Златната клонка

1. Пропъждане на въплътеното зло

Досега се занимавахме с всеобщото прогонване на злото от категорията, което нарекох пряко или непосредствено. Злото от тази категория е незримо или най-малкото незабележимо за човешкото око и начинът да се отърве човек от него е най-вече да маха из въздуха и да вдига много шум, за да подплаши пакостливите духове и те да побягнат. Остава да приведем примери за втората категория злини, които са въплътени във видими образи или, както се предполага, са се вселили в материален посредник и при прогонването той служи като средство да ги отдалечи от хората, селото или града.

Всеки седем години калифорнийските помо прогонват дяволите, при което те са представени от маскирани хора. „Двадесет или тридесет мъже се обличат в палячовски дрехи, намазват се като варварите с бои, а на главата си слагат съдове с катран и тайно отиват в околните планини. Те олицетворяват дяволите. На покрива на общината се покачва глашатай и се обръща с реч към множеството. При уговорен от предишната вечер сигнал маскираните слизат от планината, на главите им горят съдовете с катран и всичко е придружено от най-ужасяващите звуци и костюми, които умът на дивака е способен да сътвори при представянето на демони. Ужасени, жените и децата бягат да се спасят, мъжете ги приютяват в своя кръг и на принципа, че с дявола човек се бори с огън, размахват горящи главни, крещят, свирят, налитат отчаяно срещу мародерстващите кръвожадни дяволи и по този начин се представя страховита гледка, която предизвиква силен страх у стотиците насъбрани жени; те пищят и припадат и се вкопчват в храбрите си защитници. Накрая дяволите успяват да се намъкнат в общината и най-храбрите мъже влизат в преговори с тях. В заключение на целия този фарс мъжете събират смелост, дяволите биват пропъдени от общината и при страхотна шумотевица и звукови ефекти от привиден бой ги прогонват в планината.“ През пролетта, щом пораснели листата на върбите край реките, индианците мандани празнували своя голям ежегоден празник и един от аспектите му е прогонването на дявола. Боядисан в черно човек, който представлявал дявола, влизал в селото откъм прерията, гонел и плашел жените и играел ролята на бика в танца на бизоните, чиято цел била да се осигури наличието на много бизони през следващата година. В края на краищата го прогонвали от селото, жените го преследвали, като съскали и го подигравали, биели го с тояги и го замервали с мръсотии.

Някои от туземните племена в Централен Куинсленд вярват в съществуването на злосторно същество на име Молонга, което обикаля невидимо и ако не се изпълнят някакви обреди, убива мъжете и изнасилва жените. Тези обреди траят пет нощи и се състоят от танци, в които вземат участие само фантастично нарисувани и облечени мъже. На петата нощ Молонга, олицетворен от човек, намазан с червена охра и накичен с пера, в ръка с дълго копие с пера на върха, се втурва от тъмнината и сякаш се готви да прегази зрителите. Настъпва голяма възбуда, чуват се високи писъци и викове, но след привидната атака демонът се изгубва в мрака.

През последната нощ от годината дворецът на камбоджанския крал се пречиства от дяволи. Боядисани като демони мъже биват преследвани от слонове из дворовете на двореца. Щом ги прогонят, размотават около двореца памучен конец, за да ги държи вън от него.

Ако в някоя енория на Мунзерабад, район от Мисоре, в Южна Индия, избухне холера или едра шарка, жителите се събират и примамват демона на болестта в дървена статуя, която отнасят, обикновено в полунощ, в съседната околия. Нейните жители я предават по същия начин на съседите си и така демонът бива прогонен от едно село. в друго, докато стигне до брега на реката и там го хвърлят в нея.

Много по-често обаче пропъдените демони изобщо не се представят, а се приема, че съществуват незрими в материалния или видим обект, който ги отдалечава от мястото. И тук ще е по-удобно да правим разлика между инцидентни и периодични прочиствания. Да започнем с първите.

2. Инцидентно прогонване на злини в материални обекти

Предметът, който отнася демона надалеч, може да е от най-различен вид. Много често това е малко корабче или лодка. В южния район на о. Серам например, когато селото е засегнато от някаква болест, приготвят малко корабче и го напълват с ориз, тютюн, яйца и т.н., донесени от всички хора. На корабчето разпъват мъничко платно. Когато всичко е готово, един човек се провиква много високо: „Хей, всички вие болести, шарки, заушки и т.н., които стоите толкова време при нас и така жестоко ни изтощихте, сега престанете да ни преследвате, приготвили сме за вас този кораб и сме ви снабдили с достатъчно провизии за из път. Няма да чувствувате недостиг на храна и бетелови листа, на кокосови орехи и тютюн. Тръгвайте, веднага отплавайте от нас и повече не се връщайте, а вървете в някоя далечна страна. Нека теченията и ветровете ви отнесат бързо, та като ви отведат в тази страна, ние да живеем здрави и бодри и повече да не ви виждаме тук.“ Сетне десет или дванадесет души отнасят корабчето на брега и го пускат да се носи по крайбрежния бриз, изпълнени с увереност, че вече са се освободили от болестите завинаги или поне до следващия път. Ако заразата ги нападне отново, те са сигурни, че това не е същата болест, а нещо различно и след време се освобождават от нея по описания начин. Когато съдът с демони се отдалечи от погледа, носачите се връщат в селото и се провикват: „Вече ги няма болестите, те са пропъдени, изчезнали са и са отплавали.“ При това всички излизат от къщите и много радостно предават един на други вестта, удрят по гонгове и звънят със звънци.

И по другите индонезийски острови често прибягват до подобни ритуали. Така на Тимор-лаут пускат по вятъра с отлива малка проа82, съдържаща статуйка на човек и снабдена с провизии за дълъг път. Като я пускат на вода, хората викат: „О, болест, върви си оттук! Отивай си! Какво правиш в тази бедна страна?“ Три дни след обреда колят прасе и част от месото му предлагат на Дудилаа, духа, който живее в слънцето. Един от най-старите мъже произнася думите: „Уважаеми господине, умолявам те да излекуваш внуците, децата, жените и мъжете, та да можем да ядем свинско и ориз и да пием палмово вино. Аз ще си удържа на обещанието. Изяж си пая и направи така, че всички хора да са здрави.“ Ако корабчето заседне на някое населено място, болестта ще избухне там. Затова заседнало корабче предизвиква много тревога сред крайбрежното население и те незабавно го изгарят, защото демоните бягат от огъня. На о. Буру корабчето, което отнася демоните на болестта, е дълго около шест метра, съоръжено е с платна, гребла, котва и т.н. и е добре снабдено с провизии. Цял ден и цяла нощ хората бият гонгове и тъпани и тичат насам-натам, за да сплашат демоните. На сутринта десет яки млади мъже потупват хората с клони, които са били предварително потопени в пръстен съд с вода. Щом свършат, хукват към брега, слагат клоните на борда на корабчето, бързо спускат друга лодка и изтеглят съда с болестта в морето. Там го отвързват и един от тях се провиква: „Дяволе шарка, отивай си с добром! Върви на гости на друга земя! Приготвили сме ти храна за из път, повече нямаме какво да ти дадем.“ Като се върнат, всички се изкъпват заедно в морето. При този обред причината хората да се удрят с клоните, явно е освобождаването от демоните на болестта, които, предполага се, преминават в тях. Оттук и бързината, е която отнасят клоните на лодката, а нея изтеглят в морето. А когато във вътрешните райони на о. Серам върлува едра шарка или друга болест, жрецът чука по всички къщи с осветени клони, които след това хвърля в реката, за да ги отнесе тя в морето; точно по същия начин вотяките от Русия хвърлят в реката тоягите, които са използували да пропъдят дяволите от селото, за да може реката да отнесе злокобния товар. Поставянето на чучела, които представят болните, в лодките, за да примамят демоните след тях, е нещо съвсем обикновено. Например повечето езически племена по бреговете на о. Борнео се опитват да пропъдят заразните болести така: издялват грубо една или повече човешки фигури от сърцевината на сагова палма и ги слагат в малък сал или лодка или на малайско корабче с пълен такелаж, заедно с ориз и други храни. Лодката украсяват с цветовете на арекова палма и панделки, направени от листа. С отлива украсеният по този начин плавателен съд бива спуснат да отплава в морето и да отнесе както много се ще на хората и болестта със себе си.

Често носителят, с който си отиват всички демони или злини на цяла една общност, е животно. Когато в някое село от централните провинции на Индия избухне холера, всички се прибират след залез слънце в къщи. Тогава жреците минават по улиците, вземат от всеки покрив по една сламка, която изгарят в някое светилище на изток от селото, като принасят в жертва също ориз, топено масло и куркума. По посока на дима подкарват боядисани в цинобър пилета и хората вярват, че те отнасят със себе си и болестта. Ако не успеят да сторят това, опитват с кози и най-сетне с прасета. Когато сред бхарите, маланите и курмите в Индия върлува холера, те вземат коза или биволица, но и в двата случая животното трябва да е женско и колкото се може по-черно, привързват жито, карамфил и оловен минимум в жълт плат на гърба му и го прогонват. Извеждат животното извън мерата на селото и не му позволяват да се върне. Случва се да бележат биволица с червена боя и да я прогонят към съседното село, та да отнесе със себе си и болестта.

Динките, народност, която се занимава със скотовъдство, населяваща бреговете на Бели Нил, имат във всяко семейство по една свещена крава. Когато страната е заплашена от война, глад или друга масова беда, вождовете на селото се обръщат с искане към определено семейство да предаде своята свещена крава, която да послужи за изкупителна жертва. Жените подкарват кравата до реката и през нея до другия бряг и я оставят там да броди из дивата местност и да стане жертва на хищниците. След това се връщат мълчаливи и не поглеждат назад, защото си въобразяват, че ако погледнат един единствен път, обредът няма да даде никакъв резултат. През 1857 г., когато индианците аймара в Боливия и Перу страдали от чума, натоварили черна лама с дрехите на засегнатите от чумата хора, напръскали я с ракия, а после натиряли животното в планините, с надеждата, че ще отнесе и чумата със себе си.

Случва се изкупителната жертва да е човек. От време на време например боговете предупреждавали царя на Уганда, че враговете мубаньоро правят магия на него и на народа му, та да измрат от болест. За да избегне такава катастрофа, царят изпращал изкупителна жертва на границата с баньоро. Изкупителната жертва била мъж, момче или жена с дете, подбрани по някакъв белег или телесен дефект; изобщо белязани от боговете жертви. Заедно с тях изпращали крава, коза, кокошка и кучка. До посочената от боговете граница ги придружавала усилена охрана. Там пречупвали крайниците на жертвите и ги оставяли да умрат от бавна смърт на вражеската територия, прекалено осакатени, за да изпълзят обратно в Уганда. Смятало се, че така болестта или чумата се е пренесла на жертвите и се е върнала в тяхно лице на земята, откъдето е дошла.

Като предпазна мярка от епидемия някои от коренните племена в Китай избират човек с голяма мускулна сила да играе ролята на изкупителна жертва. Той си намазва лицето с боя и прави най-различни странни неща, с оглед да привлече всички епидемични и зловредни влияния и те да се полепят само върху него. Помага му жрец. В крайна сметка изкупителната жертва, преследвана разгорещено от мъже и жени, които бият по гонгове и тъпани, бива прогонена с голяма бързина от града или селото. В Пенджаб лекуват чумата по рогатия добитък, като наемат човек от кастата чамар, обръщат го с гръб към селото, жигосват го с нагорещен до червено сърп и го пускат да върви в джунглата, за да отведе със себе си и чумата. Той не бива да поглежда назад.

3. Периодично пропъждане на злини в материални носители

Както непосредственото пропъждане на невидимите демони, опосредстваното пропъждане на злините е изкупителна жертва или друг материален носител се превръща от инцидентно в периодично, и то по същата причина. Така например всяка година, обикновено през март, хората от Лети, Моа и Лакор, острови от Индийския архипелаг, отпращат всичките си болести в морето. Те правят дълга около шест стъпки лодка, снабдяват я с платна, гребла и всичко необходимо и всяко семейство слага в нея по малко ориз, плодове, кокошка, две яйца, насекоми, които опустошават нивите и т.н. После я пускат да отплава в морето с думите: „Вземи оттук със себе си всички видове болести, отведи ги на други острови, на други земи, разпредели ги по места, които се намират на изток, там, където изгрява слънцето.“ Биаджите от Борнео изпращат всяка година в морето малка лодка, натоварена с греховете и бедите на хората. Екипажът на кораба, натъкнал се на злокобната лодка в морето, ще страда от всички скърби, с които е натоварена тя. Подобен обичай се опазва всяка година от дусуните в областта Туаран в Британско Северно Борнео. Това е най-важният обред за годината. Неговата цел е да донесе късмет на селото през следващата година, като прокуди най-тържествено всички зли духове, които може да са се насъбрали в или около къщите през изминалите дванадесет месеца. Задачата да прогонят демоните се пада преди всичко на жените. Облечени в най-хубавите си дрехи, те правят шествие през селото. Една от тях носи в кошница на гърба си малко прасе сукалче, а всички останали държат вейки, с които удрят прасенцето, когато го изисква моментът, защото неговото квичене привлича блуждаещите духове. Във всяка къща жените играят и пеят, дрънкат с бронзови кастанети или чинели и звънят с малки бронзови звънчета, които държат с двете си ръце. Изпълнението се повтаря във всяка къща, а сетне шествието се отправя към реката и всички зли духове, които заклинателките са прогонили от къщите, ги следват до брега й. Там има приготвен и завързан за брега сал. На него са сложени храна, платове, готварски съдове и саби, а на една страна са струпани фигури на мъже, жени, животни и птици, направени от листата на сагова палма. Злите духове се качват на сала и когато всички са на неговия борд, го отблъсват и пускат да се носи надолу по течението, отнасяйки със себе си и демоните. Ако салът заседне близо до селото, го отблъсват с най-голяма бързина, да не би невидимите му пътници да се възползуват от възможността да слязат отново на брега и да се върнат в селото. С това най-сетне се слага край и на страданията на прасенцето, чието квичене е послужило да подмамят демоните от убежищата им — убиват го и захвърлят трупчето му.

Всяка година в началото на сухия сезон островитяните от Никобарските острови разнасят из селата си макет на кораб. Дяволите биват прогонени от колибите и натикани на борда на корабчето, а него пускат на вода и го оставят да отплава по вятъра. Обредът е описан от един изследовател, който го е наблюдавал на о. Кар Никобар през юли 1897 г. В продължение на три дни хората били заети е приготовлението на две големи платформи, оформени като кану, снабдени с платна и натоварени с определени листа, които притежавали ценното свойство да пропъждат дяволи. Докато младите били заети с това, заклинателите и старейшините седели в една къща и пеели подред песни и често излизали навън, ходели нагоре-надолу по брега, въоръжени с тояги и забранявали на дяволите да влизат в селото. Четвъртият ден от тържествата носел название, което означава „пропъждане на дявола с платна“. Вечерта се събирали всички жители на селото. Жените носели кошници с пепел и снопове пропъждащи дявола листа. Листата разпределяли на мало и голямо. Когато всичко било готово, група здрави мъже, охранявани от няколко заклинатели, отнасяли една от платформите на брега на морето от дясната страна на селското гробище и я оставяли да плава във водата. Щом се върнели, група мъже отнасяли втората платформа на брега и я пускали на вода от лявата страна на гробището. Натоварените с демони платформи отбутвали от брега, жените започвали да хвърлят след тях пепел, а тълпата вкупом крещяла: „Отлети, дяволе, отлети и не се връщай повече!“ Вятърът и отливът били благоприятни и платформите бързо отплавали. Тази нощ всички хора се гощавали заедно и били много радостни, защото дяволът се е отправил по посока на о. Чоура. Подобно пропъждане на дяволи се извършва веднъж годишно и в други никобарски села, но на различните места обредите се изпълняват по различно време.

Всяка година през третия месец много от коренните племена в Китай имат голям празник. Той е израз на всеобщата радост на хората, които вярват, че всички злини от изминалите дванадесет месеца са били напълно унищожени. Унищожаването, според тях, се извършва по следния начин. Заравят в земята голямо глинено гърне, пълно с барут, камъни и парчета желязо. След това посипват ивица барут, свързана със закопания съд, драсват й клечка кибрит и взривяват гърнето и съдържанието му. Камъните и парчетата желязо представят злините и нещастията от миналата година, а тяхното разпръскване от взрива отстранявало самите злини и нещастия. Празникът е придружен с много веселие и пиянство.

В Стария Калабар, на Гвинейския бряг, дяволите и призраците биват или поне били публично гонени на всеки две години. Пропъжданите от техните убежища духове, са душите на всички хора, умрели през времето, изминало след последното прочистване на града. Около три седмици или месец преди събитието, което според едно описание става през месец ноември, пред всяка къща слагат груби чучела, представящи хора и животни — крокодили, леопарди, слонове, биволи и птици, изплетени от клонки или направени от дърво. Те са накичени с ивици плат и натруфени с евтини украшения. Към три часа сутринта в деня, определен за обреда; цялото население излиза на улиците и се залавя с оглушителен шум и в състояние на голяма възбуда да натика всички притаили се дяволи и призраци в чучелата, та заедно с тях да ги пропъди от жилищата на хората. За целта по улиците бродят групи хора, удрят по вратите, стрелят с пушки, бият тъпани, надуват рогове, дрънкат звънци, тракат тенджери и тигани, викат и крещят колкото сила имат и с две думи казано, вдигат колкото им е по силите шум. Тупурдията продължава до приближаването на зората, когато постепенно стихва и при изгрев слънце напълно спира. До това време къщите са внимателно пометени и се предполага, че всички духове са се свили подплашени в чучелата и тяхната развяваща се украса. Боклукът, изметен от къщите, и пепелта от вчерашните огньове също се натъпкват в плетените фигури. Тогава хората грабват бързо натоварените с демони чучела и развълнуваното шествие ги отнася до брега на реката и ги хвърля във водата при трясъка на барабанен бой. Отливът ги отнася навътре в морето и по този начин градът бива почистен напълно от призраци и дяволи за следващите две години.

Подобни ежегодни пропъждания на въплътени злини са неизвестни и в Европа. Вечерта на първия ден на Великден циганите от Южна Европа изваждат приличен на кутия за шапки дървен съд и го наместват като люлка върху две кръстосани парчета дърво. В него слагат лечебни и други билки, заедно с изсушена змия или гущер, който всеки от присъствуващите трябва да е докоснал с пръсти. След това омотават съда в бяла и червена вълна, най-старият мъж го разнася от палатка на палатка и най-сетне го хвърля в течаща вода, но преди това всеки от катуна трябва да плюе в него по веднъж, а знахарката да произнесе някакви заклинания. Те смятат, че като изпълнят този обред, пропъждат всички болести, които инак биха ги сполетели през годината, а ако някой намери съда и го отвори от любопитство, той и близките му ще бъдат нападнати от всички болести, от които катунът се е отървал.

Случва се изкупителната жертва, с помощта на която се пропъждат публично всички натрупали се през годината злини, да е животно. Асамската народност гаро например има освен жертвоприношенията при отделните случаи на болест, определени обреди, изпълнявани веднъж в годината от цялата община или село и предназначени да предпазят членовете й от опасности в гората, от болести и беди през предстоящите дванадесет месеца. Най-главният от тях е обредът Асонгтата. Близо до окрайнините на всяко голямо село могат да се видят известен брой забити в земята камъни, привидно без някакъв ред или метод. Те са известни като „асонг“ и на тях се прави жертвоприношението, изисквано от Асонгтата. Принасят в жертва козел, а един месец по-късно трябва да се принесе в жертва и маймуна лангур (Entellus) или плъх. Избраното животно е вързано с въже около шията и двама мъже, по един от всяка страна, го развеждат от къща на къща из селото. Въвеждат го подред във всяка от тях, а през това време събраните селяни удрят отвън по стените, за да подплашат и пропъдят всевъзможните духове, конто може да са се настанили там. След като обикалят по този начин цялото село, отвеждат маймуната или плъха при неговите окрайнини, където го изкормват с един удар на дао, а след това го разпъват на забити в земята бамбукови пръчки. Около разпънатото животно набиват други пръчки с изострени върхове — нещо като chevaux de frise.83 Те напомнят за времето, когато такива отбранителни съоръжения са заобикаляли селата от всички страни, за да ги пазят от врагове, а сега са символи на отбрана срещу болестите и опасностите за живота, които крият дивите животни в гората. Ловът на необходимия за целта лангур започва няколко дни преди обреда, но ако се окаже невъзможно да го хванат, той може да бъде заменен от кафява маймуна. В този случай разпнатата маймуна или плъх са публичната изкупителна жертва, която със страданията и смъртта си освобождава хората от всички болести и беди през предстоящата година.

Един път в годината хората от народността бхотия от Джахар, в Западните Хималаи, хващат куче, упояват го с алкохол и хашиш, изхранват го с пасти и като обиколят с него цялото село, го пускат на свобода. След това го преследват и пребиват с тояги и камъни и вярват, че така няма да ги сполетяват болести и беди през годината. В някои части на Бредълбан е имало обичай на Нова година да доведат до вратата куче, да му дадат парче хляб и да го подгонят оттам с думите: „Махай се, куче! Ако умре човек или загубим добитък в тази къща до края на тази година, нека падне на твоята глава.“ В Деня на изкуплението, който се падал на десетия ден от седмия месец, върховният жрец на евреите полагал двете си ръце върху главата на изкупителната жертва, изповядвал над нея всички престъпления на децата на Израил и прехвърлял по този начин греховете на хората върху животното и го пропъждал в пустинята.

Изкупителната жертва, върху която се струпват периодично греховете на хората, може да е човек. В Онича, на р. Нигер, принасяли всяка година в жертва по две човешки същества, за да отнесат те греховете на земята. Жертвите закупували със събрани чрез подписка средства. Всички, които в течение на изминалата година са извършили големи грехове като подпалвачество, кражба, брачна измяна, магьосничество и т.н., трябвало да дадат по 28 нгута (малко повече от две лири стерлинги). Със събраните по този начин пари отивали във вътрешността на страната и с тях закупували двама души, страдащи от някаква болест, „за да бъдат пренесени в жертва за всички отвратителни престъпления — един за земята и един за реката“. Наемали човек от съседен град да ги умъртви. На 28 февруари 1858 г. преподобният Дж. С. Тейлър станал свидетел на принасянето на такава жертва. Страдалката била жена на около деветнадесет или двадесет години. Повлекли я по земята, с лице надолу, от къщата на царя към реката, разстояние от около три и повече километра, а тълпите, които вървели след нея викали: „Зло! Зло!“ Намерението било „да се отнемат престъпленията от земята. Тялото беше влачено безжалостно, сякаш по този начин отнасяше тежестта на всичката тяхна злина“. Твърдят, че въпреки бдителността на британските власти, много племена от делтата на Нигер продължават да спазват всяка година подобни обичаи. Сред негрите йоруба в Западна Африка „човешката жертва, избрана за целта, може да е свободен човек или роб, човек от благородно и богато или бедно и обикновено потекло. След като бъде определена и белязана, се нарича Олуво. Жертвата бива винаги добре охранена и докато е задържана, й дават всичко каквото пожелае. Когато му дойде времето, развеждат Олуво наоколо из улиците на града на самодържеца, който ще го принесе в жертва за доброто на своята власт и народ и на всяко семейство или отделен човек под нея, та да отнесе със себе си греховете, вината, нещастието и смъртта на всички без изключение. За да скрият самоличността му, посипват главата му с пепел, рисуват лицето му с тебешир, а докато ходи из града, от къщите изтичват различни хора, които го докосват, за да прехвърлят върху него своя грях, вина, беда и смърт.“ Като приключат обиколките, го отвеждат в едно вътрешно светилище и там му отсичат главата. Последните му думи или предсмъртни стенания са сигнал за взрив от радост сред насъбраните отвън хора, които вярват, че жертвоприношението е било прието и божественият гняв — смирен.

В Сиам имало обичай един ден от годината да определят грохнала от разврат жена и да я разнасят на носилка из улиците при акомпанимента на барабани и обои. Тълпата я оскърбявала и замервала с нечистотии. След като обиколели целия град, я хвърляли върху купище или трънлив храст извън стените на града и й забранявали повече да влиза в него. Смятали, че жената привлича върху себе си всички зловредни влияния от въздуха и злите духове. Батаките от о. Суматра колели червен кон или бивол като публично изкупление, за да прочистят земята и да спечелят благоволението на боговете. Твърди се, че по-рано на същия кол привързвали човек и бивол и когато убиели животното, пропъждали човека и никой не можел да го приюти, да разговаря с него или да му дава храна. Несъмнено те са смятали, че той отнася със себе си греховете и бедите на хората.

Има случаи, когато изкупителната жертва е свещено животно. Също както индусите, жителите на Малабар почитат кравата и да се заколи крава и да се яде месото й „смятат за престъпление, равностойно на непредумишлено или дори на предумишлено убийство“. Въпреки това „брахманите прехвърлят греховете на хората върху една или повече крави и след това ги отвеждат заедно с греховете, с които са натоварени на определено място“. Когато древните египтяни принасяли в жертва бик, те призовавали да се струпат върху главата му всички беди, които иначе биха могли да се струпат върху тях и египетската земя, а после продавали бичата глава на гърците или я хвърляли в реката. Разбира се, не можем да кажем, че в известните на нас времена египтяните са обожавали бика изобщо, защото по всичко личи, че са го колели и изяждали. Но доста обстоятелства насочват към заключението, че първоначално те са приемали за светен добитъка изобщо — бил той бик или крава. Защото смятали всички крави за свещени и никога не ги принасяли в жертва и не само тях, но и биковете не можели да се принасят в жертва, освен ако нямали някои природни белези; жрец преглеждал всеки бик — преди да го принесат в жертва; ако животното имало съответните белези, слагал печата си върху него в знак, че може да бъде принесено в жертва; а който принесел в жертва неподпечатан бик, го убивали. Освен това култът към черните бикове Апис и Мневис и особено към първия, играел важна роля в египетската религия: всички бикове, които умирали от естествена смърт, били внимателно погребвани в предградията на градовете, а след това събирали костите им от всички области на Египет и ги погребвали на определено място; когато принасяли бик в жертва при големия ритуал на Изида, всички поклонници се удряли по гърдите и скърбели. В такъв случай ние може би имаме, общо взето, право да заключим, че за египтяните първоначално биковете, а кравите винаги са били свещени и че заколеният бик, върху чиято глава се струпвали всички нещастия на хората, е бил някога свещено изкупително животно. Няма нищо невероятно в предположението, че агнето, което колели мадите в Централна Африка всяка година, е свещена изкупителна жертва, а същото предположение може да обясни защо зуните принасяли в жертва пуяк.

И най-сетне изкупителната жертва може да е и свещен човек. Например през ноември индийските конди чествуват Гансиам Део, покровителя на посевите и на празника самото божество се вселявало в един от обожателите, който внезапно бил обхванат от нещо като припадък, започвал да се олюлява и се втурвал в джунглата, където, както смятали, би умрял от лудост, ако бъде оставен на себе си. Затова го връщат, но той идва на себе си едва след един-два дни. Хората смятали, че един човек бива избиран като изкупителна жертва за останалите селяни. В храма на луната албанците от Източен Кавказ84 пазят известен брой „свещени“ роби, много от които са вдъхновени и предсказват бъдещето. Когато някой от тези хора проявял повече от обикновените симптоми на вдъхновение или безумие и започнел да ходи сам насам-натам из гората като конда в джунглата, върховният жрец нареждал да го приковат на свещена верига и го държал в охолство една година. В края на годината го помазвали с мехлеми и го отвеждали да го принесат в жертва. Онзи, чиято работа била да умъртвява тези човешки жертви и у когото практиката била развила голяма ловкост, излизал от тълпата, забивал в жертвата свещено копие и пронизвал сърцето му. От начина, по който падал убитият, се правели предсказания за благоденствието на общността. После отнасяли тялото на определено място, където всички стъпвали върху него според обреда за причестяване. Последното обстоятелство показва ясно, че греховете на хората се прехвърлели върху жертвата, също както еврейският жрец прехвърлял греховете на хората върху изкупителното животно, като слагал ръце върху главата му и тъй като се смятало, че човекът е обзет от божествен дух; значи в случая имаме несъмнен пример на богочовек, умъртвен, за да отнесе греховете и нещастията на хората.

В Тибет обичаят с изкупителната жертва има някои интересни аспекти. Тибетската Нова година започва с новолуние и новата луна се появява около 15 февруари. В продължение на двадесет и три дни след това властта в столицата Лхаса се отнема от ръцете на обикновените управници и се поверява на онзи монах от Дебангския манастир, който предложи най-високата цена за тази привилегия. Спечелилият наддаването се нарича Джално и той съобщава самолично своето възкачване на власт, като минава по улиците на Лхаса със сребърен жезъл в ръка. Монасите от всички съседни манастири и храмове се събират и му се покланят. Джално упражнява най-произволно властта в своя полза и тъй като всички глоби му принадлежат по право, печалбата е десеторно по-голяма от платената от него сума. Хората му обикалят улиците, за да открият някаква постъпка на жителите, която могат да определят като грешна. Всяка къща в Лхаса плаща по това време данък и най-малкото провинение се наказва с безжалостно наложени глоби. Строгостта на Джално пропъжда всички трудови класи извън града, докато приключат двадесетте и три дни. Но обикновените хора напускат, а идва духовенството. Всички будистки манастири от страната на голямо разстояние наоколо отварят врати и опустяват. Пътищата, които водят към Лхаса от съседните планини, са пълни с монаси, които бързат към столицата, някои пеша, други яхнали коне, магарета или мучащи волове и всички носят молитвениците си и готварски съдове. Те са толкова много, че улиците и площадите на града са препълнени от тълпите и аленеят от червените им наметки. Безпорядъкът и бъркотията са неописуеми. Групи свети мъже вървят по улиците, нареждат молитви или издават диви викове. Срещат се, блъскат се, карат се, бият се, разкървавяват си носове, раздават се синини и се чупят глави на провала. По цял ден, отпреди да се зазори до настъпването на тъмнината, тези монаси с червени наметки не прекратяват църковната служба в тъмните, изпълнени с миризмата на тамян пространства на големия храм Мачиндранат, катедралата на Лхаса. Тук три пъти на ден се струпват, за да получат своя дял чай, супа и пари. Катедралата е огромна сграда, която се извисява в центъра на града и е заобиколена от базари и магазини. Идолите в нея са богато позлатени и украсени със скъпоценни камъни.

След 23 дни Джално слиза от власт, но той отново я поема и 10 дни управлява по същия произволен начин, както и преди. На първия от тези дни жреците се събират отново в катедралата, молят се на боговете да предотвратят болестите и другите злини сред хората „и като знак за мир принасят в жертва човек. Той не бива убит съзнателно, но ритуалът, на който го подлагат, често се оказва фатален. Замерват го по главата със зърно, а лицето му боядисват наполовина бяло, наполовина черно“. Маскиран по този странен начин и с кожена дреха в ръка, той се нарича Царя на годините, седи всеки ден на пазара и си взема какво му се хареса, върти се насам-натам, размахва над хората опашка от черен як и по този начин те му предават лошия си късмет. На 10 ден цялата войска на Лхаса се явява при големия храм и образува редица пред него. Извеждат Царя на годините от храма и събраното множество му дава дребни дарения. Тогава той започва да се подиграва на Джално, като му казва: „Онова, което възприемаме с петте си сетива, не е илюзия. Нищо от това, което ни учиш, не е вярно“ и т.н. Джално, който представя за известно време Великия Лама, възразява на тези еретични мнения, спорът се разгорещява и най-сетне двамата се съгласяват да го решат, като хвърлят зарове. Джално предлага, ако загуби да размени мястото си с изкупителната жертва. Ако спечели Царят на годините, това вещае големи беди, а спечели ли Джално, настъпва огромна радост, защото това доказва, че неговият противник е бил приет от боговете като жертва, която да понесе всички грехове на жителите на Лхаса. Но щастието никога не напуска Джално, който хвърля непрекъснато шестици, докато противникът му хвърля само единици. И в това няма нищо странно, защото заровете на Джално имат само шестици, а тези на противника му — само единици. Като разбере, че пръстът на съдбата сочи така очевидно против него, Царят на годините изпада в ужас и побягва, възседнал бял кон, с бяло куче, бяла птица, сол и т.н., осигурени му от властите. Лицето му все още е боядисано наполовина бяло, наполовина черно и все още носи кожената си дреха. Цялото население го преследва, свири, крещи и изстрелва халосни залпове подире му. Пропъден от града, той бива задържан седем дни в голямата зала на ужасите в Самийския манастир, заобиколен от чудовищни и ужасни образи на дяволи и кожи от големи змии и диви зверове. Оттам той отива в планините Четанг, където трябва да прекара като отшелник няколко месеца или година в тясна бърлога. Ако умре, преди да изтече това време, хората го смятат за благоприятен знак на съдбата, но оживее ли, може да се върне в Лхаса и отново да играе ролята на изкупителна жертва на следващата година.

Този странен ритуал, който продължава да се изпълнява всяка година в откъснатата от света столица на будизма — азиатския Рим, — е интересен, защото показва в ясно очертано и вече почти установено религиозно разслояване поредица от свещени спасители, самите спасени от различни техни представители — изкупителни жертви на богове, които, запазвайки привилегиите си, са се освободили от страданията и наказанията, произтичащи от тяхната божественост. В лицето на Джално можем без особено усилие да различим приемник на онези временни царе, онези смъртни богове, които с цената на своя живот купуват краткотрайна власт и слава. Той положително е временният заместник на Великия Лама; почти сигурно е, или поне някога е бил задължен да играе ролята на изкупителна жертва за хората, ако се съди от предложението му да си размени мястото с истинската изкупителна жертва, Царя на годините, ако зарът отсъди против него. Вярно е, че условията, при които сега поема риска, са свели предложението до една условна формалност. Но такива формалности не са гъби, които никнат от само себе си за една нощ. Ако сега това са празни формалности, кухи, лишени от съдържание черупки, можем да сме сигурни, че някога те са имали живот и значение; ако в наши дни те са задънена улица, която не води никъде, можем да сме сигурни, че в отминалите дни те са били пътеки, които са отвеждали някъде, макар и към смъртта. Много неща говорят в полза на догадката, че целта, към която се е устремявала едновремешната тибетска изкупителна жертва след краткия си волен период на пазара, е била смъртта. За това свидетелствува и аналогията: халосните патрони, изстрелвани след него, декларацията, че ритуалът често завършва фатално, вярата, че смъртта му е щастливо предзнаменование — всичко говори в нейна полза. В такъв случай няма защо да се чудим, че след като плаща толкова скъпо, за да играе ролята на заместник-божество в продължение на няколко седмици, Джално е предпочел, когато му изтече времето, да умре негов заместник, а не той. Затова болезнената, но задължителна чест била прехвърлена на някакъв бедняк, на отхвърлен от обществото човек, злощастник, срещу когото се е обърнал светът и който с готовност се е съгласявал да се откаже след няколко дни от живота, стига междувременно да си поживее хубаво. Та забележете, че докато времето, определено на първоначалния заместник-Джално се мерело със седмици, времето дадено на заместника на заместника било сведено до дни, според един източник до десет дни, а според друг — до седем. Несъмнено са смятали, че това е достатъчно дълго въже за толкова черна или така болна овца; толкова малко песъчинки, които се плъзгат така бързо в пясъчния часовник, били достатъчни за човека, пропилял много ценни години. Така че в лицето на преоблечения и маскиран смешник, който броди с боядисано лице из пазара на Лхаса и измита нещастието с опашката от черен як, можем да разпознаем с чиста съвест заместника на заместника, пълномощника на пълномощника, делегата на чийто гръб е струпан тежкият товар от рамене по-благородни. Но указанията, ако сме ги следвали правилно, не спират с Джално, защото те водят директно към папата от Лхаса, към Великия Лама, чийто временен заместник е той. Аналогията с много обичаи в много страни води до заключението, че ако този човек-божество се принизява дотам да отстъпи за известно време призрачната си власт на заместник, той е воден или най-малкото е бил воден от едно единствено съображение — че заместникът му ще умре вместо него. Така през неосветения от светлината на историята мрак на вековете се очертава смътно трагичната и печална фигура на будисткия папа, божият наместник на земята на Азия, човекът-бог, който носел скърбите на своя народ, добрият пастир, който жертвал живота си за овцете.

4. По въпроса за изкупителната жертва изобщо

Направеният дотук преглед на обичая публично да се пропъждат натрупаните злини на цяло село, град или страна навежда на някои общи заключения.

Преди всичко няма място за спор, че прякото и опосредстваното пропъждане на злото, както ги нарекох, са тъждествени по предназначение; с други думи, това, дали злините се схващат като незрими или въплътени в материален образ, е само вторично обстоятелство по отношение главната цел на ритуала, а тя е чисто и просто да се постигне пълно прочистване на всички беди, които са се натрупали около хората. Ако е необходима връзка между двата вида прогонване, ще я установим в обичая да се изпращат злините на носилка или на лодка. Защото тук злините са, от една страна, незрими и неосезаеми, а от друга, има зрим и осезаем носител, който да ги отстрани. А изкупителната жертва не е нищо друго освен носител.

На второ място, когато към всеобщото прочистване на злото се прибягва периодично, интервалът между двата обреда е обикновено една година и времето от годината, когато се извършват те, обикновено съвпада с някоя добре изразена промяна в сезоните, като например началото или края на зимата в арктическите и умерени зони и започването или края на дъждовния сезон в тропиците. Първобитният човек обикновено отдава повишената смъртност, която подобни климатични промени носят, особено сред недохранените, зле облечени и недостатъчно подслонени диваци, на дейността на демони, които трябва да бъдат пропъдени. Затова в тропическите райони на о. Нова Британия и Перу дяволите се пропъждат или са били пропъждани в началото на дъждовния сезон; докато на голите брегове на Бафинова земя са ги подгонвали в началото на свирепата арктическа зима. Когато едно племе се залови със стопанска дейност, времето за всеобщо пропъждане на дяволите естествено съвпада с един от големите периоди на земеделската година, като засяването или прибирането на реколтата: но тъй като тези периоди естествено съвпадат със сезонни промени, от това не следва, че преходът от ловния или скотовъдния начин на живот към земеделския е свързан с някаква промяна във времето за празнуване на този годишен ритуал. Както видяхме, някои земеделски народности от Индия и Хиндукуш прочистват демоните при събирането на реколтата, други — по сеитбено време. Но независимо от това в кой годишен сезон става всеобщото пропъждане на демоните, то обикновено съвпада с новата година. Защото, преди да навлязат в новата година, хората искат да се освободят от бедите, които са ги мъчили през изтеклото време; затова става така, че в много общности началото на новата година се празнува с тържествено и публично пропъждане на злите духове.

На трето място трябва да се отбележи, че това публично и периодично пропъждане на дяволи най-често се предшествува или е последвано от период на всеобща разпуснатост, през който обикновените обществени задръжки биват отхвърлени и всички простъпки, с изключение на най-тежките, остават ненаказани. В Гвинея и в Тонкин периодът на разпуснатост предшества публичното пропъждане на демоните, а отстраняването на обикновената власт в Лхаса преди пропъждането на изкупителната жертва е може би остатък от сходен период на всеобща разпуснатост. У индийските хо периодът на разпуснатост следва пропъждането на дявола, докато при ирокезите трудно проличава дали той го предшествува, или го следва. Във всеки случай необикновено смекчаване на възприетите правила за поведение при такива случаи несъмнено се обяснява с всеобщото разчистване на злините, което го предшества или следва. От една страна, когато всеобщото разчистване на злото и опрощението на всички грехове вече непосредствено предстои, хората добиват смелост да дадат воля на страстите си, вярвайки, че предстоящият обред ще уреди сметката, която така бързо нараства. От друга страна, когато обредът е току-що извършен, съзнанието на хората е освободено от подтискащото чувство, което обикновено им тежи от една претрупана от дяволи атмосфера и при първия порив на радост те прескачат границите, които обичаите и моралът обикновено налагат. Когато обредът става по време на прибирането на реколтата, приповдигнатото настроение, което тя предизвиква, се стимулира допълнително от състоянието на физическо добруване, дошло от богатите запаси храна.

На четвърто място трябва специално да се отбележи използуването на свят мъж или животно като изкупителна жертва; нещо повече, тук ние се интересуваме от обичая да се пропъждат злини само дотолкова, доколкото се смята, че тези злини се пренасят върху бог, който след това бива умъртвен. Можем да подозираме, че обичаят да се използува свят мъж или животно като изкупителна жертва за обществото е по-широко разпространен, отколкото личи от приведените примери. Защото, както вече беше посочено, обичаят да се умъртвява бог датира от толкова ранен период на човешката история, че в по-късни времена, дори когато той продължава да се практикува, може неправилно да се изтълкува. Свещеният характер на животното или на човека се забравя и той или то започва да се смята за най-обикновена жертва. Това най-вече се отнася за случая, когато се умъртвява свят човек. Защото когато един народ се цивилизова, той се отказва напълно от човешките жертвоприношения или най-малкото подбира за жертви само злощастници, които, така или иначе, ще бъдат умъртвени. Така че понякога умъртвяването на божеството може да се обърка с екзекуцията на престъпник.

Ако се запитаме защо точно умиращият бог трябва да бъде избран да поеме върху себе си и да отнесе греховете и скърбите на хората, можем да предположим, че това е съчетаване на два обичая, които преди са били различни и независими. От една страна, видяхме, че е имало обичай да се умъртвява антропоморфният или зооморфният бог, за да се спаси свещеният живот от упадък вследствие товара на годините. От друга страна, видяхме също, че е имало обичай да се пропъждат веднъж в годината всички злини и грехове. И ако на хората им е хрумнало да съчетаят тези два обичая, резултатът би бил да използуват за изкупителна жертва умиращия бог. Първоначално той не бил умъртвяван, за да отнесе със себе си греха, а за да се спаси свещеният живот от упадъка на възрастта. Но хората може да са сметнали, след като, така или иначе, го умъртвявали, да се възползуват от случая и да стоварят върху му тежестта на греховете си, за да ги отнесе със себе си в някакъв неизвестен отвъден свят.

Използуването на божеството за изкупителна жертва разчиства неяснотата, с която сякаш е свързан европейският народен обичай да се „изнася смъртта“. Има основания да смятаме, че в този ритуал така наречената Смърт е била първоначално духът на растителността, умъртвяван всяка година през пролетта, за да може да се върне към живот с енергията на младостта. Но както вече посочих има известни аспекти на ритуала, които не могат да се обяснят единствено с тази хипотеза. Такива са белезите на радост, с която се изнася, заравя или се изгаря чучелото на смъртта, а също страхът и отвращението, проявявани от носачите. Но тези черти стават отведнъж разбираеми, ако предположим, че Смъртта не е била само умиращият бог на растителността, но и публична изкупителна жертва за обществото, върху която са струпани всички злини, сполетели хората през изминалата година. В такъв случай радостта е естествена и подходяща и ако умиращият бог изглежда обект на страх и отвращение, те всъщност не се отнасят до него, а до греховете и нещастията, с които са го натоварили. Това се дължи единствено на факта, че е трудно да се направи разлика или поне да се маркира разликата между носителя и товара. Когато товарът е гибелен по своя характер, онзи, който го носи ще бъде отбягван и от него ще се страхуват също толкова, колкото и ако е тъждествен с тези опасни свойства, чийто носител е само в случая. Видяхме как индонезийските народности отбягват и се боят от натоварените с болести и грехове лодки. Освен това схващането, че при тези народни обичаи Смъртта е едновременно божество на растителността и изкупителна жертва, намира известно потвърждение в още едно обстоятелство — пропъждат я винаги през пролетта и то главно славянските народи. Защото славянската година започвала през пролетта и в такъв случай в един свой аспект обредът с изнасянето на Смъртта би бил пример за широко разпространения обичай, преди да навлязат в новата, хората да пропъждат насъбраните през старата година злини.