, когато е бил осъден от църквата като езическо суеверие, до първата половина на XIX век, когато все още се е практикувал от време на време по различни места в Германия, Англия, Шотландия и Ирландия. Изглежда, че у славяните той се е запазил и за по-дълго. Обикновено повод да се изпълни обредът било избухването на чума, защото се смятало, че „бедственият огън“ безпогрешно лекува това. Животните, подлагани на такова лечение, включвали крави, прасета, коне и понякога гъски. Необходима подготовка за запалването на „бедствения огън“ било да се изгасят всички други огньове и светлини в околността, така че да не остане и искра от тях; хората смятали, че докато в някоя къща гори дори една нощна светлина, бедственият огън няма да се запали. В някои случаи смятали за достатъчно да изгасят всички огньове в селото, но в други това изискване се разпростирало и върху околните села или върху цялата енория. Из Шотландските планини правилото било живеещите между двете най-близки течащи води да угасят в определения ден всички светлини и огньове. Обикновено бедственият огън се разпалвал на открито, но на места из Сърбия го палели в тъмна стая; случвало се мястото да е кръстопът или в дупка на пътя. В Шотландските планини това били хълмчетата или малки островчета в реките.

Обикновеният метод да се произведе „бедствен огън“ бил чрез триене на две парчета дърво; не бивало да си служат с кремък и огниво. Научаваме, че по изключение някои южни славяни получавали „живия огън“, като удряли парче желязо по наковалня. Там, където за него използували конкретен вид дърво, това е бил, общо взето, дъб, но по долното течение на Рейн огънят се получава, като се трие дъбово дърво или дърво от ела. Чували сме, че в славянските страни използували топола, слива или дрян. Често материалът е описан просто като сухо дърво. Случва се да са необходими девет вида дървета. Но може би изискването се отнася по-скоро за онова, което служи за гориво, а не се има предвид получаването на жив огън. Конкретният начин за подпалването му бил различен в отделните области; много разпространен бил следният: В земята, на около петдесет сантиметра един от друг забивали два стълба. Всеки от тях имал, откъм страната на другия, по едно гнездо, в което монтирали гладко напречно дърво. Натъпквали двете гнезда с лен, а краищата на дървото набивали плътно в гнездата. Често намазвали наоколо с катран, за да могат по-лесно да получат огън. После около дървото навивали въже, а двама или повече мъже хващали свободните краища на въжето и дърпали ту насам, ту натам, дървото започвало да се върти, докато накрая, от триенето, ленът в гнездата се запалвал. Незабавно поднасяли към искрите кълчища и ги въртели в кръг, докато ги обхване светъл пламък, после слама, а когато и тя пламнела, я използували да подпалят натрупаното гориво. Много често част от механизма представлявал колело, понякога колело от каруца или дори колело от чекрък; в Абърдийншър то се наричало „голямото колело“; на о. Мъл го въртели от изток на запад около девет оси от дъбово дърво. Понякога се съобщава просто, че триели една о друга две дъски. Друг път пък предписанието изисква използуваните за целта както колело от каруца, така и ос, около която то се върти — да са нови. По същия начин се казва, че въжето, с което се върти напречното дърво, трябва да е ново и по възможност да е изплетено от нишки, взети от бесило, но това са по-скоро съвети за постигане на идеалното, отколкото нещо задължително.

Освен това има правила за това, какви трябва да са хората, които могат или трябва да произведат живия огън. Понякога се казва, че двамата мъже, които дърпат въжето и въртят напречното дърво, трябва непременно да са братя или поне да са съименници; други пък приемат за достатъчно и двамата да са девствени млади мъже. В някои села на Брауншвайг хората смятали, че ако сред онези, които участвуват в запалването на огъня, има един с различно от останалите собствено име, те напразно ще се трудят. В Силезия дървото, което ще се използува за получаване на живия огън, трябвало да е повалено от двама братя-близнаци. По западните шотландски острови огънят бил запалван от осемдесет и един женени мъже, които триели две големи дъски една о друга, като работели на смени от по девет души; на о. Северен Юист деветте души по девет, които произвеждали огъня, били всичките първи синове, но не се съобщава дали трябвало да бъдат женени или не. У сърбите се случва живият огън да се пали от момче и момиче между единадесет и четиринадесет години, които работят съвсем голи в тъмна стая; случва се също да го предизвикват старец и старица в тъмна стая. В България хората, които произвеждат живия огън, се събличали; в Кейтнис свалят от себе си всякакъв метал. Ако след дълго триене не се получело нищо, стигали до заключението, че някъде из селото все още гори огън. Тогава грижливо претърсвали от къща на къща и ако намерели някакъв огън, загасвали го, а небрежният домакин бил наказван или му се карали, можело да му се наложи и тежка глоба.

Когато най-сетне живият огън лумвал, подпалвали с него струпаното гориво и веднага, след като пламъкът понамалеел, прекарвали болните животни по искрящата жарава, понякога по определен ред — първо прасетата, после кравите и най-сетне конете. Понякога ги прекарвали по два-три пъти през дима и пламъците така, че се случвало някои от животните да бъдат обгорени до смърт. Щом като през огъня минел добитъкът, младите мъже се втурвали необуздано към пепелта и въглените, пръскали се и се чернели един друг; които от тях били най-начернени, тръгвали триумфално след говедата към селото и дълго време не се миели. От огъня на открито хората отнасяли в къщи живи въглени, за да запалят наново домашните огнища. Понякога гасели главните във вода, слагали ги в яслите на добитъка и ги оставяли известно време там. Пепелта от „бедствения огън“ разпръсвали по нивите, за да предпазят реколтата от вредители; или я отнасяли в къщи, за да си я имат като лек за болести — напръсквали с нея болното място или я слагали във вода и давали на болните да пие. По западните шотландски острови и в самата Шотландия, веднага след като запалели с живия огън огъня в домашното огнище, слагали да заври гърне с вода, а след това пръскали с нея хората, заразени от чума, или добитък, нападнат от шап. На дима приписвали особени свойства: в Швеция с него кадели плодните дръвчета и рибарските мрежи, та дърветата да дават плодове, а мрежите да хващат риба. В Шотландските планини живият огън се смятал за най-доброто лекарство против магия. Както се съобщава, на о. Мъл палели огъня като лек за шап и обредът се придружавал с принасяне в жертва на болна юница, която насичали на парчета и изгаряли. Словенските и българските селяни смятали чумата по свинете за зъл демон или вампир, който може да се сплаши, като издигнат между него и стадото огнена преграда. Може би първоначално използуването на живия огън за лекуване на шапа навсякъде е почивало на подобно схващане. Както изглежда, в някои части на Германия хората не чакали да избухне чума по добитъка, а изпреварвали събитията и за да избягнат катастрофата, всяка година палели жив огън. По същия начин всяка година на деня на св. Роха селяните в Полша палели по селските улици огньове и прекарвали по три пъти добитъка през тях, за да предпазят животните от шап. Видяхме, че на Хебридската островна група със същата цел карали добитъка да обикаля три пъти около белтейнските огньове. В някои швейцарски кантони децата все още палят с триене на дърво жив огън, за да разчистят мъглата.