Златната клонка

1. Боговете са смъртни

Човекът е създал боговете по свой образ и подобие и бидейки сам смъртен, той естествено е предполагал, че същата печална съдба очаква и неговите създания. Гренландците например вярвали, че вятърът може да убие най-могъщия им бог и той непременно ще умре, ако докосне куче. Когато чули проповедите за християнския бог, те казали, че трябва да е наистина много велик. Отговаряйки на въпросите на полковник Додж, един северноамерикански индианец заявил, че светът е направен от Великия дух. Запитан кой Велик дух има пред вид, добрия или лошия, той отвърнал: „Нито един от двамата. Великият дух, който е създал света, отдавна е умрял. Той не би могъл да живее толкова дълго.“ Хората от едно племе на Филипините обяснили на испанските завоеватели, че гробът на Създателя бил на връх Кабунан. Хейци-ейбиб, бог или свят герой на хотентотите умирал и се възраждал няколко пъти. Гробовете му ще срещнете обикновено в тесни дефилета между планините. Когато хотентотите минават покрай някой от тях, хвърлят камък за късмет и промърморват „Дай ни много добитък.“ До началото на нашата ера на посетителите на Крит показвали гроба на Зевс, върховния бог на гърците. Тялото на Дионис било погребано в Делфи до златната статуя на Аполон и гробницата му носела надписа: „Тук лежи мъртъв Дионис, син на Семела“. Според един вариант сам Аполон бил погребан в Делфи и Питагор изсякъл на гробницата му надпис, в който се разказвало как богът бил убит от питона и погребан под триножника.

И великите богове на Египет не били избавени от общата участ. И те остарявали и умирали. Но по-късно, когато открили изкуството да балсамират и то дало на душите на мъртвите нов живот, защото запазвало телата им от разложение за неопределено време, осигурили на божествата възможността да се ползуват от облагите на едно откритие, което предполагало известна надежда за безсмъртие на богове и хора. И всяка провинция се сдобила с гробница и мумия на своя мъртъв бог. Мумията на Озирис можела да се види в Мендес; Тинис се гордеел с мумията на Анхури; а Хелиопол — че притежава мумията на Атум. Върховните богове на вавилонците се явявали на почитателите си само в сънища и видения, но за тях смятали, че имат тела с човешка форма, че притежават човешки страсти и човешка съдба и също като хората се раждат на този свят, любят, бият се и умират.

2. Умъртвяване на царете, когато силите ги напуснат

Върховните богове, които живеят далеч от неспокойния и трескав земен живот, в края на краищата умират; следователно не може да се очаква от бога, настанен в крехката черупка на плътта, да избегне същата съдба (макар да има съобщения за африкански царе, които си въобразявали, че са безсмъртни по силата на своите вълшебства). И така, както вече видяхме, примитивните народи понякога вярват, че сигурността им, дори сигурността на света, е свързана с живота на някого от тези богочовеци или човешки въплъщения на божеството. Следователно съвсем естествено от грижа за света те полагат големи грижи за неговия живот. Но никакви грижи и предпазни мерки не могат да попречат богочовекът да остарее, да отпадне и най-сетне да умре. Обожателите му трябва да се съобразяват с тази печална необходимост и да се справят с нея колкото се може по-добре. Опасността е ужасна, защото представете си какви катастрофални последици могат да се очакват от постепенното отслабване на неговите сили и окончателното им изчезване при смъртта, след като естествените закони зависят от богочовека? Има един-едничък начин да се избягнат тези опасности. Човекът-бог трябва да бъде убит веднага след първите симптоми, че силите му отпадат и душата му да се пренесе в здрав приемник, преди да е сериозно увредена от предстоящото разложение. За първобитния човек е съвсем очевидно какви предимства има, ако убие човека-бог вместо да го остави да умре от старост и болест. Защото в случай че богочовекът умре, както я наричаме, от естествена смърт, това според него означава, че душата му е напуснала доброволно тялото и не иска да се върне повече в него, или по-скоро са я измъкнали оттам или най-малкото е задържана при скитанията си от демон или вълшебник. Във всеки от тези случаи душата на човека-бог е загубена за обожателите му, а заедно с нея са поставени под заплаха благоденствието, дори самото им съществуване. Дори да успеят да уредят нещата така, че да уловят душата на умиращия бог, когато напуска устните или ноздрите му, и да я прехвърлят в негов наследник, резултатът няма да е кой знае какъв, защото умирайки от болест, душата ще напусне тялото крайно отслабнала, изтощена и немощна и в което и тяло да се пренесе, ще продължава да влачи жалко съществувание. А ако го умъртвят, обожателите му биха могли преди всичко със сигурност на хванат душата, като тръгне да бяга, и да я прехвърлят в подходящ приемник; на второ място, като го умъртвят, преди да са отслабнали естествените му сили, ще попречат на света да изпадне в разруха заедно с разрухата на човека-бог. Така, убивайки човека-бог и прехвърляйки душата му в тялото на жизнен приемник, докато тя е все още в разцвета на силите си, те изпълняват всички изисквания.

На мистичните владетели на Огъня и Водата в Камбоджа не дават възможност да умрат от естествена смърт. Когато някой от тях е сериозно болен и старейшините смятат, че няма да се възстанови, го убиват с нож. Както видяхме, конгоанците вярват, че ако техният първожрец Читоме умре от естествена смърт, светът ще загине, а земята, която единствен той поддържа със силата и достойнството си, незабавно ще бъде унищожена. Затова, когато се разболее и има вероятност да. умре, човекът, определен за приемник, влиза в къщата му с въже или тояга и го удушава или пребива до смърт. Етиопските царе от Мерое били почитани като богове; но когато жреците решели, изпращали вестител на царя и му нареждали да умре, като твърдели, че така им внушил оракул на боговете. До времето на Ергамен, съвременник на египетския владетел Птоломей II, царете винаги се подчинявали на заповедта. Ергамен, получил образованието си в Гърция и освободен от властта на суеверието, си позволил обаче да пренебрегне заповедта на жреците, нахлул о отряд войници в Златния храм и ги изклал.

Имаме основание да смятаме, че подобни обичаи са просъществували в тази част на Африка до ново време. У някои племена от народността фазокл царят трябвало да раздава всеки ден правосъдие под определено дърво. Ако поради болест или друга причина не бил в състояние да изпълни задълженията си в продължение на три пълни дни, го обесвали на дървото; в примката вплитали две остриета по такъв начин, че когато тя се затегне от тежестта на царското тяло, те да му прережат гърлото.

У шилуките от Бели Нил доскоро имало обичай, а не се знае дали наистина е умрял или е само латентен, да убиват божествените си царе при първите признаци на слабост или старост; в последните години той е грижливо проучен от д-р С. Дж. Селигмън. По всичко личи, че почитта, изпитвана от шилуките към техния цар, произтича главно от убеждението, че той е превъплъщение на духа Няканг, полубогът-герой, който основал династията и заселил племето на сегашната му територия. Основен принцип на вярата при шилуките е, че духът на божествения или полубожествения Няканг е въплътен в царя на власт и той съответно е надарен в известна степен с божествен характер. Но макар шилуките да почитат във висша, дори религиозна степен своите царе и да вземат всички необходими предпазни мерки да не ги сполети случайна смърт, те са убедени, че царят не бива да се разболее или да грохне от старост, защото с намаляването на жизнените му сили, добитъкът ще се поболее и няма да дава приплод, посевите ще изгният на полето, а хората, сполетени от болести, масово ще измират. За да не се струпат на главите им такива бедствия, шилуките имали обичай да убиват царете си винаги, когато проявят признаци на лошо здраве или загуба на силите. Един от фаталните симптоми на разруха се смятала неспособността на царя да задоволи половите желания на жените си, а той имал много жени, разселени в множество къщи във Фашода. Появяла ли се тази злокобна слабост, жените докладвали за нея на вождовете, а те, както е известно сред народа, давали му да разбере за предстоящата гибел, като просвали бял плат върху лицето и коленете му, докато дремел в следобедната горещина. Смъртната присъда привеждали в изпълнение скоро след това. За целта построявали специална колиба: въвеждали в нея царя, той лягал и слагал главата си в скута на девойка за женене, после зазиждали вратата на колибата и оставяли двойката без храна, вода или огън да умре от глад и задушаване. Такъв бил старият обичай, но го премахнали преди около пет поколения заради страшните мъки на един от загиналите по този начин царе. Казват, че вождовете съобщавали на царя съдбата му, а след това го удушавали в специално построена за целта колиба.

От проучванията на д-р Селигмън излиза, че шилукските царе подлежат на церемониално умъртвяване не само при първите признаци на физическа разруха, но и когато са все още в пълното си здраве и сила, те могат да бъдат нападнати по всяко време и трябва да защитят короната си в смъртен двубой със съперника. Според разпространената сред шилуките традиция всеки син на господствуващ цар има право да се бие с него и ако успее да го убие, да заеме трона му. Като се има пред вид, че всеки цар имал голям харем и много синове, във всеки момент вероятно е имало значителен брой възможни кандидати за трона и управляващият монарх трябвало, така да се каже, да носи живота си в ръка. Но можели да го нападат с някаква вероятност за успех само нощем, защото през деня царят се заобикалял с приятели и телохранители и претендентът за трона трудно можел да се надява, че ще си пробие път през тях, да нанесе своя удар. Други били нещата нощем. Тогава освобождавали пазачите и царят оставал сам с любимите си жени в своите покои и около него нямало мъже, които да го защитят, с изключение на няколко пастири, чиито колиби се издигали малко по-настрана. Той, както твърдят, ги прекарвал в неспирно бдение, обикалял колибите си в пълно въоръжение, надничал в най-тъмните сенки или пък сам стоял като войник на своя пост, безмълвен и напрегнат в някой тъмен ъгъл. Когато най-сетне се появял негов съперник, боят се водел в мрачно мълчание, нарушавано само от ударите на копия и щитове, защото за царя било въпрос на чест да не вика пастирите си на помощ.

Също както Няканг, техният основател, всеки от шилукските царе е почитан след смъртта си в издигнато над гроба му светилище, а царят винаги бива погребван в родното си село. Царската гробница-светилище наподобява светилището на Няканг и се състои от няколко заобиколени с ограда колиби, едната от които е направена над самия гроб, а в другите живеят пазителите на светилището. В същност светилището на Няканг и светилищата на царете трудно се различават и религиозните ритуали, изпълнявани в тях, били идентични по форма с изключение на някои подробности. Различията се дължали, както си личи, на далеч по-голямата святост, приписвана на светилищата на Няканг. За гробовете-светилища на царете се грижат определени стари мъже и жени, които съответствуват на пазителите на светилищата на Няканг. Обикновено това са вдовици или стари слуги на покойния цар, а когато те умрат, мястото им заемат потомците им. Освен това на царските гробове-светилища се посвещава добитък и в тях се правят жертвоприношения също както в светилището на Няканг.

Общо взето, основният елемент в религията на шилуките е почитта, която отдават на своите покойни или живи свещени или божествени царе. Вярват, че ги оживява божествен дух, който се предава до ден-днешен на потомците от полумитичния, но по всяка вероятност действително съществувал основател на династията. Приемайки своите царе за въплътени божества, от които косвено зависи благоденствието на хората, на добитъка и на посевите, шилуките естествено им отдават най-голяма почит и ги заобикалят с големи грижи и колкото и странно да ни изглежда, обичаят да убиват божествените царе веднага след като проявят признаци на лошо здраве или слабост, се корени пряко в дълбоката почит към тях и грижата да ги запазят, или по-скоро да запазят божествения дух, който ги одушевява, във възможно най-добро състояние. Ще отидем по-далеч: практикуваното цареубийство е най-доброто доказателство, което те биха могли да дадат за огромната си почит към своите царе. Защото, както видяхме, те вярват, че животът или духът на царя е индуктивно свързан с благоденствието на цялата страна и ако той се разболее или грохне, добитъкът ще се поболее и ще престане да се множи, посевите ще изгният на полето и хората ще загинат от масова болест. Следователно те смятат, че единственият начин да избягнат тези бедствия е да убият царя, докато все още е здрав и читав, и божественият дух, който е наследил от предшествениците си, да премине от него в неговия приемник, докато все още е енергичен и незасегнат от болест или старост. Многозначителен в тази връзка е конкретният симптом, който слагал печата на смъртната присъда върху царя; когато той вече не можел да задоволява половите желания на многото си жени, или с други думи, когато престане отчасти или напълно да е в състояние да продължава своя род, е време да умре и да отстъпи място на по-жизнен приемник. Заедно с другите причини, на които отдават умъртвяването на царя, това идва да покаже, че според шилуките плодовитостта на хората, на добитъка и на посевите зависи индуктивно от оплождащата способност на царя и затова пълната загуба на тази способност повлича със себе си съответна загуба у хората, животните и растенията и по такъв начин води не след дълго до пълното загиване на всякакъв живот, бил той човешки, животински или растителен. Нищо странно, че при такава заплаха шилуките внимават много да не допуснат царят им да умре от естествена смърт, от болест или старост. Характерно за отношението им към смъртта на царете е, че те не говорят за нея като за смърт. Те не казват „царят умря“, а просто „отиде си“, както говорят и за божествените предшественици Няканг и Даг, първите двама царе от династията, за които се знае, че не са умрели, а са изчезнали. Съществуването на сходни легенди за тайнственото изчезване на царе в други земи, например в Рим и Уганда, показва съществуването на подобен обичай, за да ги запазят живи.

В общи линии теорията и практиката на божествените царе на шилуките е много близка до теорията и практиката на жреците от Неми, на Горските царе, ако е вярно моето схващане за тях. И в двата случая имаме божествени царе, от чийто живот зависи плодовитостта на хората, на добитъка и растителността. Те са били умъртвявани в единоборство или по друг начин, за да се предаде на приемниците им напълно жизнен, незасегнат от слабост или разруха, от болест или старост божественият им дух, защото според убеждението на съплеменниците такова израждане на царя би породило съответно израждане на хората, добитъка и посевите. По-нататък ще се спрем върху някои подробности от обичая да се умъртвяват божествените царе и по-специално как пренасят божествените им души в приемниците им. Междувременно ще дадем други примери за разпространението на този обичай.

Динка са групи независими племена в долината на Бели Нил. Те са предимно пастири, отдадени страстно на грижата за многобройните си стада добитък, макар да имат също овце и кози, а жените да отглеждат по малко просо и сусам. Техните посеви и най-вече пасищата им зависят в огромна степен от редовните валежи. Естествено е при това положение по време на продължителна засуха те да се изправят пред големи затруднения. Следователно и до ден-днешен при тях дъждоносецът е много важна личност. В същност вождовете или шейховете, както ги наричат пътешествениците, са действителни или потенциални дъждоносци на племето или на общността. Хората вярват, че всеки от тях носи в себе си духа на велик дъждоносец и този дух е достигнал до него, след като е обладавал поредица от дъждоносци; благодарение на своите способности, постигащият успехи дъждоносец се радва на много голяма власт и с него се съветват по всички важни въпроси. Но въпреки, или по-скоро поради огромната почит, на която се радва, дъждоносецът на динка не може да умре от естествена смърт, от болест или от старост, защото случи ли се такова нежелано събитие, племето ще страда от болести и глад и стадата няма да дадат приплод. Затова почувствува ли се стар и грохнал, дъждоносецът казва на децата си, че иска да умре. Агар динка например изкопават голям гроб и дъждоносецът ляга в него, заобиколен от приятели и роднини. От време на време проговаря на хората и напомня историята на племето, как ги е управлявал и съветвал и им дава напътствия как да постъпват в бъдеще. После, когато вече е привършил своите поучения, им нарежда да го покрият. Те хвърлят върху него пръст, както си лежи в гроба, и той скоро се задушава. Изглежда, че навсякъде у динка краят на почетната кариера на дъждоносеца е такъв, с дребни вариации. Хор-адар динките разказали на д-р Селингмън, че след като изкопаят гроба на дъждоносеца, те го удушат в къщата му. Бащата и чичото на един от осведомителите на д-р Селингмън били дъждоносци и двамата умъртвени по най-редовен и общоприет начин. Дори и ако е съвсем млад, дъждоносецът трябва да бъде умъртвен, когато има вероятност да умре от болест. Освен това вземат всички предпазни мерки да не допуснат дъждоносецът да умре от случайна смърт, защото подобен край, макар и съвсем не така опасен, какъвто е смъртта от болест или старост, положително ще повлече след себе си болести за племето. Както се предполага, веднага след умъртвяването на дъждоносеца неговият скъпоценен дух преминава в подходящ приемник — негов син или друг близък роднина.

До неотдавна в централноафриканското царство Баньоро обичаят изисквал, веднага след като царят заболее сериозно или започне да се поддава на възрастта, да се самоубие, защото според едно старо пророчество, ако някога царят умре от естествена смърт, династията ще загуби трона. Той се самоубивал, като изпивал до дъно чаша с отрова. Ако се поколебаел, или бил прекалено болен, за да поиска отрова, дълг на жена му било да му я даде. Когато царят на кибанга, по горното течение на Конго, давал признаци, че приближава към своя край, знахарите слагали около врата му въже и Постепенно го затягали, докато умре. Ако наранели царя на гинджиро във война, другарите му го умъртвявали, а ако не успеели, с това се заемали роднините му, колкото и жално да ги молел за милост. Твърдели, че постъпват така, за да не умре в ръцете на неприятелите си. Джуките са езическо племе, заселено по поречието на Бенуе, голям приток на Нигер. В тяхната страна град Гатри се управлява от цар, когото първенците на града избират по следния начин. Когато по мнението на големците царят е управлявал прекалено дълго, те дават да се разбере, „че царят е болен“ — формула, която, както всички разбират, означава, че се готвят да го умъртвят, макар това намерение никога да не се уточнява повече. После решават кой ще е следващият цар. На съвещание влиятелните хора обсъждат колко време ще управлява; до решението стигат, като всеки от участниците хвърля на земята по една малка клечка за всяка година, колкото години смята, че трябва да управлява царят. После съобщават на царя и се подготвя голямо угощение, на което той се напива с направена от индийско просо бира. След това го пробождат с копие и избраникът става цар. Така всеки джука знае, че няма още много години да живее, защото му е добре известна съдбата на неговия предшественик. Но това сякаш не плаши кандидатите. Разказват, че същият обичай, да се умъртвява царят, съществувал не само в Гатри, но и в Куонде и Укари. В трите царства на хауса — Гобир, Кацина и Даура (Северна Нигерия), веднага след като царят даде признаци, че се разболява или започва да губи сили, явява се официално лице, което носи Титлата Убиец на слона, и го удушва.

Матиамво е велик цар или император от вътрешността на Ангола. Един от Местните царе в страната, на име Чала, дал на една португалска експедиция следното описание за начина, по който свършва Матиамво. „Било е обичай — казал той — нашите Матиамво да умират на война или от насилствена смърт. И сегашният Матиамво ще трябва да има същата съдба, защото при тежките си задължения е живял прекалено дълго. Когато осъзнаем това и решим, че трябва да умре, ние го караме да започне война с нашите врагове и всички го придружаваме заедно със семейството му в боя, където изгубваме някои от нашите хора. Ако той не бъде засегнат, отново се връщаме да се бием и се бием три или четири дни. После внезапна изоставяме него и семейството му на съдбата им, оставяме ги в ръцете на враговете. Като разбере какво става, той заповядва да издигнат трона му и като сяда на него, свиква семейството около себе си. Тогава нарежда на майка си да се приближи; тя коленичи в краката му; първо отсича нейната глава, после обезглавява един след друг синовете си, после жените и роднините си и най-накрая най-обичната си жена, наричана Анакуло. Като привърши с клането, Матиамво, облечен в цялото си великолепие, очаква собствената си смърт, която следва незабавно — умъртвява го пратеник на могъщите съседни вождове Каникинка и Каника. Пратеникът му отсича първо ръцете и краката в ставите и най-накрая главата, а след това пада и главата на самия пратеник. Всички владетели напускат лагера, да не гледат неговата смърт. Мой дълг е да остана и да съм свидетел на смъртта му и да отбележа мястото, където двамата велики вождове, врагове на Матиамво, оставят главата и ръцете му. Освен това те обсебват цялата собственост на покойния монарх и семейството му и я отнасят в собствената си резиденция. Тогава аз организирам погребението на осакатените останки на покойния Матиамво и отивам в неговата столица да обявя новата власт. След това се връщам на мястото, където са оставени главата, краката и ръцете му, и ги откупвам заедно със стоките и другата собственост на покойния срещу четиридесет роби и я давам на обявения нов Матиамво. Това се случи с много Матиамво, ще се случи и със сегашния.“

И зулусите, изглежда, са имали обичай да умъртвяват царя веднага след като започне да има бръчки или бели коси. Поне така личи от следния пасаж, писан от човек, живял известно време в двора на спечелилия си печална слава в началото на деветнадесетия век зулуски тиранин Чака: „Необикновената ярост на царя срещу мен се дължеше най-вече на абсурдния цяр, помадата за коса, за която Феъруел му бе внушил, че била предназначена специално да премахва всички признаци на старост. От първия момент, когато чул, че може да се сдобие с такъв препарат, той проявил желание да го получи и не пропускаше случай да ни напомни колко държи да го има и най-вече при заминаването ни той изрично даде указания по този въпрос. Види се, едно от изискванията на варварските обичаи на зулусите при избора на цар, е той да няма бръчки или бели коси, тъй като и двете са видими белези, които го правят неподходящ кандидат за монарх на един войнствен народ. Освен това е задължително техният цар да не дава доказателства, че е станал негоден или неподходящ да управлява и затова е важно тези признаци да се крият колкото е възможно по-дълго. Чака беше започнал да се тревожи много от възможната поява на бели коси, които за него биха означавали да се готви да напусне незабавно този подлунен свят, тъй като те винаги са предвестник на смъртта на монарха.“ Авторът, на когото дължим този поучителен анекдот за помадата за коса, пропуска да конкретизира начина, по който побелелият и сбръчкан вожд на зулусите напускал „този подлунен свят“; но по аналогия можем да предположим, че са го умъртвявали.

Обичаят да се умъртвяват царете веднага след като проявят някакъв личен дефект, съществувал преди два века в Софала, царството на кафрите. Видяхме как царете на Софала били смятани от своя народ за богове, на тях се молели да дават дъжд или слънце в зависимост от това, какво е нужно. Но дори и най-дребният телесен недостатък, като например загубата на зъб, бил достатъчно основание да се умъртви такъв богочовек, както научаваме от следния пасаж от стар португалски историк: „Обичаят преди бил царят на тази земя да се самоубие, като вземе отрова тогава, когато го сполети нещастие или придобие физически дефект като импотентност, заразна болест, загуба на преден зъб, което го обезобразявало, или пък всяка друга уродливост или беда. За да сложат край на тези дефекти, се самоубивали, като казвали, че царят не трябва да има какъвто и да е дефект и ако добие такъв, е по-добре за негова чест да умре и да търси друг живот, където ще го направят отново цял, защото там всичко е идеално. Но Квитеве (царят), който управляваше, когато бях по тези места, не искаше да подражава на предшествениците си в това, защото беше съобразителен и много се бояха от него. Като загуби преден зъб, той нареди да обявят в цялото царство, всички да знаят, че е загубил зъб и да го познават, когато го срещнат без зъб, и ако неговите предшественици са се убивали за такива неща, са били много глупави и той нямало да направи като тях, тъкмо напротив — щял да скърби много, когато му дойде времето да умре от естествена смърт, защото животът му бил много необходим за запазване на царството и защитата му от враговете, и препоръчва на наследниците си да следват неговия пример.“

Така царят на Софала, който посмял да надживее загубата на предния си зъб, бил омел реформатор подобно етиопския цар Ергамен. Можем да предположим, че основанията за умъртвяването на етиопските царе били, както в случая с царете на Зулу и Софала, появата по техните особи на някакви телесни дефекти или признаци на повяхване и оракулът, на когото се позовавали жреците, щом дойдело времето на царя, в същност оповестявал, че царуването на монарха с някакви телесни недостатъци ще доведе до големи бедствия, също както онзи оракул, който предупредил Спарта за „куцата власт“ т.е. властта на куц цар. До известна степен това предположение се потвърждава от факта, че етиопските царе били избирани по ръст, сила и красота далеч преди да се премахне обичаят с умъртвяването. И до ден-днешен султанът на Вадай не трябва да има видими телесни дефекти, а царят на Ангой не може да бъде коронясан, ако има и най-дребния телесен дефект, като например счупен или изпилен зъб или белег от стара рана. Според Книгата на Акаил и много други авторитетни източници над Ирландия не можел да управлява цар с физически дефекти. Затова великият крал Кормък Мак-Арт незабавно абдикирал, когато загубил окото си при нещастен случай.

Царството Ойо се намирало на много дни път на североизток от Абомей, старата столица на Дахомей. Ойо се управлява от цар и той има същата абсолютна власт както царят на Дахомей, но подлежи на държавен закон, който е колкото унизителен, толкова и необикновен. Когато народът реши, че той управлява зле, а това понякога се насажда коварно, с притворството на министрите, изпращат при него депутация, която доказва пълномощията си, като му носи за подарък яйца от папагал и му обяснява как товарът на властта сигурно много го е изморил и според тях е вече време да си почине от грижите и да си позволи малко да поспи. Той благодари на поданиците си за вниманието и грижата за неговото добро и се оттегля в покоите си, сякаш да спи, а там дава нареждане на жените си да го удушат. Това се изпълнява незабавно и синът му без много шум се възкачва на трона и държи юздите на властта, докато се ползува с одобрението на народа. Но когато около 1774 г. министрите се опитали да отстранят по обичайния начин един от царете на Ойо, той отказал да приеме предлаганите му папагалски яйца и казал, че няма намерение да ходи да спи, а тъкмо напротив, решен е да бди за благото на поданиците си. Министрите се изненадали, възмутили се от упорството му и вдигнали бунт, но ги разгромили и изклали; така със смело поведение царят се освободил от тиранията на съветниците си и създал прецедент, от който да се ръководят неговите наследници. Обаче старият обичай сякаш се възстановил и просъществувал до късно през XIX век. През 1884 г. католически мисионер описва по следния начин обичая на егба и йоруба в Западна Африка: „Несъмнено най-странният от всички обичаи на страната е саденето и наказването на царя. Ако превишавайки правата си, той спечели омразата на народа, един от неговите съветници, комуто се пада тежката задача, поставя пред монарха искането «да заспи», което означава просто «вземи отрова и умри». Ако смелостта му измени във върховния момент, тази последна услуга му оказва приятел и без да шумят и издават тайната, подготвят народа за вестта, че царят е мъртъв. У йоруба това става малко по-различно. Когато на Ойо се роди син, извайват от глина модел на дясното краче на новороденото и го пазят в дома на старейшините (огбони). Ако царят не спазва обичаите на страната, вестител му показва безмълвно крачето на детето. Владетелят знае какво означава това. Той взема отрова и заспива.“ Старите прусаци признавали за върховен господар властелин, който ги управлявал от името на боговете и бил известен като „божията уста“. Когато се почувствувал слаб и болен и искал да остави след себе си добро име, той нареждал да направят голям куп от тръни и слама, качвал се и произнасял пред народа дълга проповед, като го призовавал да служи на боговете и обещавал да отиде при боговете и да се застъпи пред тях за хората. После вземал главня от вечния огън, който горял пред свещения дъб, запалвал купчината и се изгарял на нея.

3. Царе, умъртвявани в края на определен период

В описаните дотук случаи народът оставя божествения цар или жрец да запази длъжността си, докато външен дефект, видим симптом на слабо здраве или напреднала възраст не ги предупреди, че той не може повече да изпълнява божествените си задължения, но не го умъртвява, докато не се проявят такива признаци. По всяка вероятност обаче е имало народи, които са смятали, че не е сигурно да чакат да се проявят дори и най-малките доказателства за повяхване и предпочитали да умъртвят царя, докато е все още в разцвета на силите си. Затова определяли срок, след който не може повече да управлява, и когато му свърши времето, той трябва да умре, като определеният срок е достатъчно къс да изключи вероятността от физическо сриване. В някои части на Южна Индия например периодът бил дванадесет години. Според древен пътешественик в провинция Килакар „има езически молитвен дом и в него стои идол, който те много почитат, а всеки дванадесет години му правят голямо празненство и там се събират всички езичници да пируват. Храмът притежава много земя и получава големи доходи. Тази провинция си има цар, който управлява не повече от дванадесет години — от празник до празник. Толкова време и живее, т.е. когато изминат дванадесетте години, в деня на гощавката се събират безброй хора и се похарчват много пари за храна за брахманите. За царя правят дървена платформа и я покриват с коприна и този ден с голяма церемония и под звуците на музика той най-напред отива да се къпе в една вана, после при идола, да му се моли, а накрая се качва на платформата и там, пред всички, взема много остри ножове и започва да си реже носа, после ушите и устните и всичките си крайници, стреми се да махне колкото се може повече месо от себе си и бърза да го разхвърли, докато загуби толкова кръв, че започне да губи свяст и тогава сам прерязва гърлото си. И той прави тази жертва за идола, а който желае да управлява други дванадесет години и да приеме това мъченичество от любов към идола, трябва да присъствува и да гледа какво става и на същото място го издигат за цар.“

Царят на Каликут, на Малабарския бряг, носи титлата Саморин или Самори. Той „претендира да има по-висок ранг от брахманите и да стои по-ниско само от невидимите богове; твърдение, признато от поданиците му, но смятано за абсурдно и отвратително от брахманите, които го третират само като шудра“. По-рано Саморинът трябвало да си пререже гърлото публично в края на дванадесетгодишното си управление. Но към края на XVII век правилото било променено както следва: „В минали времена в тази страна са имали много странни обичаи и продължават да спазват някои и сега. Древният обичай бил Саморинът да управлява само дванадесет години — не повече. Ако умре преди да е изтекъл този срок, той си спестявал неприятната церемония сам публично да пререже гърлото си на издигната за целта платформа. Първо давал угощение за своите знатни и дребни благородници, каквито имало в изобилие. След гощавката поздравявал гостите си, отивал на платформата и много елегантно прерязвал гърлото си пред събраното множество; малко по-късно изгаряли тялото му при голяма тържественост. Не зная дали това било религиозна или гражданска церемония, но сега обичаят е изоставен. Съвременните Саморини следват нов обичай: в края на дванадесетте години във всичките владения на Саморина се обявява празник, на просторна равнина издигат за него палатка и в продължение на десет или дванадесет дни и нощи се устройва голямо угощение, а накрая на пиршеството четирима от гостите му, които са си наумили да спечелят короната с отчаян бой, се опитват да си пробият път през 30 или 40-хилядната му гвардия и да убият Саморина в палатката, а онзи, който го убие, наследява империята. През 1695 г. имало такава годишнина и палатката била опъната близо до Панани, пристанище на море, на около петдесет левги48 южно от Каликут. Само трима мъже се осмелили да предприемат това отчаяно действие и се нахвърлили срещу Саморина с меч и щит в ръка, но след като убили и наранили много гвардейци, сами били убити. Един от отчаяните смелчаци имал племенник, който стоял близо до чичо си при нападението срещу гвардията и когато го видял да загива, младежът се промъкнал през охраната в палатката, замахнал към главата на Негово Величество и положително щял да го отпрати на онзи свят, ако на удара не попречила голяма бронзова лампа, която горяла над главата на владетеля; преди да нанесе втори удар, той бил убит от пазачите и според мен самият Саморин все още управлява. Случи се така, че по това време минавах по брега и чух как топовете гърмяха в продължение на два или три дни и нощи.“

Английският пътешественик, когото цитирах, не бил свидетел на описвания от него празник, макар че чул как се гърми в далечината. За щастие в архивата на царското семейство в Каликут са запазени точни описания на тези празници и сведенията за броя на хората, които са загинали на тях. Във втората половина на XIX век ги проучвал г. У. Лоугън с личното съдействие на тогавашния Саморин и от неговото изследване можем да получим точна представа както за трагедията, така и за сцената, на която тя се разигравала периодично до 1743 г., когато се състояла за последен път.

Церемонията, на която владетелят на Каликут залагал короната и живота си на изхода от битката, била известна като Голямото жертвоприношение. Тя се устройвала всяка дванадесета година, когато планетата Юпитер се връщала в съзвездието Рак, и траела двадесет и осем дни, като кулминацията й била по време на осмия лунен астеризъм през месец макамар. Тъй като датата на празника се определяла от положението на Юпитер на небето, интервалът между два празника бил дванадесет години, какъвто е общо взето периодът на въртене на Юпитер около Слънцето. Можем да предположим, че ярката планета е в конкретен смисъл царска звезда и според хората тя управлявала съдбата на владетеля. Ето защо периодът на обиколката й около Слънцето съответствувал на периода на неговата власт на земята. Както и да е, церемонията се извършвала при голяма тържественост в храма Тирунавайи, на северния бряг на р. Понани. Мястото е близо до сегашната ж.п. линия. Докато влакът минава, ще зърнете само за миг храма, почти скрит зад група дървета на брега на реката. От западната му порта към намиращия се на по-малко от километър стръмен рид, по чийто склон все още личат очертанията на три или четири тераси, води абсолютно прав път; той е почти на равнището на оризищата, през които минава, и двете му страни са оградени с чудесни дървета. В съдбовния ден Саморинът заставал на най-горната от терасите. Оттам се открива прекрасен изглед. Погледът минава по равните оризища с виещата се сред тях широка спокойна река и достига на изток до високото плато с гористи склонове; в далечината се извисява голямата верига на Западните Гати, а някъде много далеч, едва различими на синевата на небето, се очертават Нилгерийските или Сините планини.

Но съвсем естествено, че след като ставало дума за съдбата му, очите на Саморина не били насочени към тази далечна гледка. Вниманието му било погълнато от зрелището, което се разигравало наблизо. Защото цялата равнина под него била изпълнена с войска, знамената се веели весело на вятъра, белите палатки на множеството военни лагери се откроявали рязко сред зелените и златисти поля на оризищата. Повече от четиридесет хиляди бойци били събрани там да защищават царя. Но ако равнината гъмжала от войници, пътят, който я пресичал от храма до мястото, където стоял той, бил свободен. По него не се мяркала жива душа. От двете страни го затваряла ограда от колове, а от нея стърчали, насочени към празния път, жив плет от копия, стиснати в здрави десници, остриетата им се срещали в средата и образували блестяща стоманена арка. Всичко било готово. Царят размахвал меча си. В същия момент на стоящия до него слон поставяли голяма, украсена с розетки верига от масивно злато. Това бил знакът. Тогава при портите на храма се забелязвало раздвижване. От тълпата излизала група начернени със сажди мечоносци. Току-що се били нахранили за последен път в живота си и приятелите им давали последна благословия и се прощавали с тях. След миг те тръгвали по алеята от копия, сечали и замахвали наляво и надясно към копиеносците, извивали се, въртели се и се гърчели сред остриетата, сякаш нямали кости. Напразно. Един по един падали, някой по-близо, друг по-далеч от Саморина, умирали не за сянката на една корона, а да докажат пред света своята несломима смелост и изкуството си да въртят меча. През последните дни на празника се повтаряла отново и отново същата великолепна проява на смелост, същата безплодна саможертва. Но може би не е съвсем напразна такава саможертва, ако доказва, че има хора, които предпочитат честта пред живота.

„Необикновен обичай имат в Бенгалия — пише един стар специалист по история — царската власт много рядко се наследява от потомците. …Който убие царя и успее да седне на трона, бива признат незабавно за цар; всички емири, везири, войници и селяни незабавно му се подчиняват и признават властта му и го смятат дотолкова свой владетел, колкото предишния княз и се подчиняват безпрекословно на заповедите му. Бенгалците казват: «Ние сме верни на трона; подчиняваме се и сме на онзи, който седи на трона.»“ Подобен на този обичай съществувал по-рано в малкото царство Пасиер на северния бряг на о. Суматра. Старият португалски историк де Барош, който ни съобщава за него, отбелязва с изненада, че никой умен човек не би искал да е цар на Пасиер, тъй като поданиците не оставяли своя монарх дълго да живее. От време на време хората, обхванати от някаква ярост, хуквали по улиците и крещели злокобните думи: „Царят трябва да умре!“ Когато царят чуел песента на смъртта, знаел че часът му е ударил. Човекът, който нанасял смъртния удар, бил от царско потекло и веднага след като извършел кървавото си дело и седнел на трона, го признавали за законен цар, стига да успее по някакъв начин за един ден да си запази мястото необезпокояван. Но цареубиецът не винаги успявал да постигне това. За времето, което прекарал в страната Фернао Периш д’Андради, който се отбил там за товар подправки на път за Китай, заклали двама царе и при това по най-мирен и редовен начин, без ни най-малък признак на вълнение или бунт в града, където всичко било нормално, сякаш всеки ден ставали убийства или екзекуции на царе. Нещо повече, имало случай, когато в един-единствен ден трима царе се издигнали до опасното си положение и после поели пътя към праха. Хората защищавали обичая, който смятали за много похвален, дори за божествена институция, като казвали, че бог не би допуснал такова високопоставено и могъщо същество като царя, който управлява като негов заместник на земята, да загине насилствено, ако не го заслужавал напълно с греховете си. Подобен обичай имало и у древните славяни. Когато пленниците Гун и Ярмерик успели да убият царя и царицата на славяните и хукнали да бягат, били следвани от варварите, които викали след тях, че ако се върнат, ще управляват вместо убития монарх, тъй като с древен държавен закон тронът наследявал онзи, който убиел царя. Но бягащите цареубийци не се вслушали в обещанията, защото смятали, че са примамка да ги върнат и убият. Те продължили да бягат и виковете и шумът на варварите постепенно стихнали в далечината.

Там, където трябвало да умрат от собствена или чужда ръка при изтичането на определен брой години, царете съвсем естествено са се постарали да делегират болезненото си задължение, заедно с някои привилегии на властта, на заместник, който да бъде умъртвен вместо тях. Изглежда, че някои малабарски князе са прибягнали до такова разрешение. Така един специалист по история на този регион съобщава, че „по определени места самодържецът делегирал на местни хора цялата власт както изпълнителна, така и съдебна, за определен период. Тази институция се наричала «талаветипаротиам» или «власт, получена в замяна на обезглавяване»… Тази длъжност имала срок пет години, през които носителят имал върховна, деспотична власт в границите на своята юрисдикция. При изтичането на петте години му отсичали главата и я хвърляли надалеч така, че да падне сред голяма тълпа селяни и всеки се надпреварвал да я хване. Който успеел, получавал поста за следващите пет години.“

Но щом царете, които дотогава трябвало да мрат след броени години от насилствена смърт, родили щастливата идея да умират по пълномощие в лицето на други, те много естествено я привели в изпълнение и няма защо да се чудим, че установяваме наличието или поне следи от разпространението на такъв обичай в много земи. Скандинавските предания съдържат известни намеци, че старите шведски царе управлявали само за период от девет години, след което ги умъртвявали или трябвало да намерят заместник да умре вместо тях. Например казват, че Аун или Он, цар на Швеция, принасял жертви на Один много дни и богът му обещал да живее, докато жертвува по един от синовете си на всеки девет години. Той пожертвувал девет от тях и щял да пожертвува и десетия, но не му разрешили. Той умрял и го погребали в могила в Упсала. Друго указание, че някои царе са си запазвали короната по подобен начин, се съдържа в любопитната легенда за свалянето от власт и прогонването на Один. Оскърбени от неговите простъпки, другите богове го обявили извън закона и го прогонили, като поставили на негово място заместник на име Олер, лукав магьосник, комуто връчили символите на цар и божество. Наместникът приел името Один и управлявал близо десет години, но бил прогонен от трона и истинският Один си възвърнал своето. Разстроеният му съперник се оттеглил в Швеция и впоследствие го убили при опит да възстанови разклатените си позиции. Тъй като често боговете са само хора, придобили несъразмерни очертания в мъглата на преданията, можем да предположим, че тази северна легенда запазва смътен спомен за древните шведски царе, които управлявали в продължение на девет-десет години, а после абдикирали, отстъпвайки на други привилегията да умрат за своята страна. Нищо чудно, големите празненства в Упсала, които се провеждали през девет години, да са били времето, когато са умъртвявали царя или неговия заместник. Знаем, че в ритуала влизало принасяне на човешки жертви.

Имаме основания да смятаме, че управлението на много древногръцки царе се ограничавало в рамките на осем години или най-малкото в края на всеки период от осем години им било необходимо ново посвещаване, нов изблик на божествена милост, за да могат да изпълняват гражданските и религиозните си задължения. В Спарта имало закон, според който на всеки осем години ефорите трябвало да подберат ясна и безлунна нощ и да наблюдават мълчаливо небето. Ако зърнели по време на бдението си метеор или падаща звезда, те стигали до заключението, че царят е прегрешил срещу божеството и го лишавали от функциите му, докато делфийският или олимпийският оракул не му ги възстанови. Този обичай, който носи белезите на най-дълбока древност, не бил оставен да се превърне в мъртва буква даже и в последния период на спартанската монархия. През III век преди нашата ера един цар, който станал непоносим за реформистката партия, бил наистина свален въз основа на измислени обвинения; сред тях на видно място фигурирало твърдението, че видели на небето злокобния знак.

Ако наистина царската длъжност при спартанците някога се ограничавала до осем години, ще е естествено да се запитаме защо са избрали точно такъв период за мярка на царската власт? Вероятно причината се крие в астрономически съображения, които определяли ранния гръцки календар. Трудността да се съгласуват лунното и слънчевото време била една от големите загадки, пред които се изправила находчивостта на хората, излизащи от периода на варварството. А осемгодишният цикъл е най-краткият период, в края на който слънцето и луната действително се движат заедно, след като, така да се каже, са се застъпвали през целия този интервал от време. Така например само веднъж на всеки осем години пълнолунието съвпада с най-дългия или най-късия ден и след като това съвпадение може да се наблюдава с помощта на най-обикновен слънчев часовник, то естествено ще е едно от първите условия, които давали някаква основа за календар, привеждащ лунното и слънчевото време в поносимо макар и неточно съответствие. Но в древността корекцията на календара е въпрос от религиозно значение, тъй като от това зависи дали ще са известни точните моменти, когато могат да се предразположат божествата, без чиято благосклонност общността няма да благоденствува. В такъв случай няма нищо странно, че царят като върховен жрец на държавата, а понякога и бог, ще бъде свален или умъртвен в края на един астрономически период. Вероятно хората спокойно са смятали, че когато големите светила са изминали своя кръговрат и се готвят да подновят надбягването си по небосвода, би трябвало и царят да се зареди отново с божествена енергия или поне да докаже, че все още е изпълнен с нея, иначе ще трябва да отстъпи място на по-енергичен наследник. Както видяхме, в Южна Индия властта на царя и животът му приключвали с приключването на обиколката на Юпитер около Слънцето. В Гърция съдбата на царя се решавала на везните на съдбата в края на всеки осем години и една падаща звезда била достатъчна, за да натежи другата страна така, че да го изхвърли от блюдото.

Но какъвто и да е произходът на този обичай, осемгодишният цикъл, изглежда, съвпадал с нормалната продължителност на царската власт и в други части на Гърция, а не само в Спарта. Така например Минос, цар на Кносос (о. Крит), чийто дворец беше открит при разкопки преди няколко години, бил на власт за периоди от по осем години. В края на всеки период се оттеглял за известно време в оракулската пещера на планината Ида, там установявал връзка с божествения си баща Зевс, давал му отчет за управлението си през изминалите и получавал указания, от които да се ръководи през предстоящите осем години. Преданието ясно дава да се разбере, че в края на всеки период свещените способности на царя се нуждаели от презареждане чрез контакт с божеството и без това презареждане той би загубил правото си на трона.

Без да правим ненужно прибързани заключения, можем да предположим, че данъкът от седем младежи и седем девойки, които атиняните били задължени да пращат на Минос всеки осем години, имал някаква връзка с презареждането на царя с енергия за новия осемгодишен цикъл. Преданията за съдбата, която очаквала момчетата и момичетата при пристигането им на о. Крит са различни, но струва ми се, общото мнение е, че ги затваряли в лабиринта, за да бъдат изядени от Минотавъра или поне да останат там до края на живота си. Може би са ги принасяли в жертва, като са ги изпичали живи в бронзова статуя на бик или на мъж с глава на бик, за да дадат на царя и на слънцето, което той олицетворявал, нови сили. Във всеки случай до такива предположения води легендата за Талос, бронзовия човек, който притискал към гърдите си хора, скачал с тях в огъня и те се изпичали живи. Казват, че Зевс го дал на Европа или Хефест на Минос, да пази о. Крит и той обикалял острова три пъти на ден. Според едни версии бил бик, а според други — слънцето. Вероятно е тъждествен с Минотавъра и лишен от митическите си белези, бил чисто и просто бронзова статуя на слънцето, представено като мъж с глава на бик. Може би са принасяли човешките жертви на идола, като са ги изпичали в кухото му тяло или са ги поставяли на наклонените му ръце и оттам са се претъркулвали в огнище, за да подновят слънчевия огън. По този начин картагенците принасяли децата си в жертва на Молох. Слагали децата на ръцете на бронзова статуя с глава на теле и по тях те се плъзгали в огнената пещ, а хората танцували под звуците на флейти и дайрета, да заглушат писъците на горящите жертви. Приликата между критските предания и картагенските обичаи показва, че култът, свързан с имената на Минос и Минотавър, е може би силно повлиян от култа на семитския Ваал. В преданието за Фаларис, тиранина на Агригент и неговия бронзов бик, може би срещаме ехо от подобни ритуали в Сицилия, където влиянието на Картаген имало дълбоки корени.

Племето иджебу, заселено около Лагос, от народността йоруба, е разделено на два клона, които са известни съответно като иджебу оде и иджебу ремон. Клонът оде се управлява от вожд, който носи титлата авуджале и е обвит с голяма тайнственост. До неотдавна никой, дори неговите поданици, не можел да вижда лицето му и ако обстоятелствата го принуждавали да разговаря с някого от поданиците си, той стоял зад параван, който го скривал от погледа му. Другият клон на племето — иджебу ремон, се управлява от вожд, който стои по-долу от авуджале. Г. Джон Паркинсън разбрал, че едно време, след като управлявал три години, този подчинен вожд бил тържествено умъртвяван.

В исторически времена царският пост във Вавилон бил на практика до живот, но на теория мандатът като че ли продължавал само една година. Защото всяка година на празника на Загиуик царят трябвало да възстановява силите си, като се хване за ръцете на статуята на Мардук в големия му храм Езагил във Вавилон. Дори след като Вавилон минал под властта на Асирия, от монарсите на тази страна се изисквало всяка година да узаконяват претенциите си за трона, да идват във Вавилон и да изпълняват древната церемония на новогодишния празник; за някои от тях задължението било толкова тягостно, че вместо да го изпълняват, се отказали от царската титла и се задоволили с по-скромната — управител. Освен това имаме основание да смятаме, че в по-стари времена, макар и не в историческия период, царете на Вавилон, или предшествениците им варвари, са губели не само правото върху своята корона, но и живота си в края на едногодишния царски мандат. Най-малкото до такова заключение ни навеждат следните сведения. Според историка Берозт, а в качеството си на вавилонски жрец той говорел въз основа на обширни познания по въпроса, всяка година във Вавилон чествували празник наречен Сакеа. Той започвал на шестнадесетия ден от месец лус и продължавал пет дни, през което време господари и слуги си сменяли местата, слугите давали заповеди, а господарите се подчинявали. Осъден на смърт затворник обличал одеждите на царя, сядал на царския трон; той имал правото да дава каквито заповеди си ще, да яде, да пие и да се забавлява, да ляга с наложниците на царя. Но като минели петте дни сваляли царските одежди, биели го с бич и го бесели или набивали на кол. През краткото си царуване носел титлата Зоган. Този обичай може да се обясни просто като жестока шега, която си правели по време на веселието за сметка на нещастен престъпник. Но обстоятелствата — правото на лъжецаря да се забавлява с наложниците на царя — говорят решително против такова тълкуване. Като се има пред вид колко ревниво източният деспот пази от други хора харема си, можем да сме съвсем сигурни, че той не би дал разрешение и най-малкото на осъден престъпник да влезе в него, освен ако няма съвсем сериозни основания за това. Основанията едва ли са други, освен че осъденият умирал вместо царя и за да е замяната пълна, било необходимо по време на краткото си управление да се радва на всички царски права. Тази замяна съвсем не е изненадваща. Правилото да умъртвяват царя при появата на симптоми на телесен недъг или в края на определен период е нещо, което царете рано или късно са се постарали да отменят или да изменят. Видяхме как в Етиопия Софала и Ойо, просветени монарси, отменили този обичай, а в Каликут старият обичай да умъртвяват царя в края на дванадесетата година бил изменен така, че разрешили на всекиго в края на периода да нападне царя и в случай че го убие, да управлява вместо него, макар разрешението да било чисто формално, защото по това време царят вземал мерки да е заобиколен от гвардията си. Друг начин да се промени строгото старинно правило виждаме в току-що описания вавилонски обичай. Когато наближавало времето да умъртвяват царя (във Вавилон като че ли краят идвал след едногодишно управление), той абдикирал за няколко дни и през това време управлявал временен цар, който загивал вместо истинския. Отначало временните царе били вероятно невинни хора, дори може би членове на царското семейство; но с развитието на цивилизацията общественото мнение се отвращавало, ако се жертвува невинен човек и може би така се е стигнало дотам, краткотрайната и фатална царска власт да се дава на осъден престъпник. По-долу ще намерим други примери как умиращият престъпник представлява умиращия бог. Защото не бива да забравяме, че както показва случаят с шилуките, царете бивали умъртвявани в качеството им на богове или полубогове и тяхната смърт и възкресение се смятали необходимо и единствено средство за продължаване и запазване на божествения живот за благото на народа и на света.

Остатък от практиката да се умъртвява царят в края на едногодишно управление е просъществувал в празника, наречен Макахити, който се е чествувал на Хаваите през последния месец на годината. Преди около сто години руски пътешественик описва обичая по следния начин: „Табу Макахити наподобява нашите коледни празници. Той продължава цял месец и през това време хората се забавляват с всевъзможни танци, игри и привидни боеве. Царят открива празненството, където и да се намира. По този случай Негово величество се облича в най-пищната си наметка и слага шлем; прекарват го с лодка покрай брега, понякога следван от много свои поданици. Той се качва на лодката рано и трябва да приключи пътешествието си при изгрев слънце. Избират най-силния и опитен негов боец да го посрещне при слизането му. Този воин следи как кануто се движи покрай брега и щом царят слезе от него и отхвърли наметката си, той мята по него копието си от разстояние около тридесет стъпки и царят трябва да улови копието с ръка или да понесе удара му — в тази работа няма никаква шега. Хване ли го, държи го под мишница, с острието надолу и го внася в храма или «хиву». При влизането му на събраното множество започва своите привидни боеве и въздухът се изпълва с облаци копия, направени за случая с притъпено острие. Много често са съветвали Камаамеа (царя) да отмени тази нелепа церемония, в която всяка година рискува живота си, но без какъвто и да било резултат. Отговорът му винаги е, че той може да хване копието, хвърлено от който и да е човек на острова. По време на Макахити се отменят всички наказания в страната и никой не може да напусне мястото, където го заварят тези празненства, колкото и важна работа да има.“

Когато научим как до ден-днешен има царство, където царуването и животът на самодържеца се свеждат до един-единствен ден, сигурно ще престане да ни се струва толкова невероятно, че царят системно е бил умъртвяван в края на едногодишното си управление. В Нгойо, провинция на древно Конго, съществува правилото вождът, ръкоположен с шапката на самодържието, да се умъртвява през нощта след коронацията. Правото на унаследяване принадлежи на вожда на племето — Мусуронго, но нищо странно, че той не упражнява това си право и тронът остава свободен. „Никой не желае да даде живота си за няколко часа величие на трона на Нгойо.“