Златната клонка

1. Смисълът на табу

Установихме, че в примитивното общество правилата за ритуалната чистота, спазвани от свещените царе, вождове и жреци, съвпадат в много отношения с правилата, отнасящи се до отнелите човешки живот, загубилите близък, родилките, момичетата в пубертет, ловците и риболовците и т.н. За нас тези категории хора са различни по характер и състояние. Някои бихме нарекли свещени, други ще определим като нечисти или омърсени. Но дивакът не прави разлика между тях. В съзнанието му все още не са се изградили идеите за светост и оскверняване. За него общото между всичките тези хора е, че те са опасни и застрашени, а опасността, на която са изложени и на която излагат останалите, бихме нарекли духовна или призрачна и следователно въображаема. Но макар и въображаема, тя е доста реална; въображението влияе на човека също както гравитацията, то е в състояние да го убие така сигурно, както доза синилна киселина. Целта на такива табу, към които подобни хора трябва да се придържат, е да се изолират от останалия свят, за да не ги стигне ужасяващата духовна опасност или пък те да я разпространят. Тези табу действуват, така да се каже, като изолация, която не позволява сама да пострада, нито другиму да причини вреда при съприкосновението си с външния свят онази духовна сила, с която са заредени такива хора.

Към приведените вече примери на тези общи принципи ще прибавя нови и ще илюстрирам, първо, категорията предмети-табу и, второ, категорията думи-табу. Според дивака предметите и думите могат също като хората, временно или трайно, да са заредени или наелектризирани с тайнственото свойство табу и затова се налага да бъдат извадени за по-дълго или по-кратко време от привичната им употреба в обикновения живот. При това ще подбера примерите си така, че да се отнасят предимно до онези свещени вождове, царе и жреци, които са оградени повече от всекиго чрез стена от табу. В тази глава ще приведа примери за предмети-табу, а в следващата — за думи-табу.

2. Табу върху желязото

Преди всичко трябва да отбележим, че страховитата светост на царете естествено води до забрана да се докосват свещените им особи. Било противозаконно например да се пита особата на спартанския цар; никой нямал право да докосва тялото на царя и царицата на Таити; под заплаха от смъртно наказание е забранено да се докосва особата на сиамския цар; никой не може да докосва камбоджанския крал с каквато и да е цел, без неговото изрично нареждане. През юли 1874 г. кралят бил изхвърлен от своята карета и лежал в безсъзнание на земята, но никой от свитата му не посмял да го докосне. Един европеец минал оттам и отнесъл наранения монарх в двореца му. Преди никой нямал право да докосва корейски цар, а благоволял ли той да докосне свой поданик, мястото ставало свещено и почетената по този начин особа трябвало до края на живота си да носи видим знак (обикновено червен копринен шнур). Но най-вече тялото на царя не бивало да се допира до желязо. През 1800 г. цар Тиенг-тоонг-тай-оанг умрял от тумори по гърба и на никого и през ум не минало да използува скалпел, макар че по всяка вероятност това щяло да опаси живота му. Разказват как един цар страдал ужасно от абсцес на устната, докато неговият лекар не повикал шут, чиито шеги разсмели царя така силно, че абсцесът се пукнал. Римските и сабинските жреци не можели да използуват железни, а само бронзови бръсначи и ножици и винаги, когато в свещената горичка на арвалските братя41 в Рим внасяли длето да изсекат каменен надпис, принасяли изкупителна жертва — агне или прасе; това се повтаряло и когато изнасяли длетото от горичката. В гръцките светилища по правило не внасяли железни предмети. На о. Крит жертвоприношенията на Менедем извършвали, без да използуват желязо, защото според легендата Менедем бил убит с желязно оръжие по време на Троянската война. Архонтът на Платея не можел да докосва желязо, но веднъж в годината, когато чествували падналите в битката за Платея, му се разрешавало да носи меч, с който принасял в жертва бик. И до ден-днешен хотентотските жреци не употребяват железен нож при жертвоприношенията, а използуват остро парче кварц. Сред племето свамбо от Югозападна Африка обичаят изисква момчетата да се обрязват с остър кремък. Ако под ръка няма подходящ предмет, операцията може да се извърши с желязо, но след това то трябва да се зарови. При моките от Аризона каменните ножове, брадвички и т.н. са излезли от всекидневна употреба, но са запазени при религиозните обреди. След като поуните престанали да слагат каменни върхове на своите стрели, те продължили да ги използуват при убиването на принасяните жертви (пленници или биволи и сърни). При строежа на храма в Ерусалим или при направата на олтари евреите не използували железни инструменти. Смятаният за свещен стар дървен мост (Pons Sibilicius)42 в Рим бил направен и се поддържал, без да се използува желязо или бронз. Имало специален закон, който разрешавал храма на Юпитер Либер във Фурфо да се поддържа с железни инструменти. Заседателната зала в Цизикус била построена от дърво без железни гвоздеи, и гредите били подредени така, че да могат да се вадят и подменят.

Това суеверно възражение срещу желязото датира може би от онези времена в ранната история на обществото, когато то все още било новост и затова много хора гледали на него с подозрение и непрязън. Всичко ново предизвиква у дивака благоговение и ужас. „Дусуните имат странно суеверие — пише заселник на о. Борнео — да приписват всичко, което им се случва в живота — добро или зло, щастливо или нещастно — на нещо ново, появило се в страната им. Например пребиваването ми в Киндрам предизвика много горещото време, което имаме напоследък.“ Разтревожените туземци отдали необикновено силните дъждове, които се случили след проучването на Никобарските острови от англичаните през зимата на 1886–1887 г., на гнева на духовете срещу теодолитите, нивелирите и другите странни инструменти, появили се по толкова любими техни места и затова някои от местните хора предложили да умиротворят боговете, като принесат в жертва прасе. Поредица от лоши сезони през XVII век предизвикали бунт сред естонските селяни. Те виждали корена на злото в една воденица, която, задържайки течението, причинявала неудобство на потока. Въвеждането на железните палешници в Полша било последвано от поредица слаби реколти, селяните ги отдали на тях и върнали старите, дървени палешници. И до ден-днешен примитивните бадуви от Ява, които се препитават предимно от земеделие, не използуват железни инструменти при обработването на своите ниви.

Широко разпространената неприязън към нововъведенията, която се проявява най-силно в религията, е достатъчна сама по себе си да обясни суеверното отвращение от желязото, таено от царе и жреци и приписвано от тях на боговете. Може това отвращение да се е засилило там, където се е намесила случайността, както е станало с поредицата слаби реколти, дискредитирали железните палешници в Полша. Но неприязънта на боговете и техните служители към желязото има и друга страна. Антипатията им към метала дава на хората оръжие, което, ако го изисква случаят, може да се обърне срещу духовете. След като ненавистта им към желязото е така голяма, че не биха приближили хора и неща, защитени от отвратителния метал, желязото очевидно може да се използува като заклинание, което ще пропъди призраците и другите опасни духове. И наистина то често се използува за такава цел. В шотландските планини например желязото и още повече стоманата са най-добрата предпазна мярка срещу самодивите. Под каквато и ще форма да е то — сабя, нож, дуло на пушка, този метал е всесилен в случая. Когато влизате в самодивско жилище, не забравяйте да забодете на вратата нещо от стомана, например нож, игла или въдица за риба: така самодивите няма да могат да я затворят преди отново да излезете. Освен това ако застреляте елен и го понасяте нощем към къщи, не забравяйте да забиете в трупа му нож. Така самодивите няма да могат да натежат върху него. Нож или гвоздей в джоба са напълно достатъчни да им попречат да ви повдигнат нощно време. Гвоздеите в предната табла на леглото пазят родилките и техните бебета от самодиви, но е по-сигурно, ако под леглото се постави ютията, а на прозореца — сърп. Ако бик падне от скала и се убие, забийте в него гвоздей и така ще запазите месото му от самодивите. Музиката от еврейска арфа пази ловеца от самодиви, защото грифът й е стоманен. В Мароко смятат, че желязото е великолепна защита против демони, затова под възглавницата на болния обикновено слагат нож или кама. Цейлонците са убедени, че винаги са заобиколени от зли духове, които при първа възможност им причиняват зло. Селянинът не смее да носи вкусна храна, например питки или печено месо, от едно място на друго, без да сложи върху й железен гвоздей, та да не може демонът да обсеби храната и който яде от нея, да се разболее. Независимо дали е мъж или жена, болният не излиза от къщи, без да държи в ръка ключове или нож, защото без такъв талисман някой дявол може да се възползува от слабостта му и да се вмъкне в неговото тяло. А ако човек има по тялото си голяма рана, той се старае да държи върху нея парченце желязо като защита срещу демони. Когато на Робския бряг майка забележи, че детето й слабее, стига до заключението, че в него се е вмъкнал демон и взема съответни мерки. За да примами демона да излезе от тялото на чедото й, тя прави жертвоприношение под формата на храна и докато „той се тъпче“, тя прикрепя железни пръстени в малки звънчета към глезените на детето, а около врата му окачва железни вериги. Убедена е, че дрънкането на желязото и звънът на звънчетата ще попречат на демона, когато свърши да яде, да влезе отново в тялото на малкия страдалец. Затова в тази част на Африка често ще видите деца с железни украшения.

3. Табу върху остри предмети

Северно от гр. Зенгвих в Бирма живее жрец-цар. Сотихите го почитат като най-висша духовна и земна власт и в неговата къща не бива да се внася оръжие или режещ инструмент. Може би правилото се обяснява със съществуващия при много народности обичай да не използуват след кончина остри инструменти, защото предполагат, че духът на покойника е наоколо и могат да го наранят. При ескимосите от Беринговия проток например „през деня, в който някой в селото умре, е забранено да се работи, а роднините не работят и през следващите три дни. Особено строго е забранено през този период да се използува какъвто и да е инструмент с острие, например нож или брадва; също така е забранено използуването на инструменти с остър връх, например игли или шила. Това, казват, било, за да не се пореже или набоде сянката, която вероятно се навърта там по всяко време през този период и ако случайно се нарани на някое от тези неща, тя ще се разгневи много и ще донесе болести и смърт на живите. През това време роднините трябва също да се пазят да не издават високи или резки звуци, които могат да стреснат или разгневят сянката.“ Видяхме как по същата тази логика ескимосите не използуват режещи и островърхи инструменти в продължение на четири дни, да не би неволно да порежат или прободат духа на кита. Понякога същото табу се спазва, ако в селото има болен човек, вероятно от страх да не наранят сянката му, която може би е излязла от тялото и се навърта наоколо. След смърт и докато трупът е все още в къщата, румънците от Трансилвания внимават да не оставят нож с острието нагоре, „иначе душата ще е принудена да възседне острието“. В продължение на седем дни след кончина, докато тялото е все още в къщата, китайците не използуват ножове и игли, дори пръчки за хранене, и ядат с пръсти. На третия, шестия, деветия и четиридесетия ден след погребението старите прусаци и литовци приготвяли храна и застанали на вратата, канели душата на покойника. През това време около масата стоели мълчаливо и не си служели с ножове, а и жените, които сервирали храната, също не използували ножове. Ако от масата паднела хапка, я оставяли на пода за самотните души, които нямат живи роднини или приятели, да ги нахранят. След като се нахранели, свещеникът вземал метла и измитал душите навън от къщата с думите: „Души мили, ядохте и пихте, а сега вървете, вървете.“

Вече е ясно защо в къщата на бирманския първосвещеник не се внасят режещи инструменти. Подобно много други жреци-царе и той вероятно се смята за свещен и затова е в реда на нещата неговият свещен дух да не се излага на риска да се пореже или нарани, когато напуска тялото, за да стои невидим във въздуха или да отлети по някаква далечна задача.

4. Кръвта табу

Видяхме, че на Фламен Диалис било забранено да докосва, дори да споменава за сурово месо. В някои моменти от брахмана-учител се изисква да не гледа сурово месо, кръв или хора с отсечени ръце. В Уганда бащата на близнаци е поставен известно време след раждането под табу. Сред многото правила, които трябва да спазва, му се забранява да убива и да вижда кръв. Когато някое село на островите Палау бъде нападнато от неприятели и те отнесат със себе си нечия глава, роднините на убития се поставят под табу и трябва да се подложат на определени ритуали, за да не си спечелят яростта на духа. Затварят се в къщи, не докосват сурово месо и дъвчат бетел, над който са били произнесени заклинания за прогонване на духовете. След това душата на заклания отивала в страната на враговете да преследва убиеца си. Това вероятно се основава на общоразпространеното вярване, че душата или духът на животното е в кръвта. Щом се предполага, че хората табу са застрашени — например роднините на убития могат да бъдат нападнати от негодуващия дух — е особено необходимо те да бъдат изолирани от съприкосновение с духове. Оттук и забраната да се докосват до сурово месо. Но това обикновено табу е всъщност приложение на общ принцип. С други думи спазването му се предписва конкретно при обстоятелства, които сякаш настоятелно изискват неговото прилагане, но освен това същата забрана се спазва, макар и не така строго, като най-обикновено жизнено правило. Така например някои естонци не вкусват кърваво месо, защото смятат, че в кръвта се съдържа душата на животното и тя ще се вмъкне в тялото на човека, който я погълне. При някои северноамерикански индиански племена „строг религиозен принцип забранява най-строго да ядат храна, в която има кръв от каквото и да е животно, тъй като тя съдържа живота и духа на животното“. Ловците евреи изцеждали кръвта на убития от тях дивеч, защото вярвали, че животът или душата на животното се съдържа в кръвта или всъщност е кръвта.

Правилото, че царска кръв не можела да се пролива на земята, е широко разпространено по цял свят. Затова, когато трябва да бъде убит цар или член на царското семейство, се прилага екзекуция, при която царската кръв няма да се пролее на земята. Около 1688 г. генералисимусът на армията въстанал срещу сиамския цар и го убили „по системата на царствените престъпници или както се отнасят с осъдените на смърт потомствени князе, т.е. поставят се в голям железен купел и там биват с дървени чукала размазани на парченца, та на земята да не се пролее и капка царствена кръв, защото съгласно тяхната религия се смята за голям грях божествената кръв да се замърсява, като се смесва с почвата“. Когато Кублай хан разгромил и пленил чичо си Найан, който въстанал против него, накарал да убият Найан, като го завият в килим и го подхвърлят, докато умре, „защото не искал кръвта на императорската му династия да се пролее на земята или да я видят небето и слънцето“. Монахът Риколд споменава татарската максима: „Един хан убива друг, за да се сдобие с трона, но се пази много да не пролее кръв. Защото, казват, е крайно неприлично на земята да се пролива кръвта на велик хан; затова те удушават жертвата по някакъв начин.“ Същото е положението в бирманския двор, където за потомствени князе се е запазила особена форма на екзекуция, без проливане на кръв.

Нежеланието да се пролива царска кръв, изглежда, е само конкретно приложение на общоразпространеното нежелание да се пролива кръв или поне да се допусне тя да падне на земята. Марко Поло разказва, че по негово време хората, заловени в забранени часове по улиците на Ханбалък (Пекин), бивали задържани и ако се окажели виновни, ги биели с тояга. „Понякога се случва при това наказание хората да умрат, но то е възприето, за да се избегне кръвопролитието, защото техните бакши43 казват, че е злосторничество да се пролива човешка кръв.“ Жителите на Западен Съсекс вярват, че земята, на която се е проляла човешка кръв, е прокълната и остава завинаги безплодна. Срещат се примитивни народи, сред които, ако трябва да се пролее кръвта на човек от племето, за да не падне тя на земята, подлагат тела на неговите съплеменници. Така например когато в някои австралийски племена обрязват момчетата, слагат ги легнали на платформа, образувана от живи тела на членовете на племето, а когато избиват зъб на момче на церемонията при встъпване в пълнолетие, то седи на раменете на мъж, а кръвта, която тече по гърдите му, не бива да се изтрива. Галите пиели кръвта на своите врагове и се мажели с нея. Има сведения, че и старите ирландци имали такъв обичай и веднъж аз видях как се прави това, но не с кръвта на врагове, а на приятели, както стана в Лимерик на екзекуцията на известен предател, наречен Мърох О’Брайън; където, след като го разсякоха на четири части, стара жена, която беше неговата доведена майка, хвана главата му и изсмука всичката кръв, която изтече оттам, като казваше, че земята не била достойна да я пие; после тя намаза лицето и гърдите си с нея, късаше косите си, ридаеше и крещеше по най-ужасен начин. Латуките от Централна Африка внимателно изтребват с желязна лопата пръстта, в която е капнала кръв при раждане. Слагат я в едно гърне заедно с водата, използуване за измиване на майката и я заравят дълбоко до къщата от лявата страна. Ако в Западна Африка на земята падне капчица от кръвта ти, трябва много внимателно да я покриеш, да заличиш петното и да затъпчеш пръстта; ако капне на кану или на дърво, мястото се изрязва и парчето се унищожава. Тези африкански обичаи са основани на желанието да се попречи кръвта да попадне в ръцете на магьосници и те да я използуват, за да направят зло. Очевидно това е причината хората в Западна Африка да стъпкват под краката си падналата от тях кръв или да изрязват дървото, напоено с нея. Поради същия страх от магьосничество туземците на о. Нова Гвинея внимателно изгарят всякакви клони, листа или парцали, по които има тяхна кръв, а ако кръвта е изтекла на земята, разравят почвата и по възможност запалват на мястото огън. Този страх обяснява и странните задължения на една категория хора, наречени „раманга“ или „синя кръв“, и племето бецилео в Мадагаскар. Тяхна работа е да изяждат всички изрезки от нокти и да излижат всяка пролята от благородниците кръв. Когато същите си режат ноктите, изрезките се събират до последното парченце и „раманга“ ги поглъщат. Ако са прекалено големи, нарязват ги на ситно и така ги гълтат. Освен това ако някой благородник се нарани, да речем, докато си реже ноктите или стъпи на нещо, „раманга“ изблизват колкото се може по-скоро кръвта. Висшите благородници почти никога не излизат без тези смирени прислужници, но ако се случи да не присъствува нито един от тях, прибират изрязания нокът или пролятата кръв, за да може по-късно „раманга“ да ги погълне. Едва ли има благородник, който да не спазва строго този обичай, породен най-вероятно от желанието да не допусне части от неговата особа да попаднат в ръцете на магьосници и той да им стори зло по пътя на контагьозната магия.

Общото обяснение на нежеланието да се пролива кръв на земята ще намерим вероятно във вярването, че душата е в кръвта и затова място, на което се пролее кръв, по необходимост става табу или свещено. В Нова Зеландия всяко нещо, на което се е случило да падне дори капчица кръв от висш вожд, става табу или посветено на вожда. Веднъж група туземци дошли да посетят един вожд с чудесно ново кану, вождът се качил в него, но при това в крака му влязла тресчица, по кануто потекла кръв и то веднага било посветено на него. Собственикът изскочил, издърпал кануто на брега пред къщата на вожда и го оставил там. Друг път, когато влизал в къщата на мисионер, някакъв вожд си ударил главата о една греда и потекла кръв. Туземците казали, че ако това се е случило в миналото, къщата щяла да принадлежи на вожда. Както става обикновено при табу с универсално приложение, забраната да се пролива кръв на съплеменник на земята се отнася с особена строгост до вождове и царе и за тях се спазва дълго след като е престанало да бъде в сила за другите.

5. Главата табу

Много хора смятат главата за особено свята. Понякога приписват това на поверието, че в нея се съдържа душата, която е много чувствителна към нараняване или неуважение. Йоруба от Западна Африка например твърдят, че всеки човек има по три духовни същности, от които първата, наречена Олори, се помещава в главата и е покровителят, защитникът и водачът на човека. На този дух се принасят в жертва главно кокошки, а част от кръвта им, примесена с палмово масло, се натрива на челото. Карените в Бирма предполагат, че горната част на главата се обитава от същество, наречено цо, и докато то си стои на мястото, на човека няма да се случи зло, породено от усилията на седемте келахи или олицетворени страсти. Но ако цо престане да внимава или отслабне, това ще донесе на човека беда. Затова на главата се отделя особено внимание и се вземат всички мерки да бъде снабдена с такава прическа и шапка, която би била приятна на цо. Сиамците смятат, че човешката глава се обитава от дух, наречен куан или куун, който е неин дух-пазител. Духът трябва да е внимателно защитен от каквото и да е нараняване, затова обръсването или подстригването на косата е придружено от много церемонии. Куун е много честолюбив и би се почувствувал смъртно обиден, ако главата, в която се е настанил, бъде докосната от ръката на непознат. Камбоджанците смятат за тежко оскърбление да докоснеш някого по главата. Някои от тях не влизат в помещение, където има окачен над главата им предмет. Дори и най-жалкият камбоджанец никога не би се съгласил да живее под населена с хора стая. Затова къщите им са само едноетажни; дори властите зачитат тези техни съображения и не слагат затворник в мазето под пода, макар къщите да са издигнати високо над земята. У малайците съществува същият предразсъдък и един от първите пътешественици съобщава, че на о. Ява хората „не носят нищо на главите си, твърдят, че не бива да имат нищо на главите си… и ако някой сложи ръка на главата им, ще го убият, а освен това не строят къщи на етажи, та да не си ходят един на друг над главите“.

Същото суеверие по отношение на главата е разпространено с пълна сила навсякъде из Полинезия. За вожда Гатанеуа от Маркизките острови съобщават следното: „светотатство било да докоснеш темето му или което и да е място по главата. Да минеш над главата му било непростимо оскърбление“. Виждали са сина на върховен жрец на Маркизките острови да се търкаля, обхванат от яростна и отчаяна агония и да се моли да го убият, защото някой опозорил главата му и го бил лишил от светост, като пръснал няколко капки вода по косата му. Но на Маркизките острови свещени глави имали не само вождовете. Главата на всеки жител на архипелага била табу и друг не бивало да я докосва или прескача; дори бащата не бивало да прескача главата на спящото си дете; на жените било забранено да носят или да пипат каквото и да е, което е в съприкосновение или просто висящо над главата на техния съпруг или баща. Не се допускало никой да стои над главата на царя на о. Тонга. На о. Таити може да бъде убит всеки, който е застанал по-високо от царя и царицата, или е прекарал ръка над главите им. До изпълнението на определени обреди новородените на Таити били специално табу. Всяко нещо, което се е допряло до главата на детето, докато то е в това състояние, ставало свещено и се пазело на специално, оградено непосредствено до къщата осветено място. Ако до главата на детето се докоснел клон, дървото се отсичало, а ако при падането си то засегнело друго дърво така, че да нарани кората му, второто също се отсичало като опетнено и негодно за употреба. След изпълнението на обредите действието на тези табу се прекратявало, но главата на таитянина си оставала свещена, той нищо не носел на нея и било оскърбление да бъде докосната. Дотолкова свещена била главата на един маорски вожд, че „ако я докоснел с пръсти, бил задължен незабавно да ги поднесе към носа си, да вдъхне светостта, която те са придобили при докосването, и по този начин да я върне на мястото, откъдето е отнета“. Поради светостта на главата си един маорски вожд не трябвало да духа огън с уста, защото, след като дъхът му е свещен, така той предавал светост на огъня и можело да се случи някой роб или пък човек от друго племе да вземе главня или пък да използува огъня например да готви и това да предизвика смъртта му.

6. Табу върху косата

Очевидно след като главата се смята толкова свята, та не бива да се докосва, защото оскърблението ще е тежко, подстригването й ще е било деликатна и трудна операция. Трудностите и опасностите, с които примитивното мислене свързва този момент, са от два вида. Първо има опасност да се разбута и нарани духът на главата и той да си отмъсти на онзи, който го безпокои. Втората съществена трудност е какво да се прави с отрязаните кичури. Защото дивакът е убеден, че индуктивната връзка между него и всяка част от тялото му продължава да съществува и след като се наруши физическата връзка и че той ще пострада от всяко зло, направено на отрязаната част от тялото му — отрязаните коси или изрезките от ноктите му. Ето защо той се пази да не остави такива части от тялото си на места, където те са изложени на случайно увреждане или могат да попаднат в ръцете на злосторници, които да му сторят чрез тях магия и да му навредят и дори да причинят смъртта му. Тези опасности важат за всички, но свещените особи имат основания да се боят повече от обикновените хора и поради това вземат още по-строги предпазни мерки. Най-простият начин да се избегне заплахата е косата изобщо да не се подстригва и това е възприето в случаите, когато рискът е необикновено голям. На франкските царе не било разрешено да подстригват косите си; още от детинството си те трябвало да ги оставят да растат. Да се острижат ниско дългите къдри, които падали на раменете им било равносилно на лишаване от правото им на престола. Когато злите братя Клотер и Шилдеберт пожелали кралството на починалия си брат Клодомир, те подмамили и заловили малките си племенници, двамата сина на Клодомир, после изпратили в Париж при баба им, кралица Клотилде, пратеник, който носел ножици и гол меч. Пратеникът показал ножиците и меча на Клотилде и й предложил да избере да острижат децата и те да живеят, или да останат неподстригани и да умрат. Гордата кралица отговорила, че ако нейните внуци ни се възкачат на трона, тя предпочита да ги види мъртви, отколкото остригани. И безскрупулният им чичо Клотер сам ги убил. Царят на Понапе, един от Каролинските острови, трябва да носи дълга коса; същото се отнася и до. неговите благородници. При хо, негърско племе от Западна Африка, „има жреци, по чиято глава цял живот не минава бръснач. Богът, вселил се в човека, забранява под страх от смъртно наказание да се реже косата. Ако в крайна сметка косата е прекалено дълга, собственикът трябва да се помоли на своя бог да му разреши да подстриже поне краищата й. Смята се, че косата е мястото, където се е настанил богът, така че, ако се остриже, той ще се лиши от своето обиталище у жреца.“ Членовете на един клан масаи, които владеят изкуството да управляват валежите, не могат да си оскубят брадата, защото оскубят ли я, загубват и властта си над дъжда. Водени от тези съображения, главният вожд и магьосниците на масаите спазват същото правило. Те са убедени, че свръхестествените им способности ще ги изоставят, ако изскубят брадите си.

Понякога и хората, които са се клели да отмъстят, си оставят косата неостригана, докато не изпълнят обета си. За жителите на Маркизките острови например съобщават, че „понякога си обръсват напълно главите, като оставят само един кичур на върха и го носят свободен или вързан на възел. Но такава прическа си правят единствено когато са дали тържествена клетва, например да отмъстят за смъртта на близък роднина и т.н. В случая кичурът не се реже, докато не се изпълни обетът.“ Подобен обичай имали и древните германци; младите воини на чатите не подстригвали косите си или брадите, докато не убият враг. Когато остригват някое дете, за да премахнат паразитите, тораджите му оставят няколко кичура на темето, като подслон за една от душите му. Иначе тя няма да има къде да се настани и детето ще се разболее. Каробатаките се боят да не подплашат душата на детето, затова, когато му стрижат косите, оставят по едно неостригано място, където душата да се оттегли пред настъплението на ножиците. Обикновено този кичур остава до края на живота му или поне до пълнолетието му.

7. Ритуали при подстригване

Когато е необходимо да се стриже косата, хората вземат мерки да намалят опасността, с която е свързана тази процедура. В такива случаи вождът на намесите от архипелага Фиджи хапвал като предпазна мярка човешко месо. „Имало определен род, който трябвало да осигурява жертвата, и неговите членове се събирали на тържествен съвет да разрешат помежду си кой ще е избраникът. Този жертвен пир целял да не се случи зло на вожда.“ При подстригване маорите произнасяли много заклинания. С едно от тях например освещавали ножа от обсидиан, с който подстригвали косата, друго произнасяли да предотвратят гръмотевиците и светкавиците, които според тях подстригването ще предизвика. „Онзи, който се подстригва, е в непосредствената власт на Атуа (духа); той е изолиран от обществото, от своето семейство и племе; не смее сам да докосва храна; друг човек му я слага в устата; не бива, преди да минат няколко дни, да поднови привичните си занимания или да общува със своите събратя.“ Бръснарят е също табу. Ръцете му, които са били в досег със свещената глава, не бива да докосват храна и той не може да се занимава с каквото и да било. Храни го друг човек с ядене, приготвено на свещен огън. Той се освобождава от табу на следния ден, когато разтрива ръцете си със сварен на свещен огън картоф или корен от папрат; занасят тази храна на главата на семейството по женска линия и едва когато я изяде, ръцете се освобождават от табу. В някои части на Нова Зеландия денят, определен за подстригване, бил най-свещен от цялата година. Тогава от цялата околност се събирал много народ.

8. Отстраняване на отрязаните коси и нокти

И все пак след като косата е подстригана и ноктите са сполучливо изрязани, остава проблемът за тяхното отстраняване, защото собственикът им е убеден, че ще го сполетят какви ли не злини, причинени на тях. Идеята, че човек може да бъде омагьосан посредством остригани от главата му коси, изрезките от ноктите или всяка друга отрязана от тялото му част, е разпространена почти по цял свят и съществуването й е твърде обстойно документирано и общоизвестно, а примерите са твърде скучни със своята монотонност и няма да ги анализираме надълго и нашироко. Общата основа, на която почива суеверието, е предполагаемата индуктивна връзка между човека и всяко нещо, което е било част от тялото му или по някакъв начин свързано с него. Достатъчни ще са само няколко примера. Те принадлежат към онзи клон от индуктивната магия, която нарекохме контагьозна.

Разказват, че навремето си страхът от магьосничество бил характерна черта на населението на Маркизките острови. Заклинателят вземал коси, слюнка или други телесни отпадъци от човека, на когото искал да навреди, завивал ги в листо и поставял пакета в торбичка, изплетена от навързани по сложен начин конци или нишки. После заравял всичко това с определени обреди и жертвата започвала да боледува и да слабее двадесет дни. Но животът й можел да се. спаси, ако се намерят и се изровят погребаната коса, слюнка и т.н., защото тогава магията незабавно губела силата си. При маорите заклинателят, който се е заловил да омагьоса някого, търси кичур коса от жертвата си, изрезки от нокти, малко слюнка или частица от дрехата му. Когато ги намери, изрича над всичко това някакви заклинания и проклятия с писклив глас и го заравя в земята. Предполагало се, че когато тези неща започнат да се разлагат, човекът, на когото са, започва да линее. В случай че австралийски туземец иска да се отърве от жена си, докато тя спи, той отрязва кичур от косата й, връзва го на копиемета си, отива при съседното племе и го дава на свой приятел. Този приятел слага всяка нощ копиемета при лагерния огън и когато кичурът падне, това е знак, че жената е мъртва. Човек от племето вираджура обяснил на д-р Хауит как действува заклинанието. „Виждаш ли — рекъл той, — когато черният знахар се докопа до нещо, принадлежащо на някой човек, и започне да го пече и да му пее заклинания, огънят долавя миризмата на човека и с нещастника е свършено.“

Карпатските гуцули си представят, че ако мишка намери остригана човешка коса и си направи гнездо от нея, човекът ще страда от главоболие, дори ще загуби ума си. Също така е разпространено поверието, че ако птица намери отрязани човешки коси и постеле с тях гнездото си, човекът ще страда от главоболие; понякога вярват, че на главата му ще се появи обрив. Същото суеверие е разпространено или поне беше разпространено в Западен Съсекс.

Съществува и поверие, че подстриганите или опадалите при ресане коси могат да променят времето, да предизвикат дъжд и градушка, гръмотевици и светкавици. Видяхме, че в Нова Зеландия, за да предотвратят гръмотевиците и светкавиците, правят заклинание. В Тирел вярват, че с отрязани или опадали при ресането коси вещиците предизвикват гръмотевични бури или градушка. Известно е, че индианците тлинкит отдавали бурите на безотговорността на момиче, което си е сресало косите навън от къщи. Изглежда, и римляните са имали подобни възгледи, защото при тях имало максима, че на борда на кораб човек не бива да се подстригва или да си реже ноктите освен при буря, т.е. когато бедата вече е налице. Шотландските планинци казват, че жена, чийто брат е в открито море, не бива да се разресва нощем. В Западна Африка, винаги когато умирал Читоме, или иначе казано Джумба, хората се втурвали на тълпи към трупа, изтръгвали косата, зъбите и ноктите му и ги пазели като талисмани за дъжд, убедени, че иначе няма да вали. Макокото на Анзико помолили мисионерите да им дадат половината от брадите си като талисман за дъжд.

Явно, че ако косите и ноктите остават в индуктивна връзка с човека, от чието тяло са били отрязани, всеки, който ги притежава, ще може да ги използува като залог за добро отношение, защото на принципа на контагьозната магия е достатъчно той да направи зло на косите или на ноктите и едновременно с това ще направи зло на първоначалния им собственик. Затова нанди обръсват главите на пленниците и пазят изрязаните кичури като залог, че те няма да се опитат да избягат, но когато откупят пленника, връщат го на неговите хора заедно с косата.

За да се запазят изрязаните коси и нокти от увреждане и от злоупотреба от страна на заклинатели, те трябва да се сложат на сигурно място. Отрязаните коси на маорските вождове били събирани с най-голямо внимание и заравяни в близко гробище. Таитяните заравяли отрязаните си коси в светилищата. Съвременен пътешественик забелязал по улиците на Соку натрупани до стените грамади от големи камъни със снопчета човешки коси, патикани в пукнатините. Запитал за тяхното значение и му казали, че когато някой местен жител си стрижел косите, той внимателно събирал изрязаните коси и ги слагал в една от тези грамади. Те били посветени на фетиш и следователно неприкосновени. Освен това той разбрал, че тези купчини свещени камъни били най-обикновени предпазни мерки срещу магьосничество, защото, ако човек не се грижи за косите си, част от тях могат да попаднат у враговете му и те да му направят магия с тях и да го унищожат. Когато се изпълнява тържествената церемония с отрязването на плитките на сиамските деца, късите коси се слагат в малък съд, направен от листа на бананово дърво, и се пускат да плават по течението на най-близката река или канал. Смята се, че с тях си отива всичко лошо или вредно в склонностите на детето. Дългите коси се пазят, докато детето се поклони на свещената Стъпка на Буда на свещения хълм в Прабат. Тогава ги даряват на жреците, а те правят от тях метли, с които метат Стъпката, но на практика всяка година жреците получават толкова много коса, че не могат всичката да я използуват и щом видят гърба на поклонниците, без много шум изгарят излишната. Ксите и ноктите, изрязани от Фламен Диалис, заравяли при носещо късмет дърво. Отрязаните кичури от девствените весталки окачвали на старо лотосово дърво.

Често отрязаните коси и изрязаните нокти се събират на тайно място, но не непременно в храм, гробище или на дърво, както в споменатите вече случаи. В Швабия препоръчват косите да се приберат там, където върху тях няма да падне слънчева или лунна светлина, например в земята или под камък, В Данциг ги заравят в торба под прага. В Уги, един от Соломоновите острови, мъжете заравят косите си, да не попаднат в ръцете на враг и той да стори с тях магия и да им причини болест или нещастие. Същият страх е като че ли широко разпространен в Меланезия и е довел до утвърдената практика да се крият отрязаните коси и изрязаните нокти. Много южноафрикански племена също крият отрязаните части от страх да не би магьосници да ги намерят и чрез тях да им сторят зло. Кафрите довеждат тези свои опасения до крайност, защото не само заравят отрязаните коси и изрязаните нокти на тайно място, но когато пощят нечия глава, грижливо запазват хванатите паразити „и ги предават на човека, у когото са намерени, като предполагат съгласно своята теория, че след като те са се хранили с неговата кръв, ако друг ги убие, той ще стане притежател на тази кръв и така ще придобие свръхестествена власт над съседа си“.

Случва се да запазват отрязаните коси и изрязаните нокти не за да попречат те да попаднат в ръцете на магьосник, а за да може техният собственик да ги има при възкресението, на което много народи разчитат. Инките от Перу например полагат огромни грижи да запазят изрезките от ноктите си и отрязаните или отскубнати от гребена коси и ги поставят в дупки или ниши по стените. Ако изпаднат оттам и някои индианец види това, независимо кой е, ги вдига и поставя на мястото им. Питал съм много индианци и по различно време защо го правят, да видя какво ще ми кажат, и всички отговаряха с едни и същи думи: „Знай, че всички хора, които са се родили, ще се върнат към живота (те нямат дума за възкресение), а душите трябва да се вдигнат от гробовете си с всичко, принадлежало към тялото им. И за да не се налага да търсим косите и ноктите си по време, когато ще цари голяма бъркотия и всички ще бързат, ги слагаме на едно място, та да са събрани; освен това когато е възможно, плюем на едно и също място.“ По същите съображения турците никога не изхвърлят изрезките от своите нокти, а ги складират грижливо в пукнатини на стените или дъските, убедени, че ще им потрябват при възкресението. Арменците не изхвърлят отрязаните си коси и изрязаните нокти, както и извадените зъби, а ги крият на места, които се смятат за свещени, като например пукнатини в черковни стени, стълб на къща или хралупа на дърво. Те вярват, че всичко ще им потрябва при възкресението и който не го е прибрал на сигурно място, ще трябва в големия ден да броди и да го търси. В селото Дръмконрат в Ирландия стари жени се убедили от Светото писание, че косите на главите им са заведени от Всемогъщия под брой и ще трябва да отговарят за тях в деня на Страшния съд. За да са в състояние да го направят, натиквали отрязаните си коси в сламата, с която покривали къщите си.

Някои народи изгарят падналите коси, за да не отидат в ръцете на заклинатели. Така постъпват патагонците и някои племена от Виктория. В Горни Вогези казват, че не бива да оставяш на видно място изрязаните си нокти и коси, а да ги гориш, за да попречиш на заклинателите да ги използуват срещу теб. По същата причина италианките горят падналите си коси или ги слагат на място, където едва ли някой ще ги намери. Всеобщият страх от магия кара западноафриканските негри, макалоло от Южна Африка и таитяните да горят или заравят своите отрязани коси. В Тирол много хора горят косите си, да не би вещиците да предизвикат с тях гръмотевични бури; други ги горят или заравят, за да попречат на птиците да постилат с тях гнездата си, защото вярват, че онзи, от когото са опадали, ще страда от главоболие.

Унищожаването на косите и ноктите говори за очевидна логическа непоследователност. Целта е да се попречи тези отрязани от тялото части да бъдат използувани от заклинатели. Но възможността те да се използуват за това, зависи от предполагаемата индуктивна връзка между тях и човека, от когото са взети. А ако съществува такава индуктивна връзка, отрязаните части не могат да бъдат унищожени, без от това да пострада и човекът.

9. Слюнката табу

И отново страхът от магия, който е накарал много народи да крият или унищожават опадалите или отрязаните си коси и изрязаните си нокти, е накарал други или същите народи да се отнасят по такъв начин със слюнката си. Защото според принципите на индуктивната магия слюнката е част от човека и каквото й сторят, то ще се отрази по съответен начин върху него. Индианецът чилот събира слюнка от своя враг, слага я в картоф, а картофа окачва над огъня, като произнася определени заклинания, убеден, че докато той изсъхва на огъня, врагът ще започне да слабее. Или пък „влага“ слюнката в жаба и хвърля животното в недостъпна, неплавателна река, което ще накара жертвата му да квака и да се тресе от треска. Туземците от Уревера, район от Нова Зеландия, се радвали на голяма слава като опитни магьосници. За тях се говорело, че могат с помощта на слюнка да омагьосат човека. Затова чужденците се пазели и криели слюнката си, та да не дадат възможност на тези магьосници да им причинят зло. По същата причина, когато врагът е наблизо, хората от някои южноафрикански племена никога не плюят, да не би той да намери слюнката и да я даде на някой магьосник, да я омеси с магически съставки и така да причини зло. Затова дори в собствения си дом те внимават да изтрият и унищожават слюнката си.

Ако обикновените хора са толкова предпазливи, царете и вождовете са двойно повече. На Сандвичевите острови44 вождовете имали доверен прислужник, който вървял е преносим плювалник след тях и всяка сутрин внимателно заравял съдържанието му, за да не попадне в ръцете на заклинател. По същата причина, когато на Робския бряг цар или вожд плюе, събират най-грижливо слюнката и я крият или заравят. Такива предпазни мерки се вземат и по отношение на вожда на табали от Южна Нигерия.

Възможността слюнката да се използува за магически цели я прави, също както кръвта или изрезките от нокти, подходяща материална основа за споразумения, тъй като, обменяйки своята слюнка, договорните страни взаимно си дават гаранция за добра воля. Ако някоя от страните измени на клетвата си, другата може да накаже измяната, като обработи магически слюнката на клетвопрестъпника, която има на свое разположение. Затова когато се случи ваджагите от Източна Африка да сключват споразумение, двете страни сядат пред купа мляко или бира, произнасят заклинание над течността, всеки си напълва устата и изплюва съдържанието в устата на другия. В спешни случаи, когато няма време за ритуали, двамата просто си плюят един на друг в устата и това скрепва споразумението не по-зле.

10. Храни табу

Както може да се очаква, около въпроса за храната предразсъдъците се сгъстяват и дивакът се въздържа да използува като храна много животни и растения, които сами по себе си са годни, но по различни причини той си въобразява, че са опасни или дори фатални. Примерите за такова въздържане са прекалено познати и многобройни, за да ги посочваме. Но ако суеверният страх възпира обикновените хора да не приемат различни храни, съответните ограничения, наложени на свещени хора или хора-табу, каквито са царете и жреците, са повече и много по-строги. Вече видяхме, че Фламен Диалис не бивало да яде и дори да споменава няколко растения и животни, а египетските царе можели да се хранят, само с телешко и патешко месо. В древността много жреци и много царе на варварски народи се въздържали изцяло от употребата на месо. На Ганга — царете-фетиши от брега на Лоанго, е забранено да ядат или дори да виждат различни животни и риби, в резултат на което тяхната консумация на месо е крайно ограничена. Те често се хранят само с билки и корени, но пък могат да пият прясна кръв. На наследника на трона на Лоанго е забранено от раждане да яде свинско; от ранно детство му предписват да не яде без компания плода на кола; по време на пубертета жрец го обучава да не яде месо от птици освен от онези, които сам е убил и сготвил. Така броят на табу нараства с броя на годините му. След като заеме поста си, на царя на Фернандо По е забранено да яде како (arum acaule), месото на сърна или таралеж, а това е обикновена храна на неговите сънародници. Върховният вожд на масаите не може да яде друго освен мляко, мед и печен черен дроб от коза, защото ако поеме някаква друга храна, ще загуби способността си да врачува и да приготвя талисмани.

11. Възли и пръстени табу

Видяхме, че сред многото табу, които трябвало да спазва римският Фламен Диалис, едно му забранявало да има възел по дрехите си, а друго — да носи пръстен, освен ако е счупен. Мюсюлманите-поклонници за Мека са в състояние на светост, или с други думи са табу, и не могат да имат по себе си каквито и да е възли или пръстени. Тези правила са най-вероятно близки по значение и могат за удобство да се разглеждат заедно. Да започнем е възлите. Много хора в различни страни по света се пазят в определени критични моменти да имат какъвто и да е възел по себе си, особено при раждане, женитба или смърт. Например когато саксонка от Трансилвания ражда, развързват всички възли по дрехите й, водени от убеждението, че така ще облекчат раждането. По същата причина всички ключалки в къщата — по врати или сандъци — са отключени. Лапландците смятат, че родилката не бива да има възли по дрехата си, защото възелът ще направи раждането й трудно и болезнено. В Индонезия това суеверие се е разпространило и върху цялата бременност. Хората смятат, че ако бременна жена връзва възли, плете плитка или прикрепя каквото и да е, детето й ще се задуши или когато настъпи раждането, тя самата ще е „завързана“. Нещо повече, това изискване се прилага не само върху майката, но и върху бащата на нероденото дете. У морските даяки, докато жената е бременна, нито един от родителите не бива да завързва връв или да прикрепя нещо здраво. През четвъртия или петия месец от бременността на жената в племето тумбулу, в Северен Целебес, се изпълнява обред и след него на съпруга е забранено между многото други неща да връзва здрави възли и да седи прехвърлил крак върху крак.

Изглежда, идеята във всички тези случаи е, както казват в Индонезия, че връзването на възел ще „завърже“ жената, с други думи ще затрудни и дори ще й попречи да роди или ще забави възстановяването й след това. На принципа на хомеопатичната или имитативната магия физическата пречка или препятствие, каквото е възелът за връвта, ще създаде съответно препятствие или пречка в тялото на майката. Че обяснението на правилото наистина е такова, става ясно от обичая, който се спазва от западноафриканското племе хо при трудно раждане. Когато жената се гърчи от силни болки и не може да роди, викат магьосника да помогне. Той я преглежда и казва: „Детето е вързано в утробата й, затова не може да го роди“. Жените, роднини на родилката, започват да го молят и той обещава да развърже възела. Нарежда им да донесат от гората здраво пълзящо растение и с него връзва ръцете и краката на страдащата зад гърба й. После вади нож, произнася високо името на жената, а когато тя му отвърне, той срязва пълзящото растение и казва: „Така прерязвам твоите възли и възлите на детето“. След това насича пълзящото растение на ситно, слага парченцата в съд с вода и къпе жената с водата. В случая срязването на пълзящото растение, с което са вързани ръцете и краката на жената, е чиста хомеопатична или имитативна магия. Магьосникът си въобразява, че едновременно с онова, което извършва, освобождава детето в утробата от веригите, които му пречат да се роди. Същият ред на мисли стои зад обичая у някои народи, когато в къщата има раждане, да отключват всички ключалки, да отварят врати и т.н. Видяхме как в такъв момент трансилванските немци отключват всички ключалки. По същия начин постъпват във Фойгванд и Мекленбург. Някога в северозападната част на Аргайлшър суеверните хора отваряли при раждане всички ключалки в къщата. Когато на о. Салсете, близо до Бомбай, има трудно раждане, отключват всички ключалки на врати или чекмеджета, за да помогнат на жената. Манделингите от Суматра отварят капаците на всички сандъци, кутии, тенджери и т.н., а ако и това не даде желания резултат, разтревоженият съпруг започва да блъска по издадените краища на гредите на къщата, за да ги размърда, тъй като хората смятат, че „за да се улесни раждането, всичко трябва да е отворено и разхлабено“. Когато жена от Читагонг не може да роди детето си, акушерката дава заповед да се отворят широко всички врати и прозорци, да се извадят тапите на всички бутилки и чеповете на всички бурета, да се развържат кравите в яхъра, кучето в колибката, да се освободят овце, кокошки, патици и т.н. Местните жители мислят, че дадената на животни и неодушевени предмети свобода безпогрешно осигурява на детето възможност да се роди. Когато на о. Сахалин жената ражда, съпругът развързва плитките на косите си и връзките на обувките си, после развързва всичко вързано в къщата или около нея. В двора вади брадвата от дръвника, където тя е забита. Развързва лодката, ако е вързана за някое дърво, изважда патроните от пушката и стрелите от арбалета си.

Както видяхме, по време на бременността на жена си мъжът от племето тумбулу, освен всичко друго не трябва да прехвърля крак върху крак. И в двата случая асоциативната верига е една и съща. Независимо дали връзваш възел или само прехвърляш крак върху крак, за да седнеш удобно, ти пресичаш или пречиш на свободния ход на събитията и на принципа на хомеопатичната магия действията ти естествено спират или пречат на всичко, което се извършва около теб. Римляните съзнавали напълно тази важна истина. Да седиш до бременна жена или подложен на лечение пациент със стиснати ръце, заявява великият Плиний, означава да сториш на човека зла магия. Още по-лошо е когато препдетеш стъпалата на крака си или сложиш крак върху мрак. Старите римляни смятали, че такива пози са пречка за всякаква работа и при военен съвет или събрание на магистратите, при молитви и жертвоприношения никой не можел да кръстосва краката или ръцете си. Типичен пример за ужасните последици, които могат да произтекат от едното или другото, бил този с Алкмена, която раждала Херкулес в продължение на седем дни и седем, нощи, защото богинята Луцина стояла пред къщата си със стиснати ръце, прехвърляла крак върху крак и детето не могло да се роди, докато не я подлъгали да промени позата си. Българско суеверие е, че ако бременната жена има навика да стои с кръстосани крака, ще страда много при раждането. Когато в някои части на Бавария разговорът замре и настъпи мълчание, казват: „Сигурно някой е прехвърлил крак върху крак.“

Съществува и поверие, че магическата власт на възлите да сковават или възпират човешка дейност се проявява при женитба, и то не в по-малка степен, отколкото при раждане. През; Средните векове и чак до XVIII век в Европа било всеобщо разпространено мнението, че на консумирането на един брак може да попречи всеки, който по време на сватбената церемония заключи катинар или върже възел на връв, а след това ги хвърли. И докато не се намерят катинарът или вързаната връв и съответно не се отключат или развържат, нямало да има действителен брак между тази двойка. Затова било тежко престъпление не само да направиш такова заклинание, но и да откраднеш или да избягаш с материалното средство за осъщестяването му, каквото и да е то — заключен катинар, завързана връв и т.н. През 1718 г. парламентът на Бордо осъдил да бъде изгорен жив човек, който нанесъл опустошение на цяло семейство посредством вързана на възел връв, а през 1705 г. в Шотландия осъдили двама души на смърт за това, че откраднали омагьосани възли, направени от някаква жена, за да разруши брачното щастие на някой си Спалдинг от Ашинтили. По всичко личи, че поверието за последиците от такива заклинания е просъществувало в планините на Пъртшър до края на XVIII век, защото по това време все още било обичайно в красивата енория Логирей, между реките Тумел и Тай, преди да отпразнуват сватбената церемония, да развързват внимателно всеки възел по дрехите на булката и жениха. И до ден-днешен в Сирия срещаме същото суеверие и същия обичай. Хората, които помагат на сирийския жених да облече сватбените си дрехи, внимават по тях да няма възел или закопчано копче, защото са убедени, че те биха дали възможност на враговете му да го лишат с магия от брачните му права. Страхът от такива заклинания е разпространен в наше време из цяла Северна Африка. Достатъчно е заклинателят да върже възел на носна кърпичка, с която преди това е докоснал някоя част от тялото на жениха, когато, качен на кон, е готов да вземе булката, за да го направи импотентен. Докато възелът на кърпичката остава вързан, женихът няма да е в състояние да консумира брака си.

Злосторната сила на възлите може да се използува, за да причини болест и всякакви други нещастия. Магьосникът на хо от Западна Африка проклина врага си и връзва стеблото на трева на възел, като казва: „Вързал съм еди-кой си в този възел. Нека го споходи зло! Нека змия го ухапе, когато излезе на полето! Нека жесток звяр го нападне, когато излезе на лов! Нека водата го отнесе, когато стъпи в реката! Нека гръм го удари, когато вали! Нека страшни да са нощите му!“ Хората са убедени, че животът на врага е вързан във възела на заклинатели. В Корана се съдържа намек за злото, причинявано от онези, които „духат във възли“, а един арабски коментатор на пасажа обяснява, че думите се отнасят до жените, които се занимават с магия, като връзват възли на върви и после духат и плюят на тях. Той разказва как веднъж зъл евреин омагьосал самия пророк Мохамед, като вързал на една връв девет възела, а след това я скрил в кладенец. Така пророкът заболял и никой не би разбрал какво се е случило, ако архангел Гавраил не разкрил навреме на светия мъж мястото, където била скрита връвта с възлите. Верният Али скоро донесъл злосторната вещ и пророкът произнесъл над нея някакви заклинания, които му били специално разкрити за целта. Всеки стих от заклинанията развързвал по един възел и пророкът изпитвал известно облекчение.

Възлите могат не само да убиват, но и да лекуват. Това произтича от вярването, че ако се отвържат възлите, причинили болестта, това ще донесе облекчение на страдащия. Но освен тези негативни способности на злосторните възли има и благотворни възли, на чието въздействие приписват положителната способност да лекуват. Плиний ни разказва как хора лекували херния, като вземали нишка от паяжина, връзвали на нея седем или девет възела, а после я омотавали около слабините на пациента. Но за да има резултат лечението, трябвало за всеки вързан възел да се наименува по една вдовица. О’Донован описва лечение за треска при тюркмените. Заклинателят взема камилска вълна и изприда от нея здрава връв, като през цялото време мърмори заклинания. После връзва на връвта седем възела и духа на всеки възел, преди да го затегне. Болният носи тази връв като гривна на ръката си; всеки ден развързва по един възел и духа върху него, а когато развърже и седмия, прави връвта на топка, хвърля я в реката и тя отнася (както те си въобразяват) и треската със себе си.

Възлите могат освен всичко друго да послужат на жена да направи заклинание, за да спечели любовта на мъж и да го привърже силно към себе си. Затова страдащата от любов девойка у Вергилий се опитва със заклинания да привлече от града при себе си Дафнис, като връзва по три възела на три върви с различен цвят. По същия начин една арабска девойка, загубила сърцето си по някакъв мъж, се опитвала да спечели неговата любов и да го привърже към себе си, като връзвала възли на камшика му, докато ревнивата й съперница ги развързвала. На същия принцип магическите възли се използуват да се спре беглец. В Свазиленд често ще видите вързана на възел трева край пътеките. Всеки от тези възли говори за домашна трагедия. Жена е напуснала съпруга си, той и приятелите му са тръгнали да я преследват, завързват, както казват те, пътеките и пр този начин пречат на бегълката да им се изплъзне. Поради самото си естество — изобилието от възли по нея — в Русия смятали мрежата много ефикасно средство против заклинатели. Затова когато на някои места обличат булката в булчинските й одежди, хвърлят отгоре й рибарска мрежа — да я пази от зло. По същата причина женихът и неговите приятели се запасват с парчета мрежа или поне със здраво завързани пояси, защото преди да започне да им прави зло, вълшебникът ще трябва да развърже всички възли по мрежата или да им свали поясите. Но често руският амулет представлява просто вързана на възел връв. Смята се, че намотано около ръцете и краката чиле червена вълна предпазва от малария и треска, а девет чилета, вързани около врата на дете, го предпазват от скарлатина. В Тверска губерния на врата на кравата, която води стадото, окачват специална торба, за да стоят вълците настрана, защото нейната сила връзва муцуната на кръвожадния звяр. На същия принцип през пролетта, преди да пуснат конското стадо на полето, обикалят три пъти около него с катинар и онзи, който го носи, непрекъснато го отключва и заключва с думите: „Заключвам с тази стоманена ключалка устата на сивите вълци за стадото си.“

Възлите и ключалките могат да послужат не само да отклонят заклинатели и вълци, но и самата смърт. Когато през 1572 г. в Сейнт Андрю довели на кладата една вещица да я изгорят жива, намерили на нея подобна на яка бяла тъкан с върви и много възли по вървите. Тя отчаяно се съпротивлявала, докато я свалили от нея, защото по всяка вероятност си мислела, че ако парчето тъкан с навързани по него върви е на нея, тя няма да умре в огъня. Когато го свалили, рекла: „Сега за мен няма надежда!“ На много места из Англия има поверие, че човек не може да умре, докато в къщата има заключени ключалки или пуснати резета. Затова е обичайна практика да се отключват всички ключалки и дръпнат всички резета, когато страдащият явно наближи своя край — да не се удължава ненужно агонията му. Например през 1863 г. в Тонтън лежало дете, болно от скарлатина, и смъртта му изглеждала неизбежна. „Съставено бе, така да се каже, жури от матрони и за да не «умре трудно» детето, отвориха широко всички врати, всички чекмеджета, всички кутии, всички шкафове, извадиха ключовете, а тялото на детето поставиха под една греда от тези, дето крепят покрива, та по този начин да му осигурят сигурно, неизбежно и леко преминаване във вечността.“ Колкото и да е странно, детето отказало да се възползува от улесненията, направени и предоставени му от мъдростта и опита на британските матрони от Тонтън. То предпочело да живее вместо точно тогава да предаде богу дух.

Правилото, което предписва при определени магически и религиозни ритуали косата да е разпусната, а краката боси, вероятно се основава на същия страх да не би с наличието на някакъв възел или пристягане, било на главата или на краката на изпълнителя, да се екове и попречи на действието, което се извършва, каквото и да е то. Някои народности приписват на пръстените същата способност да свързват и пречат както на духовните, така и на физическите действия. На о. Карпатос хората никога не закопчават дрехите, с които обличат мъртвец, и внимават да свалят всичките му пръстени, „защото, както казват те, духът може да бъде задържан дори и в малкия пръст и да не може да почива“. Тук става ясно, че даже да не смятат, че при смъртта душата излиза от върховете на пръстите, за тях пръстенът има определено възпрепятствуващо влияние, като задържа и спира безсмъртния дух, който, въпреки усилията си, не може да напусне тленното си обиталище. Накратко казано пръстенът, подобно възела, играе ролята на духовни окови. Тук може би трябва да търсим смисъла на древната гръцка максима, приписвана на Питагор, която забранява на хората да носят пръстени. Никой не можел да проникне в древното светилище на господарката на Ликосура в Аркадия с пръстен на ръката. Хората трябвало да са непорочни, да не ядат месо и да не носят пръстени.

От друга страна, онова, което пречи на душата да излезе, може да попречи на злите духове да влязат, затова установяваме, че пръстените се използуват като амулети против демони, вещици и призраци. В Тирол казват, че родилката не бива да си сваля сватбения пръстен, или духовете и вещиците ще придобият власт над нея. При лапландците човекът, който поставя мъртвеца в ковчега, получава от съпруга, жената или децата на починалия пиринчен пръстен, който трябва да носи вързан за дясната си ръка, докато трупът не бъде поставен на сигурно място в гроба. Хората смятат, че пръстенът служи като амулет срещу всякаква беда, която душата на покойника може да му стори. Доколко обичаят да се носят пръстени по ръцете може да е бил повлиян или дори да е произлязъл от вярата в свойствата им на амулети, които пазят душата и тялото и държат демоните вън от него, е въпрос, по който си струва да се помисли. Тук ние се интересуваме от поверието само дотолкова, доколкото то хвърля светлина върху правило? то Фламен Диалис да не носи цял, а само счупен пръстен. Свързано с другото, което му забранявало да има по дрехите си възли, то ни подтиква да потърсим обяснението в опасението, че такива телесни и духовни окови като пръстени и възли могат да спрат въплътения в него могъщ дух и да му попречат да влиза и излиза, когато си иска.