Златната клонка

1. Еньовденските кукери

Остава да се запитаме каква светлина хвърля обичаят с умъртвяването на божествения цар върху конкретната тема на нашето проучване. В началото на настоящия труд намерихме основание да предположим, че Горският цар от Неми се е схващал като въплъщение на дървесния дух или духа на растителността и като такъв бил надарен, както смятали неговите обожатели, с магическата власт да накара дърветата да раждат плодове, посевите да растат и т.н. При това положение неговите почитатели трябва да са смятали живота му за много ценен и са го обграждали със система от сложни предпазни мерки или табу, подобни на онези, които на толкова много места са бранели живота на човека-бог от злосторното влияние на демони и заклинатели. Но видяхме също, че точно защото ценели така високо живота на човека-бог, за тях било необходимо да го умъртвят насилствено — единственият начин да го запазят от неизбежната разруха от преживените години. Същата логика важи и за Горския цар. И той трябвало да бъде умъртвен, за да може въплътеният в него божествен дух да се пренесе непокътнат в приемника му. Може би са се надявали, че правилото да остане на поста, докато някой по-силен от него не го убие, е гарантирало запазването на божествения живот в пълната му сила и пренасянето му в подходящ приемник веднага след като тази сила започне да запада. Защото, както се предполага, докато е в състояние да запази положението си със силата на ръката си, естествената му мощ не е намаляла, но ако загуби боя и бъде убит, това се смята за доказателство, че силата му е започнала да намалява и е време божественият му живот да се настани в здрава, а не в немощна обвивка. Най-малкото подобно обяснение прави напълно разбираемо правилото, че Горският цар трябвало да бъде убит от своя приемник. Това намира убедително потвърждение в теорията и практиката на шилуките, които умъртвявали своя цар при първите признаци на западащо здраве, та неговата разруха да не повлече със себе си и съответно отслабване на посевите, добитъка и хората. Нещо повече, тя не се опровергава от аналогията с Читоме, от чийто живот зависи, както се смята, съществуването на света и затова неговият приемник го убивал, щом даде признаци, че започва да губи сили. Освен това условията, при които царете на Каликут запазвали властта си в по-късни времена, са идентични с тези на Горския цар, с тази разлика, че докато първият може да го нападне всеки кандидат по всяко време, царят на Каликут могат да го нападнат само веднъж на дванадесет години. Но тъй като разрешението, дадено на царя на Каликут, да властвува, докато може да се защити срещу всички желаещи, смекчавало старото правило, което определяло колко ще живее той, можем да предположим, че същото разрешение, дадено на Горския цар, смекчавало стар обичай да го умъртвяват в края на определен период. И в двата случая новото правило давало на богочовека възможност да опази живота си, каквато нямало преди, а хората вероятно са се примирили с тази промяна, разсъждавайки, че докато богочовекът може да се запази с меча си от нападатели, няма причини да се боят от настъпването на фатална немощ.

Предположението, че първоначално са умъртвявали Горския цар при изтичането на определен срок, без да му дават възможност да спаси живота си, ще се потвърди, ако успеем да приведем доказателства за периодично умъртвяване на неговите съответствия — представителите на дървесния дух в Северна Европа. В същност този обичай наистина е оставил видими следи в селските празници. Ще посоча примери.

В Нидерпрьодинг (Долна Бавария) еньовденският представител на дървесния дух, или както са го наричали Пфингстл — бил облечен от горе до долу в листа и цветя. На главата си носел островърха шапка, която опирала на раменете му, като оставяли само две дупки за очите. Шапката била украсена с цветя от водни растения, а на върха й забождали китка божури. Ръкавите на дрехата му също били закичена с водни растения, докато тялото му обвивали с елхови и лескови листа. От двете страни на Пфингстл вървяло по едно момче и го държало за ръка. Двете момчета носели голи саби, както и повечето от хората, които образували шествието. Те спирали пред всяка къща, където се надявали да получат подарък, а селяните изневиделица заливали с вода облеченото в листа момче. Всички се радвали, когато хубаво го намокрят. Най-накрая Пфингстл влизал до кръста в поток, а едно от момчетата заставало на моста и се правело, че му отсича главата: Дванадесет младежи в швабското село Бурмлинген се обличат в понеделника след Еньовден с бели ризи и бели панталони; връзват около кръста си червени пояси, а от поясите им висят саби. Водени от двама тръбачи, които надуват тръбите си, те отиват на коне в гората. Там отсичат разлистени дъбови клони и с тях увиват от главата до петите онзи, който излезе последен от селото. Краката му обаче увиват поотделно, да може да възседне отново коня. Освен това му слагат изкуствен дълъг „врат“, на края на който има изкуствена глава, покрита с маска. После отсичат триметрово Майско дръвче, обикновено трепетлика или бук, и го поверяват на специален „Майски носач“. Кавалкадата се връща с музика и песни в селото. Сред представените в процесията личности са Мавърски цар с начернено със сажди лице и корона на главата, доктор Желязната брада, ефрейтор и палач. Спират на селския мегдан и всеки от героите произнася слово в рима. Палачът оповестява, че облеченият в листа човек е осъден на смърт и му отсича фалшивата глава. След това ездачите се надбягват до издигнатото недалеч от мястото Майско дръвче. То с цялата си украса се пада на първия, който успее да го изтръгне от земята, както минава в галоп край него. Церемонията се провежда всяка втора или трета година.

В Саксония и Тюрингия има еньовденска церемония, наречена „прогонване на дивака от храсталака“ или „докарване на дивата от гората“. Увиват младеж с листа или мъх и го наричат Дивака. Той се скрива в гората и другите момчета от селото излизат да го търсят. Залавят го, извеждат го от гората и стрелят по него с халосни патрони. Той пада, сякаш е мъртъв, но едно облечено като доктор момче му пуска кръв и той се връща към живота. Всички се радват, връзват го здраво за една каруца, завеждат го в селото и разказват как са заловили Дивака. Във всяка къща получават подаръци. Около началото на XVII век в планините Харц са имали следния обичай по заговезни: отвеждали двама маскирани като диваци мъже, единия в клонки и мъх, а другия в слама, на площада, където ги гонели насам-натам, стреляли по тях и ги мушкали. Преди да се строполят, те се олюлявали, правели странни жестове и пръскали хората с кръв от мехурите, които носели в дрехите си. Когато паднели, ловците ги слагали на дъски и ги отнасяли в кръчмата, а край тях вървели миньорите и надували своите свирки, сякаш са ударили прекрасен дивеч. Подобен е обичаят, който все още се изпълнява по заговезни близо до Шлукенау, Чехия. Там преследват мъж, облечен като дивак, докато стигне до тясната уличка, през която е опъната връв, в която той се спъва. Тогава палачът притичва и пронизва със сабята си напълнения с кръв мехур, който преследваният носи окачен на тялото си. Земята се обгаря с кръв, а Дивакът предава богу дух. На следващия ден правят човек от слама, приличащ на дивак, отнасят го при някой вир и палачът го хвърля във водата. Тази церемония се нарича „погребване на Карнавала“.

В Семик (Чехия) церемонията с обезглавяването на царя се извършва в понеделника след Света Троица. Група младежи се маскират, всеки от тях има пояс от кора и носи дървена сабя и тръба от върбова кора. Кралят е облечен в мантия от кора на дърво, украсена с цветя, на главата си също има корона от кора, украсена с цветя и клонки, около краката му е намотана папрат, лицето му е скрито от маска и вместо скиптър носи в ръка вейка от глог. Едно момче го развежда из селото с вързано за крака му въже, а останалите танцуват наоколо, надуват тръбите и свирят. Във всяка къща гонят Краля из стаята и един от групата, сред много думи и викове го удря по мантията от кора така, че тя да затрещи. След това искат подаръци. В други части на Чехия церемонията, която тук е малко замъглена, е по-правдоподобна. В понеделник след Света Троица в някои села от околностите на Кьониграц девойките се събират под липово дърво, а младежите под друго и всички са облечени най-празнично и накичени с панделки. Младежите плетат венец за Кралицата, а момичетата — за Краля. Когато изберат Краля и Кралицата, образуват двама по двама шествие до кръчмата и от балкона й глашатаят обявява имената на Краля и Кралицата. Връчват им знаците на техния сан и ги коронясват с венци под звуците на музика. После някой се покачва на пейка и обвинява Краля в най-различни неща, като например, че се отнася зле с добитъка. Той вика свидетели и започва съд. Съдията, който носи бяла пръчка като белег на своя пост, произнася присъдата — „Признава се за виновен“ или „признава се за невинен“. Ако присъдата е „виновен!“ съдията си счупва пръчката. Кралят коленичи на бяло платно, всички свалят шапките си и един войник слага една върху друга три или четири шапки на главата на негово величество. Тогава съдията произнася три пъти високо думата „виновен“ и нарежда на глашатая да обезглави краля. Глашатаят се подчинява, като поваля шапките с дървената си сабя.

Но може би най-поучителна от тези мними екзекуции е част от следния чешки обичай. В понеделника след Света Троица по някои места около Пилзен обличат Краля в кора и го кичат с цветя и панделки. На главата си той носи корона, украсена с варак, а конят, който язди, е украсен с цветя. Придружен от съдия, палач и други личности и следван от свита войници, всичките на коне, той отива на селския площад. Там под Майските дръвчета — прясно отсечени, обелени до върха и украсени с цветя и панделки ели — има издигната колибка или беседка. След като критикуват жените и девойките от селото и обезглавяват жаба, кавалкадата отива до предварително определено място на широка права улица. Там се нареждат в две редици и Кралят побягва. Дава му се малка преднина и той започва да препуска с все сили, преследван от цялата група. Ако не успеят да го заловят, той остава крал за още една година, а другите трябва да му платят сметката, която ще направи вечерта в кръчмата. Но ако го настигнат и го заловят, бият го с пръчки от леска и с дървените си саби и го принуждават да слезе от коня. Тогава палачът пита „Да обезглавя ли Краля?“ Отвръщат му: „Обезглави го!“, палачът поваля с брадвата си короната на Краля с думите: „Едно, две, три, Краля обезглави!“ Под виковете на зрителите Кралят се свлича на земята, слагат го на носило и го отнасят в най-близката къща.

Невъзможно е да не разпознаем в повечето от тези привидно обезглавени личности представители на дървесния или на растителния дух такъв, какъвто предполагат, че се появява напролет. Кората, листата и цветята, с които са накичени актьорите и сезонът, когато се появяват, показват, че те принадлежат към категорията на Тревния крал, Майския крал, Зеления и другите представители на пролетния растителен дух, за когото говорихме вече в настоящия труд. Сякаш за да няма никакво съмнение по въпроса, в два от примерите се вижда как тези умъртвени хора са пряко свързани с неодушевените Майски дръвчета; също както Майският крал, Тревният крал и т.н. те са одушевени представители на дървесния дух. Докато заливането с вода на Пфингстл и това, че той влиза до кръста в потока, са без съмнение заклинания за дъжд, подобно на вече описаните от нас.

Но ако тези личности представляват наистина пролетния растителен дух, възниква въпросът „Защо ги убиват?“ Какво цели умъртвяването на растителния дух по всяко време и най-вече през пролетта, когато най-много има нужда от неговите услуги? Единственото правдоподобно обяснение на този въпрос сякаш е предложената вече хипотеза, обясняваща обичая да се умъртвява божественият цар или жрец. Божественият живот, въплътен в материално и тленно тяло, подлежи на омърсяваме и разложение поради нетрайността на крехкия съд, в който временно се е подслонил, и ако искаме да го спасим от нарастващата немощ, която по необходимост трябва да споделя с остаряването на човешката си плът, той трябва да се извади оттам, преди или поне веднага, след като се проявят признаци на повяхване, и да се пренесе в енергичен приемник. Това става, като се умъртви старият представител на божеството и се пренесе божественият дух от него в новото му въплъщение. Значи умъртвяването на бога, или по-точно на човешкото му въплъщение, е само необходима стъпка за възраждането или възкръсването му в по-добра форма. Това съвсем не е унищожаване на божествения дух, а само по-чисто и силно негово проявление. Ако това обяснение важи за обичая да се умъртвяват божествените царе и жреци изобщо, то очевидно е още по-приложимо към обичая всяка пролет да се умъртвява представителят на дървесния или на растителния дух. Защото първобитният човек бърза да обясни линеенето на растителния живот през зимата като немощ на растителния дух; той мисли, че духът е остарял и отслабнал, и затова трябва да бъде обновен, като го умъртвят и върнат към живота в по-млада и по-жизнена форма. Затова умъртвяването на представителя на дървесния дух през пролетта се разглежда като средство да се подпомогне и ускори развитието на растителността. Умъртвяването на дървесния дух винаги се свързва (както предполагаме) косвено, а понякога и пряко, с неговото възраждане или възкръсване в по-млада и енергична форма. При обичая в Саксония и Тюрингия лекар връща към живота Дивака, след като е бил „застрелян“, а във вурмлигенската церемония присъствува доктор Желязната брада, който вероятно играе същата роля. И наистина в друга пролетна церемония, която ще опишем сега, доктор Желязната брада се прави, че връща мъртвия към живота. Но по въпроса за това възраждане или възкръсване и божеството ще говорим по-подробно на друго място.

Допирните точки между тези северноевропейски действуващи лица и обектът на нашето проучване — Горският цар или жрец от Неми, са достатъчно убедителни. В този западен маскарад облеклото от кора и листа заедно с колибата от зелени клонки и елите, под които става заседанието на съда, прави кралете подобни на италийското им съответствие — Горския цар. Също като него те умират насилствено и отново като него могат да избягнат тази участ благодарение на физическата си сила и ловкост, защото при няколко от тези северни обичаи в церемонията видна роля играят бягството и преследването на царя и най-малко в един от тях, ако царят успее да избяга от преследвачите си, запазва живот и длъжност за още една година. В последния случай царят остава на поста си при условие че избяга и се спаси веднъж годишно, също както раджата на Каликут го запазвал в по-късни епохи, ако успее да спаси живота си от своите нападатели веднъж на всеки дванадесет години, а жрецът от Неми оставал на служба, стига да съумява да се брани срещу всяко нападение и по всяко време. В приведените примери оставят богочовека да живее, ако покаже в суров физически двубой или бягство, че физическите му сили са запазени и насилствената смърт, която рано или късно ще е неизбежна, може за момента да се отложи. Що се отнася до бягството, прави впечатление, че то има важно място както в легендата за Горския цар, така и в свързания с него обичай. Трябвало да е избягал роб, в памет на бягството на Орест, според преданието основател на култа; поради това Горският цар е описан от древните автори като човек „със силна ръка и бързи крака“. Ако знаехме изцяло ритуала на горичката край Ариция, вероятно щяхме да установим, че на Царя се е давала възможност да спаси живота си с бягство, подобно неговия чешки събрат. Вече предположих, че ежегодното бягство на жреца-цар в Рим (regifugium) било първоначално също такова бягство, с други думи, първоначално той е бил един от божествените царе, които били умъртвявани след определен период или им давали възможност да докажат със силна ръка и бързи крака колко енергична и незасегната е божествената им същност. Ще отбележа още една допирна точка между италийския Горски цар и северните му съответствия. В Саксония и Тюрингия, след като умъртвят представителя на дървесния дух, с помощта на лекар го връща към живота. Точно това, както се твърди в легендата, се е случило с първия Горски цар от Неми, Иполит или Вирбий, който, умъртвен от конете си, бил върнат към живота от лекаря Ескулап. Тази легенда съвпада добре с теорията, че умъртвяването на Горския цар е само стъпка към възраждането или възкресението му в неговия приемник.

2. Погребване на Карнавала50

Дотук предложих едно обяснение на правилото, което изисквало жрецът на Неми да бъде умъртвен от своя приемник. Това обяснение само претендира за достоверност, защото бедните ни познания за обичая и неговия произход не допускат нещо повече. Но правдоподобността му ще нараства в съответствие на това, доколко може да се докаже, че в примитивното общество съществуват мотивите и начинът на мислене, които той предполага. Дотук божеството, с чиято смърт и възкресение се занимавахме най-вече, е дървесният бог. Но ако успея да докажа, че обичаят да се умъртвява божеството и вярата в неговото възкръсване имат своите корени, или най-малкото е съществувал в ловния и пастирския етап от обществото, когато умъртвеният бог бил животно, и е просъществувал в земеделския етап, когато умъртвеният бог бил житото или човешко същество, представляващо житото, достоверността на моето обяснение значително ще нарасне. Това ще се опитам да направя сега и в хода на изложението си се надявам да разчистя някои все още съществуващи неясноти и да отвърна на някои евентуални възникнали у читателя възражения.

Ще започна оттам, откъдето свърших — пролетните обичаи на европейското селячество. Освен вече описаните церемонии има още две групи обичаи, в които смъртта на божественото или свръхестественото същество заема важно място. В един от тях съществото, чиято смърт се разиграва, е олицетворение на Карнавала, а в друг — самата Смърт. Първата церемония се пада естествено в края на Карнавала, или на последния ден от този период на веселие, т.е. на Заговезни, или на първия ден от Велики пости, на т.нар. Пепеляна сряда. Датата на другата церемония — Изнасяне или Прогонване на Смъртта, както обикновено я наричат, не е така твърдо установена. Общо взето, тя се извършва на четвъртата неделя от Велики пости и оттам този ден се нарича Мъртва неделя, но по някои места чествуването става една седмица по-рано, или пък, както у чехите — една седмица по-късно, докато в някои немски села в Чехия се извършва в първата неделя след Великден. Може би, както вече предположихме, датата е била поначало променлива, в зависимост от появата на първата лястовица или някой друг предвестник на пролетта. Някои автори смятат церемонията за славянска по произход. Грим предполага, че това е празник на Новата година у старите славяни, които започвали годината си през март. Първо ще посочим примери за мимическата смърт на Карнавала, която се разиграва винаги преди другите.

Във Фиозиноне — в Лациум, на около половината път между Рим и Неапол, скучната монотонност на живота в едно провинциално градче е приятно нарушена през последния ден на карнавала от древния празник, известен под името Radica. Към четири часа следобед градският оркестър се отправя, подхванал живи мелодии, придружен от голяма тълпа, към Piazza del Plebescita, където се намират седалището на заместник-префекта и останалите правителствени сгради. Тук, в средата на площада; очите на изпълненото с очакване множество са възнаградени от вида на огромната каруца, украсена с многоцветни гирлянди и теглена от четири коня. На нея е качен огромен трон, на който седи царствената фигура на Карнавала, висок около три метра човек от гипс, с кръгло, усмихнато лице. Внушаващата респект фигура носи огромни ботуши, ламаринен шлем, подобен на онези, които украсяват главите на офицерите от италианския флот, и странно украсено многоцветно палто. Лявата му ръка почива на страничната облегалка на трона, докато дясната поздравява изискано тълпата, задвижвана за този акт на внимание с помощта на връв от скрит под трона човек. При това възбудената тълпа се втурва към каруцата и дава простор на чувствата си с необуздани, радостни викове и благородници, и обикновени хора танцуват заедно буйния народен танц салтарело. Особена черта на празника е, че всеки трябва да носи в ръката си така наречения radica (корен), под което в същност имат предвид огромен лист от алое или по-скоро американска агава51. Всеки, който се опита да се присъедини към множеството без такъв лист, бива безцеремонно изхвърлен, освен ако не носи в замяна на това набучена на дълга тояга голяма зелка или преплетен по особен начин сноп трева. Малко по-късно множеството изпраща бавно движещата се каруца до седалището на заместник-префекта, спира пред него и каруцата, поклащайки се по неравния паваж, шумно влиза в предния двор. Тълпата се смълчава, тихите гласове на хората звучат, според описанието на очевидец, като шепота на развълнувано море. Всички очи са обърнати в напрегнато нетърпение към вратата, от която се очаква да излязат самият заместник-префект и другите представители на законната власт и да се поклонят пред героя на деня. Няколко мига напрежение, а после буря от приветствия и аплодисменти отбелязва появата на сановниците, които излизат един по един и като слизат от стълбите, заемат местата си в шествието. Сега гръмва химнът на Карнавала, след което при оглушителен рев листата от столетник и зелките се размахват във въздуха и се стоварват безразборно върху главите на праведници и грешници. А те се хвърлят да се боричкат и правят церемонията още по-оживена. Когато подготовката привърши и всички са доволни, шествието тръгва на път. То завършва с каруца, натоварена с бъчви вино и полицаи; последните изпълняват приятното задължение да дават вино на всеки, който поиска, а загрижена да не пропусне великолепната възможност да се напие за държавна сметка, развълнуваната тълпа около опашката на каруцата води междуособна борба, придружена с крясъци, удари и богохулства. И накрая, след като шествието обиколи главните улици по този достолепен начин, отвеждат статуята в средата на градския площад, свалят от нея цялото великолепие, слагат я на струпаните там дърва и я изгарят сред крясъците на множеството, което изпълнява гръмовно още веднъж песента на Карнавала, хвърля своите така наречени „корени“ върху кладата и несдържано се отдава на удоволствието на танца.

В Арбуци картонената фигура на Карнавала се носи от четирима гробокопачи със свирки в уста и шишета вино, затъкнати в презрамките. Отпред върви съпругата на Карнавала, облечена в траур и обляна в сълзи. От време на време групата спира, гробокопачите се подкрепят с по глътка от бутилката. На площада полагат лъжливия труп на клада и под барабанен бой, пискливите крясъци на жените и грубоватите викове на мъжете я подпалват. Докато фигурата гори, от множеството хвърлят кестени. Понякога Карнавала е представен от сламено чучело на върха на дълга върлина и кукери го разнасят цял следобед из градските улици. Дойде ли вечерта, четирима кукери разтварят юрган или чаршаф и Карнавала пада в него, след което шествието отново потегля, като играчите леят крокодилски сълзи и с помощта на тигани и звънци дават да се разбере колко страдат. Случва се, пак в Арбуци, мъртвият Карнавал да е олицетворен от жив човек, който лежи в ковчег; придружава го друг човек, който изпълнява ролята на свещеник и пръска обилно наоколо си вода от корито за къпане.

През 1877 г. английски пътешественик станал свидетел на погребението на Карнавала в Лерида, Каталония. По Заговезни голямо шествие от пехота, кавалерия и най-различно маскирани хора, някои на коне, други пеша, съпровождало великолепната каруца на Негово преподобие Пи, както наричали куклата, която разнасяли из главните улици на града. Веселието продължило три дни, накрая в полунощ на последния ден същата процесия отново преминала по улиците, но в друг ред и с друга цел. Триумфалната каруца била заменена с катафалка; в нея почивала куклата на покойното преподобие, а групата маски, които в първото шествие играели ролята на смешници, сипещи закачки и остроумия, сега били облечени като свещеници и владици и вървели бавно, държали високо огромни запалени свещи и пеели погребални песни. Маските били в траур, а конниците носели запалени факли. Процесията преминала скръбно по главната улица между високите многоетажни къщи и на всеки прозорец, на всеки балкон, на всеки покрив се тълпели зрители, облечени и маскирани с фантастично великолепие. Сцената се осветявала от преплитащите се отблясъци и сенки на движещите се факли, проблясвали и гаснели червени и сини бенгалски огньове и над шума на конските копита и отмерените стъпки на преминаващото множество се издигали гласовете на свещениците, пеещи реквием, а военната музика се присъединила с тържествените удари на приглушени барабани. Когато стигнали главния площад, процесията спряла, над покойния Пи произнесли пародия на погребално слово и светлините угаснали. Незабавно дяволът и неговите помощници се втурнали от тълпата, грабнали тялото и побягнали с него, преследвани от разпаленото множество, което крещяло, викало и аплодирало. Естествено демоните били настигнати и разпръснати, а спасеният лъжетруп бил положен в подготвения да го приеме гроб. Така през 1877 г. в град Лерида умрял и погребали Карнавала.

В Прованс празнуват подобна церемония на Пепеляна сряда. В една колесница или на носилка водят облечена по комичен начин кукла-чучело на име Карамантран; придружават я местни хора, облечени в гротескни костюми; те носят кратуни, пълни с вино, и пият от тях с всички истински и привидни признаци на опиянение. В началото на шествието вървят хора, облечени като съдии и защитници, и висока мършава особа, която се представя за Велики пости. Следват млади хора, възседнали злощастни кранти. Те са облечени като оплаквачи и престорено оплакват съдбата, която очаква Карамантран. Шествието спира на главния площад, където се разиграва съдебен процес, и Карамантран е поставен на подсъдимата скамейка. По всички правила го осъждат на смърт сред воплите на тълпата. Защитникът прегръща своя клиент за последен път, служителите на съда изпълняват дълга си: осъденият е изправен с гръб към стена и изпратен набързо във вечността под град от камъни. Обезобразените му останки хвърлят в морето или в някоя река. Все още навсякъде из Ардените има обичай на Пепеляна сряда да изгарят кукла, която, предполага се, представлява Карнавала, а около горящата фигура четат подходящи стихове. Много често се опитват да направят куклата така, че да наподобява съпруга, който се слави с това, че е най-неверен на жена си в селото. Както може да се очаква, честта да те изберат за изобразяване при тези неудобни обстоятелства е свързана с домашни сътресения, особено когато куклата бива изгорена пред къщата на разпуснатия измамник, когото представя, докато мощен хор от мяукания, стенания и други мелодични звуци доказва публично мнението на приятели и съседи за неговите „подвизи“. В някои села из Ардените ролята на Заговезни (Марди Гра), както често наричат олицетворението на Карнавала, се изпълнявала от млад човек. След последния ден от представяния от него период, го извеждали пред лъжлив съд, осъждали го на смърт, изправяли го с гръб пред някоя стена като обречен на екзекуция войник и го разстрелвали с халосни патрони. Във Врино-Боа убили един от тези безобидни шегаджии на име Тиери с тампон, оставен в един от мускетите на наказателния взвод. Нещастният Марди Гра паднал толкова естествено, че гръмнали високи и продължителни аплодисменти, но когато повече не станал, се втурнали към него и открили, че е мъртъв. Оттогава в Ардените прекратили тези привидни екзекуции.

Вечерта на Заговезни в Нормандия имало обичай да се прави празненство, наречено погребението на Марди Гра. Разпуснатият стар женкар, който трябвало след дълга безпътица да плаща за греховете си, бил представен от мърляво, оскъдно покрито с парцали чучело, с нахлупена стара шапка на мръсното лице, с натъпкан със слама голям кръгъл корем. Вдигнато на раменете на як мъж, който се преструвал, че се олюлява под своя товар, това народно олицетворение на Карнавала се разхождало за последен път из улиците по далеч не триумфален начин. Предшествувано от барабанчик и придружено от гавреща се с него тълпа, която включвала всички гамени и цялата измет на обществото в града, чучелото обикаляло насам-натам при непостоянната светлина на факли и нестройното дрънчене на маши и лопати, тенджери и тигани, рогове и чайници, примесено с дюдюкания, степания и свиркане. От време на време шествието спирало и проповедник на морала обвинявал сломения стар грешник за всички невъздържани негови деяния, за които се готвят жив да го изгорят. Тъй като виновникът нямал какво да каже в своя защита, го хвърляли върху купчина слама, поднасяли към нея факла и лумвал висок огън за голяма радост на децата, които подскачали наоколо и крещели с пълен глас стари народни песни за смъртта на Карнавала. Понякога, преди да я изгорят, претъркулват куклата или чучелото по склона на някоя височина. В Сен Ло вдовицата — широкоплещест дебеланко, облечен като жена с траурен воал, който издавал скръбни звуци с гръмлив глас — следвала парцаливата кукла на Марди Гра. След като разнасяли чучелото из града на носилка, придружена от тълпа маски, го хвърляли в р. Вир. Финалната сцена е описана ярко от мадам Октав Фейе, така както я наблюдавала в детството си преди около шестдесет години. „Родителите ми поканиха приятели да видят от върха на кулата Жан Куярд как минава погребалното шествие. Точно там, както пиехме на големи глътки лимонада — единственото разрешено от постите питие, — привечер станахме свидетели на спектакъл, от който винаги ще пазя ярък спомен. Под краката ни, под стария каменен мост, течеше Вир. В средата на моста, върху куп листа, лежеше чучелото на Марди Гра, заобиколено от десетки пеещи, танцуващи и размахващи факли маски. Някои от тези разноцветни маски тичаха като демони по парапета на моста. Останалите, уморени от веселие, бяха насядали и дремеха. Скоро танците спряха, някой от тълпата запали куклата и я хвърли в реката сред още по-силни крясъци и шум. Напоеното със смола сламено чучело заплава надолу по течението на Вир, осветявайки с погребалните си огньове гората покрай брега и бойниците на стария замък, където са спали Луи XI и Франсоа I. Когато последните отблясъци на горящия фантом се загубиха като падаща звезда в края на долината, тълпата зрители и маските се оттеглиха, а ние с нашите гости напуснахме бойниците.“

В деня след карнавала в околностите на Тюбинген правят сламено чучело, известно като Мечката от Заговезни. Обличат го в стари панталони, във врата му нанизват прясна кървавица или два мехура, пълни с кръв. Осъждат го официално на смърт, обезглавяват го, слагат го в ковчег и на Пепеляна сряда го погребват в гробищата. Това наричат „Погребване на Карнавала“. Някои саксонци от Трансилвания бесят Карнавала. В Бралер на Пепеляна сряда или на Заговезни два бели и два кестеняви коня теглят шейна с омотано в бяло платно сламено чучело, до него има колело от каруца, което непрекъснато се върти. Двама маскирани като стари мъже младежи следват шейната и оплакват. Останалите момчета от селото, яхнали коне и накичени с панделки, придружават шествието, водено от две момичета с венци от вечнозелени клонки, седнали в каруца или шейна. Под едно дърво устройват съд, на който облечени като войници момчета обявяват смъртната присъда. Двамата старци се опитват да спасят чучелото и да избягат с него, но напразно; залавят го двете момичета и го предават на палача, който го обесва на някое дърво. Напразно старците се опитват да се покатерят по дървото и да го свалят оттам; те все се смъкват надолу, докато най-сетне отчаяни се хвърлят на земята, плачат и нареждат за обесения. След това длъжностно лице заявява, че Карнавала е осъден на смърт, защото им е сторил зло, като им е износил обувките и ги е направил уморени и сънливи. На „Погребването на Карнавала“ в Лехрайн четирима души носят на носилка мъж, преоблечен като жена в траур; други мъже, облечени като жени в траур, го оплакват, после го хвърлят пред селското торище, заливат го с вода, заравят го в торището и го покриват със слама. Вечерта на Заговезни естонците правят сламено чучело, наречено Медик или Горски дух. Една година той е облечен в мъжка дреха и шапка, на следната година — с наметка и фуста. Носят чучелото на дълга върлина, обикалят с него границите на селската мера с високи радостни крясъци, а после го връзват на върха на някое дърво в гората. Смятат, че с тази церемония се предпазват от всевъзможни беди.

Понякога се разиграва възкресяването на привидно умрял човек. На Заговезни в някои части на Швабия например доктор Желязната брада се прави, че пуска кръв на болния, при което той пада мъртъв на земята. В края на краищата докторът го връща към живота, като духа в него въздух през една тръба. Когато карнавалът свърши, в планините Харц слагат човек в нощви и го отнасят с погребални песни до приготвен гроб, но там заравят вместо човека шише ракия. Произнася се реч и хората се връщат на селския мегдан и пушат дълги глинени лули, каквито обикновено раздават на погребения. На следващата година сутринта на Заговезни изравят най-напред ракията и празненството започва с това, че всички опитват от духа, който, както се казва, се е върнал към живот.

3. Изнасяне на Смъртта

Обичаят „Изнасяне на Смъртта“ има почти същите особености като „Погребението на Карнавала“, само че, общо взето, тя е последвана от церемония или поне придружена от привидно довеждане на Лятото, Пролетта или Живота. Така в Мителфранкен (Бавария) на четвъртата неделя от Пости селските момчетии правели сламено чучело на Смъртта, което разнасяли с пародична тържественост из улиците, а след това го изгаряли извън селото. Един автор от XVI век описва по следния начин хранконския обичай: „Насред Пости, времето, когато църквата ни призовава да се радваме, младите хора от моята родна страна правят сламено чучело на Смъртта, завързват го на един прът и го разнасят шумно из съседните села. Някои ги посрещат любезно и след като ги подкрепят с мляко, грах и сушени круши, обикновената храна за сезона, ги отпращат да си ходят. Други обаче не се отнасят с тях любезно, защото ги“ смятат за вестители на нещастие, на смърт и ги прогонват от своите предели с оръжие и обиди. Когато дойдела четвъртата неделя от Пости, девойките от селата около Ерланген се обличали в най-хубавите си дрехи и закичвали косите си с цветя. Така стъкмени се отправяли към съседния град и носели кукли, украсени с листа и покрити с бяла тъкан. На двойки ги разнасяли от къща на къща, спирали пред всяка врата, където очаквали да получат по нещичко, и изпявали по няколко стиха, с които известявали, че е сред Пости и че се готвят да хвърлят Смъртта във водата. Когато съберели дребни подаръци, те отивали на р. Регниц и хвърляли във водата куклите, представляващи Смъртта. Правели го да осигурят плодородна и богата година и освен това смятали, че по този начин се предпазват от чума и внезапна смърт. В Нюрнберг момичетата от седем до осемнадесет години излизат на улицата с малък отворен ковчег, в който има завита с покров кукла. Други носят буков клон със завързана на върха отворена кутия с ябълка вътре. Те пеят: „Носим Смъртта във водата, на добре е“ или „Отнасяме Смъртта във водата, отнасяме я и отново я донасяме.“ До 1780 година в някои части на Бавария вярвали, че ако не се изпълни обичаят „Изнасяне на Смъртта“, ще настъпи убийствена епидемия.

На четвъртата неделя от Пости децата в някои села от Тюрингия изнасят от селото направена от брезови клонки кукла, а после я хвърляли в някой вир и пеели: „Изнасяме старата Смърт зад старата къща на пастира; дошло е лято и минзухарът е прецъфтял.“ В Дебшвиц или Добшвиц, близо до Гера, церемонията „Изнасяне на Смъртта“ се извършва, или се извършвала, ежегодно на първи март. Младите хора правят чучело от слама или от нещо подобно, обличат го в стари дрехи, изпросени от къща на къща по селото, изнасят го и го хвърлят в реката. Като се върнат, съобщават на хората добрата вест и получават за награда яйца и други провизии. Предполага се, че церемонията пречиства селото и пази жителите му от болести и чума. В други села на Тюрингия, чието население е било първоначално славянско, изнасянето на куклата е придружено с песен, която започва така: „Изнасяме Смъртта от село и внасяме пролетта.“ В края на XVII и началото на XVIII век в Тюрингия обичаят се изпълнявал по следния начин: Момчетата и момичетата правели чучело от слама или подобен материал, но всяка година формата била различна. Едната година то представлявало старец, на следната — старица, на третата — млад мъж, а на четвъртата — девойка, като облеклото на куклата се изменяло в съответствие с представяния образ. Имало голям спор къде да се направи фигурата, защото хората смятали, че къщата, от която бъде изнесена, няма да е споходена през годината от смърт. Завързвали куклата за прът и я носела девойка, ако представлявала старец, или момък, ако представлявала старица. Образували шествие, младежите държели в ръцете си тояги и пеели, че прогонват Смъртта. Когато стигнели до вода, хвърляли в нея чучелото и побягвали колкото се може по-бързо назад, защото се страхували да не им скочи на раменете и да им извие врата. Внимавали също да не го докоснат, за да не ги изсуши. Щом се върнели, удряли добитъка с тоягите, защото вярвали, че така ще стане тлъст и плодовит. След това отивали в къщата или къщите, откъдето са изнесли фигурата на Смъртта, и получавали по паница полусварен грах. Обичаят „Изнасяне на Смъртта“ се изпълнявал и в Саксония. В Лайпциг всяка година по средата на Пости незаконородените деца и проститутките правели сламено чучело на Смъртта, разнасяли го из всички улици с песни и го показвали на младите невести. Най-накрая го хвърляли в р. Парта. Твърдели, че с тази церемония правят младите невести плодовити, прочистват града и спасяват за тази година жителите му от чума и от други епидемии.

Подобни церемонии се изпълняват сред Пости в Силезия. На много места по-големите момичета обличат, с помощта на младите мъже, сламено чучело в женски дрехи и го изнасят от селото по посока на залязващото слънце. На края на селската мера го събличат, разкъсват го на парчета и разпръсват частите из нивите. Това наричат „Погребване на Смъртта“. Докато изнасят чучелото, пеят, че се готвят да погребат Смъртта под дъб, та да си отиде от хората. Понякога в песента се казва, че носят Смъртта през долини и планини, та повече да не се връща. В полския район Грос-Шрелиц наричат чучелото Гоик. Изнасят го на кон и го хвърлят в най-близката река. Хората смятат, че това ще ги предпази от всякакви болести през идващата година. В района на Волау и Турау хвърляли чучелото на Смъртта в мерата на съседното село. Но съседите се страхували от злокобния символ и бдели да не го допуснат, така че между двете групи често се разменяли яки удари. В някои части на Горна Силезия чучелото, представляващо стара жена, носи името Марцана, богинята на смъртта. Правят го в къщата, където е имало най-скоро смъртен случай, и го изнасят на прът извън селото, където го хвърлят в някой вир или го изгарят. В Полквиц престанали да изпълняват обичая „Изнасяне на Смъртта“, но избухването на смъртоносна епидемия накарало хората да го възстановят.

В Чехия децата изнасят сламеното чучело на Смъртта на края на селото и там го изгарят, като пеят:

В Табор, Чехия, изнасят чучелото на Смъртта извън града, хвърлят го от висока скала във водата и пеят:

В други части на Чехия изнасят Смъртта накрай село и пеят:

Там издигат клада, на която изгарят сламеното чучело, и през цялото време го ругаят и се гаврят с него. После се връщат и пеят:

В някои немски села в Чехия, като например Ясниц и Зайтендорф, младите се събират на третата неделя от Пости и правят сламено чучело, което обикновено е украсено с калпак и стари кожени гащи (ако намерят такива). След това момите и момците вдигат на прът чучелото и го изнасят сред нивята. През всичкото време пеят песен, в която се казва, че изнасят Смъртта и водят доброто Лято у дома, а с лятото водят май и цветята. Като стигнат до определено място, танцуват в кръг около чучелото, крещят и пищят, а после отведнъж се втурват към него и го разкъсват на парчета. Най-накрая събират накуп парчетата, начупват върлината и подпалват всичко. Докато огънят гори, младежите танцуват весело наоколо и се радват на победата на Пролетта, а когато той почти угасне, отиват при стопаните да молят за яйца, с които да си устроят пиршество, и не пропускат да съобщят причината за молбата, че са изнесли Смъртта навън и далеч от село.

Описаните по-горе случаи показват, че чучелото на Смъртта често предизвиква страх и с него се отнасят с омраза и отвращение. Например голямото желание на хората от едно село да го пренесат от своята на земята на съседите и нежеланието на последните да приемат злокобния гост, са достатъчно доказателство за ужаса, който то предизвиква. Освен това в Лужица и Силезия надничат с куклата през прозорците и поверието е, че ако живеещите в къщата не откупят живота си с пари, някой от тях ще умре до една година. Освен това след като хвърлят чучелото, носачите бягат, да не би Смъртта да ги последва, и смятат, че ако докато бягат, някой падне, той ще умре в срок от една година. В Хрудим, Чехия, чучелото на Смъртта се прави от кръст, с глава и маска, забучени на върха и опъната на него риза. На петата неделя от Пости момчетата отнасят чучелото до най-близкия поток или езеро и застанали в редица, го хвърлят във водата. После всички скачат след него, но хване ли го някой, другите нямат повече право да влизат във водата. Момъкът, който не е сварил или е останал последен, ще умре през годината и трябва да отнесе Смъртта обратно в селото. След това изгарят чучелото. От друга страна, според поверието, никой няма да умре през годината в къщата, от която са изнесли чучелото; освен това понякога вярвали, че селото, от което е прогонено то, е запазено от болести и чума. В някои села на Австрийска Силезия в съботата преди първата постна неделя правят чучело от стари дрехи, сено и слама, за да прогонят Смъртта от селото. В неделята хората, въоръжени с тояги и каиши, се събират пред къщата, където е настанено чучелото. Четири момчета го влачат с въжета по улиците, а другите крещят ентусиазирани и го налагат с тоягите и каишите си. Когато стигнат до нива, която принадлежи на съседно село, оставят чучелото на земята, разнищват го от бой и разпръсват парчетата из нивата. Хората смятат, че село, от което са изнесли по този начин Смъртта, през цялата година няма да страда от каквато и да е заразна болест.

4. Въвеждане на Лятото

В описаните дотук церемонии завръщането на Пролетта, Лятото или Живота след прогонването на Смъртта само се намеква или най-много се съобщава. В описаните по-долу церемонии това явно се разиграва. В някои части на Чехия например давят чучелото на Смъртта, като го хвърлят във водата при залез, след това момите влизат в гората, отсичат младо дърво със зелена корона, окачват на него облечена като жена кукла, накичват всичко със зелени, червени и бели панделки и образуват шествие, с което отвеждат Лито (лято) в селото, събират подаръци и пеят:

В много силезийски села след като са се отнесли с чучелото с уважение, го събличат и го хвърлят с клетви във водата или го разкъсват на някоя нива. После младите отиват в гората, отсичат млада ела, обелват стеблото й и я накичват с гирлянди от вечнозелени клонки, книжни рози, боядисани яйчени черупки, шарени парцалчета и т.н. Накиченото дърво се нарича Лято или Май. Момчетата го разнасят от къща на къща, пеят подходящи песни и искат подаръци. Една от песните е следната:

Случва се да донесат от гората и красиво накичена фигура, която наричат Лято, Май или Невестата, а в населените с поляци райони — Джевана, богинята на пролетта.

На четвъртата Постна неделя младите хора в Айзенах привързвали на колело сламено чучело, представляващо Смъртта, и го изтъркулвали до върха на някоя височина. После подпалвали чучелото, пускали колелото да се търкаля надолу заедно с него. Сетне отсичали висока ела, накичвали я с панделки и я забучвали в равнината. Най-накрая мъжете се покачвали по дървото да свалят панделките. В Горна Лужица чучелото на Смъртта, направено от слама и парцали, е облечено с булото на последната булка и с риза от къщата, където най-скоро е умрял човек. Така накичено го набождат на края на дълга върлина и най-високият и здрав момък го понася с пълна скорост, докато останалите замерват чучелото с камъни и пръчки. Който успее да го удари, положително ще преживее годината. Така изнасят от селото Смъртта и я хвърлят във водата или през синора в землището на съседно село. На връщане всеки отчупва по един зелен клон и го носи бодро със себе си, докато стигне селото, а после го хвърля. Случва се младежите от съседното село, в чието землище е хвърлено чучелото, да изтичат след тях и да го хвърлят обратно, защото не искат Смъртта да остане при тях. Затова понякога се стига до бой между двете групи.

В изброените примери Смъртта е представена от чучело, което се изхвърля, а Лятото или Животът от клони, които се донасят в селото. Но понякога сякаш приписват новата жизнена сила на самата фигура на Смъртта и с помощта на някакво възкръсване тя се превръща в средство за всеобщо възраждане. В някои части на Лужица само жените се занимават с изнасянето на Смъртта и не търпят в тази работа да се намесват мъже. Облечени в траур, който носят през целия ден, те правят сламено чучело, обличат му бяла риза и слагат в едната му ръка метла, а в другата коса. С песни, следвани от хлапетиите, които хвърлят камъни, те го изнасят до окрайнината на селото и там го разкъсват на парчета. После отсичат хубаво дърво, окачват на него ризата и го отнасят у дома с песни. На Възнесение саксонците от Бралер, трансилванско село, недалеч от Херманщад, изпълняват церемонията „Изнасяне на Смъртта“ по следния начин. След утринната литургия всички ученички отиват в къщата на една от тях и там гласят Смъртта. Това става, като оформят очукан сноп така, че да наподобява глава и тяло, а ръцете получават, като през снопа прокарат хоризонтално дръжка на метла. Обличат чучелото в празничната носия на млада селянка, с червена наметка, сребърни брошки и множество панделки по ръцете и гърдите. Девойките бързат да свършат по-скоро, защото още малко камбаната ще удари за вечерня, а Смъртта трябва да е готова навреме, за да я поставят на отворения прозорец, та всички хора да я видят, като отиват на черква. Когато свърши вечерня, настъпва дългоочакваният момент за започване на първото шествие със Смъртта, а на това имат право само ученичките. Две от по-големите момичета понасят чучелото за ръцете, а другите ги следват две по две. Момчетата нямат право да участвуват в шествието, но се мъкнат след него и зяпат с отворени от възхищение уста „красивата Смърт“. Шествието минава по всички улици на селото, а момичетата пеят стария църковен химн, който започва така:

но мелодията се отличава от обикновената. Когато шествието мине по всички улици, момичетата отиват в друга къща и затварят вратата под носа на любопитната тълпа надничащи момчета, които я следват по петите, събличат Смъртта и през прозореца подават голата сламена конструкция на хлапетата, те я грабват, излизат бегом от града и без всякакви песни хвърлят разнебитеното чучело в близкия поток. След това започва втората сцена от малката драма. Докато момчетата изнасят Смъртта извън селото, момичетата остават в къщата и едно от тях се облича в цялото великолепие, което преди е красяло чучелото. Нагиздено по този начин, момичето тръгва с шествието, което отново обикаля всички улици, а момичетата пак пеят предишния химн. Когато обиколката свърши, всички отиват в къщата на момичето, което е играло главната роля. Там ги очаква гощавка, от която момчетата са изключени. Според народното поверие, след като Смъртта е изнесена по този начин, децата вече могат без страх да ядат цариградско грозде и други плодове, защото Смъртта, която дотогава се е таила в цариградското грозде, е унищожена. Освен това те могат безнаказано да се къпят навън от къщи. Церемонията, изпълнявана до неотдавна в немските села в Моравия, много прилича на гореописаната. Момчета и момичета се събират следобед на първата неделя след Великден и заедно правят сламена кукла, която олицетворява Смъртта. Накичена с ярки панделки и парцалчета, я окачват на края на дълга върлина, а след това тръгват с песни към най-близката височина, където й смъкват празничната шарения и я хвърлят или пускат да се търкаля надолу по склона. След това обличат едно от момичетата в цялото, свалено от чучелото на Смъртта, великолепие и начело с него шествието се връща в селото. В някои села съществува обичай да заравят чучелото на мястото, което се ползува с най-лоша слава в цялата околност, докато други го хвърлят в течаща вода.

Очевидно при тази церемония в Лужица дървото, което връщат в селото, е равностойно на дръвчетата или клоните, които в описаните преди това обичаи младите носят като представители на Лятото или Живота, след като Смъртта е вече захвърлена или унищожена. Но прехвърлянето на носената от куклата на Смъртта риза върху дървото показва ясно, че то символизира възраждане на разрушеното изображение под нова форма. Това проличава и в трансилванските и моравските обичаи: обличането на момичето в дрехите, носени преди от Смъртта, и това, че го повеждат из селото със същата песен, която са пели, докато са разнасяли Смъртта, показва, че този обичай се схваща като връщане на току-що унищоженото същество към живота. Тези примери говорят, че Смъртта, чието унищожаване представят в тези церемонии, не бива да се разглежда единствено като проводник на разрушителната сила, както обикновено разбираме смъртта. След като на дървото, донесено обратно като въплъщение на възраждащата се пролетна растителност, обличат ризата, носена от току-що направената на парчета Смърт, целта едва ли ще е да се спре и противодействува на възраждането на растителността, тя може да бъде единствено да я подкрепя и подсилва. Затова току-що унищоженото чучело — така наречената Смърт — трябва да е било надарено с ободряващо и ускоряващо развитието влияние, което то може да предаде на растителния и дори на животинския свят. Това даряващо живот свойство, приписвано на Смъртта, се вижда, без каквото и да е съмнение, в обичая, спазван на някои места, да се събират парчетата от сламеното чучело на Смъртта и да се разхвърлят по нивите, за да накарат посевите да растат, или в яслите — да накарат добитъкът да се развива добре. В Шпахендорф, село в Австрийска Силезия, направеното от слама, клонки и парцали чучело на Смъртта бива изнасяно с буйни песни до открито място извън селото и там го изгарят, а докато то гори, започва борба за парчетата, които измъкват с голи ръце от пламъците. Който успее да се снабди с парче от чучелото, го връзва на най-голямото дърво в своята градина или го заравя в нивата си, убеден, че така реколтата ще е по-добра. В областта Тропа, в Австрийска Силезия, сламеното чучело, което момчетата правят на четвъртата Постна неделя, момичетата обличат в женски дрехи и накичват с панделки, огърлица и гирлянди. Окачват го на дълга върлина и го изнасят от селото, следвани от тълпа моми и момци, които ту лудуват, ту скърбят и оплакват. Стигнат ли до определеното място — нива извън селото, — свалят от чучелото дрехите и украсата му, после всички се втурват и го разкъсват, като се боричкат за парчетата. Всеки се опитва да се докопа до мъничко от сламата, от която е било направено то, защото според поверието, сложена в яслите, тя кара добитъкът да се развива добре. Или пък я слагат в полога на кокошките, което според поверието им пречи да снасят другаде яйцата и ги кара да мътят по-добре. Същата оплождаща способност, отдавана на чучелото на Смъртта, се проявява в поверието, че ако онези, които са носили чучелото, ударят добитъка с тоягите си, след като го захвърлят, животните ще станат по-тлъсти или по-плодовити. Може би по-рано са използували тоягите да налагат с тях Смъртта и по този начин те са поемали от приписваната на чучелото оплождаща способност. Видяхме освен това, че в Лайпциг показвали на младите невести сламена фигура на Смъртта, за да станат плодовити.

Едва ли може да се направи разлика между Майските дръвчета и дръвчетата или клоните, внасяни в селата след унищожаването на Смъртта. Онези, които ги носят, твърдят, че водят лятото и затова дърветата очевидно представляват лятото, дори в Силезия обикновено ги наричат Лято или Май, а куклата, която понякога привързват към лятното дърво, е двойник, представител на Лятото, също както Май понякога бива представен едновременно от Майско дръвче и Майска господарка. Освен това Летните дръвчета са украсени като Майските с панделки и т.н. и също като тях, когато са големи, ги забиват в земята и по тях се катерят; и пак като тях, когато са малки, момчета и момичета ги носят от врата на врата, пеят песни и събират пари. И сякаш за да докажат тъждествеността на двата обичая, носачите на Летните дръвчета понякога съобщават, че водят Лятото или Май. При това положение обичаите с въвеждането на Май и на Лятото са в основата си еднакви и Лятното е само друга форма на Майското дръвче, като единствената разлика (освен името) е във времето, по което ги донасят, защото, докато Майското дръвче обикновено се внася на Първи май или на Света Троица, Лятното се внася на четвъртата Постна неделя. И затова, ако Майското дръвче е въплъщение на дървесния или растителния дух, то Лятното трябва да е също въплъщение на дървесния или растителния дух. Но видяхме, че лятното дръвче символизира в някои случаи връщането на чучелото на Смъртта към живота. От това следва, че в тези случаи чучелото, наречено Смърт, трябва да е въплъщение на дървесния или на растителния дух. Този извод се потвърждава, първо, от възраждащото и оплождащото влияние на частиците от него върху растителния и животинския свят, защото то, както вече видяхме в началото на тази книга, се смята за специално свойство на дървесния дух. На второ място, той се потвърждава от факта, че чучелото на смъртта понякога е накичено с листа или е направено от вейки, клони, коноп или изронен житен сноп; на някои места го окачват на малко дръвче и момичета, които събират пари, го разнасят по същия начин, както Майското дръвче и Майската господарка или Лятното дръвче и окачената на него кукла. Накратко, стигаме до мисълта, че прогонването на Смъртта и довеждането на Лятото, поне в някои случаи, е само друга форма на смъртта и възраждането на растителния дух през пролетта, която видяхме да се представя в церемонията с убиването и възкресяването на Дивака. Погребването и възкръсването на Карнавала вероятно е друг начин да се изрази същата идея. Погребването на представителя на Карнавала в торището е естествено, ако се предполага, че той има съживяващо и оплождащо въздействие, като това, приписвано на чучелото на Смъртта. В същност естонците, които изнасят сламеното чучело от селото в последния ден от карнавала, не го наричат Карнавал, а Горски дух (Мецик) и дават ясно да се разбере, че отъждествяват чучелото с горския дух, като го прикрепят към върха на някое дърво в гората и то остава там през цялата година. Освен това ходят почти ежедневно при него с молитви и жертвоприношения, за да покровителствува стадата, защото като истински горски дух Мецик е покровител на добитъка. Понякога правят Мецик от житни снопи.

При това положение можем с основание да предположим, че имената Карнавал, Смърт и Лято са сравнително късни и незадоволителни названия за съществата, олицетворени или въплътени в обичаите, които разглеждахме досега. Самата абстрактност на имената говори, че са нови, защото олицетворяването на времената и сезоните като карнавала и лятото, или една абстрактна представа като тази за смъртта, не са примитивни. Самите церемонии обаче носят белега на незапомнена древност. И не ни остава друго, освен да предположим, че отначало те са имали по-прост и конкретен характер. Представата за дърво, може би определен вид дърво (защото някои диваци нямат дума за дърво изобщо) или дори за отделно дърво, е достатъчно конкретна да послужи за основа, от която по пътя на постепенно обобщаване се стига до по-широката идея за дух на растителността. Но тази обща идея за растителността лесно може да се смеси със сезоните, през които се проявява, оттам и замяната Пролет, Лято или Май вместо дървесен или растителен дух ще е лека и естествена. По същия начин конкретната представа за умиращо дърво или растителност би преляла, но по пътя на сходен процес на обобщение, в идеята за смъртта изобщо, така че изнасянето на умиращата или мъртва растителност през пролетта като подготовка за нейното възраждане с времето ще се разшири в опит да се прогони смъртта изобщо от селото или от областта. Възгледът, че в тези пролетни церемонии Смъртта първоначално е символизирала умиращата или мъртва растителност има авторитетната подкрепа на В. Манхард и той я потвърждава с аналогията на думата „смърт“, приложена към духа на зрялото жито. Обикновено духът на зрялото жито се схваща не като мъртъв, а като стар, а оттам той е известен под името Старец или Старица. Но на някои места последният ожънат сноп, който обикновено се смята седалище на житния дух, се нарича Мъртвеца. Ето защо предупреждават децата да не влизат в житните ниви, защото в житото седи смъртта, а в една игра на саксонските деца в Трансилвания по време на брането на царевицата смъртта е представена от дете, покрито изцяло с царевични листа.

5. Борбата между Лятото и Зимата

Случва се контрастът между дремещите сили на растителността през зимата и тяхното събуждане напролет да приеме формата на драматична борба между актьори, които играят съответно ролята на Зимата и на Лятото в популярните селски обичаи. В шведските градове например на Първи май се срещали две кавалкади младежи сякаш за смъртен бой. Едната от тях се водела от облечен в кожи представител на Зимата, който хвърлял снежни топки и парчета лед, за да продължи студеното време. Другата група се командувала от представител на Лятото, покрит със свежи листа и цветя. В последвалия привиден бой групата на Лятото побеждавала и церемонията приключвала с гощавка. По средното течение на Рейн покрит изцяло с бръшлян представител на Лятото се бие с облечен в слама или мъх представител на Зимата и накрая спечелва победа. Победеният враг пада на земята, смъкват от него сламената му обвивка, разкъсват я на парченца и я разпръсват, докато младите другари на двамата съперници пеят песен, за да отпразнуват победата на Лятото над Зимата. После разнасят от къща на къща летен венец или клон и събират яйца и сланина. Случва се човекът, който играе ролята на Лятото, да е накичен с листа и цветя и да носи на главата си венец от цветя. В Палатинат тази пантомима се представя на четвъртата Постна неделя. Същата игра се разигравала на този ден навсякъде в Бавария и на някои места са продължавали да я изпълняват до средата на XIX век и дори и по-късно. Докато Лятото се появявало цялото облечено в зелено, накичено с развяващи се панделки и с разцъфнал клон в ръка или малко накичено с ябълки и круши дръвце, Зимата била завита в кожена шапка и кожух и носела в ръка лопата за ринене на сняг или млатило. Придружени от своите облечени по съответния начин свити, те ходели из улиците на селото, спирали пред къщите, пеели строфи от стари песни и в замяна получавали хляб, яйца и плодове. Най-накрая след кратка борба Лятото побеждавало Зимата. Тогава я пускали в селския кладенец или я прогонвали с викове и смях в гората.

В Гьопфриц, Долна Австрия, в последния ден от карнавала двама мъже, олицетворяващи Лятото и Зимата, ходели от къща на къща и навсякъде децата ги посрещали с голяма радост. Представителят на Лятото бил облечен в бяло и носел коса, неговият другар, който играел ролята на Зимата, имал на главата си кожена шапка, ръцете и краката му били омотани със слама, а в ръката си носел млатило. Във всяка къща пеели по ред по един стих. В Дрьомлинг (Брауншвайг) и досега група момчета и момичета разиграват борбата между Лятото и Зимата всяка година на Света Троица. Момчетата тичат от къща на къща, пеят, викат и дрънчат със звънци, за да прогонят зимата, а след тях, водени от Майска булка, идват момичетата, които пеят тихо. Те са облечени в ярки рокли, накичени с цветя и венци и представят идването на меката пролет. Преди ролята на Зимата играело сламено чучело, което момчетата разнасяли със себе си, но сега тя се представя от истински човек в съответен костюм.

У северноамериканските ескимоси борбата между представителите на лятото и зимата, която в Европа отдавна се е изродила в обикновено представление, е просъществувала и досега като магическа церемония с определеното намерение да повлияе на времето. През есента, когато бурите оповестяват приближаването на безрадостната арктическа зима, ескимосите се разделят на две групи, наречени съответно бели яребици и патици, като белите яребици са хората, родени през зимата, а патици — родените през лятото. Изваждат дълго въже от тюленови кожи, групите се хващат за двата му края и започват с все сила да дърпат. Едната група се стреми да изтегли другата към себе си. Ако белите яребици загубят, лятото е спечелило борбата и може да се очаква през зимата да преобладава хубаво време.

6. Смъртта и възкресението на Кострубонко

В Русия погребалните церемонии от рода на „Погребване на Карнавала“ и „Изнасяне на Смъртта“ съществуват под други названия — някакви митически фигури като Кострубонко, Кострома, Купало, Лада и Ярило. Тези руски церемонии се изпълняват както през пролетта, така и през лятото. Така в Украйна около просната като мъртва на земята девойка се образува кръг от певци, които обикалят бавно наоколо и пеят:

Докато момичето не скочи внезапно, при което хорът весело възкликва:

В навечерието на св. Йоан Кръстител (Еньовден — Бел. пр.) правят сламено чучело на Купало, което „е облечено в женски дрехи с огърлица и корона от цветя. После отсичат дърво и като го украсят с панделки, го вдигат на определено, предварително подбрано място. Поставят сламеното чучело заедно с маса, на която има ядене и пиене, близо до това дърво, което наричат Марена (зима или смърт). След това запалват голям огън и младите момци и моми го прескачат на двойки, като носят със себе си и чучелото. На следния ден свалят от дървото и от чучелото украсата и ги хвърлят в поток.“ На Петровден, двадесет и девети юни, или на следващата неделя, в Русия шествува „погребението на Кострома“, на Лада или на Ярило. В Пензенска и Симбирска губерния погребението се разиграва по следния начин. На 28 юни запалват голям огън, а на другия ден момичетата избират коя от тях ще играе ролята на Кострома. Нейните дружки я поздравяват с дълбоки поклони, слагат я на дъска и я отнасят на брега на поток. Там я къпят във водата, а през това време най-възрастната девойка прави кошница от липова кора и бие по нея като на барабан. След това се връщат в селото и завършват деня с шествие, игри и танци. В Муромска област Кострома била представена от сламено чучело, облечено в женски дрехи и накичено с цветя. Слагали го в корито и го отнасяли с песни до брега на езеро или река. Там тълпата се разделяла на две и едната нападала, а другата защищавала чучелото. Най-накрая нападателите постигали победа, сваляли от него роклята и украсата му, разкъсвали го на парчета, стъпквали сламата, от която е направено, и я хвърляли в потока, докато защитниците му криели с ръце лицата си и се престрували, че оплакват смъртта на Кострома. В Костромска област празнували погребението на Ярило на 29 или 30 юни. Хората избирали старец и му давали малък ковчег, в който имало чучело, наподобяващо Приап и олицетворяващо Ярило. Той го изнасял извън града, следван от жени, които пеели погребални песни и изразявали с жестове своята скръб и отчаяние. Там, на открито, имало изкопан гроб и сред плачове и ридания спускали в него ковчега с чучелото, а после започвали игри и танци и това напомняло древните погребални обреди на езичниците славяни. В Украйна полагали чучелото на Ярило в ковчег, разнасяли го след залез слънце из улиците, заобиколено от пияни жени, които скръбно повтаряли: „Умря! Умря!“ Мъжете вдигали и разтърсвали чучелото, сякаш се опитвали да върнат мъртвец към живота. После казвали на жените: „Не плачете, жени. Знаем какво е по-сладко от мед.“ Но жените продължавали да оплакват и нареждат, както правят на погребения. „Какво сбърка? Беше толкова добър. Той няма повече да стане. О, как ще се разделим с теб? Как без теб ще живеем? Стани, макар и за малко. Но той не става, той не става.“ Най-накрая погребвали Ярило в гроб.

7. Смърт и възраждане на растителността

Очевидно тези руски обичаи имат характера на обичаите, известни в Австрия и Германия като „Изнасяне на Смъртта“. При това положение, ако приетото тук тълкуване на последните е вярно, руските Кострубонко, Ярило и т.н. също първоначално са били въплъщения на духа на растителността и смъртта се е смятала една необходима подготовка за възраждането им. Възраждането като следствие на смъртта се разиграва в първата от описаните церемонии — смъртта и възкръсването на Кострубонко. Причината, поради която тези руски церемонии, изразяващи смъртта на растителния дух, се празнуват по Еньовден, може би е тази, че от деня на лятното слънцестоене лятото, достигнало своя възход, започва да губи силата си, дните стават по-къси и слънцето тръгва по пътя си надолу:

Първобитният човек спокойно може да е избрал този повратен момент от годината, от който нататък растителността започва да споделя настъпващото, макар и недоловимо отминаване на лятото, като подходящ да прибегне до онези магически ритуали, с които се надява да спре намаляването на жизнеността или поне да гарантира възраждането на растителния свят.

Но макар че смъртта е сякаш представена във всичките, а възраждането само в някои от тези пролетни и летни обичаи, те имат черти, които едва ли могат да се обяснят само с тази хипотеза. Тържественото погребение, оплакването и траурното облекло, с които те често се характеризират, са наистина подходящи за смъртта на благотворния растителен дух. Но какво да кажем за радостта, с която често изнасят чучелото, тоягите и камъните, с които го нападат, за гаврите и проклятията, отправени към него? Какво да кажем за страха от чучелото — нали носачите бързо побягват към къщи, след като са го захвърлили — и поверието, че някой може скоро да умре в къщата, в която е надничало? Този страх се обяснява може би с предположението, че в мъртвия дух на растителността има някаква зараза, която прави приближаването му опасно. Но освен че е пресилено, това обяснение не включва радостта, която често придружава Изнасянето на Смъртта. Затова трябва да различим две определени и привидно противоречиви страни на тези ритуали: от една страна, скръб поради смъртта и привързаност и уважение към покойника, а от друга, страх и омраза към покойника и радост, че е умрял. Опитах се да покажа как може да се обясни първата група черти, а как втората група е станала така тясно свързана с първата е въпрос, на който ще се опитам да отговоря по-долу.

8. Аналогични ритуали в Индия

В индийската област Кангра има обичай, изпълняван от младите момичета напролет, който, напомня много на някои от току-що описаните пролетни церемонии в Европа. Нарича се Рали Ка Мела, или празника на Рали. Рали е малка боядисана глинена фигурка на Шива или Парвати. Обичаят е разпространен из цялата област, засяга само малките момичета и трае през по-голямата част на Чет (март) до Санкранта (април) на Байсак. В една мартенска утрин всички момичета от селото вземат малки кошнички, изплетени от тревата дуб и цветя. Отиват на определено място и там ги струпват накуп. Образуват кръг и пеят. Това се прави десет дни подред, докато купчината от трева и цветя достигне значителна височина. Тогава отсичат от джунглата два клона, всеки от тях с три разклонения на върха и ги поставят надолу с разклоненията върху купа от цветя, та да се образуват два триножника или пирамиди. Карат някой скулптор да моделира две глинени статуйки — едната на Шива, а другата на Парвати, и ги закачат на единичните краища на клоните. После момичетата се разделят на две групи, едната за Шива, другата за Парвати, и оженват статуйките по обичайния начин, като не пропускат нищо от церемонията. След сватбата правят угощение с измолени от родителите средства. На следващия Санкрант (Байсак) отиват заедно на брега на реката, хвърлят статуйките в дълбок вир и започват да плачат, сякаш са изпълнили погребална церемония. Момчетата от околността често ги дразнят, като се гмуркат след статуйките, изваждат ги от дъното и ги размахват, докато момичетата ги оплакват. Целта на празненството била да осигури на момичетата добри съпрузи. На статуйките на Шива и Парвати се поставят на купчина от трева и цветя и струва ми се, този факт е доказателство, че те се схващат като растителни духове. При това, както често става в народните обичаи от Европа, божествата на растителността са представени в два вида — като растения и като кукли. Сватбата на тези индийски божества през пролетта съответствува на европейските церемонии, в които сватбата на пролетните духове на растителността се представя от Майския крал и кралица, Майската булка, Майския жених и т.н. Хвърлянето на статуйките във водата и оплакването им са равностойни на европейските обичаи с хвърлянето на мъртвия растителен дух под името Смърт, Ярило, Кострома и т.н. във водата и вайкането по тях. Освен това в Индия, както става често и в Европа, ритуалът се изпълнява изключително от жени. Представата, че церемонията помага да се намерят съпрузи за момичетата, може да се обясни с ободряващото и оплождащото влияние, което растителният дух упражнява върху живота не само на растенията, но и на хората.

9. Магията на природата

Общото обяснение, до което стигнахме по отношение на тези и много други подобни церемонии, е, че те са, или отначало са били, магически ритуали, предназначени да осигурят възраждането на природата напролет. Средствата, възприети за постигане на тази цел, били подражание или индукция. Заблуден от своето невежество за истинските причини за нещата, първобитният човек вярвал, че за да предизвика големите природни явления, от които зависи животът му, е необходимо само да ги наподоби и незабавно, по тайна индукция или мистично влияние малкото представление, което е разиграл на горската полянка или в планинската долчинка, на пустинната равнина или обруления морски бряг, ще се подеме и повтори от по-могъщите актьори на далеч по-голямата сцена. Представял си, че като се пъчи, облечен в листа и цветя, помага на голямата земя да се облече и като разиграва смъртта и погребването на зимата, прогонва мрачния сезон и проправя пътя на завръщащата се пролет. И ако ни е трудно дори да си представим подобна степен на развитие на мисълта, която прави възможни такива разсъждения, ние може би по-лесно ще разберем тревогата на дивака, когато, вече успял да издигне мислите си над задоволяването на най-непосредствените си нужди, той е започнал да мисли и за причините за нещата, за това, дали ще продължават да действуват силите, които сега наричаме природен закон. За нас схващането за еднаквостта и системността, с които следват тези величествени космически явления е така привично, та не намираме особени основания да се боим, че причините, които предизвикват такива следствия, ще престанат да действуват. Но тази увереност в природната стабилност е породена от опита, натрупан с по-широки наблюдения и дълга традиция, докато дивакът с неговата тясна сфера на наблюдения и кратка традиция не е имал точно тези елементи от опита, които единствено биха го успокоили при непрекъснато променящите се и често застрашителни природни явления. Затова нищо чудно, че той изпада в паника от затъмнения и смята, че слънцето или луната положително ще загинат, ако не вдигне шум и не изстреля стреличките си нагоре в защита на светилата от чудовището, което се готви да ги погълне. Нищо чудно, че изпада в ужас, когато нощната, тъмнина внезапно се озари от проблясването на метеор или когато целият небесен свод се освети с непостоянната светлина на северното сияние. Дивакът е гледал с опасение дори на явленията, които се повтарят непрекъснато, на определени и еднакви интервали, преди да осъзнае системността, с която те се повтарят. Доколко той по-бързо или по-бавно осъзнава подобни периодични или циклични промени в природата, ще зависи до голяма степен от продължителността на даден цикъл. Например навсякъде освен зад полярния кръг денонощният цикъл е кратък и затова толкова чест, че хората скоро престанали да се безпокоят сериозно дали ще се повтарят дните, макар, както вече видяхме, древните египтяни ежедневно да правели заклинания, за да доведат отново, сутрин от изток, огромното кълбо, което е потънало вечерта в аления запад. Но годишните сезони са нещо съвсем различно. За всеки човек годината е продължителен период, като се има пред вид, че и в. най-добрия случай нашите години не са чак толкова много. Какво странно, ако за първобитния човек, с неговата къса памет и несъвършени средства за отбелязване хода на времето една година да е била така дълга, че изобщо да не е успявал да я осъзнае като цикъл и да е наблюдавал променящия се вид на земята и небето с неспирно удивление, ту зарадван, ту разтревожен, понякога приповдигнат, понякога смазан, в съответствие с променящата се светлина и топлина, растителен и животински свят, които допринасяли за задоволяването на неговите нужди или застрашавали самото му съществуване. Можел ли е той да бъде спокоен, когато наесен студеният повей на вятъра носел из гората сбръчканите листа и погледнел ли нагоре, виждал само голите клони и да бъде сигурен, че те отново ще се покрият със зеленина? Можел ли е да очаква, след като ден след ден слънцето потъвало все по-ниско на небето, че светилото отново някога ще премине по своя небесен път? Дори намаляващата луна, чийто блед сърп се появявал всяка нощ все по-тънък и по-тънък на източния хоризонт, вероятно го е плашел да не би, когато напълно изчезне, повече да няма луни.

Тези и хиляди други подобни опасения сигурно са претрупвали въображението и са нарушавали спокойствието на човека от момента, в който е започнал да мисли за бъдеще по-далечно от утрешния ден. И съвсем естествено е при тези мисли и страхове той да прави всичко по силите си, за да върне повяхналата зеленина на клона, да изпрати ниското зимно слънце отново на старото му място на лятното небе, да възстанови напълно сребърния диск на намаляващата луна. Можем, колкото си щем, да се усмихваме на празните му усилия, но едва след дълга поредица от експерименти, някои от тях неизбежно осъдени на провал, човекът научил от опит, че едни методи са безрезултатни, а други носят успех. В края на краищата магическите церемонии са само опити, които са се провалили, и продължават, както вече посочихме, да се повтарят само защото изпълнителят не е осъзнал техния неуспех. Но с нарастването на познанието тези церемонии престават да се изпълняват изобщо или се запазват по силата на навика, дълго след като е забравено тяхното предназначение. Така, изпаднали от високото си положение, без да се схващат като тържествени ритуали, от чието точно изпълнение зависи благоденствието, дори животът на общността, те постепенно се озовавали в положението на обикновени представления, кукерски игри и забавления, докато в последния етап на упадък по-възрастните хора ги изоставили изцяло и от някогашни най-сериозни занимания на мъдреците се превърнали в последна сметка в празни детски игри. Точно в този последен етап на упадък са повечето от старите магически ритуали на нашите европейски прадеди. Но надигащата се вълна на онези многобройни морални, умствени и обществени сили, които водят човечеството напред към нова и неизвестна цел, ти помита дори от това тяхно последно убежище. Естествено можем да изпитваме известно съжаление поради изчезването на забавните обичаи и пищните церемонии, запазили в една епоха, често смятана за сива и прозаична, нещо от аромата и свежестта на древните времена, полъх от пролетта на света, но съжаленията ни ще намалеят, когато си спомним, че тези красиви представления, тези понастоящем невинни забавления се коренят в невежество и суеверия и макар и да са доказателство за човешкото търсене, те са паметник на безплодно остроумие, напразен труд и покрусени надежди и въпреки цялото си привидно веселие и пъстрота, въпреки цветята, панделките и музиката, те са свързани по-скоро с трагедията, отколкото с фарса.

Тълкуванието, което се опитах да дам на тези церемонии, следвайки стъпките на Манхард, се потвърди в значителна степен след написването на тази книга от откритието, че туземците от Централна Австралия системно изпълняват магически церемонии, предназначени да събудят спящите природни сили при приближаването на онова, което бихме могли да наречем австралийска пролет. По всичко личи, че никъде другаде смяната на сезоните не е по-внезапна и контрастът между тях по-впечатляващ, както в пустинята на Централна Австралия, където в края на продължителен сух период след няколкодневни проливни дъждове пясъчната и камениста пустиня, сякаш царство на тишината и безнадеждността на смъртта, се превръща внезапно в усмихнато с весела зеленина пространство, гъмжащо от множество насекоми и гущери, жаби и птици. Дори и европейци са сравнявали приказната промяна, която настъпва в природата по такова време, с магия. Какво чудно тогава, че дивакът наистина гледа на нея по този начин. А точно когато приближава добрият сезон, туземците от Централна Австралия предпочитат да изпълняват онези магически церемонии, чието предназначение е да умножат растенията и животните, които използуват за храна. Затова тези церемонии предлагат близка аналогия с пролетните обичаи на нашите европейски селяни не само от гледна точка на времето, когато се празнуват, но и на целта си, защото едва ли можем да се съмняваме, че създавайки ритуалите, предназначени да помогнат за възраждането на растителния свят напролет, нашите първобитни прадеди не са се ръководели от някакво сантиментално желание да помиришат уханието на минзухарите или да откъснат утринна иглика и да гледат как жълтите нарциси танцуват на лекия вятър, а от съвсем практически съображения, които положително не са били така абстрактно формулирани — че животът на човека е неразривно свързан с този на растенията и ако загинат те, той няма да остане. И можем да предположим, че също както австралийските диваци и европейските диваци в прастари времена са вярвали в резултатността на своите магически ритуали, потвърдена от наблюдението, че рано или късно тяхното изпълнение неизбежно ще е последвано от съживяване на растителния и животинския свят — целта, която са преследвали. Видът на свежата зеленина по храсталаци и гори, на пролетни цветя, разцъфнали по мъхести брегове на реки и потоци, на идващите от юг лястовици и на слънцето, което с всеки изминат ден се издига все по-високо на небето, са приветствувани от тях като видими признаци, че заклинанията им наистина са имали резултат и са им вдъхвали бодра увереност, че не е лош светът, който могат да моделират по свое желание. Само в есенните дни, когато лятото започвало да пожълтява, тяхната увереност отново се разклащала от съмнения и опасения, вдъхнати от симптомите на упадък, доказващи колко напразни са били всичките им усилия да отклонят завинаги приближаването на зимата и на смъртта.