Златната клонка

1. Египетски и айнски тип причастие

Сега вече сме може би в състояние да разберем двоякото отношение на айните и гиляките към мечката. Доказано бе, че за първобитния човек не съществува ясна разграничителна линия между хора и животни. Много животни му се струват равни, дори стоящи по-високо от него, не само по отношение на груба сила, а и по разум. И когато поради желание или по необходимост е принуден да отнеме живота им, се чувствува задължен, от гледна точка на собствената си сигурност, да го направи така, че колкото се може по-малко да предизвика гнева не само на самото животно, но и на отделилия се от него дух и на всички други животни от същия вид, които може да се разгневят и да отмъстят за обидата, нанесена на един индивид от техния вид — така както племе диваци би отмъстило за вредата или обидата, нанесена на член на племето. Видяхме, че сред многото средства, с които първобитният човек се опитва да изкупи злото, което е причинил на животното — негова жертва, е да прояви видими признаци на преклонение пред няколко избрани представители на вида, защото очевидно смята, че подобно поведение му дава право да избива безнаказано всички останали, достъпни за него индивиди. Може би този принцип обяснява на пръв поглед озадачаващото и противоречиво отношение на айните към мечката. Нейното месо и кожа им служат нормално за храна и облекло, но тъй като тя е разумно и силно животно, е необходимо да се даде някакво удовлетворение или да се изкупи вината по отношение на вида изобщо за загубата, която претърпява със смъртта на толкова свои представители. Това удовлетворение или изкупление постигат, като отглеждат млади мечки, докато са живи се отнасят с уважение към тях и ги убиват с необикновени признаци на скръб и преданост. Така умиротворяват другите мечки и те не се гневят за избиването на техния вид, не нападат убийците или не напускат страната, което би лишило айните от средство за съществуване.

Следователно примитивният култ към животните се разделя на два вида, които в някои отношения са противоположни. От една страна, обожават животните и поради това не ги умъртвяват или изяждат. От друга, обожават животните, защото обикновено ги убиват и изяждат. И при двата типа култ благоговеят пред животното поради известни облаги, които първобитният човек се надява да извлече от него. В първия случай облагата идва в положителния аспект на покровителството, съвет и помощ, които животното оказва на човека, или в отрицателен аспект, т.е. то не причинява злините, които са в негова власт и може да причини. Във втория случай облагите имат материална форма — месото и кожите на животните. До известна степен двата вида култ са взаимна антитеза; при единия животното не се яде, защото се прекланят пред него; във втория се прекланят пред него, защото го ядат, но се случва едни и същи хора да практикуват и двата — както видяхме, северноамериканските индианци, макар и явно да се прекланят пред своите тотемни животни и да ги щадят, почитат също животните и рибите, с които се изхранват. Тотемизмът на австралийските аборигени е най-примитивната, известна ни форма, но няма ясни признаци, че те се опитват, подобно на северноамериканските индианци, да умилостивяват животните, които убиват и изяждат. Средствата, възприети от австралийците да осигуряват достатъчно дивеч, изглежда не се основават на умилостивяване, а най-вече на индуктивна магия, принцип, към който прибягват със същата цел и северноамериканските индианци. Следователно, като се има предвид, че аборигените са несъмнено на един по-ранен и по-примитивен стадий на развитие на човека от индианците, излиза, че преди ловците да се сетят да обожават дивеча като средство за осигуряване на богат лов, те се опитват да постигнат същата цел с индуктивна магия. Това пък от своя страна показва, че имаме достатъчно добро основание да смятаме, че индуктивната магия е едно от най-ранните средства, с които човекът се е опитал да пригоди природните сили към своите нужди.

Съответно на двата обособени типа култ към животните съществуват и два обособени типа обичаи, свързани е умъртвяването на животното-бог. В единия случай обожаваното животно не се убива, освен в тържествени и редки случаи, когато го умъртвяват и дори изяждат. Вече приведохме примери за подобни случаи и предложихме съответно обяснение. От друга страна, когато убиват почитано животно и умъртвяването на който и да е представител на вида най-често означава умъртвяване на божеството, тогава грехът се изкупва на място с извинения и жертвоприношения, особено ако животното е силно и опасно. Освен това обикновено и ежедневно изкупление има и специално годишно изкупление, при което умъртвяват с необикновени признаци на уважение и преданост подбран индивид от вида. Очевидно двата типа светопричастно умъртвяване — египетският и айнският, нека ги наречем така, за да направим разлика между тях, могат да бъдат смесени от някой наблюдател; и преди да сме в състояние да кажем към кой тип принадлежи определен пример, е необходимо да се уверим дали животното, умъртвено като причастие, принадлежи към вида, който при нормални обстоятелства не се убива, или към онзи, който племето по правило убива. В първия случай примерът принадлежи към египетския тип причастие, във втория — към айнския.

Практиката на племената, които се занимават със скотовъдство, дава примери и от двата типа причастие. „Пастирските племена — пише Адолф Бастиан76 — са принудени понякога да продават своите стада на чужденци, които могат да се отнесат непочтително към костите на животните и затова се стараят да предотвратят опасността, свързана с такова светотатство, като отделят един представител на стадото за обект на обожание, изяждат го като причастие в семеен кръг, при затворени врати, а след това се отнасят към костите с цялото церемониално уважение, което строго погледнато би трябвало да се оказва на всяка глава добитък, но оказано по всички правила на животното-представител, се смята оказано на всички. Такива семейни угощения откриваме у различни народи, особено в Кавказ. Когато напролет абхазките овчари, облечени е престилки и с гети в ръка седнат заедно да се хранят, това би могло да се разглежда едновременно като причастие и като клетва за взаимна помощ и подкрепа. Та нали най-здравата клетва е онази, която се придружава с изяждането на свещената материя, защото който наруши клетвата си, не може да избяга от отмъщението на божеството, което е приел и асимилирал в тялото си.“ Такова причастие принадлежи към типа, практикуван от айните — нека да го наречем изкупителен тип, тъй като е предназначено да изкупи пред животинския вид възможните злини, причинени на негови представители. Различно по отношение на подробностите причастие, но сходно по принцип прилагат калмиците към овцете, чието месо е основна тяхна храна. Богатите калмици имат обичай да осветяват бял овен под названието „овенът от небето“ или „овенът на духа“. Животното не се стриже и не се продава, но когато остарее и собственикът му иска да освети друго, старият овен трябва да бъде заклан и изяден на угощение, на което се поканват съседите. В щастлив ден, обикновено през есента, когато овцете са тлъсти, шаманът заколва стария коч, като преди това го пръска с мляко. Месото му изяждат, скелета, заедно с част от лойта изгарят на олтар от торф, а кожата, главата и краката запазват.

Пример за причастие от египетски тип дават тода, пастирска народност в Южна Индия, която се изхранва главно е млякото на биволите си. У тях „биволът е до голяма степен свещен“ и „с него хората се отнасят внимателно, дори донякъде с обожание“. Те никога не ядат месо от биволица и по принцип се въздържат да ядат месото на бивола. Последното правило има едно-единствено изключение. Веднъж годишно всички пълнолетни мъже от селото участвуват в обред, при който колят и изяждат много младо малаче, доколкото може да се разбере — на един месец. Отвеждат животното в мрачните дебри на селската гора, където го умъртвяват с тояга, направена от свещеното дърво на тода Miltitonia). Чрез триене запалват свещен огън, изпичат малачето на жарава от определени дървета и го изяждат. Жените са изключени от тази гощавка. Това е единственият случай, когато тода ядат биволско месо. Макар да се занимават и със земеделие, главното богатство на централноафриканското племе мади или мору са техните говеда. В тържествени случаи те колят агне и се причестяват е него. Д-р Фелкин описва обичая по следния начин: „В определено време — доколкото разбирам веднъж годишно — се спазва много интересен обичай. Не схванах точното значение, което му се отдава. Изглежда обаче, че той носи облекчение на човешкото съзнание, защото преди него те проявяват голяма тъга, а когато обредът свърши, изглеждат много радостни. Ето какво става: Събират се много хора от всички възрасти и сядат около кръг от камъни, наредени край пътя (който всъщност е тясна пътека). Едно момче довежда подбрано агне, обикаля с него четири пъти около насъбраните хора. Докато обикаля, те скубят по мъничко от руното и слагат вълната в косата или някъде другаде по тялото си. След това отвеждат агнето при камъните и там го коли човек, който принадлежи към жреческото съсловие. Той взема малко от кръвта и я пръска по хората. После помазва всекиго поотделно. На децата прави мъничък кървав кръг над долния край на гръдната кост, на жените и момичетата прави знак на гърдите, а на мъжете прави знак на двете рамена. После започва да обяснява обреда и да призовава хората да са добри… Когато приключи словото си, което е понякога много дълго, хората стават, всеки слага по едно листо на или до кръга от камъни, а после си отиват с голяма радост. Окачват черепа на агнето на дърво близо до камъните, а бедните изяждат месото му. Същият обред се изпълнява в по-малки мащаби и в други случаи. Ако някое семейство е изпаднало в беда поради болест или кончина, приятели и съседи се събират и колят агне, смята се, че това ще ги предпази от по-нататъшни беди. Това жертвоприношение се изпълнява на гроба на покойни приятели, а също когато хората имат случай да се радват, когато например син се върне у дома след продължително отсъствие“. Скръбта, проявявана от хората при ежегодното колене на агнето, показва, че то е свещено или божествено животно, чиято смърт се оплаква от обожателите му, също както калифорнийците оплакват смъртта на свещения орел-мишелов, а египтяните — смъртта на тиванския овен. Намазването на всеки от набожните с кръвта на агнето е форма на причестяване с божеството, при която носителят на свещения живот се прилага външно, вместо да се вземе вътрешно, както когато кръвта се пие, а месото се изяжда.

2. Шествия със свещени животни

Пример за форма на причестяване, при което развеждат свещеното животно от къща на къща, та всички да получат своя дял от божественото му влияние, дава обичаят на гиляките да развеждат из селото мечката, преди да я умъртвят. Подобна форма на причестяване има при едно змийско племе в Пенджаб. Веднъж в годината в продължение на девет дни през септември пред змията се прекланят всички касти и религии. В края на август миразаните, особено тези, които принадлежат към змийското племе, правят змия от тесто, боядисват я в черно и червено и я поставят в коша за отвиване на житото. Коша разнасят из селото и влизайки в къщите, казват: „Бог да е с всички вас! Нека остане далеч всякакво зло! Нека цъфти светът на нашия господар (Гуга)!“ След това поднасят кошницата със змията с думите: „Малка питка от брашно; мъничко масло, ако се подчинявате на змията, вие и ближните ви ще успеете!“ Строго погледнато, трябва да се дава питка и масло, но това рядко се прави. И все пак всеки дава по нещо, обикновено шепа тесто или малко зърно. В къщите, където има млада невяста, откъдето е излязла булката или където се е родил син, обикновено дават по рупия и четвърт или някакъв плат. Понякога хората, които разнасят змията, пеят: „За да ви изправи красива невяста, дайте на змията парче плат!“ След като посетят всяка къща, заравят змията от тесто и оформят над нея мъничък гроб. През деветте дни там идват жените да се молят. Те носят купи с извара и слагат по малко на гроба на змията, коленичат и докосват земята с челата си. После си отиват в къщи и разделят останалата извара между децата. В този случай змията от тесто очевидно заменя действителна змия. Дори в районите, където има много змии, се молят не на гроба на тестената змия, а в джунглата, там, където знаят, че има змии. Освен този ежегоден ритуал, изпълняван от всички членове на змийското племе, се молят по същия начин всяка сутрин след новолуние. Змийското племе е разселено из Пенджаб. Хората, които принадлежат към него, не убиват змии и твърдят, че ухапването им не им причинява нищо. Ако намерят мъртва змия, обличат я и й устройват най-редовно погребение.

Доскоро в Европа са били живи обредите, които предлагат близка аналогия с този индийски култ към змията и несъмнено водят началото си от най-примитивното езичество. Най-добре известният пример е „ловът на орехчето“. Много европейски народи: древните гърци и римляни, съвременните италианци, испанци, французи, германци, холандци, датчани, шведи, англичани и уелсци, дават на птичето имена като царя, малкия цар, царя на птиците, царя на плета и т.н. и го смятат за една от птиците, които, ако ги убиеш, носят голямо нещастие. В Англия вярват, че онзи, който убие орехче или разруши неговото гнездо, неизбежно в срок от една година ще си счупи кост или ще понесе някакво ужасно нещастие; понякога дори смятат, че кравите ще дадат кърваво мляко. В Шотландия наричат орехчето „кокошката на небесната господарка“, а момчетата казват:

Жителите на Сен Донан в Бретан са убедени, че ако деца докоснат малки орехчета в гнездото, ще страдат от „огньовете на св. Лаврентий“, т.е. от пъпки по лицето, краката и т.н. В други части на Франция се смята, че ако човек убие орехче или разруши гнездо на орехче, мълния ще удари къщата му, пръстите, с които е извършил това дело, ще се сбръчкат и ще изпадат, или най-малкото ще бъдат смачкани, а добитъкът му ще има болни крака.

Независимо от тези поверия в Англия и във Франция е бил широко разпространен обичаят всяка година да се убива орехче. На о. Мен обичаят се е спазвал по Бъдни вечер, или по-скоро сутринта на Коледа. На двадесет и четвърти декември привечер всички слуги получавали отпуска и не си лягали, а се скитали, докато в полунощ не ударят камбаните на черквите. Когато свършели да се молят, отивали да търсят орехче и като намерели, го убивали и го привързвали на дълга върлина с разперени криле. Така вървели от къща на къща и скандирали следното римувано стихче:

След като обиколели всички къщи и съберели колкото могат пари, слагали орехчето на погребално носило и го отнасяли начело на погребално шествие в енорийските гробища, където правели гроб и го заравяли — „с небивала тържественост, пееха над него песни на манско наречие и ги наричаха погребален звън. Тогава започваше Коледата“. Когато погребението свършело, компанията образувала извън гробищата кръг и танцувала под звуците на музика.

Автор от XVIII век съобщава, че в Ирландия „селяните все още гонят и убиват орехчета на Коледа, а на следващия (Стефанов) ден ги разнасят, увиснали за краката в средата на два пресичащи се под прав ъгъл обръча. Във всяко село се устройва шествие, в което участвуват мъже, жени и деца, които пеят ирландска песничка и провъзгласяват орехчето за крал на всички птици“. И до ден-днешен в някои райони на Ленстър и Конът продължава „гоненето на орехчето“. На Коледа или на Стефановден момчетата излизат да търсят и убият орехче, прикачват го на дръжка от метла, сред купчинка зеленина и бръшлян и на Стефановден вървят от къща на къща и пеят:

Стопанките им давали пари или храна (хляб, масло, яйца и т.н.) и с тях те си устройват вечерта голямо угощение.

До първата половина на XIX век в Южна Франция все още спазвали тези обичаи. Всяка година на първата неделя от декември младите хора от ул. Сен Жан в Каркасон излизали извън града, въоръжени с тояги, с които шибали храстите и търсели орехчета. Обявявали за крал първия, който успеел да удари една от тези птици. Връщали се в града и начело на шествието вървял кралят и носел орехчето на върлина. Вечерта на последния ден от годината кралят и всички, които били на лов за орехче, минавали по улиците на града с факли, предшествувани от барабани и флейти. Спирали пред всяка къща и един от тях пишел на вратата е тебешир vive le roi78 и годината, която започва. На сутринта на Дванадесетия ден79 кралят отново минавал с тържествено шествие, с корона, мантия и скиптър. Пред него носели орехчето, вързано на върха на върлина, украсена с венец от зелени листа от маслина, дъб, а понякога и имел, отраснал на дъб. Кралят изслушвал голямата литургия в енорийската черква „Сен Винсент“ и заобиколен от длъжностните лица и гвардията си, правел посещения на владиката, кмета, висшите чиновници и изтъкнати жители на града и събирал пари да покрие разноските по „кралското“ угощение, което ставало вечерта и завършвало с танци.

Приликата между обичая с „гоненето на орехчето“ и някои от вече описаните обичаи, особено шествието на гиляките с мечката и на индийците със змията, ни се струва прекалено близка, за да се съмняваме, че всички те са плод на един н същ кръг от идеи. Веднъж годишно убиват обожаваното животно и преди или непосредствено след смъртта му го водят от къща на къща, та всеки от обожателите му да получи частица от божествените свойства, които се излъчват от мъртвия или умиращ бог. Ако може да се съди по многобройните следи от тях, оцелели в народните обичаи, в праисторически времена религиозните процеси от този вид трябва да са играли голяма роля. Например на последния ден от годината, или Хогманей, както го наричали в шотландските планини, имало обичай да обличат човек в кравешка кожа и той да обикаля предрешен по този начин от къща на къща, придружен от младежи, всички въоръжени е тояги с привързана за тях по малко прясна кожа. Облеченият в кожа човек тичал по три пъти deiseal, т.е. по посока на въртенето на слънцето, така че къщата да остава отдясно, а другите го преследвали, биели е тоягите си по кожата и вдигали шум, сякаш бият барабан. Минавайки около къщата, удряли и по стените. Когато ги пуснели вътре, един от групата заставал на прага и произнасял благословия за семейството: „Нека бог благослови къщата и всичко, което е в нея — добитък, камъни и дърво! Нека винаги е пълна с много месо, завивки, дрехи и със здрави хора!“ После опърлял в огъня мъничка частица от кожата, вързана на тоягата му и с опърлената кожа натърквал носовете на всички хора и животни, принадлежащи към домакинството. Представяли си, че през следващата година това ще ги предпази от болести и други беди и най-вече от магия. Обредът бил наричан calliuini поради големия шум, който вдигали, като удряли по кожата. На Хебридските острови, включително на Сент Килда, той се изпълнявал до втората половина на XVIII век, а има признаци, че се е запазил и през XIX век.