Златната клонка

1. Табу върху общуване с чужденци

Толкова за примитивните представи за душата и опасностите, на които е изложена тя. Те не се свеждат до един народ или до една страна; о различни нюанси в подробностите ги откриваме по цял свят и както видяхме, са се запазили и в съвременна Европа. По необходимост такива дълбоко вкоренени и широко разпространени поверия са се отразили върху изработването на калъпа, в който са се изливали ранните форми на царска власт. Защото, ако обикновеният човек полагал толкова грижи да предпази душата си от опасностите, които я грозели от всички страни, колко по-грижливо ще са пазили онзи, от чийто живот зависело благоденствието и дори съществуването на цял народ и в името на общия интерес се налагало да бъде запазен. Затова би трябвало да очакваме животът на царя да е защитен от система, включваща още по-многобройни и подробни мерки или гаранции, които в примитивното общество всеки човек предприемал за сигурността на собствената си душа. И както вече видяхме, животът на ранните царе се уреждал с много точен кодекс от правила, които ще разглеждаме сега в далеч по-големи подробности. Във всеки случай не е ли логично да допуснем, че това са точно онези предпазни мерки, които бихме очаквали да са предприети в защита на царския живот? Предположението се потвърждава от анализа на самите правила. Защото се оказва, че някои от правилата за царете са тъждествени със спазваните от частните лица, а освен това много, ако не и всички мерки, които изглеждат специфични за царя, намират лесно обяснение, ако изходим от хипотезата, че те чисто и просто са предназначени да предпазят или да спасят неговия живот. Ще изброя някои от тези царски правила или табу, придружени с обяснения и коментар, които хвърлят необходимата светлина върху причините, довели до въвеждането на съответното правило.

След като царските табу са предназначени да изолират царя от всевъзможни източници на опасност, взети заедно, те го принуждават да живее, в зависимост от броя и строгостта на спазваните правила, в голямо или пълно усамотение. Но измежду всички опасности дивакът най-много се страхува от тъмното изкуство на магьосници и вещици и той подозира всички чужденци, че се занимават с подобна дейност. При това положение елементарната му предпазливост повелява да се пази от зловредното влияние, упражнявано волно или неволно от тях. Затова, преди да се разреши на чужденци да навлязат в някаква област, или поне да им се позволи да общуват свободно с жителите, местните хора изпълняват известни церемонии, предназначени да лишат пришълците от магическата им власт, да противодействуват на опасното влияние, което те излъчват, или така да се каже, да обеззаразят заобикалящата ги атмосфера. Така когато посланиците, изпратени от византийския император Юстиниан II да сключат мир с турците, стигнали своята цел, ги посрещнали шамани, които ги подложили на церемониално пречистване, за да прогонят от тях зловредните влияния. Като оставили донесените дарове на открито място, тези магьосници разнасяли около тях горящи тамянови клонки и едновременно с това дрънкали със звънци и биели тъпани, хъркали и падали, побеснели в усилията си да прогонят злите духове. После пречистили и самите посланици, като ги превели през пламъци. На остров Нануме (южната част на Тихия океан) не позволявали на чужденците от корабите или от други острови да влизат в контакт с местните жители, докато всички или няколко техни представители не влезели във всеки от четирите храма на острова, където се отправяли молитви към боговете да предотвратят всяка болест или коварство, които тези чужденци може да са донесли със себе си. На олтарите поднасяли в жертва месо и всичко било придружено с песни и танци в чест на бога. Докато траели церемониите, не се показвал никой с изключение на жреците и техните помощници. Даномите на о. Борнео имат обичай да изискват от чужденците, които навлизат в тяхната територия, да плащат на местните жители известна сума, която те изразходвали за жертвоприношения на биволи и прасета на духовете на земята и водата, за да ги примирят с присъствието на чужденци и да ги убедят да не лишават от благоволението си хората от тази страна, а да благословят оризовата реколта и т.н. Мъжете от един район на о. Борнео, които се бояли да погледнат някакъв европейски пътешественик, да не би да се разболеят, предупреждавали жените и децата си да не се приближават до него. Онези, които не могли да овладеят любопитството си, за да умилостивят злите духове, колели пилета и се мажели с кръвта им. „Страхът от далечни зли духове, които придружават пътешествениците, е по-голям от страха от местните зли духове — пише един пътешественик за Централно Борнео. — През 1897 г., докато бях сред каяните, ме посети група хора от средното поречие на р. Магакам и нито една жена не се показа вън от къщата си без запалено снопче кора от plehiding, чийто зловонен дим прогонва злите духове.“

Докато пътувал из Южна Америка, френският пътешественик Крево влязъл в село на индианци апалаи. Мигове след пристигането му група индианци донесли, впити в палмови листа, големи черни мравки от вид, който хапел много болезнено. Жителите на селото, без оглед на пол или възраст, му се представили до един и той трябвало да сложи на всеки мравки по лицето, бедрата и други части на тялото. Когато слагал хапещите насекоми прекалено нежно, те викали: „Още! Още!“ и не се задоволили, докато кожата им не се покрила с гъст обрив, както би станало, ако ги нашибат с коприва. Целта на тази церемония става ясна, когато се сравни с обичая, спазван на островите Амбойна и Улиасе, да се посипват болните с добре сдъвкани силни подправки като джинджифил и карамфил, та паренето да прогони демоните на болестта, които са се полепили по тях. На о. Ява народното лечение за подагра и ревматизъм е да се натрият ноктите на ръцете и краката на страдащия с испански пипер. Приема се, че пиперът е прекалено лют за подаграта или ревматизма и затова набързо изчезват. По същата логика майката на болното дете на Робския бряг е убедена, че в него се е настанил зъл дух и тя прави разрези по тялото на малкия страдалец, пъха в тях люти чушки или подправки, уверена, че така ще причини болка на злия дух и ще го прогони. Бедното дете, разбира се, пищи, но майката стиска зъби, вярвайки, че и демонът страда не по-малко.

Много вероятно е мотивът за някои церемонии, изпълнявани при посрещането на чужденци, чието предназначение не е открито заявено, е нежеланието да им се окаже чест, а по-скоро същият страх. Жреците или вълшебниците упражняват голямо влияние над населението в полинезийските острови Онтонг Ява. Тяхната главна задача е да призовават или прогонват духове, за да предотвратят или да прогонят болестта или да осигурят благоприятни ветрове, голям улов на риба и т.н. Когато на островите пристигнат чужденци, първо ги приемат магьосниците, поръсват ги с вода, намазват ги с мазнина и им слагат пояси от сухи панданасови листа. В същото време разпръскват наоколо вода и пясък, а новодошлият и неговата лодка изтриват със зелени листа. След тази церемония магьосниците представят чужденците на вожда. Често, преди пътешественикът да влезе в някое село в Афганистан и Иран, го посрещат с жертвоприношение от храна или животно, или палят огън и кадят тамян. Минавайки покрай някои села, афганистанската гранична комисия често била срещана с огън и тамян. Понякога под копитата на коня на пътешественика хвърлят поднос тлееща жарава с думите: „Добре дошъл!“ Когато Емин Паша влизал в едно село в Централна Африка, го посрещнали, принасяйки в жертва две кози; разлели кръвта им по пътеката и за да го приветствуват, вождът я прескочил. Случва се страхът от чужденците и техните магии да е прекалено голям, за да позволи изобщо да бъдат приети. Така например, когато Спик38 пристигнал в едно село, туземците затворили пред него вратите си, „защото никога преди те не бяха виждали бял човек, нито тенекиените сандъци, които носеха хората. «Кой знае, казваха те, дали същите тези сандъци не са преобразените грабливи ватути, които са дошли да ни избият? Няма да ви пуснем!» Колкото и да ги убеждавахме, те бяха непреклонни и трябваше да продължим към следващото село.“

Страхът от чужденци е взаимен. Навлизайки в непозната територия, дивакът има чувството, че върви по омагьосана земя и предприема мерки да се запази от демоните, които бродят из нея и от магическото изкуство на обитателите й. Маорите например, когато отивали на чужда територия, изпълнявали определени церемонии, предназначени да я направят „обикновена“, защото е възможно преди това тя да е била „свещена“. Когато Миклухо-Маклай се приближил към едно село на Брега Маклай в Нова Гвинея, един от придружаващите го туземци отчупил клон, отишъл настрана и му шепнал известно време, а после пристъпвал поотделно към всеки член на групата, плюел на гърба му и го тупал с клона. Най-накрая отишъл в гората и заровил клона под изсъхнали листа в най-гъстата част на джунглата. От тази церемония се очаквало да предпази групата от всякакво коварство и опасност в селото, към което се приближавали. Вероятно идеята била, че зловредните влияния се прехвърлят от хората в клона, а после се заравят заедно с клона в гората. Когато в някой район на Австралия поканят чуждо племе и то се приближава към лагера на хората, които притежават земята, „чужденците носят запалена кора или горящи пръчки в ръце, за да проветрят и пречистят, както казват те, въздуха“. Щом тораджиите, тръгнали на лов за глави, навлизат в чужда територия, не бива да ядат каквито и да е плодове от засадени от неприятеля растения, нито месото на животно, отгледано от него, докато не предприемат първия си враждебен акт, например да подпалят къща или да убият човек. Те смятат, че ако нарушат това правило, ще приемат в себе си част от духовната същност на врага и тя ще обезсили магическите свойства на талисманите им.

Освен това съществува поверие, че завърналият се отнякъде човек може да се е заразил със зловредна магия от чуждестранните, с които е бил в контакт. Затова, когато се върне у дома, преди племето и приятелите му да го приемат отново в своя кръг, той трябва да премине през определени церемонии на пречистване. Така бечуаните „се очистват или пречистват след пътуване, като обръсват главите си и т.н., да не би чрез магия или вълшебство чужденците да са ги заразили с някакво зло“. В някои части на Западна Африка, преди да позволят на човека, върнал се след дълго отсъствие, да посети жена си, той трябва да измие тялото си със специална течност и да получи от вълшебника определен знак на челото си като противодействие срещу магическото заклинание, което може да му е направил някой чужденец, докато е отсъствувал, а чрез него то да се предаде на жените от селото. Двама индуски посланици, изпратени в Англия от един туземен княз, били дотолкова омърсени от допира си с чужденци, че нищо не било в състояние да им върне чистотата освен повторно раждане. „Правилото за повторно раждане изисква да се направи от чисто злато статуя на женската природна сила във формата на жена или крава. В тази статуя затварят човека, който трябва да се роди отново, и го прекарват през съответните канали. Но да се направи статуя от чисто злато с необходимите размери, ще е твърде скъпо, затова достатъчно е да се направи статуя на свещената Йони, през която преминава човекът, който трябва отново да се роди.“ По нареждане на княза направили такава статуя, неговите посланици се промъкнали през нея и се родили отново.

При положение че подобни предпазни мерки срещу зловредните влияния, които упражняват чужденците, се предприемат за обикновени хора, никак не е странно, че за да се защити от същите коварни опасности царят, се предприемат специални мерки. В Средните векове посланиците, посетили татарския хан, трябвало да преминат два огъня, преди да бъдат допуснати при него, между огньовете пренасяли и подаръците, които те му носели. Обичаят се обяснява с това, че огънят пречиствал всяко магическо влияние, което чужденците биха могли да упражнят върху хана. Когато подчинени вождове идват да посетят със свитата си Каламба (най-могъщия вожд на башилангите в басейна на Конго), за първи път или след като са се бунтували срещу властта му, те трябва да се окъпят, мъжете и жените заедно, в два потока, в два последователни дни, да прекарат нощта на открито на пазарния площад. След второто окъпване те отиват съвсем голи при къщата на Каламба, който нанася дълъг бял знак върху гърдите и челото на всеки. После се връщат на пазарния площад, обличат се и тогава ги подлагат на изпитание с чер пипер. В очите на всеки посипват чер пипер и през това време страдалецът трябва да изповяда всичките си грехове, да отговори на всички зададени му въпроси и да положи съответни клетви. С това церемонията приключва и на чужденците се разрешава да се настанят в града и да останат колкото време желаят.

2. Табу относно храна и пиене

Според диваците моментът, когато се приема храна или питие, е свързан с особени опасности, защото тогава душата може да избяга през устата или да бъде изтръгната оттам с магическото изкуство на враг, който присъствува. Сред народностите, говорещи на езика еве по Робския бряг, „е всеобщо разпространено поверието, че душата, която обитава тялото, го напуска и се връща в него през устата, а оттам следва, че човек трябва да внимава да не си отваря устата, да не би душата му да е излязла и някоя бездомна душа да се възползува от възможността и да се напъха в тялото. Изглежда, те смятат, че е най-вероятно това да стане докато човек се храни.“ Затова вземат мерки да се предпазят от тази опасност. За батаките например е известно, че „тъй като душата може да напусне тялото, те непременно вземат мерки да й попречат да се отдалечи точно когато имат най-голяма нужда от нея. Но единственият начин да направиш това е да си у дома си. По време на гощавки къщите са затворени отвсякъде, за да може душата да остане и да се радва на вкусните ястия, сложени пред нея.“ Зафиманелите в Мадагаскар заключват вратите, когато се хранят, и едва ли някой ги е виждал по време на ядене. Хората от племето варуа не допускат някой да ги види как се хранят или пият и полагат големи грижи да не види как правят това представител на противоположния пол. „Трябваше да платя на един човек, за да видя как пие; не можах да накарам мъж да пие пред погледа на жена.“ Предложат ли им питие, те молят, докато пият, да ги прикрият с някаква тъкан.

И все пак това са обикновени предпазни мерки, вземани от обикновени хора, докато мерките, с които се предпазват царете, са изключителни. Никой, бил той човек или животно, не бива да види как царете на Лоанго се хранят или пият, иначе ще умре. Ако любимо куче влезе в стаята, където царят обядва, той нарежда на място да го убият. Веднъж собственият син на царя, момче на дванадесет години, видял неволно как царят пие. Той незабавно наредил да го облекат и нахранят богато, след което дал заповед да го нарежат на четири парчета и да го разнесат из града, като съобщят, че е видял царя да пие. „Когато царят пожелае да пие, му донасят чаша вино. Онзи, който му я носи, държи звънец и като поднесе чашата на царя, се обръща с гръб към него и дрънка със звънеца, при което всички присъствуващи падат по очи на земята и стоят така, докато царят пие… Храненето му става до голяма степен по същия начин. За целта има специална къща, където слагат яденето му на бенза, т.е. маса. Той отива там, затваря вратата, а когато свърши, чука и излиза навън. Така никой не може да види как царят яде и пие. Защото смятат, че ако някой види, царят незабавно умира.“ Остатъците от храната му заравят, за да не попаднат в ръцете на заклинатели, които с тяхна помощ да направят на монарха фатална магия. Подобни били правилата, спазвани от царя на съседно Каконго — смятало се, че той ще умре, ако някой от поданиците му го види да пие. Тежко престъпление е да видиш и царя на Дахомей по време на ядене. Когато пие пред хора, нещо, което прави само в извънредни случаи, той се крие зад завеса или около главата му държат носни кърпи и всички присъствуващи се хвърлят по очи на земята. Когато царят на баньоро, в Централна Африка, отива да пие мляко в мандрата, всички мъже трябва да напуснат заграденото царско селище, а всички жени да покрият главите си, докато не се върне. Никой не бива да го види как пие. Една от жените му го придружава до мандрата, подава му гърнето с мляко, но се извръща, докато той не го изпразни.

3. Табу върху откриването на лицето

Може би в някои от изложените по-горе случаи относно храненето и пиенето в строго усамотение е скрито намерението по-скоро да се попречи на злите влияния да влязат в тялото, отколкото да се предотврати бягството на душата. С положителност това е в основата на някои обичаи, спазвани при пиене от туземците по поречието на р. Конго. За тези хора например разказват, че „едва ли има туземец, който би посмял да погълне някаква течност, преди да призове духовете. Един от тях непрекъснато дрънчи със звънец, докато трае пиенето, друг прикляка и опира лявата си ръка на земята, трети си покрива главата, друг пъха стрък трева или листо в косата си или пък прави с глина белег на челото си. Този фетишки обичай приема различни форми. Тъмнокожият се задоволява с обяснението, че това са начини енергично да се призовават духовете.“ Обикновено в тази част на света вождът звъни със звънец при всяка глътка бира, която поглъща, а някое момче, изправено пред него, размахва копие „и не допуска наблизо духовете, иначе биха могли да се промъкнат в тялото на стария вожд заедно с бирата“. Същият мотив — да се предпазят от зли духове — вероятно обяснява обичая някои африкански султани да си забулват лицата. Султанът на Дарфур си завива лицето с парче бял муселин, който намотава около главата си няколко пъти, покрива си първо устата, а после челото, така че му се виждат само очите. Казват, че същият обичай — да се забулва лицето, бил белег за царствена власт в други части на Централна Африка. Султанът на Уадай винаги говори иззад завеса и никой не му вижда лицето освен близките и няколко любимци.

4. Табу за напускане на къщата

Понякога обхватът на подобни мерки се разширява и на царете се забранява да напускат дворците си; или на поданиците — да ги виждат извън дворците. Царят-фетиш на Бенин, почитан от поданиците си като божество, не бивало да напуска двореца, След коронацията царят на Лоанго остава затворен в двореца и не го напуска. Царят на Онича не бива да пристъпва извън къщата си в града, освен ако не принесат човешка жертва за умилостивяване на боговете, по тази причина той никога не напуска двореца си, защото иначе ще понесе смъртно наказание или ще трябва да позволи в негово присъствие да екзекутират един или повече от робите му. И тъй като богатствата на страната се мерят по броя на робите, царят внимава да не нарушава закона. И все пак веднъж годишно на ямсовото пиршество на царя разрешават, дори обичаят го изисква, да танцува пред поданиците си извън високите, направени от кирпич стени на двореца. Той танцува с голям товар, обикновено чувал пръст на гърба си — доказателство, че все още е в състояние да носи товара и грижите на държавната власт. Ако не успее да изпълни това задължение, го свалят незабавно, дори го пребиват с камъни. Етиопските императори били почитани като богове и ги държали повечето време затворени в дворците им. На планинския бряг на Понтус39 живеел в древността примитивен и войнствен народ, наречен мосини или мосиноки, през чиито земи трябвало да преминат десетте хиляди гърци по време на прочутото си изтегляне от Азия в Европа40. Тези варвари държали своя цар под строг арест на върха на висока кула. Веднъж избран, не му позволявали да слезе от нея. Оттам той раздавал правосъдие на своите хора, но ако ги оскърбял, те го наказвали, като спирали дажбите му за цял ден, дори можело да го оставят и да умре от глад. Царете на Сабеа или Шеба, страната на подправките в Арабия, нямали право да излизат извън дворците си — ако излезели, тълпата ги пребивала до смърт с камъни. Но на върха на двореца имало прозорец с прикрепена към него верига. Ако някой се сметнел за онеправдан, дърпал веригата, царят го удостоявал с вниманието си, канел го вътре и произнасял своята присъда.

5. Табу върху недоядена храна

Освен многото други начини, зла магия могат да ти сторят и с остатъците от храната, която си ял, или съдовете, от които си се хранил. На принципа на индуктивната магия между храната, която човек има в стомаха си, и остатъците от нея продължава да съществува индуктивна връзка и причиненото на остатъците зло ще се отрази върху човека, поел в себе си храната. Всеки пълнолетен нариниер в Южна Австралия търси непрестанно кости от животни, птици или риби, чието месо е изядено, за да направи с тях убийствено заклинание. При това положение всеки се грижи да изгори костите на изяденото от него животно, за да не попаднат в ръцете на заклинател. Много често заклинателят успява да се сдобие с такава кост, а постигне ли целта си, смята, че вече има власт над живота и смъртта на мъжа, жената или детето, което е изяло месото на животното. За да задействува заклинанието, той прави паста от червена охра и рибено масло, вкарва я в око от риба-треска, взема малко парченце от труп, прави всичко това на топче, което залепя в края: на костта. Като подържи магическото средство известно време в гърдите на мъртво тяло, за да придобие смъртоносна сила от контакта с разложението, слага го на земята близо до огъня и както топчето се топи, така залинява и човекът, срещу когото е насочено заклинанието; оставиш ли топчето съвсем да се стопи, жертвата ти умира. Когато обаче тя научи за направеното срещу нея заклинание, се опитва да откупи от заклинателя костта и ако се сдобие с нея, разваля магията, като я хвърля в река или езеро. На Тана, един от новохебридските острови, хората заравят в земята или хвърлят в морето остатъците от храната си, за да не попаднат в ръцете на болестотворците. Защото, ако някой болестотворец намери остатъците от храна, да речем кора от банан, той я взема и бавно я пече на огъня. Докато кората се пече, човекът, който е ял банана, се разболява и за да се спаси, изпраща хора при болестотвореца и му предлага дарове, за да престане да пече банановата кора. На о. Нова Гвинея туземците полагат големи грижи да унищожат или да скрият черупките и другите остатъци от храната си, за да не ги намерят врагове и да ги използуват, като им причинят зло или ги унищожат. За да се предпазят от беда, те изгарят всичко останало, хвърлят го в морето или намират друг начин да го премахнат.

Несъмнено страх от магия възпира хората да не докосват храната, която царят на Лоанго оставя в чинията си, и ги кара да я заравят в земята. Освен това никой не бива да пие от съд на царя. В древността римляните веднага разтрошавали черупките на изядените от тях яйца или охлюви, за да попречат на враговете да им сторят магия. Все още разпространеният сред нас обичай да се разтрошават черупките на изядените яйца може спокойно да води произхода си от същото суеверие.

Суеверният страх, че с помощта на остатъците от храната може да се направи магия, е имал благотворен ефект, защото е карал някои диваци да унищожават отпадъците, които, оставени да се разлагат, биха се оказали действителен, а не само въображаем източник на зараза и смърт. От това е печелело не само санитарното състояние на племето, защото, колкото и да е странно, същият неоснователен страх, същото погрешно разбиране за причинно-следствена връзка е укрепило косвено сред хората, които го изповядват, моралните връзки на гостоприемство, а често и на добра воля. Очевидно никой, който има намерение да причини някому зло, като му стори магия с отпадъците от храната, не би ял от нея, защото съгласно принципа на индуктивната магия, направи ли го, ще пострада наравно с врага си. Това е идеята, която в примитивното общество придава свещен характер на връзката, установена със съвместното хранене — ако двама души се хранят с една и съща храна, те дават, така да се каже, залог за добро поведение и всеки гарантира пред другия, че няма да подготви някакво зло срещу му — след като са свързани физически чрез общата храна в стомасите си, всяко зло, което единият стори на приятеля си, ще се стовари и върху неговата глава със същата сила. От гледна точка на строгата логика обаче индуктивната връзка съществува само докато храната е все още в стомаха на двамата. Затова сключеният при съвместно хранене съюз (covenant) е по-малко тържествен и траен от съюза, сключен с взаимното преливане на кръв във вените, а нали такова преливане свързва хората за цял живот.