Златната клонка

ГЛАВА XXXVIIИзточни религии в Европа

Култът към Великата майка на боговете и нейния любовник или син бил много популярен в Рим по време на империята. Надписите показват, че ги почитали като божества, поотделно или заедно, не само в Италия и най-вече в Рим, но и в провинциите, особено Африка, Испания, Португалия, Франция, Германия и България. Култът към тях надживял и въвеждането на християнството от Константин, защото Симах съобщава за възвръщането на празненствата на Великата майка, а в дните на Августин нейните женствени жреци все още ходели открито по улиците и площадите на Картаген с набелени лица, парфюмирани коси и кръшна походка и просели милостиня от минувачите. От друга страна, кървавите оргии на азиатската богиня и нейния любовник сякаш са намерили малко почва в Гърция. Несъмнено варварският и жесток характер на култа с необузданите си крайности противоречи на добрия вкус и хуманността на гърците и те предпочитали сходния, но смекчен ритуал на Адонис. А може точно тези черти, които шокирали и отблъсвали гърците, да са привлекли по-малко изтънчените римляни и варварите от Западна Европа. Необузданият екстаз, приеман за божествено вдъхновение, и осакатяването на тялото, теорията за новото раждане и опрощаването на греховете с кръв се коренят в дивачеството и те естествено допадали на народите, у които дивашките инстинкти били все още. силни. Наистина същинският им характер често бил прикриван под почтения воал на алегорични и философски тълкувания и това вероятно било достатъчно те да се наложат на ентусиазираните, изпаднали в екстаз почитатели и примирявали дори по-изтънчените сред тях с неща, които иначе биха ги изпълнили с ужас и отвращение.

Култът към Великата майка, тази странна смесица от дивачество и духовни стремежи, бил само един от многобройните източни култове, разпространили се в Римската империя в късното езичество, и насищайки европейските народи с чужди идеали, постепенно подкопали цялата система от древна цивилизация. Гръцкото и римското общество се изградили върху схващането за подчинението на отделната личност на обществото, на гражданина — на държавата, те поставяли сигурността на държавата като върховна цел над сигурността на отделната личност на този и на онзи свят. Възпитани от люлка в този самоотвержен идеал, поданиците посвещавали живота си на държавна служба, готови да го пожертвуват за общото благо, или пък, ако отбягвали тази върховна саможертва, оставали с дълбокото убеждение, че са постъпили подло, като са предпочели собственото си съществуване пред интересите на родината. Всичко това се променило с разпространението на източните религии, които внушавали, че единението на душата с бога и нейното вечно спасение са единствената цел, за която си струва да живееш, и в сравнение с нея цели от рода на благоденствието и дори на съществуването на държавата са повече от незначителни. Като неизбежен резултат на тази егоистична и неморална доктрина нейните привърженици се оттегляли все повече и повече от служба в името на обществото и съсредоточавали мислите си върху собствените си духовни вълнения, развивали у себе си презрение към настоящия живот, който разглеждали единствено като изпитателен срок за един по-добър и вечен живот. Светецът и отшелникът, презрели земното и изпаднали в пълен екстаз по небето, се превърнали във възгледи на обществото, в най-висш идеал на човечеството, изместили стария идеал за патриота и героя, който забравил себе си, живее и е готов да умре за благото на родината. В очите на хората, които виждали как в облаците по небето се очертава царството божие, земното съществуване изглеждало бедно и достойно за презрение. Така да се каже, центърът на тежестта, се преместил от настоящия в бъдещия живот и колкото повече печелел онзи свят, толкова повече губел земният. Настъпило всеобщо разпадане на държавата. Обществените и семейните връзки западнали, структурата на обществото започнала да се разпада на съставните си елементи и по този начин да се връща към варварството, защото цивилизацията е единствено възможна при активното сътрудничество на гражданите и на тяхната готовност да пожертвуват личните си интереси за общото благо. Мъжете не желаели да защищават страната си, дори да продължат своя род. Загрижени за спасението на собствените си души и душите на останалите, те с радост оставяли да се срине наоколо им материалният свят, отъждествяван от тях със злото начало. Тази мания просъществувала хиляда години. Възраждането на римското право, на философията на Аристотел, на древното изкуство и литература в края на Средните векове отбелязало връщането на Европа към местните идеали за живот и поведение, към по-смислено, по-човешко отношение към света. Приключил дългият застой в стремежа към цивилизация. Приливът на Ориента най-сетне се обърнал. Все още продължава отливът.

Древноперсийският Митра е един от онези богове с ориенталски произход, които се съревновавали за предаността на Запада. За огромната популярност на култа към него свидетелствуват множеството паметници, разпръснати из цялата Римска империя. По всичко личи, че култът към Митра е имал голямо сходство не само с култа към Майката на боговете, но и с християнството. Приликата направила впечатление и на християнските теолози и те я обяснявали като дяволско дело, предназначено да изкуши човешките души и да ги отклони от истинската вяра с погрешна и коварна имитация. Местните езически ритуали се стрували на испанските завоеватели в Мексико и Перу дяволски имитации на християнските тайнства. Много по-вероятно е, сравнявайки религиите, съвременният изследовател да види в тези прилики сходни и независими разсъждения на човека в неговите искрени, макар и първобитни опити да разгадае вселената и да пригоди живота си към нейните страховити загадки. Във всеки случай култът към Митра се оказал внушителен враг на християнството, защото съчетавал тържествения ритуал със стремеж към морална чистота и надежда за безсмъртие. Дори за известно време изходът от сблъсъка на двете религии бил неясен. В нашите коледни празненства се е запазил поучителен остатък от дългата борба и църквата, изглежда, го е заела направо от езическия си съперник. Според юлианския календар 25 декември се смятал за ден на зимното слънцестоене и за Рождество слънчево, защото след тази повратна точка през годината денят започвал да става по-дълъг и слънцето все по-силно. Ритуалът на рождеството, както са го празнували в Сирия и Египет, е забележителен. Празнуващите се оттегляли в някакви вътрешни покои, от които в полунощ излизали с високи викове: „Девицата роди! Светлината става по-силна!“ Дори египтяните представяли новороденото слънце в образа на бебе, изнасяли го на неговия рожден ден — деня на зимното слънцестоене, и го показвали на обожателите му. Без съмнение Девицата, заченала и родила син на 25 декември, е Великата източна богиня, наричана от семитите Небесната дева или просто Небесната богиня, и в техните земи тя била разновидност на Астарта. Но поклонниците на Митра системно го отъждествявали със слънцето, Непобеденото слънце, както го наричали те; така че неговото рождество също се надало на 25 декември. В Евангелието не се казва нищо за деня на Христовото рождество и при това положение отначало църквата не го празнувала. С времето обаче християните в Египет започнали да смятат 6 януари като ден на рождеството, обичаят да се чествува рождението на Спасителя на този ден постепенно се разпространил и към четвъртия век се установил навсякъде на Изток. Но в края на третия и началото на четвъртия век Западната църква, която изобщо не признала 6 януари като ден на рождеството, възприела 25 декември за истинската дата и с време решението й се възприело и от Източната църква. В Антиохия промяната не била въведена докъм 375 г.

Какви съображения са накарали църковните власти да въведат коледните празници? Мотивите за нововъведението са дадени с голяма откровеност от един сирийски автор, сам християнин: „Причината, съобщава ни той, отците да пренесат тържеството от 6 януари на 25 декември бе следната: езичниците имаха обичай да празнуват на същия 25 декември рождеството на Слънцето и на него запалваха светлини в знак на веселие. Християните също вземаха участие в тези тържества и веселия. Затова, когато сановниците на църквата разбраха, че християните имат склонност към този празник, те се посъветваха и решиха на този ден да се празнува Рождество, а на 6 януари — Богоявление. И съответно се разпространи обичаят да се палят огньове до шести.“ Св. Августин открито намеква, дори мълчаливо признава езическия произход на Коледата, когато апелира към своите братя християни да не празнуват този тържествен ден като езичниците заради слънцето, а заради онзи, който го е създал. По същия начин Лъв Велики упреквал вредното суеверие, че Коледа се празнувала, както казвали, заради раждането на новото слънце, а не заради рождеството Христово.

Очевидно християнската църква избрала да празнува рождеството на своя основател на 25 декември, за да прехвърли предаността на езичниците от слънцето върху онзи, когото наричали Слънце на добродетелта. Ако е така, то няма присъща неправдоподобност в предположението, че сходни мотиви са накарали църковните власти да асимилират във Великденския празник на смъртта и възкресението на своя бог празника на смъртта и възкресението на друго азиатско божество, който съвпадал по време. Спомнете си, че великденските ритуали в Гърция, Сицилия и Южна Италия приличат в много отношения на ритуала на Адонис. Ето защо предположих, че за да спечели души за Христа, църквата може съзнателно да е пригодила новия празник към своя езически предшественик. Но такава адаптация е имало вероятно по-скоро в гръцки говорещите, отколкото в латински говорещите части на древния свят, защото празникът на Адонис, който има такъв успех сред гърците, сякаш направил слабо впечатление на Рим и на Запада. Той с положителност не бил част от официалната римска религия. Мястото, което би могъл да заеме в сърцата на най-обикновените хора, било вече заето от подобния, но много по-варварски култ на Атис и Великата майка. Спомнете си, че смъртта и възкресението на Атис се празнували официално в Рим на 24 и 25 март, а последната дата се смятала за пролетно равноденствие. При това положение тя била най-подходящият ден за възраждане на мъртвия или заспал през зимата бог на растителността. Но според древната и широкоразпространена традиция Христос страдал на 25 март и някои християни редовно празнували разпятието на този ден, без оглед положението на луната. Положително е, че този обичай е съществувал във Фригия, Кападокия и Галия, а може би имаме основание да смятаме, че по едно време са го спазвали и в Рим. Така че традицията, която определя деня на Христовата смърт на 25 март, е древна и дълбоко вкоренена. Това е още по-интересно, защото по астрономически съображения тя няма исторически основания. Сякаш е неизбежен изводът, че страданията на Христос са произволно отнесени към тази дата, за да се съчетаят с един по-стар празник на пролетното равноденствие. Такова е становището на учения църковен историк магистър Дюшен, който сочи, че така смъртта на Спасителя съвпадала с деня, когато според широкоразпространеното вярване е създаден светът. Но на същия този ден в Рим празнували официално възкресението на Атис, който съчетавал в себе си ролите на божествения Отец и на неговия Син. Като си спомним, че празникът на св. Георги през април е заменил древния езически празник Парилия, че празникът на св. Йоан Кръстител през юни наследил езическия празник на водата в деня на лятното слънцестоене, че празникът Успение Богородично през август е изместил Празника на Диана, че Задушница е продължение на стария езически празник на мъртвите и че самото Рождество Христово съвпаднало с деня на зимното слънцестоене през декември, защото този ден се смятал за ден на Рождеството, на Слънцето, едва ли ще е прибързано или неоправдано предположението, че другият главен празник на християнската църква — Великден — по същия начин и със същите благородни подбуди към сходния празник на фригийския бог Атис се е празнувал в деня на пролетното равноденствие. Ако не друго, то поне е знаменателно съвпадението, че християнският и езическият празник на божествената смърт и възкресение се празнуват по същото време и по същите места. Защото местата, по които смъртта на Христос се празнувала в деня на пролетното равноденствие, са Фригия, Галия и очевидно Рим, с други думи точно онези райони, откъдето е произлязъл или е пуснал дълбоки корени култът към Адонис. Трудно е да повярваме, че това е случайно съвпадение. Нищо по-естествено от това да се приеме, че възкресението на новото божество е станало в същия ключов момент от годината, в сезона, когато в умерените климатични пояси целият облик на природата говори за изблик на жизнена енергия, отколе известен като период от годината, когато светът се пресъздава с възкресението на някой бог. Необходимо е само да се отбележи, че ако смъртта на Христос е датирана на 25 март според християнското предание, то неговото възкресение трябва да е станало на 27 март, което е само два дни по-късно от пролетното равноденствие според юлианския календар и от възкресението на Атис. Същото отместване с два дни при нагаждането на християнските към езическите празненства се наблюдава и при Гергьовден и Успение Богородично. Но друго христинско предание, признавано от Лактанций и може би от практиката на църквата в Галия, датирало смъртта на Христос на 23, а възкресението му на 25 март. Ако това е така, то възкресението му съвпада точно с възкресението на Атис.

В същност от свидетелството на анонимен християнски автор от IV век излиза, че както на християните, така и на езичниците правело впечатление забележителното съвпадение между смъртта и възкресението на съответните божества и това било предмет на остър спор между привържениците на съперничещите си религии. Езичниците твърдели, че възкресението на Христос било фалшиво подобие на възкресението на Атис, а християните пък настоявали със същата жар, че възкресението на Атис било дяволска фалшификация на възкресението на Христос. В тези недостойни спорове езичниците, както би се сторило на повърхностния наблюдател, имали силен аргумент — те твърдели, че техният бог е по-стар и следователно е оригиналът, а не фалшификацията, тъй като по правило оригиналът е по-стар от копието. Християните отхвърляли с лекота този аргумент. Те признавали, че хронологически Христос бил по-младо божество, но триумфално доказвали неговото старшинство, припомняйки коварствата на Сатаната, който в един така съществен момент надминал себе си, като обърнал наопаки обикновения природен ред.

Взети заедно, съвпаденията на християнските с езическите обичаи са прекалено близки и прекалено много, за да са случайни. Те показват компромиса, който църквата била принудена да направи в победния си час по отношение на своите разгромени, но все още опасни съперници. Непреклонният фанатизъм на първите мисионери, които разпалено разобличавали езичеството, се заменил с гъвкавата политика на спокойна толерантност, с благосклонното снизхождение на проницателни духовници, които разбирали ясно, че за да победи света, християнството ще трябва да смекчи прекалено скованите принципи на своя основател, да поразшири тясната вратичка към спасението. В това отношение можем да направим поучителен паралел между историята на християнството и на будизма. По своя произход и двете системи са в основата си етически реформи, плод на щедрия ентусиазъм, благородните въжделения и нежното съчувствие на своите извисени основатели, две от онези благородни души, които се появяват рядко сред нас, сякаш са дошли от друг, по-добър свят, за да укрепят и насочват нашата слаба и склонна да греши природа. И двамата проповядвали моралната чистота като средство за постигане на онова, което смятали за върховна цел в живота — вечното спасение на отделната душа, макар че по една любопитна антитеза единият го търсел в блажена вечност, а другият в унищожението на тялото и душата като окончателно спасение от страданията. Но аскетичните идеали за лична святост, насаждана от тях, били толкова противоположни не само на слабостите, но и на естествените пориви на човечеството, че не можели да се приложат на практика от повече хора, а само от малобройни последователи, които се отказвали от семейни и граждански задължения и отивали да търсят своето собствено спасение в тихото усамотение на манастира. За да ги приемат макар и формално народите, а оттам и светът като цяло, било необходимо първо да се модифицират или трансформират така, че да съответствуват до известна степен на предразсъдъците, страстите и суеверията на най-обикновените хора. Този процес на пригаждане бил проведен в по-късни времена от последователи, изтъкани, за разлика от техните учители, от по-земен материал и затова по-годни да служат за посредници между тях и обикновеното паство. С течение на времето двете религии се прониквали от онези недостойни принципи, за чието подтискане били създадени и съответно на това печелели популярност. Този духовен упадък е неизбежен. Светът не може да съществува на равнището на великите хора. Но няма да е справедливо да припишем изцяло постепенното отклонение на будизма и християнството от техните първоначални принципи на умствената и моралната неустойчивост на по-голямата част от нашия вид. Защото никога не бива да забравяме, че като възхвалявали нищетата и безбрачието, и двете религии нанасяли удар не само срещу обществото, но и срещу самото човешко съществуване. Ударът бил отклонен от мъдростта или глупостта на огромното мнозинство на човечеството, което отказало да замени неминуемото изчезване на човешкия род срещу някаква възможност да спаси душите си.