Златната клонка

ГЛАВА XVКултът към дъба

По всичко личи, че култът към дъба, или към бога дъб е бил общ за всички европейски народи от арийски произход. Гърците и италийците свързвали това дърво със своя върховен бог Зевс или Юпитер, божеството на небето, дъжда и гръмотевицата. Може би най-старото и положително едно от най-прочутите светилища в Гърция било в Додона, където почитали Зевс като дъб-оракул. Гръмотевичните бури, които, както казват, бушували в Додона по-често, отколкото където и да било другаде в Европа, са направили това място подходящ дом за бога, чийто глас се чувал като шум от листата на дъба и трясък на гръмотевиците. Може би накачените из светилището бронзови гонгове, които при вятър звънели протяжно, били предназначени да наподобят гръмотевицата, чийто грохот и трясък се разнася често из доловете на суровите и голи планини, ограждащи мрачната долина. Както видяхме, свещеният брак на Зевс и Хера, на бога и богинята на дъба, бил празнуван много тържествено от религиозната федерация държави. И на планината Ликеон в Аркадия таченето на Зевс, бога на дъба и дъжда, се проявява ярко в заклинанието за дъжд, което правел неговият жрец, който топял в свещения поток дъбов клон. Гърците ревностно се обръщали към Зевс в качеството му на бог на дъжда с молба за валеж. Това е напълно естествено, защото често, макар и не винаги, той обитавал планините, където се събират облаци и растат дъбове. На Атинския акропол имало статуя на Земята, която се моли на Зевс да дъжд. А при суша атиняните се молели: „Дъжд, дъжд, о, мили Зевсе, на нивите на атиняните и из равнините“.

Зевс бил господар не само на дъжда, но и на гръмотевиците и светкавиците. В Олимпия и другаде го обожавали под прозвището Гръмовержец, а в Атина на градската стена имало свещено огнище на Зевс Гръмовержеца, откъдето лица с жречески функции следели през определени сезони на годината дали няма да проблесне светкавица над планината Парнас. Освен това гърците редовно ограждали поразени от гръм места и ги посвещавали на Спусналия се Зевс или, с други думи, на бога, който е дошъл с блясък от небето. В тези оградени места издигали олтари и на тях принасяли жертви. По някои надписи може да се съди за съществуването на такива места и в Атина.

Логично е да предположим, че след като древните гръцки царе претендирали, че произхождат от Зевс и дори носели неговото име, те са се опитвали да упражняват божествените му функции, като предизвикват гръмотевици и дъжд за доброто на своите поданици и за ужас и объркване на враговете си. Може да се предположи, че в това отношение легендата за Салмоней отразява претенциите на цяла плеяда дребни морски монарси, които в стари времена властвували всеки над своя кантон, в покритите с дъбови гори планини на Гърция. От тях, както и от ирландските крале, се очаквало плодородие за земята и плодовитост за добитъка; а как по-добре биха могли да задоволят тези надежди от това, да играят ролята на своя родственик Зевс, великия бог на дъба, на гръмотевицата и на дъжда? Очевидно те са го олицетворявали, също както италийските царе олицетворявали Юпитер.

В древна Италия всеки дъб бил посветен на Юпитер, италийското съответствие на Зевс, а на Капитолийския хълм в Рим почитали бога не само като божество на дъба, но и на дъжда и гръмотевицата. Като сравнява набожността на хората в стари времена със скептицизма на една епоха, когато никой не смята небето за небе или пък не дава и смокиня за Юпитер, един римски автор разказва, че в стари времена благородните матрони се качвали по Капитолийския хълм боси, с разпуснати коси и чисти помисли да се молят на Юпитер за дъжд. И веднага, както твърди той, започвало да вали из ведро и всички се връщали мокри като удавени плъхове. „Но днес — заявява той — ние вече не сме религиозни и затова нивите изгарят.“

Минавайки от Южна в Централна Европа, все тъй продължаваме да срещаме великия бог на дъба и гръмотевицата сред варварските народи от арийски произход, обитаващи огромните девствени гори. Така например келтските друиди от Галия смятали за най-свещени имела и дъба, върху който той расте, а за място на своите свещени обреди избирали дъбрави, като не изпълнявали нито един от тях без дъбови листа. „Келтите — пише гръцки автор — обожават Зевс, а келтският образ на Зевс е висок дъб.“ Както изглежда, келтските завоеватели, които се настанили в Азия през III век преди нашата ера, пренесли в своя нов дом култа към дъба, защото в сърцето на Мала Азия галатският сенат се събирал на място, което носи чисто келтското име Дринемит, т.е. „свещената дъбрава“ или „храма на дъба“. Нещо повече, някои добри познавачи смятат, че самото име друиди означавало чисто и просто „хора на дъба“.

Култът към свещените горички заемал първо място в религията на древните германци и според Грим дъбът бил вождът на дърветата. По всичко личи, че бил изрично посветен на бога на гръмотевицата Донар или Тунар, равностоен на скандинавския Тор, защото един свещен дъб близо до Гайсмар в Хесен, който Бонифаций отсякъл в VIII век, бил известен сред езичниците под името Юпитеровия дъб (което на старогермански би било Donares eih — „Донаров дъб“. Това, че тевтонският бог на гръмотевицата Донар, Тунар или Тор бил отъждествяван с Юпитер, личи от нашата дума Thursday (четвъртък — бел. пр.), т.е. ден на Тунар, а това е само превод на латинското „dies lovis“ Значи, както за древните гърци и италийци, така и за древните тевтонци богът на дъба бил също бог на гръмотевицата. Освен това го смятали за велика оплождаща сила, която изпраща дъжд и кара земята да дава плод, защото Адам от Бремен ни разказва, че „Тор властвува над въздуха, той е този, който управлява гръмотевицата и светкавицата, вятъра и дъждовете, хубавото време и посевите“. Значи, и в това отношение тевтонският бог на гръмотевицата наподобява своите южни двойници.

И сред славяните дъбът бил свещено дърво на бога на гръмотевицата Перун, двойник на Зевс и Юпитер. Казват, че в Новгород имало статуя на Перун, представен като мъж с гръмотевичен камък в ръка. В негова чест денонощно горял огън от дъбово дърво и ако се случело да угасне, онези, които се грижели за него, плащали с живота си за своята небрежност. Перун, подобно на Зевс и Юпитер, бил върховен бог на своя народ, защото според Прокопий славяните „вярват в бог, който праща светкавиците, единствения господар на всичко, и му принасят волове и всякакви други жертви“.

Главното божество на литовците бил Перкунас и Перкунс — бог на гръмотевицата и светкавицата, и неговата прилика със Зевс и Юпитер често се е изтъквала. Дъбовете били посветени на него и когато християнските мисионери ги изсичали, хората високо протестирали, че унищожават техните горски божества. В чест на Перкунас поддържали непрекъснато огньове от дървото на някакъв вид дъб, а ако такъв огън угаснел, запалвали го отново чрез триене на парчета от свещеното дърво. Хората принасяли на дъбовете жертви за добра реколта, а жените правели същото пред липата, от което можем да заключим, че са смятали дъба за мъжко, а липата — за женско дърво. А по време на суша, когато искали дъжд, те принасяли в дъбовите гори в жертва на бога на гръмотевицата черна юница, черен козел и черен петел. В подобни случаи се събирал много народ от цялата околност, ядели, пиели и призовавали Перкунас. Те обикаляли три пъти около огъня с купа бира, после изливали питието върху пламъците и се молели на бога да изпрати обилен дъжд. Тъй че главният бог на литовците много прилича на Зевс и Юпитер, защото и той бил бог на дъба, на гръмотевицата и дъжда.

Направеният дотук преглед показва, че богът на гръмотевицата и на дъжда е почитан от всички основни клонове на арийската раса в Европа и че той бил върховен бог в техния пантеон.