Златната клонка

1. Отделената от тялото душа в неодушевени предмети

Следователно идеята, че душата би могла да се настани за по-дълго или по-кратко време на сигурно място извън тялото, или най-малко в косата, се среща в народните приказки на много народи. Остава да се докаже, че идеята не е просто плод на въображение, измислица, сътворена, за да украси една приказка, а наистина е елемент на първобитната религия, породил съответни комбинации от обичаи.

Видяхме как в приказките, готвейки се за бой, героят понякога изважда душата от тялото си, за да стане неуязвим и безсмъртен. Със същото намерение първобитният човек „изважда“ душата от тялото си при различни случаи на действителна или въображаема опасност. Когато едно семейство от Минахаса на о. Целебес например се мести в нова къща, жрецът събира в една торба душите на всички негови членове, а след това ги връща на собствениците им, защото се предполага, че моментът на влизане в нова къща е изпълнен със свръхестествена заплаха. Когато в Южен Целебес някоя жена започне да ражда, човекът, изпратен да доведе доктора или акушерката, винаги носи със себе си някакъв железен предмет, например сатър, който връчва на доктора. Докторът трябва да държи предмета в къщата си, докато свърши раждането, а после да го върне и да получи за това определена сума. Сатърът, или изобщо предметът, представлява душата на жената, а се смята, че в такъв момент тя е на по-сигурно място извън тялото, отколкото в него. Докторът трябва да се грижи много за предмета, защото, ако той се загуби, ще се загуби и душата на жената.

Когато се роди дете, даяките от Пиное, област в Югоизточно Борнео, изпращат за знахаря, който приканва със заклинания душата на новороденото в половинка от кокосов орех, а след това я покрива с парче плат и я поставя на четвъртата чиния или поднос, окачен на върви, висящи от тавана. Този ритуал се повтаря при всяко новолуние до края на първата година. Нашият източник не обяснява предназначението на описания по-горе ритуал, но бихме могли да допуснем, че това се прави, за да се прибере душата на детето на място, което е по-сигурно от крехкото мъничко телце. Това предположение се потвърждава от обяснението на подобен обичай, спазван по други места из Индийския архипелаг. На островите Кай, когато в къщата има новородено, можете понякога да видите край грубо издяланата дървена статуя на някой прадядо да виси разцепена или пък наставена черупка от кокосов орех. Смята се, че душата на новороденото е прибрана временно в кокосовия орех, за да е запазена от нападенията на злите духове; но щом то стане по-голямо и по-силно, душата се намества на постоянно местожителство в собственото му тяло. По същия начин, когато ескимосите от Аляска имат болно дете, знахарят изважда душата от тялото му и я слага за по-сигурно в амулет, а за още по-голяма безопасност прибира амулета в собствената си торба с лекарства. Не е изключено в много случаи амулетите да са били смятани именно кутийки за души, т.е. сейфове, в които се пазят за по-голяма сигурност душите на собствениците. Една старица от народността манганджи в областта Западен Шайър в Британска Западна Африка носела около врата си кухо и дълго около шест сантиметра украшение от слонова кост, което наричала свой живот или своя душа. Естествено тя не се разделяла с него; един плантатор се опитал да го откупи, но напразно. Когато веднъж г. Джеймз Макдоналд седял в къщата на вожда на племето хлуби и чакал да се появи великият човек, който бил зает с украсяването на особата си, един туземец посочил към чифт великолепни волски рога и казал: „Нтаме държи душата си в тези рога.“ Рогата били на принесено в жертва животно и се смятали за свещени. Един магьосник ги бил прикрепил към покрива, за да предпази къщата и обитателите й от гръмотевици. Идеята — добавя г. Макдоналд — съвсем не е чужда на съзнанието на западноафриканците. Там душата на човека може да се намира на покрива на къщата, в някое дърво край извора или на някоя стръмна самотна скала в планината. Сред туземците от полуострова Газела на о. Нова Британия има тайно общество, което е известно под названието ингниет или ингиет. При влизането си в него всеки мъж получава камък с формата на човек или на животно и се смята, че от този момент нататък душата му е свързана по някакъв начин с камъка. Ако се счупи, това е лошо предзнаменование за него; тогава казват, че гръмотевица е ударила камъка и който го притежава, скоро ще умре. Ако въпреки всичко човекът оцелее, казват, че това не е бил истински камък-душа и той получава нов. Някакъв астроном уведомил император Роман Лакапин, че животът на българския княз Симеон е свързан с някаква колона в Константинопол и ако се махне капителът на колоната, Симеон незабавно ще умре. Императорът разбрал намека, наредил да махнат капитела и както научил по-късно, Симеон тозчас умрял от сърце.

Освен това видяхме, че в народните приказки душата или силата на човека понякога е свързана с косата му и когато я острижат, той умира или губи сили. По същия начин туземците от о. Амбойна смятали, че силата им е в косата и би ги напуснала, ако ги острижат. Един престъпник, когото измъчвали в холандски съд на този остров, упорито отричал вината си, докато не му отрязали косата и тогава незабавно я признал. Човек, даден под съд за убийство, изтърпял невероятната находчивост на своите инквизитори, докато не видял хирурга, застанал с чифт ножици в ръце. Когато попитал за какво са и те му казали, че с тях ще му острижат косата, той ги помолил да не го правят и признал всичко. Оттогава холандските власти установили практиката, когато мъченията не са в състояние да изтръгнат признание от някой затворник, да стрижат косата му.

В Европа хората смятали, че злосторните сили на магьосниците и вълшебниците се намират в косите им и нищо не е в състояние да ги стресне, докато са на главите им. Затова във Франция било прието да се обръсва цялото тяло на обвинените в магьосничество, преди да ги предадат на изтезания. Милей станал свидетел на инквизицията на някакви хора в Тулуза, от които не могли да изтръгнат никакво признание, докато не ги съблекли голи и не ги обръснали изцяло — тогава те признали, че обвинението е вярно. Една жена, която привидно водела набожен живот, била заподозряна в магьосничество и подложена на мъчения; тя понасяла страданията си с невероятно упорство, докато пълното отстраняване на косите й не я подтикнало да си признае вината. Известният инквизитор Шпренгер се задоволявал да обръсне главата на заподозряната вещица или вълшебник, но неговият по-безкомпромисен колега Кумен обръснал изцяло телата на четиридесет и седем жени, преди да ги предаде на пламъците. Той имал много убедително основание за своята много щателна работа, защото сам сатаната, в проповедта си от амвона на черквата в Норт Беруик успокоил многобройните си слуги, като ги уверил, че няма да им се случи беда, „докато косата им е на тях и не бива да оставят и сълза да падне от очите им“. По същия начин в индийската провинция Бастар, „ако обвинят някого в магьосничество, тълпата го бие и обръснат косата му, тъй като се смята, че неговата способност да прави зло се крие там, избиват предните му зъби, защото, както твърдят, така ще му попречат да си мърмори заклинания… Заподозрените в магьосничество жени трябва да понесат същите изпитания; ако ги сметнат за виновни им се определя същото наказание и след като ги обръснат, им окачват косите на публично място.“ А когато билите в Индия осъдят някоя жена за магьосничество, след като са я подлагали на различни форми на убеждение, като например бесене с главата надолу и слагане на чер пипер в очите, накрая й отрязват кичур коса и го заравят в земята „та да прекъсне и последната връзка между нея и предишната й способност да прави зло“. По подобен начин при ацтеките в Мексико, когато магьосници и вещици „са извършили злите си дела и е дошло време да се сложи край на презрения им живот, ги хващат и им остригват косата на темето, което им отнема всички възможности да правят магии и заклинания и едва тогава ги умъртвяват и така слагат край на отвратителното им съществуване“.

2. Отделената от тялото душа в растения

Освен това доказахме, че в народните приказки животът на човека понякога е свързан с живота на растение и когато растението повехне веднага ще последва смъртта на човека или смъртта на човека води до повяхване на растението. Когато у племето мбенга, което населява поречието на Габон, в Западна Африка, се родят две деца в един и същи ден, хората засаждат две еднакви дървета и танцуват около тях. Поверието е, че животът на всяко от децата е свързан с живота на едно от дърветата и хората са убедени, че ако това дърво изсъхне или го повалят, детето скоро ще умре. И в Камерун смятат, че животът на човека е индуктивно свързан с живота на някое дърво. Вождът на Стария град в Калабар пазел душата си в свещена горичка близо до един извор. Когато някакви европейци, от лекомислие или незнание, изсекли част от горичката, духът бил ужасно възмутен и според вожда заплашил извършителите на това дело, че ще им се случат всевъзможни беди.

Някои папуаси свързват индуктивно живота на новороденото дете с живота на някое дърво, като забиват в кората му камъче. Предполага се, че това им дава пълна власт над живота на детето, тъй като, ако отсекат дървото, детето ще умре. След раждане маорите заравяли пъпната връв на свещено място и засаждали над нея млада фиданка. Като порасне, дървото се превръщало в тоху оранга, т.е. признак на живот на детето; ако цъфтяло, и детето щяло да се радва на добро здраве; ако повехнело или залинеело, родителите очаквали най-лошото за чедото си. В някои части на Фиджи пъпната връв на мъжко новородено се засажда заедно с кокосов орех или с фиданка на хлебно дърво и се предполага, че животът на детето ще е тясно свързан с живота на дървото. При даяките от Ландак и Тайан (области в Холандско Борнео) има обичай да засадят плодно дръвче за детето и оттам нататък според общоразпространеното схващане, съдбата на детето е свързана със съдбата на дървото. Ако дървото порасне бързо, детето ще се развива добре; но ако остане недорасло или се съсухри, човешкото му съответствие не го очаква друго освен нещастие.

Твърдят, че все още имало семейства в Русия, Германия, Англия, Франция и Италия, които имат обичай да засаждат дърво при раждането на детето. Те се надяват, че дървото ще расте заедно с рожбата и за него се полагат особени грижи. Обичаят е все още почти напълно запазен в кантона Аргау в Швейцария. За момче се засажда ябълка, а за момиче — круша, и хората смятат, че детето ще расте или линее заедно с дървото. В Мекленбург изхвърлят плацентата в подножието на младо дърво и смятат, че детето ще расте заедно с дървото. Близо до замъка Далхауаи, недалеч от Единбург, расте дъб, наречен Еджуелово дърво, който според местните хора е свързан по някакъв неведом начин със съдбата на рода Еджуел; защото казват, че когато някой член на рода умре или се готви да умре, от Еджуеловото дърво пада клон. И като видял как в един тих, спокоен ден през юли 1874 г. от дървото паднал голям клон, стар горски възкликнал: „Господарят е умрял.“ Скоро дошла новината, че Фокс Мол — граф Далхаузи, е мъртъв.

Понякога в Англия лекуват рахит и рани, като прекарват деца през разцепеното стебло на ясен и след това приемат, че между детето и дървото се е създала индуктивна връзка. Такова ясеново дърво растеше на края на Шърли хийт, на пътя от Хокли хауз към Бирмингам. „Томас Чилингуърт, синът на собственика на едно съседно стопанство, сега 34-годишен, бил прекаран през подобно дърво, което е съвсем здраво, и той се грижи за него с голяма преданост, не търпи дори да бъде докоснат и един от клоните му, защото според поверието животът на излекувания зависи от живота на дървото и в момента, когато го отсекат, колкото и да е далеч от него той, раната се появява отново, гангренясва и води до смърт, какъвто беше случаят с един човек, който карал каруца по въпросния път.“ „Но нерядко — добавя авторът — хората преживяват отсичането на дървото.“ Лечението обикновено се провежда по следния начин: разцепват по дължина млада ясенова фиданка и прекарват детето голо през цепнатината, дълга около метър — два-три или три по три пъти при изгрев слънце. В Западна Англия предписанието е преминаването да стане „срещу слънцето“. Веднага след изпълнението на ритуала привързват здраво дървото и замазват цепнатината с кал или глина. Поверието гласи, че както се затваря цепнатината в дървото, така ще зараства и раната на тялото на детето, но ако раната на дървото не зарасне, и раната на детето ще остане открита, а ако дървото умре, смъртта на детето е сигурна.

Подобно изцеление за различни болести, но най-вече за рани и рахит е било разпространено в други части на Европа — Германия, Франция, Дания и Швеция; но в тези страни, използували за целта дъб, а не ясен. В Мекленбург, също както в Англия, са убедени, че установената по този начин индуктивна връзка между дървото и детето е толкова силна, че отсекат ли дървото, детето ще умре.

3. Отделената от тялото душа у животни

Но в практиката, също както в народните приказки, вярват, че понякога човек е свързан с физическа индуктивна връзка, не само с неодушевени предмети и растения. Предполага се, че същата връзка може да съществува между човека и животното, така че благополучието на единия да зависи от благополучието на другия и когато животното умре, умира и човекът. Аналогията между обичая и приказките е още по-близка, защото и в двата случая властта да се отдели по този начин душата от тялото и да се настани в някое животно е често специална привилегия на магьосници и вещици. Якутите в Сибир например вярват, че всеки шаман или вълшебник държи душата си или едната от душите си, вселена в някое животно, което е грижливо скрито от целия останал свят. „Никой не би могъл да намери отделената ми душа — заявил един прочут вълшебник, — тя е скрита далеч в каменистите планини на Едзиганек.“ Тези отделени от тялото души на вълшебници се появяват под формата на животни сред жилищата на хората само веднъж в годината, когато се стопи и последният сняг и земята почернее. Те бродят навсякъде, но не може да ги види друг освен самите вълшебници. Силните души преминават с рев и шум, докато слабите се прокрадват тихо и потайно. Нерядко те се сбиват и тогава вълшебникът, чиято „външна“ душа е яла бой, се разболява или умира. Най-слаби и малодушни магьосници са онези, чиито души са вселени в кучета, защото кучето не дава на своя човешки двойник мира, а ръфа сърцето му и разкъсва тялото му. Най-силни са онези вълшебници, чиито външни души имат образа на жребци, лосове, черни мечки, орли или глигани. От своя страна самоедите от Турухивска област твърдят, че всеки шаман има познат дух в образа на глиган, когото води вързан за магически колан. Когато умре глиганът, и шаманът умира; разказват за битки между вълшебници, които изпращат духовете си да се бият, преди лично да се срещнат. Малайците вярват, че „душата на човека може да мине в друг човек или животно, или по-скоро, че между двамата може да възникне такава мистична връзка, че съдбата на единия може да стане напълно зависима от съдбата на другия.“

Меланезийците от Мота, един от островите Нови Хибриди, се придържат в ежедневния си живот към идеята за отделената от тялото душа. На езика на Мота думата таманиу означава „нещо одушевено или неодушевено, чието съществуване човек е приел за свързано тясно със своето… Не всеки човек на о. Мота можеше да има таманиу; само някои си представяха, че имат такава връзка с гущер или змия, а може би и с някакъв камък; случваше се това нещо да се търси и намира, като се пие настойка от определени листа, а след това остатъците се събират на купчина; първото видяно в купчината живо същество е таманиу. Него го наблюдават, но не го хранят или почитат; туземците вярват, че то се отзовава на повикване и животът на човека е свързан с живота на таманиу, или с неговата безопасност, ако то е живо същество; щом то умре или се счупи, или се загуби, човекът умира. Затова, когато се разболеят, изпращат да видят дали тяхното таманиу е здраво и на сигурно място.“

Изглежда, че теорията за отделената от човешкото тяло и поместена в животно душа е много широко разпространена в Западна Африка, особено в Нигерия, Камерун и Габон. Фаните от Габон вярват, че при своето посвещаване всеки вълшебник свързва живота си с този на някое определено диво животно с обреда на кръвното братство; той пуска кръв от ухото на животното и от собствената си ръка и ги смесва. От този момент между двамата се установява близка връзка и смъртта на единия означава смърт за другия. Този съюз носи на вълшебника или заклинателя голяма власт, която той може да използува по различни начини в своя полза. На първо място, също като магьосника в приказките, който е оставил живота си някъде извън себе си на сигурно място, вълшебникът на фаните се смята вече за неуязвим. Нещо повече, животното, с което е смесил кръвта си, е станал негов довереник, ще се подчинява на всичките му заповеди, каквито и да са те; така че той го използува, за да нарани или убие враговете си. Затова съществото, с което установява връзката на кръвно братство, никога не е опитомено или домашно, а винаги свирепо и опасно диво животно, като леопард, черна змия, крокодил, хипопотам, глиган или лешояд. От всички същества най-често срещаният довереник на магьосника на фаните е леопардът, а след него идва черната змия; най-рядко е лешоядът. И вещиците подобно на вълшебниците, имат свои довереници; но животните, с които е свързан животът на жените, обикновено се различават от онези, на които мъжете доверяват отделените от тялото си души. Вещицата няма за довереник пантера, а най-често отровна змия, понякога рогата усойница, понякога черна змия, понякога зелена, която живее на банановите дървета; или пък лешояд, бухал или друга нощна птица. Във всеки случай животното или птицата, с която са сключили такъв мистичен съюз вещицата или шаманът, е отделен екземпляр и никога вид; а когато избраното животно умре, съюзът естествено се прекратява, тъй като се предполага, че неговата смърт води до смъртта на човека.

Същите суеверия изповядват туземците от долината на Кръстатата река в Камерун. Група хора, обикновено жителите на едно село, са избрали различни животни, с които вярват, че са свързани с близка дружба или роднинство. Такива животни са хипопотами, слонове, леопарди, крокодили, горили, риба и змии — все същества или много силни, или такива, които мотат лесно да се скриват във водата и гъсталака. Съобщава се, че способността им да се крият е незаменимо условие при избора на животното-довереник, тъй като се предполага, че този помощник или приятел трябва да нанесе вреда на врага на собственика си крадешком; например, ако е хипопотам, да изплува внезапно от водата и да обърне кануто му. Вярват, че между животните и техните приятели — хора или роднини, съществува такава индуктивна връзка, че в момента, когато животното умре, човекът също умира и обратното, в момента, в който загине човекът, загива и животното. От това следва, че по животните-роднини не бива да се стреля или да се безпокоят, от страх да не наранят или убият хората, чийто живот е свързан с живота на съответния звяр. Това обаче не пречи на жителите на някое село, които имат за свои приятели слонове, да ходят на лов за слонове. Защото те не уважават вида, а само някои индивиди от него, които са свързани тясно с отделни мъже и жени, и те си въобразяват, че винаги могат да различат братята си слонове от обикновеното стадо слонове, които са само слонове и толкоз. Казва се, че всъщност разпознаването е взаимно. Когато някой ловец, който има за свой приятел слон, срещне човекослон, ако бихме могли така да го наречем, благородното животно вдига крак и прикрива с него лицето си, сякаш казва: „Не стреляй!“ Ако ловецът е толкова лишен от човещина, че стреля и нарани такъв слон, човекът, чийто живот е свързан с този на слона, ще се разболее.

Балонгите от Камерун смятат, че всеки има по няколко души, едната от които е в тялото му, а другите — в някое животно, например слон, диво прасе, леопард и т.н. Когато човек се върне болен у дома и рече „скоро ще умра“ и наистина умре, хората са убедени, че една от душите му е била убита в образа на дива свиня или леопард и смъртта на външната душа е причинила смъртта на душата в тялото му. Същата вяра в съществуването на външна душа у живи хора откриваме у ибо, голямо племе, населяващо района на делтата на р. Нигер. Тези хора смятат, че духът на човека може да напусне тялото му за известно време и да се настани в някое животно. Онзи, който иска да придобие такава сила, се снабдява с определено лекарство от знахаря и го смесва с храната си. След това душата му излиза навън и влиза в някое животно. Ако се случи животното да бъде убито, докато душата е настанена в него, човекът ще умре, а ако бъде наранено, тялото на човека веднага ще се покрие с циреи. Това суеверие подстрекава към много тъмни дела, защото може коварен негодник незабелязано да сложи магическото лекарство в храната на врага си, по този начин тайно да прехвърли душата му в някое животно, да убие животното, а заедно с него и човека.

Негрите от Калабар, на устието на р. Нигер, вярват, че всеки човек има четири души, едната от които винаги живее извън тялото, в гората, в образа на диво животно. Тази външна, или както я нарича мис Кингели горска душа, може да бъде всякакво животно, например леопард, риба или костенурка; но тя никога не е домашно животно и още по-малко растение. Човек не може да види своята горска душа, освен ако не е надарен с особено прозрение, но гадателят винаги е в състояние да му каже какво същество е тя и след това човекът да се пази да не убива животно от този вид и да възразява настоятелно срещу това, друг да го убива. Обикновено мъжът и синовете му имат еднакво животно за горска душа, а същото се отнася до майката и нейните дъщери. Но се случва горските души на всички деца от семейството да приличат на тази на бащата: например, ако външната му душа е леопард, всички негови синове и дъщери да имат за външна душа леопард. Случва се, от друга страна, те да се метнат на майка си; ако например външната й душа е костенурка, всички външни души на синовете и дъщерите й да са също костенурки. Дотолкова тясно е свързан животът на човека с животното, което смята за своя външна или горска душа, че смъртта или нараняването на животното означава по необходимост смъртта или нараняването на човека. И обратното, когато човекът умре, горската му душа не може повече да си намери мира и полудява, втурва се в огъня или напада хора, бива цапната по главата и така идва краят й.

Близо до Екет, в Северен Калабар, има свещено езеро и рибата в него се пази грижливо, защото хората вярват, че в нея са се настанили собствените им души и всяка умъртвена риба означава да угасне един човешки живот. Допреди не много години в р. Калабар имало огромен стар крокодил, за когото хората смятали, че съдържа външната душа на един вожд, чието тяло живеело в Дюк таун. За да се забавляват, вицеконсулите отивали от време на време на лов за това животно и веднъж един офицер успял да го засегне. Веднага вождът легнал с рана на крака. Той твърдял, че го е ухапало куче, но запознатите със случая клатели глава и не се съгласявали с такъв прозрачен претекст. Сред няколкото племена, които обитават бреговете на р. Нигер между гр. Локоджей и делтата, е разпространено вярването във възможността човек да има второ аз в образа на някое животно, например крокодил или хипопотам. Хората са убедени, че животът на такъв човек е дотолкова свързан с живота на животното, че онова, което засяга по някакъв начин единия, води до съответно въздействие върху другия и ако единият умре, другият трябва бързо да го последва. Не много отдавна англичанин застрелял хипопотам близо до едно туземно село; приятелите на жената, която умряла същата нощ в селото, поискали и в края на краищата получили пет лири обезщетение за нейното убийство.

Когато при сапотеките от Централна Америка някоя жена тръгнела да ражда, роднините й се събирали в колибата, започвали да чертаят по пода фигури на различни животни и изтривали всяка веднага след като я завършели. Това продължавало до момента на раждането и фигурата, която останела екипирана на пода, започвали да наричат „тона“ или второто аз на детето. „Когато детето пораснело достатъчно голямо, намирало животното, което го представя и се грижело за него, тъй като хората вярвали, че здравето и съществуването им са свързани със здравето и съществуването на животното и смъртта и на двамата ще настъпи едновременно“ или по-скоро, когато животното умре, човекът също ще умре. У индианците от Гватемала и Хондурас нагуал или науал е „онзи одушевен или неодушевен предмет, обикновено животно, който се намира в успоредна връзка с определен човек, така че благоденствието или нещастието на човека зависят от съдбата на нагуала“. Според един стар автор много индианци от Гватемала „са заблудени от дявола и вярват, че животът им зависи от живота на определено животно (което те приемат като техния сроден дух) и смятат, че когато звярът умре, и те трябва да умрат; когато го преследват, сърцата им бият силно; когато той губи свяст, и те губят свяст; нещо повече, случва се, поради дяволска заблуда те да се появяват в образа на този звяр (който обикновено по техен избор е елен или сърна, лъв или тигър, куче или орел) и в този си образ по тях стрелят и ги нараняват“. Индианците били убедени, че след смъртта на техния нагуал ще последва собствената им смърт. Легендата потвърждава, че при първите битки с испанците на платото Кетцалтенанго нагуалите на индианските вождове са се били под формата на змии. Нагуалът на върховния вожд бил особено забележителен, защото имал образа на голяма птица с блестяща зелена перушина. Испанският генерал Педро де Алварадо убил птицата с копието си и в същия миг индианският вожд паднал мъртъв на земята.

У много племена в Югоизточна Австралия всеки пол гледал на определен вид животно точно тъй, както индианците в Централна Америка се отнасят към своя нагуал, но с тази разлика, че докато индианците очевидно познавали отделните животни, с които е свързан животът им, австралийците знаели само, че животът на всеки от тях е свързан с някое животно от вида, но не можели да кажат кое. И естествено било всеки мъж да щади и закриля всички животни от вида, с който бил свързан животът на мъжете; а всяка жена щадяла и закриляла всички животни, с които бил свързан животът на жените, защото никой не знаел дали смъртта на дадено животно от съответния вид няма да означава нейната или неговата смърт; по същия начин, по който убиването на зелената птица било незабавно последвано от смъртта на индианския вожд, а смъртта на папагала — от смъртта на Пунчкин от приказката. Хората от племето вотджобалък в Югоизточна Австралия например „вярваха, че нгьнънгънът (прилепът) съдържа живота на мъж, а яртаагърк (козодоят) — живота на жена“ и когато някое от тези същества бъде убито, прекъсва животът съответно на някой мъж или на някоя жена. При това положение всеки мъж или всяка жена в лагера се бояли, че той или тя може да са жертвата и поради това в племето наставали големи свади. Научавам, че в тези свади между мъжете и жените не било сигурно коя от страните ще победи, защото се случвало както жените да натупат много яко мъжете със своите тояги за търсене на ямс, така и нерядко да бъдат наранявани или убивани с копия. Вотджобалъките твърдели, че прилепът бил „брат“ на мъжа, а козодоят бил негова „жена“. Конкретните животински видове, от които според хората зависел животът на половете, били донякъде различни при различните племена. Така например, докато при вотджобалъките прилепът бил животното на мъжете, в Гънбауър крийк, по Долен Мъри, той бил сякаш животното на жените, туземците не посягали на него, защото „ако бъде убит, като последствие от това една от техните лубрас (жени) положително ще умре“. Но независимо какви са били конкретните видове животни, с които бил свързан животът на мъжете и на жените, самото вярване и боевете, до които довеждало то, били разпространени в голяма част от Югоизточна Австралия и вероятно са се простирали доста по-далеч. Поверието било много сериозно и на това се дължали боевете, които се водят по този повод. Например при някои племена от Виктория „обикновеният прилеп принадлежи на мъжете, които го пазят от нараняване, дори отиват дотам, че са готови да убият жена си заради тях. Папратният бухал, или голям козодой, принадлежи на жените и макар да носи лошо предзнаменование и нощем да всява ужас със своя писък, те най-ревностно го закрилят. Ако мъж убие такава птица, те се вбесяват, сякаш е убил някое от децата им и го налагат с дългите върлини“.

Ревнивата закрила, която австралийските мъже и жени оказвали на прилепите и козодоите (защото прилепите и козодоите, изглежда, са били съществата, определени обикновено за двата пола), не се основавала на чисто егоистични съображения. Защото всеки мъж вярвал, че не само собственият му живот, но и животът на неговия баща, брат, синове и т.н. са свързани с живота на конкретни прилепи и затова като закриля вида, той закриля живота на всички свои роднини мъже. По същия начин всяка жена вярва, че животът на майка й, сестрите и дъщерите и т.н. също както и нейният са свързани с живота на определени козодой и като закриля този животински вид, тя закриля живота на всичките си роднини-жени. Но щом се предполага, че животът на хората се съдържа в определени животни, очевидно е, че животните трудно биха могли да бъдат отделени от хората и хората от животните. Ако животните на моя брат Джон е в някой прилеп, то, от една страна, прилепът, също като Джон е мой брат, докато от друга — Джон е мой брат, също като прилепът, тъй като животът му е в някой прилеп. По същия начин, ако животът на моята сестра Мери е в някой козодой, тогава козодоят е моя сестра, а самата Мери е козодой. Това е напълно естествено заключение и австралийците не са пропуснали да го извлекат. Когато прилепът е мъжкото животно, го наричат свой брат, а когато козодоят е женското животно, го наричат своя сестра. И обратното, мъжете се обръщат към жените е названието козодой, а жените към мъжете — с названието прилеп. Това се отнася и до другите животни, съответствуващи на половете при други племена. При курнаите например всички ему-орехчета били „братя на мъжете“, а всички мъже били ему-орехчета; всички прекрасни коприварчета били „сестри“ на жените и всички жени били прекрасни коприварчета.

Когато първобитният човек взема името на някое животно, нарича го свой „брат“ и отказва да го убива, ние казваме, че животното е негов тотем. Следователно у племената в Югоизточна Австралия, които разглеждахме, прилепът и козодоят, ему-орехчето и прекрасното коприварче могат спокойно да се нарекат тотеми на половете. Но определянето на тотеми за половете е относително рядко и досега не е било установявано другаде освен в Австралия. Много по-често тотемът се присвоява не на пол, а на клан и е наследствен по мъжка или по женска линия. Връзката на един индивид с тотема на клана е същата като връзката му с тотема на пола; той не го убива, говори за него като за свой брат и сам се назовава с неговото име. Но ако отношенията си приличат, обяснението, което важи за едното, трябва да важи и за другото. Следователно излиза, че причината един клан да се прекланя пред определен животински или растителен вид (защото родовият тотем може да е и растение) и да се нарича на него, се дължи на вярването, че животът на всеки индивид от клана е свързан с определено животно или растение от този вид и неговата или нейната смърт ще доведе до умъртвяването на това определено животно или до унищожаването на това определено растение. Това обяснение на тотемизма съвпада много добре с дефиницията на сър Джордж Грей на тотема или кобонг, както казват в Западна Австралия. Той пише: „Между дадено семейство и неговия кобонг съществува някаква тайнствена връзка, така че членовете на семейството никога не убиват животно от вида, към който принадлежи техният кобонг, дори ако го намерят заспало; нещо повече, те винаги го убиват без желание и никога, без да му дадат възможност да избяга. Това се дължи на семейната вяра, че някой индивид от вида е техен най-близък приятел и да го убият ще е голямо престъпление, от което трябва внимателно да се пазят. По същия начин един туземец, който има за свой кобонг някакво растение, не може да го бере при определени обстоятелства и в определен период от годината.“ Ще ви направи впечатление, че макар всеки мъж да щади всички животни или растения от вида, те не са еднакво ценни за него; съвсем не, от целия вид има само един индивид, който му е особено скъп; но тъй като не знае кой е този драгоценен индивид, той е принуден да щади всичките от страх да не нарани единия. Освен това обяснението за родовия тотем се съчетава с предполагаемия ефект от убиването на един индивид от тотемния вид. „Един ден един от черните уби врана. Три или четири дни по-късно умря един буртва (т.е. мъж от клана на враните) на име Лари. Той боледуваше от известно време, но убиването на неговия вингонг (тотем — бел. авт.) ускори смъртта му.“ В този случай умъртвяването на враната предизвикало смъртта на човека от клана на враните, също както в случая с половите тотеми умъртвяването на прилеп предизвиква смъртта на мъжа-прилеп, или умъртвяването на козодоя предизвиква смъртта на жена-козодой. По същия начин умъртвяването на неговия нагуал предизвиква смъртта на индианеца от Централна Америка, умъртвяването на неговата горска душа причинява смъртта на негъра от Калабар, умъртвяването на неговата таманиу — смъртта на островитянина от Банксовите острови, и умъртвяването на животното, в което е укрит животът му, предизвиква смъртта на великана или на магьосника от приказките. Явно приказката „Великанът без сърце в гърдите си“ може би ще даде ключа към отношението, което, предполагаме, че съществува между човека и неговия тотем. Съгласно тази теория тотемът е просто съдът, в който човек държи живота си, както Пунчкин държал своя живот в папагал, а Бидасари — в златна рибка. Фактът, че когато даден първобитен човек има едновременно полов и родов тотем, неговият живот ще е свързан с две различни животни и смъртта на всяко от тях би причинила неговата, едва ли може да послужи за валиден аргумент срещу този възглед. Първобитният човек си мисли, че след като човек разполага с повече от едно жизнено важно място по тялото, то няма причини да не разполага с повече от едно жизненоважни места извън него. Защо, след като може да пренесе живота извън себе си, да не пренесе част от него в едно, а друга част в друго нещо? Делимостта на живота, или иначе казано, множеството на душите, е идея, подсказвана от много познати факти и се е харесвала не само на първобитните хора, но и на Платон. Едва когато представата за душата се превръща от квазинаучна хипотеза в теологична догма, става необходимо и съществено да се настоява, че тя е единна и неделима. Необвързаният с догми първобитен човек е свободен да обяснява жизнените факти, като допуска съществуването на колкото души смята за необходимо.

Карибите например предполагали, че има една душа в главата, втора в сърцето и друга души на всички места, където може да се долови пулсирането на артерия. Някои индианци хидаца обясняват явлението постепенна смърт, която започва с умъртвяването на крайниците, с това, че човек има четири души и те не напускат тялото едновременно, а една след друга и смъртта е пълна едва когато и четирите са си отишли. Някои даяки на о. Борнео и малайците от полуострова вярват, че всеки човек има седем души. Алфурите от Посо на о. Целебес са на мнение, че те са три. Туземците от Лаос предполагат, че тялото е седалище на тридесет души, които се намират в ръцете, краката, устата, очите и т.н. Следователно, от гледна точка на първобитния човек е напълно възможно да има една душа в половия си тотем и друга в родовия. Но, както вече отбелязах, полови тотеми не са установени другаде освен в Австралия; така че на първобитния човек, който практикува тотемизъм, не му се налага по едно и също време да има повече от една душа извън тялото.

Ако това обяснение на тотема като съд, в който човек държи душата си или една от душите си, е вярно, би трябвало да очакваме да съществуват хора, убедени, че всеки от тях държи поне една душа непрекъснато извън тялото си и унищожаването на тази външна душа води със себе си смъртта на собственика. Такъв народ са батаките от о. Суматра. Те са разделени на екзогамни кланове100 (марга), принадлежността към които се предава по мъжка линия; и за всеки клан има забрана да яде месото на определено животно. Един клан не може да яде тигър, друг — маймуна, трети крокодил, други пък куче, котка, гълъб, бял бивол, скакалец и т.н. Членовете на клана посочвали като причина за това, че се въздържат да ядат месото на определено животно, тъй като произлизат от този вид и след смъртта душите им могат да се преселят в животните, или че те или техните прадеди са задължени по някакъв начин на тези същества. Понякога, но не винаги, кланът носи названието на вида. Следователно батаките имат пълната форма на тотемизма. Но освен това всеки батак вярва, че той има седем или, при по-скромни изчисления, три души. Една от тях е винаги извън тялото, но колкото и далеч да е по време, когато умре, и човекът умира. Авторът, който споменава за това вярване, не казва нищо за тотемизма на батаките; но по аналогия със сведенията за Австралия, Централна Америка и Африка можем да предположим, че външната душа, чиято смърт повлича със себе си смъртта на човека, е настанена в тотемното животно или растение. Наистина батакът не потвърждава категорично, че външната му душа се намира в неговия тотем, а посочва други основания за уважението си към свещеното животно или растение на своя клан, но едва ли може да се смята, че това говори против нашето становище. Защото ако той сериозно вярва, че животът му е свързан с някакъв външен обект, много малко вероятно е, че ще посвети чужд човек в тайната си. Той е извънредно подозрителен и въздържан по отношение на всичко, което засяга вътрешния живот и вярванията му; случвало се е европейци да живеят сред първобитни хора с години, без да установят някое от основните им вярвания и в крайна сметка откритието е било често плод на случая. Преди всичко първобитният човек живее в един силен и непрекъснат страх от убийство чрез магия; въобразява си, че най-дребните отпадъци от неговата особа — отрязаните коси и нокти, слюнката, остатъците от храна, името дори, могат да бъдат използувани от заклинателя за унищожението му и затова е извънредно предпазлив — крие ги или ги унищожава. Но ако той е толкова срамежлив и потаен по въпроси, които са само гранични или външни белези на неговия живот, колко ревниво трябва да крие, колко непробиваема трябва да е сдържаността, с която обвива цитаделата, вътрешната кула на крепостта! Когато принцесата от приказката пита великана къде си държи душата, той нерядко дава лъжливи или уклончиви отговори и само след много придумвания и ласкателства тя най-сетне успява да изтръгне тайната от него. По своята ревнива въздържаност великанът напомня плахия и прикрит дивак; и едва ли има някаква подбуда, която би го съблазнила да постави в опасност душата си, като разкрие нейното убежище на непознат. Следователно няма какво да се чудим, че възловата тайна на неговия живот е останала толкова време неразгадана и ние трябва да я комбинираме от разпръснатите намеци и частици и от спомените за нея, които все още са се запазили в приказките.

4. Обредът на смъртта и възкръсването

Това схващане за тотемизма хвърля светлина върху една категория религиозни обреди, за които, поне доколкото на мен ми е известно, все още не е дадено задоволително обяснение. У много първобитни племена, особено такива, за които е известно, че се придържат към тотемизъм, има обичай пубертетните момчета да бъдат подложени на някакви обреди на посвещение и един от най-обикновените между тях е мнимото умъртвяване на момчето и връщането му към живота. Те стават разбираеми, ако предположим, че същността им се крие в „изваждането“ на душата на младежа и пренасянето й в неговия тотем. Защото изваждането на душата естествено предполага да се убие момчето или поне да изпадне в подобен на смъртта транс, който първобитният човек едва ли би различил от самата смърт. В такъв случай връщането към живота ще се отдаде на постепенното възстановяване на организма от огромното сътресение, на което е бил подложен или, и това е по-вероятно, на внасяния в тялото му свеж живот от неговия тотем. В такъв случай същността на тези обреди на посвещение, доколкото се състоят в симулиране на смърт и възкръсване, ще са една размяна на живот или души между човека и неговия тотем. Първобитната вяра във възможността за такава размяна изпъква ясно в една приказка за ловеца-баск, който твърдял, че е убит от мечка, но след като го убила, мечката му вдъхнала собствената си душа, така че сега тялото на мечката е мъртво, но той самият бил мечка, защото го одушевявала нейната душа. Това възкръсване на мъртвия ловец като мечка е точна аналогия на онова, което според предлаганата тук теория става при церемонията с умъртвяването на момчето при пълнолетието и връщането му към живота. Момчето умира като човек и се връща към живота като животно; сега в него вече е животинската душа, докато неговата, човешката, е в животното. В такъв случай той има пълно основание да се нарича Мечка или Вълк и т.н. според своя тотем; и с право се отнася към мечките или вълците и т.н. като към свои братя, след като в тези животни са настанени неговата душа и душите на неговия род.

Ето някои примери на такава предполагаема смърт и възкръсване при посвещение. Когато наближат пълнолетие, младежите от племето вонги или вонгибони в Нови Южен Уелс се посвещават с тайна церемония, на която могат да присъствуват само посветени мъже. Обредът се състои в избиването на един зъб и даването на ново име на новопосветения, което показва, че той от юноша е станал мъж. Докато избиват зъбите, привързват към една връв плоско парче дърво с назъбени ръбове, наречено кречетало, и го въртят така, че да издава високо бръмчене. Непосветените не бива да виждат този инструмент. На жените е забранено, под страх от смъртно наказание, да присъствуват на обредите. Съобщава се, че всяко от момчетата бива посрещнато от митическо същество, наречено Туремлин (по-често известно под името Дарамулун), което го отвежда на известно разстояние, умъртвява го, а в някои случаи го разрязва на парчета, след което го връща към живота и му избива един зъб. Нашият източник твърди, че момчетата не се съмнявали в могъществото на Туремлин.

Уалароите от горното течение на р. Дарлинг казвали, че при посвещаването момчето срещало призрак, който го убивал и го съживявал отново като млад мъж. Туземците от поречието на Долен Лачлан и Мъри смятат, че Трумалур (Дарамулун) умъртвява новопосветените и им вдъхва нов живот. В Централна Австралия жените и децата от племето унматиера вярват, че по време на церемонията на посвещаването един дух на име Тванийрика убива младежа, а после го възкресява. Обредът на посвещаване у това племе, също както у други племена в Централна Австралия, включва операциите по сунета101; веднага след втората от операциите младият мъж получава от баща си свещена тояга (чуринга), с която, както му обясняват, духът му е бил свързан в далечното минало. Докато е в джунглата и се възстановява от получените рани, той трябва да върти кречетало иначе някое същество, което живее на небето, ще се спусне и ще го отнесе. У племето бинбинга, което живее по западния бряг на зализа Карпентариа, жените и децата вярват, че звукът, който произвежда кречеталото при посвещаването, издава духът на име Катайлина; той живее в някой мравуняк и излиза да изяде момчето, а после го връща към живота. По същия начин жените на техните съседи — анула, си въобразяват, че бръмченето на кречеталото е гласът дух, наречен Гнабая, който поглъща момчетата при посвещаването, а след това ги изплюва във вид на посветени мъже.

Като типично за аборигените, които населяват южния бряг на Нови Южен Уелс, можем да посочим племето муринг и при него сцената с възкръсването от мъртвите се представят на новопосветените образно. Разполагаме с описание на церемонията от очевидец. Най-напред пременен във влакнести кори мъж легнал в гроб и го покрили леко с пръчки и пръст. В ръката си държал някакво храстче, което сякаш растяло в пръстта и за да засилят ефекта, в земята наоколо забивали и други храстчета. После довели момчетата и ги накарали да застанат до гроба. След това се приближило шествие от маскирани във влакнести кори мъже. Те представлявали група знахари, водени от двама достолепни старейшини, които идвали на поклонение на гроба на събрат-знахар. Когато малкото шествие, което пеело заклинания към Дарамулун, преминало между скалите и дърветата и излязло на открито и застанало от другата страна на гроба срещу момчетата, двамата старци заели място зад танцьорите. Известно време продължили песните и танците, докато храстчето, което сякаш растяло от гроба, започнало да потреперва. „Вижте!“ завикали мъжете на момчетата, като сочели потрепващите листа. А през това време дръвчето все по-силно треперело, след това буйно се разлюляло и паднало на земята и докато знахарите играели и пеели, мнимият мъртвец отхвърлил от себе си покриващата го маса от пръчки и листа, скочил на крака и изиграл в самия гроб своя магически танц и показал в устата си магическите вещества, които уж получил лично от Дарамулун.

У някои племена от Северна Нова Гвинея — ябимите, букауа, кай и тами — съществува също както у много австралийски аборигени и изискването всеки мъж да бъде обрязан преди пълнолетието си; а племенното посвещаване, в което обрязването заема централно място, се схваща, също както у някои австралийски племена, като процес, в който младежът бива погълнат и изплют от митично чудовище, чийто глас отеква в бръмченето на кречеталото. Впрочем племената от о. Нова Гвинея не само внушават това на жените и децата, но го и разиграват като сцена при обредите на посвещаване, на които не може да присъствува жена или непосветен. За целта в селото или на самото място в гората издигат дълга около тридесет метра колиба. Строят я във формата на митическо чудовище, като краят, който представя главата, е висок, а самата колиба постепенно се снижава към другия си край. Ролята на гръбнак на огромното същество играе изровена с корените бетелова палма, растящите по ствола влакна са неговата козина, а за да се допълни подобието, туземният художник украсява предния край на сградата с чифт изцъклени очи и разтворена уста. След изпълнената с ридания раздяла с майките и роднините жени, които се преструват, че вярват в чудовището, което поглъща милите им рожби, изправят сащисаните момчета лице с лице с тази внушителна сграда, огромното същество издава сърдит рев — т.е. няколко скрити в утробата на чудовището мъже започват да въртят кречеталата си. Процесът на поглъщането се разиграва по различен начин. Тамите карат кандидатите да минат един по един покрай редица от мъже, които въртят над главите си кречетала; кай го представят по-графично — момчетата трябва да минат под скеле, на което стои човек и преглъща, а всъщност гълта по глътка вода винаги, когато някой треперещ младеж мине под него. Но подходящ подарък под формата на прасе убеждава чудовището да смекчи сърцето си и да изплюе своята жертва; онзи, който представя чудовището, приема от негово име подаръка, чува се гъргорене и току-що погълнатата вода плисва на струя върху новопосветения. Това означава, че младият човек е пуснат от корема на чудовището. Сега обаче той трябва да понесе далеч по-болезнената и опасна операция на обрязването. Тя следва незабавно и раната, направена от ножа на оператора, се обяснява като ухапване или одраскване, причинено от чудовището, докато го е изплювало от огромния си търбух. Докато трае операцията, вдигат голям шум с кречеталата — те представят ужасяващия рев на съществото, което поглъща младия човек.

Ако, както понякога се случва, момчето умре вследствие операцията, го заравят тайно в гората и казват на скърбящата му майка, че чудовището има стомах не само за прасета, но и за, хора и за нещастие нейният син се подхлъзнал в него, а оттам, е невъзможно да бъде изваден. След като ги обрежат, момчетата трябва да останат няколко месеца в уединение, да отбягват всякакъв контакт с жени и дори да се пазят да видят жена. Те живеят в дългата колиба, която представя търбуха на чудовището. Когато момчетата, които вече имат статута на посветени мъже, се завърнат при голяма и тържествена церемония в селото, жените ги посрещат с радостен плач, сякаш мъртвите са се върнали от гроба. Отначало младите мъже държат очите си здраво стиснати, понякога дори замазани с гипс и сякаш не разбират заповедите, които им дава един старейшина. Постепенно обаче те идват на себе си, сякаш излизат от вцепенение и на следния ден се къпят и свалят от себе си кората бял тебешир, с която са били намазани телата им.

Фактът, че всички племена на о. Нова Гвинея използуват една и съща дума за кречеталото и за чудовището, което уж поглъща новопосветените при обрязването и чийто ужасяващ рев е представен от бръмченето на безобидните дървени инструменти, е от огромно значение. Освен това заслужава да се отбележи, че на три от четирите възможни езика думата, която се използува за кречеталото и за чудовището, означава също и призрак или дух на умрял, докато на четвъртия език (кай) тя означава „дядо“. От това сякаш следва, че съществото, което поглъща и изплюва новопосветените при церемонията, се смята за могъщ призрак или родов дух и кречеталото е негов материален представител и носи името му. Това би обяснило защо свещеният инструмент се пази така ревниво в тайна и не се допуска да го види жена. Когато не се използуват, кречеталата се прибират в сградата на мъжкия клуб, в която жените нямат право да влизат; нещо повече, жените и непосветените не бива да виждат кречеталото под страх от смъртно наказание. По същия начин у тугерите или кая-кая, голямо папуаско племе на южния бряг на Холандска Нова Гвинея, кречеталото е наречено сосом — на името на митичен великан, който идва всяка година заедно е югоизточния мусон. Когато се появи, устройват в негова чест празник и въртят кречеталата. Представят момчетата на великана и той ги убива, а след това се съжалява над тях и ги връща към живота.

В някои области на Вити Леву, най-големият остров от групата Фиджи, сцената със смъртта и възкръсването се е разигравала пред новопосветените при голяма тържественост. В оградено свещено място им показвали редица мъртви или привидно мъртви мъже, проснати на земята с разпрани тела, покрити с кръв и с провлечени черва. Но при един вик на висшия жрец мнимите мъртъвци скачали на крака и се спускали към реката, за да се почистят от кръвта и вътрешностите на прасета, с които били намазани. Скоро „мъртъвците“ се приближавали тържествено в ограденото свещено място, сякаш са се върнали към живот, чисти, свежи и накичени с венци, поклащайки телата си в такта на тържествен химн и заемали местата си пред новопосвещаваните. Такава била сцената на смъртта и възкръсването.

Жителите на Рук, остров, разположен северно от Нова Гвинея и Нова Британия, устройвали празненствата, на които един или двама, маскирани с дървени маски, минавали, танцувайки през селото, следвани от всички останали мъже. Те искали да им бъдат предадени обрязаните момчета, които още не са погълнати от Марсаба (дявола). Треперещите и пищящите от ужас момчета трябвало да пропълзят между краката на маскираните. Тогава шествието отново преминавало през селото и оповестявало, че Марсаба е изял момчетата и няма да ги изплюе, докато не получи подарък във вид на прасета, таро и т.н. Всички давали съобразно възможностите си провизии, които след това се изяждали в името на Марсаба.

В Западен Серам приемат полово зрелите момчета в какианското общество. Съвременните автори обикновено гледат на това общество предимно като на политическа групировка, създадена да се противопостави на чуждото господство. Истината е, че целите са чисто религиозни и социални, макар и да е възможно жреците понякога да са използували своето могъщо влияние за политически цели. Обществото е всъщност една от онези широко разпространени първобитни институции, чиято основна задача е посвещението на младите мъже. Същинският характер на сдружението бе признат в последните години от изтъкнатия холандски етнолог Й. Г. Ф. Рийдел. Какианският дом е овален дървен навес, разположен под най-гъстите дървета, навътре в гората и се изгражда така, че да пропусне колкото е възможно по-малко светлина и да е невъзможно да се види какво става вътре. Всяко село има такъв дом. Там завеждат е вързани очи момчетата, следвани от родителите и роднините. Всяко момче го водят за ръце двама мъже, които играят ролята на гаранти или пазители и се грижат за него през периода на посвещаването. Когато пред дома се съберат всички, върховният жрец призовава високо дяволите. Незабавно от навеса се чува ужасяващ рев. Издават го мъже с бамбукови тръби, които са влезли тайно в сградата през една задна врата, но жените и децата смятат, че там са дяволите и са ужасени от това. Тогава жреците влизат в колибата, а след тях едно по едно и момчетата. Щом някое влезе, отвътре се чува тъп удар като от брадва, разнася се ужасен вик и през покрива на навеса се подава сабя или копие, от което се стича кръв. Това е знак, че главата на момчето е била отсечена и дяволът го е отнесъл на другия свят, за да го пресъздаде и прероди. Затова при вида на кървавата сабя майките плачат и ридаят, защото дяволът е убил децата им. Както изглежда, на някои места блъскат момчетата да минат през отверстие с формата на крокодилски челюсти или човката на касовари102 и казвали, че дяволът ги е погълнал. Децата прекарват в колибата от пет до девет дни. Докато стоят в тъмното, те чуват рева на бамбуковите тръби, а от време на време гърмежи и дрънкане на саби. Всеки ден ги къпят и намазват лицата и телата им с жълта боя, за да имат вид на погълнати от дявола. По време на престоя им в какианския дом татуират с тръни по един или два кръста на гърдите или на ръката им. Когато не спят, момчетата трябва да седят приведени, без да мърдат и мускул. Докато седят кръстато в редица, с протегнати напред ръце, вождът взема своята тръба и като слага отвора й върху ръцете на всяко едно, издава през нея странни звуци — наподобява гласа на духовете. Така ги предупреждава, заплашвайки ги със смърт, да спазват правилата на какианското общество и никога да не разкриват какво е станало в какианския дом. Освен това жреците казват на новаците да се държат добре с кръвните си роднини и ги учат на традициите и тайните на племето.

Междувременно майките и сестрите на момчетата се връщат вкъщи да скърбят. Но след някой ден мъжете, които са играли ролята на пазители и препоръчители на новопосветените, идват в село и радостно съобщават, че благодарение на намесата на жреците дяволът е върнал момчетата към живот. Мъжете, които носят тази новина, са почти припаднали от изтощение и напръскани с кал, като вестители дошли току-що от отвъдния свят. Преди да напусне какианския дом, всяко момче получава от жреца тояжка, украсена в двата края с пера от петел или касовари. Поверието е, че дяволът е дал тояжките на момчетата, когато ги е върнал към живота и те служат като знак, че са били в страната на духовете. Когато се върнат по домовете си, те се олюляват и влизат вкъщи заднешком, сякаш са забравили как да вървят или пък влизат през задната врата. Ако им дадат чиния с храна, държат я наопаки. Остават неми и показват какво искат със знаци. Правят така, за да се види, че са все още под влияние на дявола или на духовете. Препоръчителите им трябва да ги научат на всички обикновени неща, сякаш са новородени. Освен това, преди да напуснат какианския дом, на момчетата се забранява строго да ядат определени плодове до следващия тържествен обред. Майките и сестрите им не бива да им решат косите двадесет или тридесет дни. В края на този период върховният жрец ги отвежда на самотно място в гората и им отрязват кичур коса от темето. След тези обреди на посвещение момчетата са вече мъже и могат да се оженят; ако се оженят преди това, ще стане скандал.

В областта на долното поречие на р. Конго обредът на мнимата смърт и възкръсването се изпълнява или по-скоро се е изпълнявал, от членовете на дружество или на тайно общество, наречено ндембо. „В ритуала ндембо знахарите, които извършват посвещаването, карат един човек да падне на земята и да се прави, че е получил някакъв пристъп, в това състояние го отнасят на оградено място извън града. Той се нарича «умиращият ндембо». След него там отиват и останалите — обикновено момчета и момичета, но много често млади мъже и жени… Приемат ги за умрели. Но родителите и приятелите им доставят храна и след един период, който се мени според обичая от три месеца до три години, става така, че знахарят ги връща обратно към живота… Когато знахарят е получил възнаграждението си и се съберат пари (стоки) за угощение, хората ндембо се връщат към живота. Отначало се преструват, че не познават нищо и никого; дори не знаят как да дъвчат храната и тази услуга им правят приятели. Те искат всичко хубаво, което могат да имат непосветените и се бият, ако не го получат, дори душат и убиват хора. Това обаче не им създава неприятности, защото се смята, че не знаят какво правят. Понякога говорят безсмислици и се държат сякаш са се върнали от света на духовете. След това ги познават под друго име, свойствено за онези, които са «умрели ндембо»… Чуваме за съществуването на този обичай далеч нагоре по реката, както и в района на водопадите.“

Сред индианските племена в Северна Америка съществуват някакви религиозни общества, в които се допускат само кандидати, които са преминали през обред на мнимо умъртвяване и връщане към живота. През 1766 и 1767 г. капитан Джонатън Карвър станал свидетел на приемането на един кандидат в общество, наречено „Приятелите на Духа“ (Вакон Кичевах) при наудовесите, племе от народностите сиу или дакота, населяващи района на Големите езера. Кандидатът паднал на колене пред вожда, който му казал, че „самият е обладан от същия дух, който след няколко минути ще му се предаде; че духът ще го повали мъртъв, но той ще бъде незабавно върнат към живот; прибавя освен това, че предаването на духа, колкото и да е ужасяващо, било необходимо въведение към предимствата, на които се радва обществото, в което се готвят да го приемат. Докато говореше, той имаше много възбуден вид; най-сетне неговите чувства придобиха такава сила, че лицето му се разкриви и цялото му тяло се тресеше. В този момент хвърли на младия мъж нещо, което по форма и цвят приличаше на малко бобено зърно и доколкото видях, то влезе в устата му, а човекът незабавно падна неподвижен, сякаш го застреляха.“ Известно време лежа като мъртъв, но върху него се изсипа град от удари и той започна да проявява признаци на живот, докато най-накрая изплю от устата си бобчето или каквото там беше и се върна към живота. У други племена, например при оджибвеите, уинебаго и дакота или сиу, средството, с което привидно умъртвяват кандидата, е торбичка с магически лекарства. Изработват я от кожата на животно (например видра, дива котка, змия, мечка, миеща се мечка, вълк, бухал, невестулка), като в общи линии запазват очертанията им. Всеки член на обществото има такава торбичка, в която държи различни дреболии, които представляват неговите „лекарства“, или иначе казано, муски и амулети. Те вярват, че от разнообразното съдържание, наместено в търбуха на кожената чанта или животното, се излъчва дъх или дух, който има способността не само да повали и убие човека, но и да го съживи. Умъртвяват желаещия, като му натикват под носа една от тези „торбички с лекарства“. Той пада като труп, но когато пак му я поднесат, той отново оживява.

Към същата категория обичаи без съмнение принадлежи я описаната от корабокрушенеца Джон Р. Джуит история, на която той станал свидетел по време на пленничеството си при индианците от пролива Нутка. Индианският цар или вожд „стреля е пистолет до ухото на сина си и той падна като убит, при което жените наоколо започнаха да плачат най-жаловито, скубеха от главите си цели шепи коса и нареждаха, че принцът е умрял; в същото време много хора се втурнаха в къщата, въоръжени със своите ками, мускати и т.н. и питаха каква е причината за този рев. Те бяха последвани от двама души, облечени във вълчи кожи и на лицата с маски, които представляваха главите на животните. Последните влязоха на четири крака, грабнаха младия вожд и го отнесоха на гърба си излизайки по същия начин, по който бяха влезли.“ На друго място Джуит споменава, че младият принц — момче на около единадесет години — носел маска, която наподобявала главата на вълк. При това положение, като се има пред вид, че индианците в тази част на Америка са разделени на тотемни кланове и Вълкът е един от главните измежду тях и тъй като членовете на всеки клан имали навика да носят някаква частица от тотемното животно по себе си, много е вероятно младият вожд да е принадлежал към вълчия клан и описаната от Джуит церемония да представлява умъртвяването на момчето, за да може да се роди наново като вълк, почти по същия начин, по който ловецът баск смятал, че е бил убит и после оживял като мечка.

От времето, когато това предполагаемо обяснение бе изложено за първи път, то получи известно потвърждение от изследванията на д-р Франц Боас сред индианците; макар че както изглежда общността, в която с тази церемония приели сина на вожда не е била толкова тотемен клан, а по-скоро тайно общество, наречено Тлокоала, чийто членове имитирали вълци. Всеки член на обществото трябвало да бъде посветен от вълците. Глутница вълци, представени от облечени във вълчи кожи и с вълчи маски на лицата индианци, идват нощно време и грабват новопосветения и го отнасят в гората. Когато извън селото се чуе воят на вълци, идващи да отведат новопосветения, членовете на обществото чернят лицата си и започват да пеят: „Голяма е възбудата сред всички племена, защото аз съм Тлокоала.“ На следващия ден вълците донасят новопосветения мъртъв и членовете на обществото трябва да го възкресят. Смята се, че вълците са сложили в тялото му магически камък и за да се съживи, трябва да го извадят. Докато стане това, мнимият труп лежи пред къщата. Идват двама вълшебници и изваждат камъка, който, както личи по всичко, е кварц и на новопосветения се вдъхва нов живот. Индианците ниска от Британска Колумбия са разделени на четири основни клана, съответно с тотеми гарван, вълк, орел и мечка и при тяхното посвещаване новакът неизменно бива върнат към живота от човек, който изобразява тотемно животно. Така например;, когато ще посвещават някого в тайно общество, наречено Олала, неговите приятели вадят ножовете и се правят, че го убиват. В действителност го оставят да се измъкне, а вместо това отсичат главата на манекен, с който ловко са го подменили. Тогава жените започват да оплакват и да нареждат. Роднините: му дават погребално угощение и тържествено изгарят чучелото, т.е. устройват му редовно погребение. Цяла година новопосветеният послушник отсъствува и го виждат само членове на тайното общество. В края на този период той се връща жив, донася го преоблечен като неговото тотемно животно човек.

Както изглежда, същността на обреда при тези церемонии е умъртвяването на новопосветения в качеството му на човек и връщането му в живота в образа на животното, което оттогава ще бъде негов дух пазител или поне ще е свързано е него с особена близка зависимост. Не трябва да се забравя, че индианците от Гватемала, чийто живот е свързан с животно, си приписват способността да се появяват в образа на конкретното същество, с което са свързани по този индуктивен начин. Следователно е логично да предположим, че по същия; начин индианците от Британска Колумбия може би си представят, че животът им зависим от живота на един представител от животинския вид, когото наподобяват с костюма си. Или най-малкото, ако тези индианци не вярват в това сега, то може би в миналото са вярвали и това е помогнало да се оформят ритуалите и церемониите на тотемните кланове и на тайните общества. Тъй като независимо от факта, че тези два вида общности се различават по начина, по който членовете им намират достъп в тях — защото човек се ражда в своя тотемен клан, а бива приет в тайно общество в един по-късен момент от живота си — ние едва ли можем да се съмняваме, че между тях съществува близко сходство и те имат своя корен в един и същ начин на мислене. И ако съм прав, този начин на мислене е възможността да се установи индуктивна връзка с едно животно, дух или друго могъщо същество, в което човек оставя душата си или някаква част от нея на отговорно пазене и получава в замяна способността да прави магии.

Следователно, по силата на предложената тук теория, там, където има тотемизъм и където се преструват, че убиват И връщат отново към живота новопосветения при съответния обред, може да съществува или са съществували не само вяра във възможността душата да се приюти трайно в някакъв външен предмет — животно, растение и всякакви други неща, но и действително намерение да се направи това. Ако се постави въпросът — защо мъжете искат да сложат живота си извън телата, отговорът може да е само един — като великана в приказката, те смятат, че е по-сигурно така, отколкото да го разнасят със себе си, точно тъй, както хората оставят парите си да им ги пази банкер вместо да ги носят със себе си. Видяхме, че понякога в критични периоди животът, или душата, бива временно укрита на сигурно място, докато премине опасността. Но към институции като тотемизма не се прибягва само в случаи на особена заплаха; това са системи, при които всеки, или поне всички мъже, са длъжни да се посветят през определен период от живота си. А периодът на посвещаването е обикновено половата зрелост и този факт идва да подскаже, че особената опасност, която тотемизмът и сходните му системи се опитват да обезсилят, не възниква, докато не се достигне полова зрелост, или всъщност, че опасността, от която се страхуват, има връзка с отношенията между половете. Лесно, с дълга поредица от факти би могло да се докаже, че в примитивното мислене половите отношения са свързани с много сериозни опасности; но е все още неясна точната природа на предполагаемата опасност. Да се надяваме, че по-задълбоченото и точно запознаване с начина на мислене на първобитния човек ще разкрие с времето тази централна тайна на първобитното общество и по този начин ще даде ключ не само към тотемизма, но и към произхода на брачната система.