Златната клонка

1. Житният дух, въплътен в животни

В някои от примерите, които дадох, за да изясня значението на термина „врат“, отнесен към последния сноп, житният дух се появява в образа на животно — гъсок, козел, заек и лисица. Това ни води до нов негов аспект, който ще разгледаме сега. Така ще се натъкнем на нови примери за умъртвяване на божеството, но и ще изясним, както поне се надявам, и някои все още неясни моменти в митовете и култовете на Адонис, Атис, Озирис, Дионис, Деметра и Вирбий.

В големия брой животни, чийто образ приема житният дух, влизат вълкът, кучето, заекът, лисицата, петелът, гъсокът, пъдпъдъкът, котката, козелът, кравата (волът, бикът), прасето и конят. Често се смята, че житният дух се таи сред житото в образа на едно от тези животни и затова го залавят и убиват, когато ожънат последния сноп. Докато жътварите работят, животното отстъпва пред тях, а ако на някого му прилошее на полето, хората смятат, че се е препънал неволно в житния дух, който наказва безбожния нарушител. В такива случаи се казва: „Докопал го е Ръженият вълк“, или „Бутнал го е Жътвеният козел“. Човекът, ожънал последното жито или вързал последния сноп, получава името на животното, например Ръжен вълк, Ръжена свиня, Овесен козел и т.н. и понякога го запазва за цяла година. Освен това много пъти представят животното във вид на кукла, направена от последния сноп, от горски цветя и т.н. и я отнасят в къщи с последната каруца. Дори и когато последният сноп не се оформя като животно, много често го наричат Ръжения вълк, заек, козел и т.н. Общо взето всяка култура има свое специално животно, което намира убежище в последния сноп и наричат Ръжен, Ечемичен, Овесен, Грахов или Картофен вълк — според културата. В някои случаи обаче правят фигурата на животното само веднъж — когато приберат цялата реколта. Понякога смятат, че животното е убито с последния замах на сърпа или косата. Но много по-често приемат, че то живее докато все още има неовършано жито и го залавят с последния овършан сноп. Затова казват на нанеслия последния удар с млатилото, че е негова Житната свиня, Вършитбеното куче и други подобни. Когато привършат вършитбата, правят кукла във формата на животното и онзи, който е овършал последния сноп, го отнася в съседното стопанство, където все още продължават да вършеят. Това показва, че житният дух се смята за жив докато все още има неовършано жито. Случва се човекът, овършал последния сноп, сам да представя животното и ако хората от съседното стопанство, които все още продължават вършитбата, го хванат, постъпват с него, както е прието да се постъпва е представяното животно — затварят го в кочина, подвикват му тъй, както обикновено подвикват на прасетата, и т.н. Сега ще илюстрирам тези общи положения с няколко примера.

2. Житният дух в образа на вълк или куче

Започваме с представянето на житния дух от вълк или куче. Това схващане е разпространено във Франция, Германия и славянските страни. Например, когато вятърът кара житото да се полюлява като развълнувано море, ще чуете селяните да казват: „Над (или през) житото минава Вълка“, „Ръженият вълк профуча над житото“, „Вълкът е в житото“, „Бясното куче е в житото“, „Ей го там голямото куче“. Когато децата искат да отидат да събират класовете или да берат метличина, възрастните ги предупреждават да не ходят на нивите, защото „Голямото куче се крие в житото“ или „Вълкът се е спотаил в житото и ще те разкъса на парчета“. Вълкът, с когото плашат децата, не е обикновен, защото често е „Ръжен, Житен“ и т.н. Казва се например: „Ще те отнесе Ръженият вълк“ и други подобни. И все пак по външност той напълно прилича на вълк. Защото като видели вълк да тича през нива, селяните от Файленхоф (Източна Прусия) гледали дали опашката му е вирната или я влачи по земята. Ако я влачи по земята, тичали след него, благодарели му, че им е донесъл благодат и дори му предлагали вкусни хапки. Но ако опашката му била вирната, го проклинали и се мъчели да го убият. В случая вълкът се приема за житен дух, чиято оплождаща си ла е в опашката му.

Кучетата и вълкът се появяват като въплъщение на житния дух в жътвените обичаи. В някои части на Силезия например човекът, ожънал или вързал последния сноп, се нарича Пшеничено куче или Грахов мопс. Но идеята за Житното куче проличава най-ясно в жътвените обичаи в Североизточна Франция. Така за жътваря, който поради болест, умора или мързел не може или не желае да работи наравно с другите, говорят, че „Бялото куче е минало край него!“ „Негова е бялата кучка“, или „Бялата кучка го е ухапала“. Във Вогезките планини имат вместо Жътвен май Жътвено куче, а за човека, окосил последното сено или ожънал последната пшеница, се казва, че е „утрепал кучето“. Последният сноп в околностите на Лон-ле Суние (Юра) се нарича Кучката. Край Вердюн обикновеният израз за приключване на жътвата е „Готвят се да претрепят кучето“, докато в Епинал казват според културата „Ще трепем Пшениченото (Ръженото или Картофеното) куче“. В Лотарингия човекът, ожънал последното жито, убива Жътвеното куче. В Дукс (Тирол) човекът, нанесъл последния удар при вършитбата, е „пребил Кучето“, а в Анеберген, край Щаде, го наричат съобразно културата Житен, Ръжен или Пшеничен мопс.

Същото е и с вълка. Когато в Силезия жътварите се съберат около последното неожънато жито, се казва, че се готвят да „хванат вълка“. По различни места около Мекленбург, където поверието за Житния вълк има особена сила, всички се боят да ожънат последното жито, защото вълкът стоял в него и всеки жътвар се напъва колкото може да не е последен, а жените се боят да връзват последния сноп, защото „в него е вълкът“. Така че между жътвари и връзвачи има надпревара и никой не иска да е последен. А в Германия е сякаш обикновена фразата „вълкът се крие в последния сноп“. По някои места подвикват на жътваря: „Пази се от вълка“, или пък казват: „Той прогонва вълка от житото“. В Мекленбург обикновено викат на последното неожънато жито вълка, а за човека, който го ожъне, че е „хванал вълка“; животното пък описват като Ръжен, Пшеничен, Ечемичен и т.н. вълк, според конкретната земеделска култура. Онзи, който ожъне последното жито, сам се нарича вълка или Ръжения вълк, ако културата е ръж, а по много места около Мекленбург той трябва да играе роля — да се прави, че хапе другите жътвари или да вие като вълк. Последният сноп също се нарича вълка, или пък, в зависимост от културата, Ръжения, Овесения и т.н. вълк, а за жената, която го връзва, казват: „Ухапа я вълка“ „Падна й се вълка“, „Трябва да прибере вълка“ (от житото Освен това и нея самата наричат вълк, подвикват й „Ти с? вълка“ и тя трябва да носи това название цяла година. Случва се с оглед на културата, да я наричат Ръжен или Картофен вълк.

На о. Рюген наричат жената, която връзва последния сноп, вълчица, а освен това, като се върне, тя трябва да ухапе стопанката на дома и икономката и срещу това получава голямо парче месо. Но никой не обича да е вълк. Същата жена може да е Ръжена, Пшеничена или Овесена вълчица, в зависимост от това, дали последният сноп, който е вързала, е от ръж, пшеница или овес. В Буир, в околностите на Кьолн, по-рано е имало обичай да дават на последния сноп формата на вълк. Пазели го в плевнята докато не овършеят цялата реколта. Тогава го поднасяли на стопанина, а той трябвало да го полее с бира или ракия. В Брунсхауптен, в Мекленбург, младата жена, която връзвала последния сноп пшеница, измъквала от него стиска стебла и правела от тях „Пшеничен вълк“, дълъг около две стъпки и висок около половин, краката на животното били от здрави стебла, а опашката и козината на врата — от пшеничени класове. Застанала начело на жътварите, тя отнасяла в селото Пшеничения вълк. Слагали го нависоко в гостната и той оставал дълго време там. По много места придават на снопа, наречен вълка, човешка форма и го обличат в дрехи. Това показва смесването на две отвлечени представи — житният дух е представен в човешки и животински образ едновременно. Обикновено докарват вълка на последната каруца сред голямо веселие. Оттам последният товар сам получава названието вълка.

Предполага се също, че вълкът се крие сред ожънатото жито, докато ударите на млатилото не го прогонят от последната купчина. Затова след вършитба селяните от Вапцлебен, в околностите на Магдебург, образуват шествие и водят за верига завит в слама човек, когото наричат вълка. Той представя житния дух, заловен когато е бягал от последното овършано жито. В областта Трир вярват, че при вършитбата убиват Житния вълк. Мъжете вършеят последния сноп, докато го превърнат в дребна плява, и са убедени, че по този начин Житният вълк, който се крие в него, положително е убит.

Житният вълк се появява и във Франция по време на жътвата. Там например подвикват на човека, ожънал последното жито: „Ще хванеш вълка“. В околностите на Шамбери образуват кръг около последното неожънато жито и викат „Там е вълкът!“ Когато наближи да свършат, жътварите от Финистер викат: „Ето го вълка!“ „Ще го хванем!“ Всеки захваща по една ивица и който свърши пръв, се провиква: „Хванах вълка.“ Когато в Гюйен ожънат и последното жито, обикалят с един овен цялата нива. Наричат го „Вълка от нивата“. Рогата му са накичени с венец от цветя и житни класове, а вратът и тялото му също са омотани е гирлянди и панделки. Всички жътвари вървят след него и пеят. След това го заколват на нивата. В тази част на Франция последният сноп се нарича conjoulage, което на местен диалект означава „овен“. Следователно заколването на овена представя умъртвяването на житния дух, който обитава в последния сноп, но и тук са се смесили две представи за житния дух — в образа на вълка и на овена.

Случва се вълка, заловен в последното жито, да остане да живее през зимата в къщата, готов да поднови дейността си на житен дух през пролетта. При това положение той се появява още веднъж по време на зимното слънцестоене, когато дните започват да растат и да предвещават наближаващата пролет. По Коледа в Полша развеждат човек, наметнал през главата вълча кожа, или пък разнасят препариран вълк и събират пари. Има факти, които говорят за съществуването на стар обичай да развеждат завит в листа човек, наречен Вълка, и да събират пари.

3. Житният дух в образа на петел

Житният дух приема много пъти образа на петел. В Австрия плашат децата да не ходят на нивите, защото Житният петел ще им изкълве очите. В Северна Германия казват: „Петелът седи в последния сноп“, а като ожънат последното жито, жътварите се провикват: „Сега ще изпъдим петела“. Когато го ожънат, казват: „Хванахме петела“. Щом стигнат до последната ивица, в Брелер (Трансилвания), се провикват: „Ей, сега ще хванем петела.“ Когато се готвят да вържат последния сноп, във Фюрстенвалде господарят пуска донесен в кошница петел да тича из нивата. Жътварите го гонят докато го хванат. По други места всички жътвари се опитват да грабнат последното ожънато жито и който успее да го докопа, трябва да кукурига и се нарича Петелът. У вендите било прието стопанинът да скрие жив петел под последния сноп на полето и когато събирали снопите, жътварят, на когото се паднело да вдигне този сноп, имал право да запази петела за себе си, стига да го хване. Това отбелязвало приключването на празника на жътвата и било известно като „залавянето на Петела“, а бирата, която поднасяли по това време на жътварите, била известна като „Петелска бира“. Последният сноп се нарича Петелски сноп, Жътвен петел, Жътвена кокошка, Есенна кокошка. Прави се разлика между Пшеничен петел, Бобен петел и т.н. съобразно културата. Във Вюншензул (Тюрингия) на последния сноп придават формата на петел и го наричат Жътвен петел.

Пред каруцата с последния сноп носят фигура на петел, направена от дърво, картон, житни класове или цветя и това най-вече се отнася до Вестфалия, където петелът носи в човката си най-различни плодове на земята. Понякога по жътва закачат петела на върха на Майско дръвче, сложено на последната каруца. Другаде пък прикрепват жив петел или негова фигура върху жътварска корона и ги разнасят на върлина. В Галиция, а и другаде, този жив петел е вързан за венец от житни класове или цветя и стои на главата на водачката на жътварките, която върви начело на тяхното шествие. Жътвената вечеря се нарича Жътвен петел, Стърнищен петел и т.н. и главното ястие, поне на някои места, е с месо от петел. Ако някой каруцар обърне каруцата със снопите, казват, че е „разцепил Жътвения петел“ и губи петела, т.е. жътвената вечеря. Преди да отиде при плевнята, каруцата с фигурата на петела обикаля около къщата. После приковават петела над вратата или на фронтона и той остава там до следващата жътва. В Източна Фризия човекът, който нанася последния удар на вършитбата, се нарича Квачката и пред него пръскат зърно като пред кокошка.

И отново житният дух бива умъртвен и в образа на петел. В някои части на Германия, Унгария, Полша и Пикардия жътварите слагат в житото, което ще се жъне последно, жив петел и го гонят по нивата или го заравят до врата в пръстта, след което му отсичат главата със сърп или с коса. В много части на Вестфалия жътварите носят на стопанина дървен петел, а той им дава жив, когото пребиват с камшик или тояги, обезглавяват го с остра сабя, хвърлят го в хамбара при момичетата или го дават на стопанката да го сготви. Ако Жътвеният петел не се разцепи — т.е. ако не се обърне нито една каруца, — жътварите имат право да убият петела в стопанския двор, като го замерят с камъни или го обезглавяват. И там, където обичаят повече не се изпълнява, все още е нещо обикновено стопанката да сготви за жътварите петел на чорба и да им покаже главата му. В околностите на Клаусенберг (Трансилвания) заравят на нивата петел така, че да му се подава само главата. След това млад мъж взема коса и отсича с един замах главата на петела. Ако не успее, през цялата година го наричат Червеният петел и хората се страхуват, че следващата реколта може да е лоша. В околностите на Удварели (Трансилвания) връзват в последния сноп жив петел и го пробождат с шиш. После го одират. Месото хвърлят, но запазват кожата с перата до следващата година и напролет смесват зърното от последния сноп с перата на петела и ги разпръсват из нивата, която ще се оре.

Нищо не би могло да покаже по-ясно отъждествяването на петела с житния дух. Завързвайки петела в последния сноп, хората го отъждествяват с житото, а смъртта му — с ожънването на житото. Пазенето на перата му до пролетта, за да ги смесят със семето за посев и то точно от снопа, в който е била вързана птицата, както и разпръсването им заедно със семето по нивите, отново подчертават тъждествеността на птицата с житото и намекват по най-явен начин за нейната живителна и оплождаща способност като въплъщение на житния дух. Така житния дух, в образа на петел, се умъртвява по жътва, но се връща отново за живот и работа през пролетта. Освен това равнозначността между петела и житото се изразява не по-малко явно в обичая да се заравя птицата в земята и да й се отсича главата (като житните класове) с косата.

4. Житният дух в образа на заек

Заекът е друго често срещано въплъщение на житния дух. В Гелъуей наричат ожънването на последното жито „Посичане на заека“. Това става по следния начин. Когато свършат с жътвата, оставят малко неожънато жито за заек. То се разделя на три части и се сплита, като класовете се връзват на възел. След това жътварите се оттеглят на няколко крачки и всеки хвърля сърпа си, за да го повали. Стеблата трябва да се прережат под възела и жътварите се редуват, докато някой успее. След това отнасят заека в къщи и го дават на слугинята от кухнята, която от своя страна го закача на кухненската врата отвътре. Случва се да запазят по този начин заека до следващата жътва. Когато го посекат, неженените жътвари в енория Минигаф бягат с всички сили към селото и който пристигне първи — ще се ожени. И в Германия едно от названията на последния сноп е заека. В някои части на Ангалт например, когато житото е ожънато и остават само няколко стебла, казват: „Заека скоро ще дойде“, или си подвикват: „Гледай как изскача заека“. В Източна Прусия казват, че Заека се крие в последното неожънато жито и последният жътвар трябва да го прогони. Жътварите бързат да не им се падне да „прогонват заека“, защото на човека, който го направи, т.е. ожъне последното жито, много му се присмиват. Както видяхме, в Аурих Изразът за приключване на жътвата е „да се отреже опашката на заека“. В Германия, Швеция, Холандия, Франция и Италия обикновено казват за човека, ожънал последното жито: „Той убива заека.“ Който „убие заека“, в Норвегия трябва да даде на другарите си да пият „заешка кръв“, т.е. ракия. На о. Лезбос, когато жънат на съседни ниви, двете групи се надпреварват коя да свърши първа и да „прогони заека“ в нивата на съседите. Победителите смятат, че за тях следващата реколта ще е по-добра. Те правят малко снопче жито и го пазят при икона до следващата жътва.

5. Житният дух в образа на котка

Има случаи, когато житният дух приема образа на котка. В околностите на Кил плашат децата да не ходят из нивите, защото „Там се крие котката“. В Айзенах Оберланд им казват „Ще дойде да те вземе Житната котка“, „Житната котка влиза в нивата“. Когато жънат последното жито в някои части на Силезия казват: „Хванахме котката“, а който при вършитба нанесе последния удар, го наричат Котката. В околностите на Лион наричат последния сноп и жътвената вечеря „котката“. Когато жънат последното жито край Весул казват „Хванахме котката за опашката“. В началото на жътвата в Бриансон, в Дофине, накичват котката с панделки, цветя и класове. Наричат я котката с пухкавата кожа (le chat de peau de balle). Ако жътвар се нарани по време на работа, карат го да ближе раната. Когато жътвата приключи, отново украсяват котката с панделки и класове, танцуват и се веселят, а щом свършат танците, момичетата тържествено свалят от нея цялото това великолепие. В Грунеберг (Силезия) наричат жътваря, който ожънва последното жито, Котарака. Омотават го в ръжени стебла и тънки върбови пръчки за връзване на снопи и му слагат дълга плетена опашка. Понякога има за другар облечен по същия начин мъж, наречен Котката. Задължението им е да гонят когото видят и да го бият с дълга тояга. В околностите на Ампен изразът за приключване на жътвата е „Ще утрепят котката“, а когато е ожънато и последното жито, убиват котка в двора на къщата. При вършитба в някои части на Франция слагат жива котка под последната купчина жито и я пребиват с клатилата, а в неделя я изпичат и изяждат като празнична гозба. Във Вогезите приключването на сенокоса или жътвата наричат „хващането на котката“, „убиването на кучето“ или по-рядко „хващането на заека“. В зависимост от това, дали реколтата е добра или слаба, говорят, че котката, кучето или заекът са тлъсти или мършави. За онзи, който окоси последното сено или пшеница, казват, че хванал котката или заека или е пребил кучето.

6. Житният дух в образа на козел

Освен това житният дух се появява и в образа на козел. Когато житото се превива от вятъра, в някои части на Прусия можете да чуете: „Козите се гонят“, „Вятърът гони козите из житото“, „Там пасат козите“ и живеят в очакването на добра реколта. Освен това казват „Овесеният козел се крие в овесената нива“ или „Ръженият козел се крие в ръжената низа“. Плашат децата да не ходят да берат метличина из нивите или да не късат бобени шушулки, защото Ръженият, Ечемиченият или Бобеният козел седи или лежи или изобщо се крие там и ще ги отнесе или ще ги убие. Когато някой от жътварите се чувствува неразположен или изостава, се провикват: „Бутнал го е Жътвеният козел“. В околностите на Браунсберг (Източна Прусия) всички жътвари се надпреварват при връзването на ечемика да не ги „бутне Житният козел“. В Оефотен (Норвегия) всеки има определена ивица. Когато жътварят, който жъне вътрешна ивица, не е свършил заедно със съседите си, казват: „Остана на острова“. Ако изоставащият е мъж, издават звуците, с които се вика козел, а ако е жена — звуците, с които викат коза. В околностите на Щраубинг (Долна Бавария) за човека, който ожъне последното жито, говорят: „Падна му се Житния (или пък Пшеничения, Овесения) козел“ — съобразно конкретната земеделска култура. Освен това на последната купчина жито слагат два рога и я наричат „Рогатият козел“. В Кройцбург (Източна Прусия) подвикват на жената, която връзва последния сноп: „В снопа се крие козелът“. Когато жънат последната овесена нива от някое стопанство, жътварите в Баблинген (Швабия) издялват дървен козел. В ноздрите и устата му слагат овесени класове и го украсяват с венци от цветя. Слагат го на нивата и го наричат Овесения козел. Щом наближи краят на жътвата всеки бърза да свърши работата си пръв, защото който остане последен, получава Овесения козел. Освен това последният сноп се нарича козела. Така в долината на Визент (Бавария) последният, вързан на нивата сноп, се нарича козела и съществува поговорката: „Нишата трябва да роди козел.“ В Шпахбрюкен (Хесен) последната ръкойка ожънато жито наричат козела, а който го ожъне, е обект на много шеги. Понякога правят последния сноп във формата на козел и за него казват: „Вътре се крие козелът“. И отново на човека, ожънал или вързал последния сноп, дават названието козела. В някои части на Мекленбург наричат жената, която върже последния сноп, „Жътвена коза“ Край Йолцен (в околностите на Хановер) жътвеният празник започва с „Довеждане на Жътвената коза“ — омотават в слама жената, която е вързала последния сноп, коронясват я с жътвения венец и я докарват на ръчна количка в селото, където правят хоро. А в околностите на Лунебург накнчват онази, която е вързала последния сноп, с корона от житни класове и я наричат Житната коза. В Мюнцесхайм (Баден) жътварят, който ожъне последното жито или овес, наричат Житен или Овесен козел. В кантона Сент Гал (Швейцария) наричат Житния или Ръжения козел онзи, който ожъне последната ръкойка на нивата или вкара последната каруца в хамбара; окачват му звънец около врата, заливат го с алкохол и триумфално го развеждат. На места в Щирия човекът, ожънал последното жито, се нарича Житен, Ръжен или някакъв подобен вид козел. По правило веднъж получил названието Житен козел, човекът го носи до следващата жътва.

Според един възглед житният дух, заловен в образа на козел или някакво друго животно, остава да живее в стопанството или хамбара през зимата. Следователно всяко стопанство има свое въплъщение на житния дух. Но според друг възглед житният дух е гений или божество не на житото на едно стопанство само, а на всичкото жито. Затова когато бъдат ожънати всички житни култури в стопанството, той бяга в друго, където все още не са свършили. Тази идея изпъква в жътвения обичай, който по-рано се спазваше в Скай. Приключилият с жътвата стопанин изпраща мъж или жена с един сноп при съседа, който все още жъне; когато свърши, последният на свой ред изпраща снопа на друг съсед, който още работи, и така снопът обикаля стопанствата, докато не бъдат ожънати всички житни култури. Той се нарича goabbir bhacagh, т.е. Сакатият козел. По всичко личи, че обичаят не е преустановен и сега, защото от Скай съобщиха за него преди не много години. Вероятно житният дух е бил осакатен докато са жънали житото. Понякога старата жена, която донася последния сноп, трябва да куца с единия си крак.

Случва се обаче да смятат, че житният дух в образа на козел е умъртвен на нивата от сърпа или косата. Така, в околностите на Бернкастел, на р. Мозел, жътварите определят с жребий реда, по който ще се движат. Първият се нарича предницата, а последният — опашката. Ако някой изпревари „предницата“, минава напред, като прави отклонение, така че по-бавният жътвар да остане на отделна ивица. Ивицата нарича козела, а на човека, на когото по този начин са „срязали козата“, му се присмиват и подиграват до края на деня. Когато „опашката“ жъне последните стебла, казват, че „отсича врата на козела“. Преди да свърши жътвата, в околностите на Гренобъл украсяват жив козел с цветя и панделки и го пускат да тича из нивата. Жътварите го гонят и се опитват да го хванат. Когато го уловят, жената на стопанина го държи здраво, докато той му отреже главата. От месото на козела приготвят празничната вечеря. Парче от него осоляват и пазят до следващата жътва, когато колят друг козел. Тогава всички жътвари ядат от това месо. На същия ден от кожата на козела се прави наметка и стопанинът, който работи наред с хората си, трябва да я носи винаги, когато вали или настъпи лошо време. Но ако някой от жътварите получи болки в гърба, стопанинът му дава да носи козята кожа. Изглежда идеята е, че болките в гърба, причинени от житния дух, се лекуват пак от него. Вече видяхме как на други места, когато някой от жътварите се нарани, карат котката, представителя на житния дух, да ближе раната. Естонските жътвари на о. Мон смятат, че онзи, който ожъне първите стебла жито, ще получи болки в гърба, тъй като житният дух особено се гневи на първата нанесена му рана. И за да избягнат това неудобство, жътварите саксонци в Трансилвания връзват около кръста си първата ожъната ръкойка. И тук използуват житния дух за лечение или профилактика, но в първоначалната му растителна форма, а не в образа на козел или котка.

Освен това понякога се смята, че житният дух се крие в ожънатото жито в плевнята, докато го прогони млатилото. В Баден например последният овършан сноп се нарича Житен. Лимецов или Овесен козел — в зависимост от културата. В близост до Марктл (Горна Бавария) наричат снопите Сламени козли или просто козли. Слагат ги на голям куп на откритата нива и ги вършеят мъже, застанали в две редици една срещу друга и докато въртят млатилата си, те пеят песен, в която разказват как виждат Сламения козел сред житните стебла. Последният козел, т.е. последният сноп, е украсен с венец от виолетки и други цветя и нанизани на връв хлебчета. Слагат го точно в средата на купчината. Някои от вършачите се втурват да го разтурят, а други се нахвърлят с млатилата си така безразборно, че се случва да се чупят и глави. В Оберинтал (Тирол) последният вършач получава името Козела. Същото е в Хазелберг (Западна Чехия) — където понякога викат на човека, нанесъл последния удар при вършитбата на овеса — Овесения козел. В Тетпанг (Вюртемберг) вършачът, който нанесе последния удар на последната купчина жито преди да го обърнат, получава името Козела и казват, че е „прогонил козела“. Онзи пък, който нанесе последния удар след като обърнат купчината, наричат Козата. В този обичай се намеква, че житото се обитава от двойка житни духове, мъжки и женски.

Житният дух, заловен при вършитбата в образа на козел, се предава на съсед, който не е приключил с нея. Веднага след като свърши вършитбата, младите хора във Франш Конт правят от слама фигура на козел в двора на съсед, който все още има да вършее. В замяна той трябва да им даде вино или пари. В Елванген (Вюртемберг) от последния сноп правят чучело на козел. Краката му са направени от четири, а рогата — от две пръчки. Човекът, който нанесе последния удар с млатилото, трябва да отнесе козела в плевнята на съсед, който все още вършее, и да го хвърли на пода. Ако при това успеят да го хванат, връзват Козела на гърба му. Подобен обичай се спазва и в Индерсдорф (Горна Бавария). Там човекът, който хвърля сламения козел в плевнята на съседа, наподобява блеенето на това животно. Хванат ли го, чернят лицето му и връзват козела на гърба му. Когато някой стопанин от Саверн (Елзас) изостане с вършитбата със седмица или повече от съседите, слагат пред неговата врата препариран козел или лисица.

В някои случаи се приема, че житният дух в образа на козел е умъртвен при вършитбата. В района Краунщапн (Горна Бавария) смятат, че Овесеният козел се крие в последния сноп. Той е представен от изправено старо гребло със стара тенджера за глава. След това казват на децата да убият Овесения козел.

7. Житният дух в образа на бик, крава или вол

Друг образ, който житният дух често приема, е образът на бик, крава или вол. Когато вятърът се понесе над житото, в Кьониц (Западна Прусия) говорят: „Бичето тича из житото.“ Когато на определено място житото е гъсто и здраво, в някои части на Източна Прусия казват: „Бикът лежи в житото.“ Когато жътвар се е пресилил и окуцял, в областта Грауденц (Западна Прусия) казват: „Бутнал го е бикът“, а в Лотарингия — „Падна му се бикът“. Значението и на двата израза е, че той неволно се е натъкнал на божествения житен дух и последният е наказал безбожния нахалник, като го е окуцил. Затова когато някой жътвар от околностите на Шамбери се нарани със сърпа, казват, че има „раната на вола“. В областта Бунцлау (Силезия) понякога правят последния сноп във формата на вол с рога, натъпкани с кълчища и завит в житни класове. Фигурата се нарича Старецът. На места из Чехия на последния сноп придават формата на човек и го наричат Биволът. Тук имаме същото смесване на идеи, както при овена, когото колят, като го наричат вълк. Из цяла Швабия последната купчина жито на полето се нарича Кравата, човекът, който жъне последните стебла, е „случил кравата“ и самия него наричат Кравата или пък Ечемичената, Ръжената и т.н. крава, в зависимост от културата. На празничната вечеря той получава китка цветя от житни класове и повече пиене от останалите. Но го задяват и му се присмиват, затова никой не обича да е Кравата. Случва се кравата да бъде представена от чучело на жена, направено от жито и метличина. Отнася я в къщи онзи, който е ожънал последната ръкойка. След него тичат децата, а съседите му се подиграват, докато стопанинът не вземе от него Кравата. И тук проличава смесването на антропоморфния и зооморфния образ на житния дух. В различни части на Швейцария жътварят, който отрязва последните стебла жито, се нарича Пшеничена, Житна, Ръжена крава или Житно биче и е обект на много шеги. Когато някой стопанин в района на Розенхайм (Горна Бавария) закъснее с прибирането на реколтата, правят на неговия участък земя така наречения Сламен бик. Това е грамадно чучело, направено от дървена рамка, покрита с плява и украсена с цветя и листа. На нея окачват надраскани хумористични стихчета, в които подиграват човека, на чиято земя е направен Сламеният бик.

Понякога приелият образа на бик или вол житен дух бива умъртвен на полето при приключване на жътвата. Когато се готвят да ожънат последните стебла, в Пуали (околностите на Дижон) развеждат из нивата накичен с панделки, цветя и житни класове вол. Следва го цяла тълпа танцуващи жътвари. После предрешен като дявол човек прерязва последните стебла и веднага коли вола. Част от месото на животното изяждат на тържествената вечеря, друга запазват осолено за първия ден от пролетната сеитба. Последната вечер от жътвата в Понт а Мусон, а и другаде, украсено с цветя и житни класове теле обикаля три пъти двора на стопанството, като го примамват, подкарват го с пръчки или стопанката го води вързано. Телето, избрано за тази церемония, е първото, което се е родило в стопанството през пролетта на същата година. Следват го жътварите с оръдията на своя труд. После пускат телето да бяга, жътварите го гонят и онзи, който успее да го хване, се нарича Кралят на телето. Най-сетне тържествено го заколват. В Люневил човекът, който играе ролята на касапин, е търговецът евреин от селото.

Случва се също житният дух да се крие сред ожънатото жито на хармана, за да се появи в образа на бик или крава при вършитбата. Така във Вурмлинген (Тюрингия) човекът, който нанася последния удар при вършитбата, се нарича Кравата, или по-скоро Ечемичената, Ръжената, Граховата крава или нещо подобно, в зависимост от културата. Омотават го целия в слама, на главата му слагат пръчки, наподобяващи рога и две момчета го отвеждат с въжета да пие вода на кладенеца. Докато вървят натам, той трябва да мучи като крава и дълго време след това го наричат Кравата. Когато дойде краят на вършитбата, в Обермедлинген (Швабия) всеки се старае да не нанесе последния удар. Онзи, на когото се случи, „му се пада Кравата“ — сламено чучело, облечено в стара дрипава фуста, качулка и чорапи. Връзват го на гърба му с въже от слама, намазват със сажди лицето му, и вързан с въжета от слама, го развеждат на градинска количка из селото. И тук се натъкваме на смесване на антропоморфния със зооморфния житен дух, което вече забелязахме в други обичаи. В кантона Шлафхаузен човекът, който овършее последното жито, се нарича Кравата, в кантона Тургау — Житния бик, а в кантона Цюрих — Вършитбената крава. В последния район го завиват в слама и го връзват на едно от дърветата в овощната градина. В Арад (Унгария)63 завиват човека, който нанесе последния удар при вършитбата, в слама и му слагат кравешка кожа с рогата. В Песниц (в околностите на Дрезден) се нарича Бика. Той трябва да направи сламено чучело и да го сложи пред прозореца на някой съсед, който не е приключил с вършитбата. Например в Хербрехтинген (Тюрингия) на хармана на стопанина, който остане последен да вършее, хвърлят чучело на одърпана стара жена. Хвърлящият вика: „Ето ви я кравата.“ Ако вършачите го хванат, задържат го през нощта и го наказват, като не му дават възможност да участвува в празничната вечеря. В последните няколко обичая отново се натъкваме на смесване на антропоморфния и зооморфния образ на житния дух.

И отново понякога се смята, че житният дух в образа на. бик бива умъртвен при вършитбата. Когато овършеят последния сноп в Оксер се провикват три пъти: „Трепем бика.“ В околностите на Бордо, където касапин коли вол на полето веднага след приключването на жътвата, казват за човека, нанесъл последния удар при вършитбата, „Той утрепа бика“. В Шамбери наричат последния сноп Младия вол и той служи за финал на надбягване, в което вземат участие всички жътвари. Когато нанесат последния удар при вършитбата, там казват: „Бикът е убит“, при което жътварят, ожънал последното жито на нивата, веднага коли истински вол. На вечерята вършачите ядат от месото на вола.

Вече видяхме как младият житен дух, който има за задача да вдъхне на посевите живот през следващата година, се ражда като Житно бебе на ожънатата нива. По същия начин във Вери предполагат, че младият житен дух се ражда на полето в образа на теле, защото когато някой от връзваните няма достатъчно въжета да върже всичкото жито и снопи, той бута настрана останалата пшеница и мучи като крава. Това означава: „Снопът роди теле“. Когато в Пюп де Дом онзи, който връзва снопите, не насмогва на жътваря пред него се казва: „Той (или тя) ражда теле“. При подобни обстоятелства в някои части на Прусия подвикват на жената: „Бикът идва“ и наподобяват мученето на бик. В тези случаи се приема, че жената е Житната крава, или с други думи, старият житен дух, докато въображаемото теле е Житното теле, т.е. младият житен дух. В някои части на Австралия виждат в никнещото жито митично теле (Munkalbchen). което закача децата, защото когато житото се полюлява на вятъра, казват: „Върти се кравата“. Явно, както забелязва Манхард, това теле напролет е същото животно, което смятат за умъртвено при жътвата.

8. Житният дух в образа на кон или кобила

Случва се житният дух да приеме образа на кон или кобила. Когато посевите се навеждат от вятъра, между Калв и Щутгарт казват: „Ей там тича кон“. В Болинген (близо до Радолфцел в Баден) наричат последния сноп Овесения жребец. При приключването на жътвата в Хърфордшър можете да се натъкнете на церемония, наречена „викане на кобилата“. Последното жито на нивата се връзва и застанали на известно разстояние от него, жътварите хвърлят сърповете си. Онзи, който успее да го пререже, „получава наградата сред овации и веселие“. След като вързаното жито е прерязано, жътварите викат три пъти високо: „Намерих я!“ Другите отвръщат три пъти: „Какво намери?“ — „Кобила! Кобила! Кобила!“ — „Чия е тя?“ (Пак три пъти). „На А. Б.“ — три пъти се повтаря името на стопанина. „Къде ще я изпратиш?“ „На В. Г.“ — друг стопанин, който още не е ожънал всичкото си жито. В този обичан житният дух в образа на кобила от стопанството, където всичкото жито е ожънато, се предава в друго, където все още има да се жъне и където, съвсем естествено, може да се предполага, че той ще се приюти. Стопанинът, който последен свърши да жъне и следователно няма на кого да изпрати кобилата, ще трябва да я гледа през цялата зима. Понякога присмехулното предлагане на кобилата на изоставащ съсед се приема не по-малко присмехулно и от самия него. Когато запитали един старец, той обяснил: „Докато вечеряхме, дойде човек с оглавник да я отведе.“ Някъде изпращали истинска кобила, но в стопанството, където правел нежеланото си посещение, ездачът бил посрещан доста грубо.

Идеята за житния дух в образа на кон е запазена много добре в околностите на Лил. Когато жътвар се умори от работа, там казват: „Има конска умора.“ Първият сноп се нарича Кръстът на коня, слага се на хармана върху кръст от чемшир и най-младият кон в стопанството трябва да стъпи, върху него. Жътварите танцуват около последните стебла жито с виковете: „Вижте какво е останало от коня“. Снопът, направен от тези последни стебла, се дава на най-младия кон в околността. Този кон, както отбелязва Манхард, е житният дух за следващата година, Житното конче, което, като яде последното ожънато жито, поема в себе си духа на стария Житен кон, както обикновено старият житен дух намира последно убежище в последния сноп. За човека, който овършава последния сноп, се казва, че „бие коня“.

9. Житният дух в образа на прасе (свиня или нерез)

Последното животинско превъплъщение на житния дух, на което ще се спрем, е прасето (свинята или нерезът). Когато вятърът раздвижи младото жито, в Тюрингия казват: „Нерезът препуска през житото.“ Естонците от о. Йозел64 наричат последния сноп Ръжен нерез, а човекът, на когото се случи, приветствуват с вика: „На гърба ти е Ръженият нерез!“ В отговор той поема песен, в която се моли за изобилие. При приключването на жътвата в Колервинкел, близо до Аусбург, последното жито се срязва стрък по стрък подред от жътварите. Който среже последния, „получава свинята“ и му се присмиват. А в други швабски села казват, че на човека, който е срязал последното жито, „му се е паднала свинята“ или е „получил Ръжената свиня“. В Болинген (близо до Радолфцел в Баден) наричат последния сноп Ръжената или Пшеничената свиня, в зависимост от културата, докато в Рьоренбах (Баден) на онзи, който донесе последния наръч за последния сноп, викат Житната или Ръжената свиня. Във Фридинген (Швабия) вършачът, нанесъл последния удар, наричат свиня — Ечемичена, Пшеничена или друга, в зависимост от засятата култура. В Онстметинген казват Свинята на човека, нанесъл последния удар при вършитбата. Често го омотават в сноп и го влачат с въже по земята. Изобщо в Швабия, който нанесе последния удар с млатилото, се нарича Свинята. Но той може да се освободи от тази незавидна чест, като пробута на някой съсед отличителния си белег — въжето от слама. За това той отива до съответната къща, хвърля въжето вътре и вика: „Ето, донесох ти свинята“. Всички обитатели се втурват след него и ако го хванат, го бият, затварят го за няколко часа в кочината и го заставят да си вземе обратно „свинята“. На много места в Горна Бавария въпросният човек трябва да „носи прасето“ — т.е. сламено чучело на прасе или просто сламени въжета. Отнася го в съседното стопанство, където вършитбата не е приключила и го хвърля на хармана. Ако вършачите го хванат, постъпват доста грубо с него — бият го, начернят или нацапват лицето му, хвърлят го в мръсотии, връзват на гърба му свинята и т.н., а ако свинята им занесе жена — отрязват й косата. На празничната вечеря или обед човекът, който е „носил прасето“, получава една или повече кнедли, направени във формата на прасе. Когато му сервират кнедлите, всички хора на масата викат „гуци-гуци“ — както са свикнали да викат на прасетата. Случва се след вечеря да начернят лицето на човека, който е „носил прасето“, да го сложат в каруца и да го разхождат из селото, а тълпата да го следва и да подвиква „гуци-гуци“, сякаш подвиква на свинете. Понякога, след като го влачат нагоре-надолу из селото, го хвърлят на купището.

Освен всичко житният дух в образа на прасе играе ролята си не само при жътва, но и при сеитба. Когато засяват първия за годината ечемик в Нойаутц (Курландия), стопанката сварява рибица от прасе заедно с опашката. Стопанинът яде от него, отсича опашката и я заравя на нивата. Хората вярват, че тогава класовете на ечемика ще са дълги като опашката на прасето. В този случай прасето е житният дух, чиято оплождаща способност се е настанила преди всичко в опашката. В образа на прасе го заравят в земята при сеитба и в съшия образ се появява отново сред зрялото жито по жътва. Защото, както вече видяхме, при съседите — естонци, последният сноп носи названието Ръжен нерез. В областта Залца, близо до Майнинген, наричат определена кост от прасето „евреина на ветрилото на веялката“. Месото по тази кост се вари на Заговезни, но костта се слага сред пепелта, която съседите разменят като подарък на Месни заговезни (22 февруари), а после я смесват със зърното за посев. Навсякъде в Хесен, Майнинген и други области хората ядат грахова супа със сушени свински ребра на Пепеляна сряда или на Сретение господне. След това събират ребрата и ги окачват из стаята до сеитба, когато ги набождат из засятата нива или ги слагат в торба сред лененото семе. Това се смята за безпогрешно средство против вредители и къртици, а благодарение на това ленът расте висок и здрав.

Но никъде идеята за въплътения в образа на прасе растителен дух не е изразена така ясно, както в скандинавския обичай с Коледния нерез. В Швеция и Дания има коледен обичай да се изпече хляб във формата на нерез. Нарича се Коледен нерез. Често за целта използуват зърното от последния сноп. Коледният нерез стои на масата през цялата Коледа. Нерядко го пазят до сеитбата напролет, когато размесват част от него със семето за посев, а остатъка дават на орача и конете или воловете му в очакване на добра реколта. В този обичай житният дух, присъствуващ в последния сноп, се появява около деня на зимното слънцестоене под формата на нерез, направен от зърното на последния сноп и неговото стимулиращо влияние върху житото проличава от смесването на част от Коледния нерез със семето за посев и даването на част от него на орача и неговия добитък. По същия начин видяхме как Житният вълк се появява отново, когато годината започне да клони към пролетта. По-рано на Коледа са принасяли истински нерез в жертва, а както си личи, и жив човек в качеството му на Коледен нерез. До такива предположения ни навежда един коледен обичай, който все още се спазва в Швеция. Облечен в кожи човек носи в устата си снопче слама така, че подаващите се сламки да изглеждат като мустаците на нереза. Донасят нож и старица с начернено лице се преструва, че го принася в жертва.

На Коледа в някои части на естонския о. Йозел пекат дълга, вирната в двата края погача. Наричат я Коледен нерез и я оставят да стои на масата до Нова година, когато я разпределят сред добитъка. В други части на острова Коледният нерез не е погача, а младо прасенце, родено през март, което домакинята охранва тайно, често без останалите членове в семейството да знаят. На Бъдни вечер скришом заколват прасето, опичат го в пещта и го слагат на масата, застанало на четирите си крака, и то остава там в същото положение няколко дни. В други части на острова пък погачата няма форма и името нерез, но също я пазят до Нова година и тогава разпределят половината от нея между всички двукраки и четирикраки членове на домакинството. Останалата част от погачата пазят до сеитба и сутринта я разпределят на всички хора и животни. Но на други места в Естония изпичат така наречения Коледен нерез от първата ожъната ръж; той има конична форма и на него с помощта на свинска кост или ключ се вдълбава кръст или пък се правят три вдлъбнатини с помощта на тока от колан или парче дървени въглища. Той остава на масата и през празниците до него непрекъснато гори светлина. На Нова година и Богоявление правят една част на трохи и я дават със сол на добитъка преди изгрев. Остатъкът се пази до деня, когато изведат за първи път добитъка на паша. Тогава го слагат в торбата на пастира и вечерта той го разпределя между животните, за да ги запази от магия и беда. По други места Коледният нерез се разпределя между ратаите и добитъка по време на сеитбата на ечемика, за да донесе по-добра реколта.

10. За въплъщаването на житния дух в образа на животно

Толкова за животинските превъплъщения на житния дух, отбелязани в народните обичаи на Северна Европа. Тези обичаи показват ясно светопричастния характер на празничната вечеря на жътварите. Житният дух е въплътен в животно, това животно бива умъртвено, а с месото и кръвта му се причестяват жътварите. Така те изяждат като причастие петела, заека, котката, козела и вола, а прасето се приема като причастие през пролетта. Освен това в замяна на истинското месо на божественото животно правят хляб или кнедли по негов образ и подобие, които жътварите изяждат, а погачите, направени във формата на нерез (Коледен нерез), изяждат напролет орачът и неговият добитък.

На читателя вероятно е направил впечатления пълният паралел между идеята за житния дух в антропоморфен и зооморфен образ. Тук можем накратко да подчертаем този паралел. Когато житото се олюлява от вятъра, казват, че през него минава Житната майка или Житният вълк и т.н. Предполага се, че в последния ожънат или овършан житен. сноп присъствува Житната майка или Житния вълк и т.н. и го правят във формата на жена, на вълк и т.н. Човекът, който ожъне, върже или овършее последния сноп, се нарича Старица или Вълк и т.н., според името, дадено на самия сноп. На някои места направеният във формата на човек, сноп се нарича Девата, Царевичната майка и т.н. Топ се пази от едната до другата жътва, за да осигури нескончаем благодат на житния дух. На други места пазят със същата цел Жътвения петел или пък месото от козела от едната до другата жътва. Както по някои места зърното, взето от Житната майка, се смесва със семето за посев, за да стане реколтата богата, така другаде пазят перата, а в Швеция Коледния нерез до пролетта, когато ги смесват със семето за посев пак със същата цел. Тъй както част от Житната майка или Дева се дава на добитъка по Коледа или на конете при първата оран, така част от Коледния нерез се дава на конете или воловете, впрегнати в ралото през пролетта. Най-сетне смъртта на житния дух се представя с умъртвяването или привидното умъртвяване на неговия антропоморфен или зооморфен представител и поклонниците му се причестяват с действителната плът и кръв на представителя на божеството или с хляб, направен по негово подобие.

Житният дух приема и други форми — лисица, елен, сърна, овца, мечка, магаре, мишка, пъдпъдък, щъркел и каня. На въпроса защо житният дух трябва да се появява в образа на животно, и то в образа на толкова много различни животни, можем да отвърнем, че вероятно за първобитния човек, появата на животно или птица сред житото е била достатъчна да го наведе на мисълта за тайнствената връзка между живото същество и житото, а като си спомним как в прастари времена, преди нивите да бъдат оградени, из тях свободно са се скитали всевъзможни животни, няма какво да се чудим, че житният дух е бил отъждествяван дори с едри животни, като кон и крава, каквито днес не биха могли освен поради някаква много рядка случайност, да се видят из английска житна нива.

Това обяснение се отнася най-вече до много често срещания случай, когато хората приемат, че зооморфното въплъщение на житния дух се крие в последното неожънато жито. Защото обикновено по жътва жътварите прогонват много диви животни — зайци, яребици и т.н., в последната ивица неожънато жито и те побягват оттам, когато тя бъде ожъната. Това е толкова обикновено, че жътварите, пък и други хора често застават около нея, въоръжени с тояги или пушки, и убиват животните, когато те напуснат последното си убежище сред стеблата. А първобитният човек, за когото магическите превъплъщения изглеждат абсолютно достоверни, намира за съвсем естествено прогоненият от своя дом в зрялото жито дух да избяга оттам, приел образа на животното, което жътварите виждат да се втурва, когато последната ивица пада под сърпа на жътваря.

При това положение отъждествяването на житния дух с животното е аналогично с отъждествяването му с минаващ оттам непознат. Като внезапната поява на непознат човек близо до нивата или хармана е достатъчна, за да бъде отъждествен той с житния дух, който бяга от ожънатото или овършано жито, така внезапната поява на животно, излизащо от ожънатото жито, е достатъчна да го отъждестви с побягналия от сринатия си дом житен дух. Дотолкова аналогични са двете отъждествявания, че едва ли бихме могли да ги разграничим, опитвайки се да ги обясним. Онзи, който би потърсил някакво друго, различно от изложеното, принципно обяснение на второто отъждествяване, ще трябва да докаже, че неговата теория обяснява и първото.