Златната клонка

1. Нума и Егерия

От направения преглед на обичаи и легенди стигаме до заключението, че много народи са чествували свещения брак на силите на растителността и водата с намерението да допринесат за плодородието на почвата, от което в крайна сметка зависи съществуването на животните и хората, и при тези ритуали ролята на божествения жених и божествената булка често са се изпълнявали от мъж и жена. Тези свидетелства придават известна достоверност на предположението, че в свещената горичка край Неми, където силите на растителността и водата се проявяват в красивите сенчести гори, пенестите водопади и огледалното езеро, всяка година между смъртния Горски цар и безсмъртната Горска царица Диана се е празнувала сватба, приличаща на сватбата на Майски крал и Майска кралица. В тази връзка важна роя в горичката е играела водната нимфа Егерия, на която се молели бременните жени, защото също като Диана тя можела да им дари леко раждане. Оттук лесно ще стигнем до извода, че както много други извори водата на Егерия имала свойството да улеснява не само раждането, но и зачатието. Намерените на мястото оброчни жертвоприношения явно са свързани със зачеване на деца и най вероятно са посвещавани по-скоро на Егерия, отколкото на Диана, или в същност водната нимфа Егерия е може би чисто и просто друга версия на Диана — великата богиня на природата, господарката на пълноводните реки и на сенчестите гори, която живеела край езерото и се оглеждала в спокойните му води и също както нейното гръцко съответствие Артемида обитавала водните пространства и изворите. Плутарх потвърждава отъждествяването на Егерия с Диана. Според него Егерия била една от нимфите на дъба, които според римляните властвуват над всяка дъбрава, защото макар и богиня на горите изобщо, Диана била тясно свързана преди всичко с дъба, особено в свещената горичка край Неми. Може би в такъв случай Егерия била самодива на извора, бликащ от корените на свещен дъб. Казват, че такъв извор извирал в подножието на големия дъб при Додона и по ромона му жрицата четяла бъдещето. Гърците смятали, че глътка вода от някои свещени извори или кладенци придава пророчески способности. Това съвсем би обяснило неприсъщата за смъртен мъдрост, която според преданието Егерия вдъхнала на своя царствен съпруг или любовник Нума. Нека си спомним колко често ранните общества са държали царя отговорен за дъжда и плодородието на земята; тогава едва ли ще е прибързано предположението, че легендата за сватбата на Нума и Егерия напомня за свещения брак, който старите римски царе обикновено сключвали с богинята на растителността и водата, за да са в състояние да изпълняват своите божествени или магически функции. В такъв ритуал ролята на богинята би могла да се играе от статуя или жена и ако се играела от жена, то това вероятно е била царицата. Ако в тази хипотеза се съдържа някаква истина, можем да предположим, че при своя брак римският цар и римската царица са играли ролята на бог и богиня, какъвто, изглежда, е бил случаят с царя и царицата в Египет. Легендата за Нума и Егерия ни насочва по-скоро към свещена дъбрава, отколкото към къща, като сцена на брачния съюз, който, също както сватбата на Майския крал и Майската кралица или на бога на лозите и Атинската царица, се е празнувал всяка година като заклинание за плодородие не само за земята, но и на хората и животните. Според някои разкази обаче сцена на сватбата била точно свещената горичка край Неми, а по други пътища стигнахме до предположението, че в същата горичка Горският цар се е женел за Диана. Пресичането на двете отделни насоки на проучване иде да докаже, че легендарният съюз на римския цар с Егерия е може би отражение или копие на съюза между Горския цар и Егерия или нейната двойница Диана. Това не означава, че някога римските царе са изпълнявали длъжността Горски цар в дъбравата на Ариция, а само че първоначално на тях са придавали свещен характер изобщо и властта им е почивала на подобни принципи. Но да бъдем по-конкретни: те може да не са управлявали по рождено право, а благодарение на предполагаемата си божествена същност, като представители или въплъщения на бог, в това си качество са се сношавали с богини и трябвало да доказват своята годност да упражняват божествени функции, като се наемали с тежко единоборство, което често завършвало фатално за тях, а короната попадала у победилия противник. Нашата информация за царската институция в Рим е толкова оскъдна, че не ни позволява да потвърдим с увереност което и да е предположение. И все пак съществуват пръснати тук-таме намеци или указания за прилика във всяко отношение между немийските жреци и римските царе, или може би по-скоро между тях и далечните им предшественици от тъмните епохи, когато и легендите още не са били родени.

2. Царят като Юпитер

И така, по всичко личи, че римските царе са олицетворявали не кого и да е, а самия Юпитер. Защото до времето на империята пълководците празнували триумфа си, а магистратите ръководели игрите в цирка, облечени в костюма на Юпитер, който заемали за такива случаи от големия му храм на Капитолийския хълм. Твърдят също, при това доста убедително, че в тези случаи те подражавали на традиционното облекло и символите на власт на римските царе. И докато всички останали ходели пеша, те се возели из града на колесница, теглена от четири, украсени с лаврови венци коне, носели пурпурни, бродирани или напръскани със злато одежди, в дясната си ръка държали лаврово клонче, а в лявата — скиптър от слонова кост с орел на върха; на челата си имали венец от лаврови клонки, лицата им били начервени с цинобър, а един роб държал над главите им тежка корона от масивно злато, направена във формата на дъбови листа. В това облекло оприличаването на бога изпъква ясно преди всичко от скиптъра с орела, короната от дъбови листа и начервен то лице. Защото орелът бил птицата на Юпитер, дъбът — неговото свещено дърво, а за светите празници редовно оцветявали в червено лицето на статуята му на Капитолийския хълм, изправена в колесница, теглена от четири коня. Нещо повече, дотолкова важно се смятало да се поддържат добре начервени божествените черти на лицето, че едно от първите задължения на цензорите било да сключат договор за извършването на тази дейност. Тъй като триумфалното шествие винаги завършвало в храма на Юпитер на Капитолийския хълм, короната с форма на дъбови листа била съвсем подходяща украса за челото на победителя, защото не само всеки дъб бил посветен на Юпитер, но според преданието Ромул изградил Капитолийския храм на бога до обожаван от овчарите свещен дъб и на него царят окачвал плячката, взета в битка с противников пълководец. Изрично се упоменава, че дъбовата корона била посветена на капитолийския Юпитер, а един пасаж от Овидий доказва, че я смятали за специален символ на бога.

Според преданието, което нямаме основание да отхвърляме, Рим е основан от заселници от Алба Лонга, град, разположен на склона на Албанските планини, надвиснали над езерото и над Кампания. Следователно, ако римските царе са претендирали, че са представители или въплъщения на Юпитер, бога на небето, на гърма и на дъба, то е съвсем естествено да предположим, че царете на Алба, от които основателят на Рим водел своето потекло, са имали същите претенции преди тях. Но династията на Алба носела името Силвии или Горски и едва ли е без значение, че във видението за историческата слава на Рим, разкрило се пред Еней в подземното царство, Вергилий, който е не само поет, но и познавач на миналото, е представил всички членове на династията на Силвиите с дъбови венци. От това личи, че дъбовият венец бил един от знаците на царска власт на старите царе на Алба Лонга, както и на техните приемници, царете на Рим. И в двата случая той отличавал монарха като представител на бога на дъба. Римските анали отбелязват, че един от царете на Алба на име Ромул, Ремул или Амулий Силвий се обявил за бог, равен на Юпитер, или дори по-голям от него. За да подкрепи претенциите си и да сплаши своите поданици, той построил машини, с които наподобявал трясъка на гръмотевиците и блясъка на светкавиците. Диодор разказва как в сезона на плодовете, когато гърми често и силно, царят нареждал на войниците да заглушат рева на небесната артилерия, като блъскат мечовете о щитовете. И бил наказан за своето безбожие — по време на ужасна буря гръм унищожил него и семейството му, а придошлото от дъжда Албанско езеро заляло двореца му. „Но все още — пише един древен историк, — когато водата е плитка и повърхността й не е развълнувана, от брега можете да видите развалините на двореца на дъното на бистрото езеро.“ Заедно с мита за Салмоней, царя на Елида, тази легенда е свидетелство, че първите царе на Гърция и Италия, от които, подобно на техните събратя в днешна Африка, се очаквало да предизвикат дъжд и гръм за доброто на посевите, действително са спазвали такъв обичай. Жрецът-цар Нума минавал за специалист в изкуството да привлича гръмотевици от небесата. След като уподобяването на гръмотевици и днес се използува от различни народи като заклинание за дъжд, защо царете в древността да не са правили същото?

И така, царете на Алба и Рим, носейки венец от дъбови листа, са имитирали Юпитер като бог на дъба, а също са се престрували, че произвеждат гръмотевици и мълнии, подражавайки му като бог на времето. А в такъв случай е много вероятно, че също като Юпитер на небето и много царе на земята те изпълнявали функциите на обществени дъждоносци, които изстискват със своите заклинания дъжд от тъмното небе винаги, когато напуканата земя копнеела за освежителна влага. В Рим небесните шлюзи се отваряли с помощта на свещен камък и церемонията вероятно е представлявала част от ритуала на Юпитер Елиций, бога, който пуска от облаците ярката светкавица и капките дъжд. А кой бил по-достоен да изпълнява церемонията от царя, живия представител на небесния бог?

Щом царете на Рим подражавали на Капитолийския Юпитер, техните предшественици, царете на Алба, вероятно са се стараели да подражават на великия Юпитер от Лациум, който имал своето седалище над града, на върха на Албанските планини. За Латин, легендарния предтеча на династията, разказват, че след като изчезнал от света по характерния за старите латински царе тайнствен начин, се превърнал в Юпитер от Лациум. Светилището на бога навръх планината било религиозен център на Латинския съюз, тъй както Алба била негова политическа столица, докато Рим не извоювал надмощие над древния си съперник. Очевидно на свещената си планина Юпитер нямал издигнат храм в смисъла, който влагаме в думата сега. Като бог на небето и на гръмотевицата той съвсем естествено се радвал на почитта на своите поклонници под открито небе. По всичко личи, че дебелата стена, остатъци от която все още ограждат старата градина на пасионисткия манастир, са били част от свещения район, който Тарквиний Горди, последният цар на Рим, определил за тържественото годишно събрание на Латинския съюз. Най-старото светилище на бога на прохладния планински връх било в горичка и като се има пред вид не само че дъбът бил свещеното дърво на Юпитер, но и традиционната корона от дъбови листа на царете на Алба и аналогията с Капитолийския Юпитер в Рим, можем да предположим, че дърветата в горичката били дъбове. Знаем, че в древността планината Алгид, отдалечен дял на Албанските планини, била покрита с тъмни дъбови гори, а едно племе, което принадлежало към Латинския съюз в ранни времена и имало право на дял от месото на белия бик, принесен в жертва навръх планината, наричали Хора на дъба, без съмнение поради горите, които обитавали.

Но бихме сгрешили, ако си представим страната в исторически времена покрита с безкрайна дъбова гора. Теофраст ни е оставил описание на горите в Лациум такива, каквито са били през IV век преди новата ера. Той пише: „Земята на латините е все влажна. Равнините дават лавър, мирта и прекрасни букове, защото там секат дървета с такива размери, че един ствол стига за кил на тиренски кораб. В планините растат борове и ели. Онова, което наричат земя на Цирцея, е гъсто обрасъл с дъб, мирта и пищни лаври нос. Местните жители казват, че там живеела Цирцея и показват гроба на Елпенор, където растат мирти, от които се плетат венци, докато другите мирти са високи.“ Така че в някои отношения изгледът, който се откривал от върха на Албанските планини в ранните дни на Рим, трябва да е бил много по-различен от това, което се вижда днес. Без съмнение и тогава пурпурните Апенини със своето вечно спокойствие, от едната страна, и сияещото Средиземно море с неговото вечно неспокойствие, от друга, са изглеждали до голяма степен така, както изглеждат днес, независимо дали ги е къпела слънчева светлина или са били осеяни с петна от сенките на преминаващите облаци. Но вместо безлюдните кафяви пространства на Кампания, през които се простират дългите линии на разрушените акведукти, подобно разрушените арки на моста във видението на Мирза, погледът се е реел над гори, ширнали се надалеч, километър след километър, на всички страни, докато различните оттенъци на зелено или есенен пурпур и злато са се сливали със синьото на далечните планини или на морето.

Но Юпитер не властвувал сам на върха на своята свещена планина. Той бил там със съпругата си, богинята Юнона, която също както на Капитолийския хълм в Рим почитали под названието Монета. Можем да предположим, че след като дъбовата корона била посветена на Юпитер и Юнона от Капитолийския хълм, култът на Капитолия произлиза от връх Алба. Така в свещената дъбрава богът на дъба си имал своя богиня на дъба. Освен това в Додона богът на дъба Зевс бил свързан с Диана, чието име само диалектно се различава от Юнона и както видяхме вече, на планината Китерон той периодично бил женен за дъбова статуя на Хера. Макар че няма как да се докаже с положителност, свещеният брак на Юпитер и Юнона се е празнувал всяка година от всички племена от латински произход в месеца, наречен на тяхната богиня — летния месец юни.

Щом всяка година римляните са празнували свещения брак на Юпитер и Юнона, също както всички гърци празнували съответния брак на Зевс и Хера, то може да се предположи, че по време на републиката церемонията се изпълнявала със статуи на божествената двойка, или пък ролите им са играли Фламен Диалис и съпругата му Фламеника. Защото Фламен Диалис бил жрец на Юпитер. Нещо повече, древни и съвременни автори с основание са го смятали за живия образ на Юпитер, човешко въплъщение на небесния бог. Естествено е, че в по-ранни времена, бидейки представител на Юпитер, римският цар сигурно е играел ролята на небесен жених в свещената сватба, а царицата му е фигурирала като небесна булка, тъй като в Египет царят и царицата са били представяни като божества, а в Атина царицата всяка година била женена за бога на лозата Дионис. За римския цар и царица би било още по-естествено да играят ролята на Юпитер и Юнона, тъй като тези божества носели титлите цар и царица.

Независимо дали е така или не, легендата за Нума и Егерия, изглежда, въплътява спомен от времето, когато самият цар-жрец играел ролята на божествен жених. А тъй като имаме основание да предполагаме, че римските царе са олицетворявали бога дъб, а Егерия била изрично определяна като нимфа на дъба, приказката за техния съюз в свещената горичка навежда на предположението, че в Рим, в периода на царството, са изпълнявали периодично церемония, съвсем аналогична на онази, която се празнувала всяка година в Атина до времето на Аристотел. Сигурно сватбата на римския цар с богинята на дъба, подобно сватбата на бога на лозата с царицата на Атина, е имала за цел да ускори развитието на растителността с помощта на хомеопатичната магия. Едва ли може да има съмнение, че по-старата от двете форми е била римската и дълго преди северните завоеватели да срещнат лозата на средиземноморските брегове, техните прадеди са женели дървесния бог за дървесната богиня в огромните дъбови гори на Централна и Северна Европа. В днешна Англия горите почти са изчезнали, а по площади и пътища тази свещена сватба все още продължава да живее в селския първомайски празник.