Златната клонка

1. Царствени и жречески табу

На даден етап от развитието на първобитното общество хората смятали, че царят или жрецът е надарен със свърхестествени сили или е въплъщение на божество. От това следва предположението, че природният закон е до голяма степен в негова власт и затова го държали отговорен за лошо време, компрометирана реколта и други подобни бедствия. Те сякаш са приемали, че както над поданиците и робите царската власт над природата се упражнява с определени волеви актове и хората отдавали сушата, глада, чумата или бурята на небрежността или злонамереността на своя цар и го наказвали с камшик или окови, дори със сваляне и смърт, ако се заинати. Понякога обаче природният закон се смятал донякъде независим от нея, от волята на върховния господар. Ако можем да се изразим така — смятали особата му за динамичен център на Вселената, от който се разпространяват радиално силови линии към всички части на небето и всяко негово движение — ако си обърне главата или вдигне ръка, незабавно засяга и може сериозно да разстрои нещо в природата. Царят е опорна точка на света и най-малката негова простъпка може да смути деликатното равновесие. Затова той и хората около него трябва да са особено предпазливи, а целият му живот да е уреден до най-големи подробности, та нито един негов акт, волен или неволен, да не разстрои или наруши установения природен ред. Микадо, духовният император на Япония, е, или по-скоро беше, типичен пример за тази категория монарси. Той е въплъщение на богинята на слънцето, божеството, което управлява Вселената, боговете и хората. Всяка година боговете идват да му прислужват и прекарват един месец в неговия двор. През този месец, чието име означава „без богове“, никой не ходи в храмовете, защото хората смятат, че боговете са ги напуснали. Поданиците наричат Микадо „видимо или въплътило се божество“, а той самият приема в официалните си прокламации и укази титлата, като твърди, че има власт над всички японски богове. В. официален указ от 646 г. например императорът е наречен „въплътен бог, който управлява Вселената“.

Преди около двеста години са ни оставили следното описание за начина на живот на Микадо:

„И до ден-днешен князете от това семейство и по-специално онези, които седят на престола, се смятат за свети личности и папи по рождение. И за да запазят тези изгодни представи за себе си в съзнанието на своите поданици, те трябва да обръщат необикновено внимание на свещените си особи и да правят неща, които, разглеждани в светлината на обичаите на други народи, ще изглеждат смешни и самонадеяни. Редно е да дадем няколко примера за това. Императорът смята, че противоречи на неговото достойнство и святост да докосва с краката си земята, затова, когато иска да отиде някъде, хората трябва да го носят на раменете си. Още по-малко допуска да покаже свещената си особа на открито; слънцето е недостойно да свети над главата му. На всички части на тялото му приписват такава святост, че той не смее да подстриже косата и брадата си, нито да изреже ноктите си. Но за да не е прекалено мръсен, го почистват нощем, когато спи, защото казват, че каквото се вземе от тялото му, е откраднато и следователно това не накърнява неговата святост или достойнство. В древни времена Микадо бил длъжен всяка сутрин да престоява известно време на престола с императорската корона на главата си, но неподвижен като статуя, без да помръдне ръце и крака, глава или очи, нито пък която и да е друга част от тялото си. Смятали, че по този начин запазва мира и спокойствието в империята си и се бояли, че ако за беда се обърне към някоя част от своите владения, от тази посока приближава война, глад, пожар или друго голямо бедствие, което ще обезлюди страната. Но по-късно установили, че благодарение на своята неподвижност императорската корона може да запази мира в империята и сметнали за добре да освободят от това тежко задължение отдадената на леност и удоволствия императорска особа и сега всяка сутрин слагат короната за няколко часа на престола. Храната, която Микадо поема, трябва да се приготвя всеки път в нови гърнета и да се сервира на масата в нови съдове. Тази посуда е съвсем, чиста и хубава, но е направена от обикновена глина, та без особени разходи да се хвърля или троши, след като веднъж е използувана. Обикновено я трошат от страх да не попадне в ръцете на обикновени хора, твърдо убедени, че ако мирянин си позволи да се храни от свещените съдове, устата и гърлото му ще се възпалят и надуят. Същото зловредно въздействие очакват и от свещените одежди, защото вярват, че ако мирянин ги облече без изричното разрешение или заповед на императора, те ще причиняват подуване и болки по всички части на тялото му.“ В същия смисъл е едно по-ранно описание на Микадо: „Смятало се за позорно падение дори да докосне земята с крака си. И на слънцето и луната не се разрешавало да светят над главата му. Нито един телесен излишък не свалят от него — не подстригват нито косата, нито брадата, нито режат ноктите му. Яденето му се поднася винаги в нови съдове.“

Подобни жреци-царе, или по-скоро богове-царе, откриваме у варварите от Западна Африка, които са по-слабо развити. В Шарк Пойнт, близо до Кейп Падрон в Долна Гвинея, сам в джунглата живее богът-цар Кукулу. Той няма право да докосва жена, нито да напуска къщата си; нещо повече, той не бива да става от стола си и е принуден да спи седнал, защото ако легне, вятърът ще престане да духа и корабоплаването ще спре. Той контролира бурите и изобщо поддържа атмосферата в нормално и уравновесено състояние. Навръх планината Агу в Того живее фетиш или дух на име Багба, който е от голямо значение за околната област. На него приписват властта да дава или отнема дъжда; той е господар на ветровете, включително и на харматана, сухия, горещ вятър, който духа от вътрешността. Жрецът живее в къща, построена на най-високия връх на планината и там държи ветровете, затворени в големи делви. Към него отправят молбите за дъжд; освен това той върши добра търговия с амулети от леопардови зъби и нокти. Но макар властта му да е голяма и той да е действителният господар на страната, правилото на фетиша му забранява да напуска планината и трябва да прекара целия си живот на върха й. Оттам може да слезе само веднъж в годината, за да направи покупките си от пазара, но и тогава няма право да стъпва в колибата на смъртен и трябва още същия ден да се върне на мястото на заточението си. Отделните села управляват назначавани от него и подчинени нему вождове.

В западноафриканското царство Конго имало върховен първожрец на име Читоме или Читомбе, когото негрите смятали за бог на земята и на небето и преди сами да вкусят от новата реколта, му давали първите плодове, защото се страхували, че ако нарушат това правило, ще ги сполетят безброй нещастия. Когато се случело да напусне резиденцията си, за да посети други места под своя власт, през цялото време докато е извън нея, всички женени хора трябвало да спазват пълно полово въздържание, защото се предполагало, че всеки акт на невъздържание ще бъде фатален, за него. Хората вярвали, че ако умре от естествена смърт, светът ще загине, а земята, която единствено той поддържа със своята власт и достойнство, ще бъде незабавно унищожена. По времето, когато дошли испанците, сред полуварварските народи от Новия свят съществували йерархии и теокрации от рода на японската. Върховният първожрец на сапотеките например предлага близка аналогия с Микадо. Могъщ съперник на самия цар, този духовен господар имал абсолютна власт над Йопаал — един от главните градове на царството. Разказват, че се радвал на невъобразимо преклонение. На него гледали като на бог, когото земята не е достойна да крепи, а слънцето — да осветява. Длъжностните лица, които носели носилката му на раменете си, били от най-издигнатите семейства. Той не удостоявал с поглед нищо около себе си и всеки срещнат падал по очи, защото се страхувал, че смъртта може да го настигне дори и защото е видял само сянката му. Жреците на сапотеките и особено върховният жрец били задължени да спазват целомъдрие; но имало обичай „в определени дни от годината, които отбелязвали с гощавки и танци, върховният жрец да се напие. Докато бил в това състояние, когато сякаш не принадлежал нито на небето, нито на земята, му водели една измежду най-красивите девици, посветили се в служба на боговете“. Ако тя родяла син, отглеждали го като чистокръвен принц и най-възрастният син наследявал баща си на трона. Не се съобщава какви точно свръхестествени сили приписвали на първожреца, но по всяка вероятност те съвпадали с тези на Микадо или Читоме.

Явно винаги, когато смятали, както в Япония и Западна Африка, че природният закон и дори самото съществуване на света е свързано с живота на царя или жреца, поданиците му го възприемали не само като източник на безкрайна благодат, но и на безкрайна опасност. От една страна, хората трябвало да са му благодарни за дъжда и слънчевата светлина, които помагат на земята да ражда плодове, за вятъра, който довежда кораби до техните брегове, и дори за земната твърд под краката им. Но от друга, той може и да не даде всичко това. Зависимостта на природата от особата му е толкова голяма, толкова е деликатно равновесието на системата от сили, в чийто център стои той, че дори най-малката негова простъпка ще предизвика трус, който ще разлюлее из основи земята. А ако природата се разтърсва От най-дребния и неволен акт на царя, можем да си представим конвулсиите, които би предизвикала неговата смърт. Както видяхме, хората мислят, че естествената смърт на Читоме води до пълна разруха. Очевидно загрижени за собствената си безопасност, застрашена от някакво негово прибързано действие, а още повече от смъртта му, те изискват от своя цар или жрец да се придържа строго към правилата, които смятали необходими за безопасността му и следователно за оцеляването на народа и света. Мнението, че ранната царска власт била деспотизъм, при който хората живеели единствено за самодържеца, е изцяло неприложимо за разглежданите от нас монархии. При тях самодържецът съществува единствено за своите поданици, животът му е ценен само докато изпълнява присъщото на положението си задължение да управлява природния закон в полза на своя народ. Не успее ли да направи това, грижата, предаността и религиозното преклонение, които са го заобикаляли дотогава, секват и се заменят с омраза и презрение, свалят го най-безславно и трябва да е благодарен, ако успее да отърве кожата си. Днес обожаван, на следващия ден го умъртвяват. Но промяната в поведението на хората не е каприз или непоследователност. Тъкмо напротив, поведението им е напълно логично. Техният цар е и техен бог, той е, или би трябвало да е, техен пазител и ако не ги пази, следва да отстъпи мястото си на друг, който ще го прави. Но докато задоволява очакванията им, нямат граници грижите, които полагат за него, и го заставят да полага за себе си. Такъв цар живее ограден от церемониален етикет, система от забрани и ритуали, чиято цел не е да допринесат за неговото достойнство и още по-малко за неговото удобство, а да го възпрат от постъпки, които, нарушавайки хармонията на природата, биха довели него, народа и Вселената до катастрофа. Ритуалите далеч не му помагат да живее по-добре, а ограничавайки всяко негово действие, ликвидират свободата му и често правят бреме и нещастие живота, който са предназначени да запазят.

За свръхестествено надарените царе на Лоанго разказват, че колкото по-могъщ е един цар, толкова повече табу е принуден да спазва; те ръководят всяко негово действие, как върви и как стои, как се храни и как пие, как спи и как се буди. Наследникът на трона е подложен на ограничения още от пеленаче, а с годините нараства и броят на нещата, които не бива да прави, и церемониите, които трябва да изпълнява, „а в момента, когато се възкачи на престола, той се потопява в океан от ритуали и табу“. Разпръснатите колиби и ямсови ниви на Риаба, столицата на Фернандо По, са разположени в кратера на угаснал вулкан и са заобиколени отвсякъде с тревисти склонове. Тайнственият цар на тази страна живее в най-големите дълбочини на кратера, заобиколен е с харем от четиридесет жени и както казват, е облечен в стари сребърни монети. Гол дивак, той упражнява далеч по-голяма власт над острова от испанския губернатор в Санта Исабел. Сякаш в него се е концентрирал консервативният дух на бубите — както наричат коренното население на острова. Той не е виждал бял човек и според твърдото убеждение на всички буби, види ли го, незабавно ще умре. Не понася вида на морето, нещо повече, твърдят, че не бивало изобщо да го вижда, дори и отдалеч и затова прекарва живота си с оковани крака в бледия сумрак на своята колиба. Той положително не стъпва на плажа, не използува нищо, което произхожда от белите, освен мускета и ножа си, до неговата особа не се докосва европейска тъкан, той не употребява тютюн, ром и дори сол.

Според народите, говорещи на езика еве по Робския бряг, „царят е едновременно и върховен жрец. В това си качество той бил недостъпен за поданиците си, особено в миналото. Само нощем му се разрешавало да напуска жилището си, за да се изкъпе, и т.н. С него можели да разговарят единствено неговият представител (така нареченият «видим цар») и трима избрани старейшини, но при това и те трябвало да сядат на волската кожа с гръб към владетеля. Той не бивало изобщо да вижда европеец или кон, нито пък да гледа към морето и затова не му се позволявало дори за миг да напуска столицата си. В последно време тези правила се пренебрегват.“ И на царя на Дахомей е забранено да вижда морето, а също и на царете от Лоанго и Великата Ардра в Гвинея. За ойо, обитаващи област северозападно от Дахомей, морето е фетиш и заплашва със смърт царя и жреците им, ако посмеят да го погледнат. Хората мислят, че царят на Кайор, в Сенегал, ще умре в срок от една година, ако премине река или вдадено в сушата море. До неотдавна вождовете в земите на машоните не преминавали някои реки, особено Рурикви и Ниадири и в последните години поне един от тези вождове спазвал строго обичая. „Вождът в никакъв случай не преминава сам реката. Ако е абсолютно необходимо да го направи, му връзват очите и с викове и песни го пренасят през нея. Ако я премине със собствените си крака, той ще ослепее, ще умре, или с положителност ще загуби положението си на вожд.“ На някои царе на махафалите и сакалава от Южен Мадагаскар например е забранено да плават по море или да преминават някои реки. Сакалава смятат вожда си свещен, но „го подлагат на множество ограничения, които определят поведението му както на китайския император. Той не може нищо да предприеме, ако гадателите не са обявили предзнаменованията за благоприятни, не може да яде топла храна, в определени дни не бива да напуска колибата си и т.н.“. Според някои планински племена в Асам главатарят и жена му трябва да спазват множество табу по отношение на храната — например не бива да ядат биволско, свинско, кучешко, пилешко месо и домати. Главатарят трябва да е целомъдрен, да има само една жена и да се отделя от нея в навечерието на обо — общоплеменно отбелязване на табу. При една група племена на главатаря е забранено да се храни в чуждо село, да произнася оскърбителни думи, независимо от предизвикателството. Очевидно хората си представят, че ако главатарят наруши някое от тези табу, това би донесло нещастие на цялото село.

Древните ирландски крале, както и кралете на четирите провинции Ленстър, Мънстър, Конът и Ълстър също били подложени на някои странни забрани или табу. Смятало се, че тяхното собствено благополучие и благополучието на страната зависят от това, дали ги спазват или не. Така например, когато се намирал в Тара, старата столица на Ерин, кралят трябвало да е станал от леглото си преди изгрев слънце. В сряда му било забранено да слиза от коня си в Мах Брей, да пресича Ма Кулин след залез, да подканя коня си, когато язди през Фан Хомеър, да пътува с кораб в понеделника след Първи май, а във вторника след Всички светци да преминава с армията си през Ат Махни. В сряда кралят на Ленстър не можел да обикаля Туат Лихейн по посока, обратна на часовата стрелка, да спи между Дотеър (Додър) и Дувлин (Дъблин) с наведена на една страна глава, да лагерува в продължение на девет дни в равнината Куалан, да пътува по дувлинския път в понеделник, да язди кон с изцапани в черно копита през Мах Мейстийн. Кралят на Мънстър не бивало да празнува на Лох Лийн от понеделник до понеделник, да пирува нощем в началото на жътвата пред Гойм, в Лийтраха, да не лагерува в продължение на девет дни при Щур и да не урежда среща на границата при Гавран. Кралят на Конът не можел да сключва договор, свързан с древния му дворец Круахан, след като е постигнал мир на Всички светци, да ходи облечен в шарена дреха, възседнал шарен сив кон в степта на Дал Хейс, да ходи на женски събор в Шейхис, да сяда през лятото на погребалните могили на жената на Мейн, да се надбягва между два стълба при Ат Галта с ездач на сив едноок кон. На краля на Ълстър било забранено да посещава конския панаир при Рат Лайн, придружен от младежите на Дал Арал, да слуша след залез слънце плясъка на ятата птици при Лин Салейх, да празнува празника на бика на Деър мик Деър, да ходи в Мах Кова през месец май и да пие от водата на Боу Немхид, когато е тъмно. Хората смятали, че ако ирландските крале следват строго тези и много други обичаи, които налагала практиката от незапомнени времена, те никога няма да са без късмет или нещастни и ще живеят до деветдесет години, без да изпитат старческа немощ, през тяхното царуване няма да има епидемии и да измрат много хора, сезоните ще са благоприятни и земята ще даде обилен плод, а ако изоставят древните обичаи, страната ще бъде сполетяна от чума, глад и лошо време.

Египетските фараони също били почитани като божества и ежедневието им било уредено до най-малката подробност от точни и твърдо установени правила. „Животът на египетските фараони — пише Диодор — не бил като на други монарси, които нямат отговорности и могат да правят каквото поискат, тъкмо напротив, за тях всичко било определено от закон — не само официалните им задължения, но и подробностите от всекидневието. Били определени часовете на деня и нощта, в които фараонът трябва да прави каквото му е предписано, а не каквото си ще… Защото точно били посочени не само времето, когато трябва да е зает с държавни дела и да съди, но и часовете, в които трябва да се разхожда и да се къпе, да спи с жена си и накратко казано, било уточнено изпълнението на всеки негов жизнен акт. Обичаят налагал лека храна; разрешавало му се да яде само телешко и гъше месо и да пие само определеното количество вино.“ Но имаме основание да смятаме, че тези правила били спазвани не от древните фараони, а от жреците-царе, които управлявали в Тива и Етиопия в края на дванадесетата династия.

Пряк пример за правилата на живот, налагани на жреците, виждаме в лицето на римския Фламен Диалис, когото схващали като живия образ на Юпитер, или човешко въплъщение на небесния дух. Между другото ограниченията предвиждали: Фламен Диалис не бивало да язди, дори да се докосва до кон, да вижда въоръжена войска, да носи пръстен, който не е счупен, да има изобщо възел по облеклото си; от неговата къща не можело да се изнася друго освен свещения огън; нямал право да се докосва или дори да споменава за коза, куче, сурово месо, фасул и бръшлян; не бивало да минава под лоза; краката на леглото му трябвало да са намазани с кал; можел да го подстригва само свободен човек и то с бронзов нож, а след като се изрежат косата и ноктите му, трябвало да се заровят под дърво, което носи щастие; той не бивало да докосва мъртво тяло, нито да ходи на място, където е изгорен труп; не бивало да вижда човек, който работи на свят ден, да се съблича на открито; ако в къщата му заведат вързан пленник, трябвало да го отвържат и въжетата да се изтеглят през дупка на покрива и оттам да бъдат спуснати на улицата. Жена му Фламеника спазвала почти същите правила и допълнително свои собствени. Не трябвало да слиза по повече от три от така наречените гръцки стъпала; на определен празник не бивало да си реше косите; кожата на обувките й не бивало да е взета от умряло от естествена смърт животно, а само от заклано или принесено в жертва. Ако чуела гръмотевица, оставала табу, докато не принесе изкупителна жертва.

Народността гребо в Сиера Леоне има първожрец, който носи титлата Бодио, и някои го сравняват, малко неубедително, с върховния жрец на евреите. Назначават го по повелята на оракул. При встъпването му в длъжност го миропомазват със сложна церемония. На глезена му слагат гривна като знак за неговия сан, а касата на вратата на къщата му напръскват с кръвта на жертвена коза. Той отговаря за обществените талисмани и идоли, които храни с ориз и масло при всяко новолуние и от името на града принася жертви на мъртвите и на демоните. Формално властта му е много голяма, но на практика е съвсем ограничена, защото не смее да не зачита общественото мнение и отговаря, дори с живота си, за всяка беда, която сполети страната. От него се очаква да накара земята да роди богат плод, хората да са здрави, войната да е прогонена надалеч, а магията да не действува. Животът му е строго канализиран от определени ограничения или табу. Например той не може да спи другаде освен в официалната си резиденция, наречена във връзка с миропомазването му при церемонията по встъпване в длъжност „миропомазаната къща“. Той не бива да пие вода на път. Не бива да се храни, когато в града има труп, погребват го в потайна доба и за погребението му трябва да са чули малко хора, а когато оповестят смъртта му, никой не бива да скърби по него. Ако е станал жертва на изпитанието с отрова, като е пил отвара от кората на растението Sassywood, трябва да го заровят под течаща вода.

При народността тода в Южна Индия светият мандраджия, който играе ролята на жрец на свещената мандра, е предмет на най-различни тягостни и непосилни ограничения през цялото време, докато заема тази длъжност, а това може да означава много години. Например трябва да живее в свещената мандра и няма право да посещава дома си или обикновено село. Трябва да спазва обет за безбрачие, а ако е женен, да напусне жена си. Обикновен човек няма в никакъв случай правото да докосва свещения мандраджия или свещената мандра, защото подобно докосване би осквернило неговата светост до такава степен, че той ще трябва да се откаже от длъжността си. На обикновен човек е разрешено да се доближи до мандраджията само в два дни от седмицата — понеделник и четвъртък, а през останалите дни, ако има някаква работа с него, трябва да стои отдалечен (някои твърдят на около половин километър) и да крещи каквото има да казва от такова разстояние. Освен това, докато заема тази длъжност, свещеният мандраджия никога не се подстригва, нито си реже ноктите, не преминава река по мост, а я прегазва през брод, и то през определени бродове; ако умре човек от неговия род, не присъствува на погребалните церемонии, освен ако преди това не си подаде оставката и не слезе от възвишеното си положение на мандраджия до това на обикновен човек. Има сведения, че в стари времена трябвало да предава своя печат, или по-скоро гюмовете си, винаги, когато се помине човек от неговия род. Но тези тежки ограничения се налагат в пълен размер само на мандраджия от най-висока категория.

2. Отделяне на духовната от гражданската власт

Тягостните обичаи, свързани с царския или жреческия сан, довели до своя естествен резултат. Хората отказвали да приемат длъжността и поради това тя оставала вакантна или, като я приемали, се огъвали под нейното бреме и се превръщали в бездушни същества, в отшелници, от чиито неподатливи пръсти юздите на властта лесно се изплъзвали и попадали в по-здравите ръце на хора, които често се задоволявали да упражняват действителната върховна власт, без да носят съответната титла. В някои страни тази пукнатина се задълбочила до пълно и трайно отделяне на духовната от светската власт, като старата династия запазвала религиозните си функции, а гражданската власт Преминавала в ръцете на по-млад и по-енергичен род.

Ето някои примери. В предишните глави видяхме как в Камбоджа често се налагало да търсят нежелаещите наследници и да ги принудят да поемат владението си над огъня и водата, а на о. Севидж приключили с монархията, защото се стигнало дотам да не могат никого да убедят да поеме опасното достойнство. Когато царят умре, в някои части на Африка се събира таен семеен съвет да определи неговия приемник. Избраника хващат внезапно, връзват го, хвърлят го в къщата-фетиш и го държат там, докато се съгласи да приеме короната. Понякога приемникът намира средства да отклони честта, която искат да му натрапят. Разказват за един свиреп вожд, който ходел винаги въоръжен, решен да се противопостави със сила на всеки опит да го поставят на трона. Дивите тими от Сиера Леоне избират царя си, но си запазват правото да го набият в навечерието на коронацията. Те се възползуват от конституционното си право с такова чистосърдечно усърдие, че се случва нещастният монарх да не доживее дълго след възкачването си на престола. Затова, когато най-изтъкнатите вождове имат на някого зъб и искат да се отърват от него, избират го за цар. Едно време имало обичай, преди да обявят някого за цар на Сиера Леоне, да го оковат и здравата да го наложат. После му сваляли веригите, на гърба му слагали царската мантия и той получавал в ръцете си символа на царско достойнство, който бил брадвата на палача. Затова не се изненадваме, когато четем, че в Сиера Леоне, където имало такива обичаи „освен при мандинго и сузи, малко са царете, родени в страните, които управляват. Толкова различни са техните представи от нашите, че много малко хора се стремят към тази чест, а съперничеството е почти непознато.“

По всичко личи, че японските Микадо отрано са прехвърлили почестите и тежестите на върховната власт на своите невръстни деца и издигането на тайкуните35, които дълго били гражданските владетели на страната, се свързва с абдикацията на някакъв Микадо в полза на своя тригодишен син. Върховната власт била отнета от узурпатор, каузата на Микадо защитил Йоритомо, човек, силен по дух и поведение, който свалил узурпатора и върнал на Микадо сянката, запазвайки за себе си същинската власт. Той завещал на потомците си спечеленото достойнство и по този начин станал основател на династията на тайкуните. До втората половина на XVI век тайкуните били енергични и действени управници, но ги сполетяла участта на Микадо. Оплетени в същата несломима мрежа от обичаи и закони, те се изродили в обикновени марионетки, които рядко напускали палатите си, заети в неспирна поредица от празни церемонии, а с държавните дела се занимавал държавен съвет. Тонкинската монархия се развила по същия начин. Царят живеел подобно на предшествениците си, изнежен и мързелив, и бил пропъден от трона от амбициозен авантюрист на име Мак, който се издигнал от рибар до Велик мандарин. Но Тринг, братът на царя, свалил узурпатора и върнал царя на власт, запазвайки за себе си и своите потомци поста главнокомандуващ всички въоръжени сили. От този момент нататък царете, макар и облечени със силата и разкоша на върховната власт, престанали да управляват. Те живеели уединени в своите палати, а цялата действителна политическа власт се упражнявала от потомствените пълководци.

На полинезийския остров Мангая религиозната и гражданската власт се намирала в различни ръце, духовните функции се изпълнявали от царска династия, докато гражданската власт поверявали от време на време на победил във война вожд, но той получавал инвеститурата си от царя. По същия начин на архипелага Тонга освен граждански цар, чието право върху престола било отчасти потомствено и отчасти зависело от славата му на воин и броя на бойците му, имало и велик свещен вожд, който произхождал от един от главните богове и затова стоял по-високо от царя и останалите вождове. На ежегодна тържествена церемония му връчвали първите плодове на земята и хората вярвали, че ако не му ги дадат, върху тях ще се стовари по най-страшен начин гневът на боговете. Когато говорели с него, използували специални форми, каквито не употребявали за други, а докоснел ли нещо, то ставало свещено или табу. Срещнел ли го царят, той трябвало да седне на земята в знак на почит, докато негово светейшество отмине. Но макар че благодарение на своя божествен произход се радвала на най-голямо преклонение, тази свещена особа нямала никаква политическа власт и всяка нейна намеса в държавните дела криела риска да бъде отхвърлена от царя, комуто принадлежала действителната власт и който в крайна сметка успял да се освободи от своя духовен съперник.

В някои части на Западна Африка господствуват редом религиозен и граждански цар, но в същност фетишът е върховният господар. Той управлява климата и може да сложи на всичко край. Постави ли на земята червения си жезъл, никой не бива да върви в съответната посока. Разделянето на властта на духовна и светска се среща навсякъде, където е останала незасегната същинската негърска култура, но там, където негърското устройство на обществото е разрушено, както в Дахомей и Ашанти, има тенденция двете форми на власт да се слеят в един-единствен цар.

В някои части на о. Тимор (Малайския архипелаг) срещаме разделение на властта, подобно на описаното в Западна Африка. Някои от тиморските племена признават двама раджи — обикновен, граждански раджа, който управлява народа, и раджа-фетиш или табу, на когото е възложено да управлява всичко, свързано със земята и нейните плодове. Последният има право да обявява всяко нещо за табу; трябва да търсят неговото разрешение, преди да започнат да обработват нови земи, и той трябва да изпълни определени задължителни церемонии, когато започват да отглеждат посевите. Ако ги заплашва суша или болести, го призовават да ги спаси. Макар че стои по-долу от гражданския раджа, той упражнява съдбовно влияние върху хода на събитията, защото мирският му колега е задължен да се съветва с него по всички важни въпроси. На някои съседни острови, като например Роти и Източен Флорес, признават духовен властелин от същия тип, известен под различни туземни имена и всички те означават „господар на земята“. По същия начин в Макео, район в Британска Нова Гвинея, има двама вождове. Според своите семейства хората са разделени на две групи и всяка група има вожд. Единият е военният, а другият вождът-табу. Властта на последния е наследствена; негово задължение е да налага табу на определена реколта, т.е. винаги, когато сметне за желателно, забранява употребата например на кокосови орехи или орехи арека. В неговия сан различаваме белезите на жреческа династия, но сега засега функциите му са повече магически, отколкото религиозни, свързани по-скоро с осигуряването на реколтата, отколкото с умилостивяването на по-висшите сили.