Златната клонка

1. Вождове и царе табу

Видяхме как всеки ден храната на Микадо се готвела и сервирала в нови гърнета и чинии, а гърнетата и чиниите били от обикновена глина — да могат след употреба да се чупят или изхвърлят. Обикновено ги чупели, защото смятали, че ако друг се храни от тези свещени съдове, устата и гърлото му ще се подуят и възпалят. Смятали, че същото ще постигне всеки, който носи дрехите на Микадо без негово разрешение — той ще получи отоци и болки по цялото тяло. На островите Фиджи болестта, която се причинява от това, че човек се е хранил от съдовете на вожда и е носил неговите дрехи, има специално име (кана лама). „Гърлото и тялото на човека се подуват и безбожната личност умира. Получих хубава рогозка от туземец, който не смееше да я използува, защото на нея е седял най-големият син на вожда Такомбау. Но винаги имало семейство или род обикновени хора, които не били застрашени от тази опасност. Веднъж разговарях за това с Такомбау. «Разбира се, рече той. — Хей, еди-кой си! Ела ме почеши по гърба!» Онзи го почесва; беше един от хората, които могат да правят това безнаказано.“ Името на човека, който се ползувал с такава висша привилегия, била „На ндука ни“ или „мръсотията на вожда“.

В зловредните влияния, които произтичат от използуването на съдовете или облеклото на Микадо или фиджийския вожд, виждаме другата страна от същността на богочовека, към която вече привлякох вниманието ви. Свещената особа е източник и на блага, и на опасности; не само тя трябва да бъде пазена, но и хората трябва да се пазят от нея. Свещеният организъм — дотолкова деликатен, че да се разстрои само при докосване — е сякаш зареден с могъща магическа и духовна сила и тя може да се изяви с фатално въздействие върху всеки предмет, до който се е допрял. При това положение изолацията на богочовека е еднакво необходима както за неговата сигурност, така и за сигурността на другите. В най-буквалния смисъл на думата магическите му свойства са заразни: светостта му е огън, който, правилно канализиран, носи безкрайна благодат, но ако се докосне неразумно или се допусне да излезе от очертанията си, изгаря и унищожава всичко. Оттук и катастрофалните последици, свързани с нарушаването на това табу — нарушителят си е пъхнал ръката в свещения огън и той го обгаря и унищожава на място.

Нубийците, които населяват гористата и плодородна област Джебел Нуба в Източна Африка, вярват например, че ако влязат в къщата на своя цар-жрец, ще загинат, но могат да заобиколят наказанието за простъпката си, като си оголят лявото рамо и накарат царя да сложи ръка на него. Ако някой седне на камък, който царят е осветил за свое ползуване, натрапникът ще умре в срок от една година. Казамбите от Ангола смятат царя си дотолкова свят, че никой не може да го докосне, без да загине от магическата сила, с която е пропита свещената му особа. Но съприкосновението с него не винаги може да се предотврати и те са открили средства, които позволяват на прегрешилия да не си загуби живота. Коленичил пред царя, той докосва с опакото на ръката си опакото на ръката на царя и щраква с пръсти. Церемонията се повтаря четири или пет пъти и отклонява предстоящата смърт. На островите Тонга смятали, че ако някой се храни със собствените си ръце, след като е докоснал свещената особа на по-висш вожд или изобщо някакъв предмет, който му принадлежи, той ще се надуе и ще умре. Като силна отрова светостта на вожда заразява ръцете на поданика, предава се от тях на храната и се оказва фатална за него. Ако си е навлякъл такава опасност, обикновеният гражданин можел да се дезинфекцира, като изпълни церемония, която се състояла в това, че докосвал стъпалото на крака на вожда с дланта и опакото на двете си ръце, а после ги изплаквал с вода. Ако наблизо нямало вода, той натърквал ръцете си със сочно бананово стебло. След това можел да се храни със собствените си ръце, без да го е страх, че ще го сполети болестта, която следва да го нападне, ако се храни с ръце табу, т.е. заразени със светост. Но ако иска да се храни, преди да е изпълнил церемонията на изкуплението и дезинфекцията, той трябва да накара друг да му дава храната или застанал на колене като животно, да я поема от земята. Не бива дори клечка за зъби да използува сам, но може да насочва ръката на човека, който я държи. Жителите на островите Тонга страдали от втвърдяване на черния дроб и някои възпаления и често отдавали това на факта, че не са изпълнили необходимата изкупителна церемония, след като неволно са докоснали вожда или предмети, които му принадлежат. Затова те изпълнявали церемонията като предохранителна мярка, без да знаят дали е нужно да го правят. Царят на Тонга нямал право да откаже да играе своята роля в ритуала и да дава крака си на онези, които искали да докоснат стъпалото му дори и когато това ставало в неудобно за него време. Разказват как един тлъст и трудноподвижен цар, като разбрал по време на разходката си, че негови поданици се приближават с такова намерение, побягнал колкото му държат краката далеч от тях, за да избегне натрапения и съвсем не безкористен израз на преклонение. Когато някой решавал, че вече се е хранил с ръце табу, той сядал пред вожда, хващал краката му и докосвал стъпалото до корема си, та храната в него да не му навреди, т.е. да не се подуе и да умре. Тъй като жителите на Тонга смятали, че са получили някакво възпаление, защото са се хранели с ръце табу, можем да допуснем, че онези измежду тях, които страдали от тази болест, често прибягвали до лечение с докосване на царското стъпало. Съвсем очевидна е аналогията със стария английски обичай да водят пациенти, получили възпаление, при краля да ги излекува с докосване и това показва, както вече посочих на друго място, че нашите древни прадеди са наричали възпаленията кралско зло, защото са смятали, също както тоганците, че болестта се причинява, но се и лекува с докосване до Негово пресвето величество краля.

В Нова Зеландия страхът от светите вождове е бил не по-малък, отколкото на островите Тонга. Призрачната им власт, придобита благодарение на родов дух, се разпространява като зараза върху всичко докоснато от тях, поваля мъртъв всеки, който неразумно или неволно се бърка там, където не му е работата. Случило се новозеландски вожд от висок ранг и голяма светост да остави остатъците от обеда си край пътя. Един роб, здрав, гладен мъж, минал след вожда, видял оставената храна и я изял, без да пита. Свършил-несвършил и ужасен наблюдател го уведомил, че изядената от него храна е останала от вожда. „Познавах добре нещастния грешник — разказва един пътешественик. — Той се отличаваше с голяма смелост и се беше проявил във войните на племето, но като научи фаталната вест, веднага го обхванаха ужасни конвулсии и болки в стомаха, които не престанаха, докато не умря някъде към залез слънце същия ден. Беше здрав мъж, в разцвета на силите си и ако някой свободомислещ «пакеха», т.е. европеец, би рекъл, че не е убит от «тапу» на вожда, предала се с допира на храната, биха го изслушали с презрение към неговото невежество и неспособност да разбере очевидни и преки доказателства.“ Това не е изолиран случай. Маорка яла някакъв плод и като й казали, че плодът е взет от място табу, възкликнала, че дъхът на вожда, чиято светост е поругана, ще я убие. Това станало следобед, а към дванадесет часа на следния ден вече била мъртва. Друг път кутия с огниво на маорски вожд станала причина за смъртта на неколцина — той я загубил, намерили я някакви хора и си палили с огнивото лулите, а като научили чия била кутията, умрели от страх. Облеклото на висш новозеландски вожд също е в състояние да убие всеки друг, който го носи. Мисионер наблюдавал как маорски вожд хвърлил в една пропаст наметката си, защото прекалено му тежала. Мисионерът го запитал защо не я е оставил на някое дърво, та друг да я използува, някой пътник, а вождът отвърнал, че постъпил по този начин от страх да не би да я вземе някой, защото неговото тапу (т.е. духовната му сила, предала се от допира върху наметката, а от наметката на човека — Бел. пр.) би убило нещастника. По същата причина маорски вожд не духа огън с уста, защото свещеният му дъх ще предаде своята светост На огъня, той пък ще я предаде на гърнето върху огъня, от него тя ще премине на месото в гърнето, а от месото — в човека. Така онзи, който яде от месото в гърнето, вряло на огъня, раздухван от вожда, ще се зарази от неговия дух чрез тези посредници и положително ще умре.

Следователно сред полинезийските народности, към които принадлежат маорите, суеверието, заобикалящо особите на свещените вождове, издига около тях истинска, макар и едновременно с това чисто въображаема бариера и преминаването й действително води до смъртта на провинилия се, когато той разбере какво е направил. Фаталната сила на въображението, което действува с помощта на суеверния ужас, в никакъв случай не се свежда само до полинезийците; тя, изглежда, е присъща на диваците изобщо. Например австралийският абориген може да умре и от най-повърхностна рана, стига да повярва, че върху оръжието, нанесло раната, има заклинание и по този начин е придобило магическа сила. Чисто и просто ляга, отказва да се храни и бавно умира. Същото важи и за някои индиански племена в Бразилия: ако знахарят пророкува смъртта на някого, който го е засегнал, „нещастникът незабавно се прибира в хамака си; дотолкова е убеден в предстоящия край, че престава да се храни, нито да пие и така превръща пророчеството в резултатно изпълнена присъда“.

2. Табу върху загубилите близък човек

След като смята, че неговите вождове и царе са надарени с тайнствена духовна сила, която, така да се каже, се взривява при съприкосновение, дивакът естествено ги причислява към опасните обществени категории и им налага ограничения както върху убийците, жените с менструация и други личности, на които гледа със страх и ужас. Така например на свещените царе и жреци в Полинезия не било разрешено да докосват храна с ръце и затова ги хранят, а както видяхме, техните съдове, дрехи и принадлежности не се ползуват от други от страх някой да не се разболее и да умре. Но точно същите изисквания някои диваци поставят и по отношение на момичетата при първата им менструация, жените след раждане, убийците, загубили близък, и онези, които са били в съприкосновение с мъртвите. Да започнем с последната категория хора. При маорите всеки, който е пипал труп, помагал е да бъде пренесен до гроба или е докоснал костите на умрял, бил поставен в изолация и лишен от всякакви връзки с човешкия род. Той не можел да влезе в никоя къща или да е във връзка с човек или в съприкосновение с предмет, без напълно да ги омагьоса. Дори не бивало да докосва храна с ръце, тъй като те били поставени под ужасяващото табу или дотолкова замърсени, че да са безполезни. Слагат му храната на земята, а той сяда или коленичи, слага ръцете си зад гърба и я ръфа както може. В някои случаи го храни друг, който успява някак да го направи с тояга, с протегната ръка, без да се докосва до човека-табу. Но и другият бил подложен на много строги ограничения, само малко по-леки от тези на първия. В почти всяко по-голямо село живеел пропаднал нещастник, най-нисшият от нисшите, който припечелвал жалката си прехрана, като прислужвал на опетнените. Облечен в парцали, наплескан от главата до петите е червена охра и вонящ на масло от акула, винаги самотен и мълчалив, обикновено стар, мършав и сбръчкан, често полулуд, той седял по цял ден настрана от главната пътека или улица на селото и наблюдавал с помътени очи усилената дейност, в която никога не можел да вземе участие. Два пъти на ден му подхвърляли по милост храна на земята, да я поеме както може, без да си помага с ръце, а нощно време се загръщал в мазните парцали и пропълзявал в отвратителна бърлога от листа и отпадъци, за да прекара там злощастна нощ, мръсен, мръзнещ и гладен, в неспокоен, населен с призраци сън, прелюдия към друг злощастен ден. Такова било единственото човешко същество, достойно да общува от разстояние една ръка с хората, отдали последна почит и приятелски дълг към мъртвите. А когато свършвал мрачният срок на изолация и загубилият близък се готвел да се присъедини към събратята си, той грижливо изпочупвал всички използувани по време на уединението съдове и изхвърлял всички носени от него дрехи, за да не разпространят своята зараза сред другите, по същия начин и по същата причина, както унищожавали и хвърляли на боклука съдовете, и другите принадлежности на свещените царе и вождове. Дотолкова пълна е аналогията, която дивакът прави между духовното влияние, излъчвано от божествата и от мъртвите, между аромата на светостта и вонята на разложението.

По всичко личи, че правилото, забраняващо на хората, които са били в допир с мъртви, да докосват храна с ръце, е било разпространено навсякъде в Полинезия. На о. Самоа например „онези, които подреждали умрелите, се пазели много да не пипат храна и в продължение на дни ги хранели други като безпомощни бебета. Нарушели ли това правило, домашното божество ги наказвало с плешивост и опадане на зъбите.“ Освен това на островите Тонга „никой не може да докосне мъртъв вожд, без да стане табу десет лунни месеца, освен ако не е вожд и тогава табуто продължава три, четири или пет месеца, според положението на умрелия вожд. Но ако това тяло е на Туитонга (великия свещен вожд), и най-големият вожд става табу за десет месеца. Докато човекът е табу, не бива да се храни със собствените си ръце, а трябва да го хранят, не бива да ползува дори клечка за зъби сам, а трябва да насочва ръката, която държи клечката. Ако е гладен и няма кой да го нахрани, пада на ръце и колене и поема храната с уста. Наруши ли някое от тези правила, може със сигурност да очаква да се подуе и да умре.“

Индианците шусуоп от Британска Колумбия отделят вдовиците и вдовците, докато носят траур, и им забраняват да си докосват главата или тялото, а използуваната от тях храна, чаша и съдове не могат да се пипат от другиго. Те трябва да си построят потилия до поток, да се потят там по цяла нощ, да се къпят редовно, а след това да разтриват телата си със смърчови клони. Клоните се използуват само еднократно и веднъж изпълнили предназначението си, ги набождат в земята около колибата. Ловец не се приближава до такива хора, защото те носят нещастие. Ако сянката им падне върху някого, той незабавно се разболява. За постелка и възглавница те използуват тръни, та душата на покойника да стои настрана. Тръни има поставени и навсякъде около леглата им. Тези предпазни мерки показват ясно, че причината такива хора да са изключени от обществото е просто страхът от душата на мъртвия, защото се предполага, че тя се навърта около тях. В областта Макео, в Британска Нова Гвинея, вдовецът губи всичките си граждански права и се превръща в отбягван от всички парий, обект на боязън и ужас. Не може да отглежда градина, да се показва пред хората, да минава през селото, нито пък да ходи по пътищата и пътеките. Той трябва да се гуши като див звяр във високата трева и храстите и ако чуе или види да идва някой, особено жена, да се крие зад дърво или в храсталака. Ако иска да ходи на лов или да лови риба, трябва да отива сам, при това нощем. Ако иска да се съветва с някого, дори и с мисионера, го прави тайно нощно време и сякаш загубил гласа си, говори само шепнешком. Ако се присъедини към група рибари или ловци, ще им донесе нещастие, призракът на умрялата му жена ще плаши рибата или дивеча. Навсякъде и по всяко време въоръжен с томахавка, за да се защищава не само от дивите зверове, но и от вдъхващата ужас душа на покойната си съпруга, която ще му стори зло, стига да може, защото всички души на покойници са злосторни и единственото им удоволствие е да вредят на живите.

3. Табу върху жени по време на менструация и раждане

Общо взето може да се каже, че забраната да се използуват съдовете, облеклото и т.н. на определени хора и резултатът, който би последвал от нарушаването на правилото, са едни и същи при случаите, когато особата, чиито са предметите, е свещена и когато, ако можем да я наречем така, тя е нечиста или омърсена. Дрехите, докоснати от свещения вожд, убиват онзи, който ги пипа, но същото причиняват и нещата, докоснати от жена с менструация. Откриел ли австралийският абориген, че жена му е лежала на неговото одеяло, докато е имала менструация, я убивал и сам умирал от страх в срок от две седмици. Затова през този период под страх от смъртно наказание на австралийските жени е забранено да докосват нещо, което се използува от мъжете, дори да ходят по пътека, по която минават мъже. Отделят ги и при раждане и изгарят всички съдове, използувани от тях по време на усамотението. В Уганда гърнетата, до които се е докосвала жена, нечиста поради раждане или менструация, трябва да се унищожат, но копията и стрелите, опетнени от нейното докосване, само се пречистват. „Едва ли сред всички племена от народността дене и сред повечето американски племена има същество, което да е обект на такъв страх, както жена с менструация. Появят ли се признаци за такова състояние при младо момиче, веднага го отделят напълно от всички освен от жените. То трябва да живее само в малка колиба, далеч от погледа на мъжете от селото или от преминаващи групи мъже. Докато е в такова състояние, то не бива да докосва нищо, принадлежащо на мъж, месото на елен или друго животно, да не го замърси и да осъди ловците на несполука поради гнева на обидения по този начин дивеч. То се храни със суха риба, пие със сламка студена вода и тъй като дори самият му вид е опасен за обществото, известно време след като се е върнало към предишното си състояние, носи специално боне от кожа, със забрадка, падаща до гърдите му и закриваща лицето му от очите на хората.“ Индианците брибри в Коста Рика смятат, че жената с менструация е нечиста. Като се храни, тя може да използува за съдове листа от банани и свърши ли, трябва да ги хвърли на специално определено за това място, защото намери ли ги крава и ги изяде, ще умре. По същата причина жената пие от специален съд, защото пие ли от същата чаша след нея мъжът, положително ще последва смъртта му.

Очевидно по същите причини при много народи на родилката налагат сходни ограничения. Смята се, че в такива периоди жените са в опасно състояние, с което могат да заразят всекиго и всичко, до което се докоснат; затова ги поставят под карантина, докато с възстановяването на здравето и силата им отмине въображаемата опасност. На о. Таити например изолирали след раждане жените за две седмици във временна колиба, издигната на свещена земя. По време на изолацията не им се разрешавало да докосват ядене и се налагало друг да ги храни. Освен това на същите ограничения като майката се подлагал всеки, който се докоснел до детето, преди да е изпълнена церемонията по пречистването й. Така жената, която се готви да ражда на о. Кадияк край Аляска, се оттегля в жалка, построена от тръстики колиба, където независимо от сезона трябва да остане двадесет дни след раждането на детето и я смятат за толкова нечиста, че никой не я докосва, а храната й подават с пръчки. Индианците брибри смятат омърсяването при раждане далеч по-опасно отколкото при менструация. Когато жената почувствува, че раждането наближава, уведомява съпруга си, който бързо изгражда колиба на усамотено място. Там тя трябва да живее сама и да не разговаря с никого освен с майка си или друга близка жена. След раждането знахарят я пречиства, като духа върху нея и слага отгоре й някакво животно, независимо какво. Но церемонията намалява само отчасти нейната нечистота до състояние, което се смята равностойно на това на жена с менструация и в продължение на цял месец тя трябва да живее отделно от хората, от своето домакинство и да спазва същите правила по отношение на храненето и приемането на течности, каквито спазва при ежемесечната си менструация. Случаят е още по-тежък, замърсяването — още по-смъртоносно, ако е пометнала или е родила мъртво дете. Тогава тя няма право да се доближава до жива душа. Дори съприкосновението е използувани от нея неща е изключително опасно, храната й се подава с помощта на дълга тояга. Това трае обикновено три седмици, след което жената може да се върне у дома и подлежи само на ограниченията, свързани с обикновено раждане.

Някои от племената банту имат още по-преувеличени представи за силната зараза, разпространявана от тайно пометнала жена. Според опитен специалист кръвотечението при раждане „изглежда в очите на южноафриканците замърсено със зараза, която е по-опасна и от заразата в кръвта при менструация. Съпругът не влиза в колибата през осемте дни на родилния период главно от страх да не се зарази от този секрет. През първите дни след раждането той не смее да вземе в ръцете си детето. Но секрецията на родилката е особено страшна, когато е продукт на аборт, особено на скрит аборт. В този случай със смърт са заплашени не само мъжът, но и страната, дори и самото небе страда от това. По някаква странна асоциация на идеи един физиологичен факт предизвиква космически беди!“ Що се отнася до пагубния ефект, който един аборт би могъл да има за цялата страна, ще цитирам думите на знахаря и дъждоносеца на племето ба-педи: „Ако една жена пометне, ако позволи кръвта й да тече и скрие детето, това е достатъчно да накара горещите ветрове да задухат и да пресушат с горещината си страната. Дъждът не вали, защото в страната нещо вече не е наред. Приближи ли се до мястото, където е останала кръвта, той се плаши и не смее да дойде. Страхува се и стои настрана. Такава жена е направила голям грях. Тя замърсява страната на вожда, като е скрила кръв, която не се е съсирила добре, та да се превърне на човек. Такава кръв е табу. Тя не бива да капе по пътя. Вождът ще събере хората си и ще ги попита: «Всичко наред ли е във вашите села?» Някой ще отвърне: «Такава и такава жена беше бременна и все още не сме видели детето, което е родила.» Тогава отиват и задържат жената. Казват й: «Покажи ни къде си го скрила.» Отиват и разкопават мястото и напръскват дупката с отвара от два вида корени, приготвени в специално гърне. Вземат малко пръст от гроба и я хвърлят в реката. Донасят обратно вода от реката и напръскват мястото, където е изтекла кръвта на жената. Тя самата трябва да се мие всеки ден със специално лекарство. Тогава страната отново ще се навлажни (от дъжд — Бел. пр.). Освен това ние (знахарите) свикваме жените от страната, казваме им да приготвят топка от пръстта, в която е текла кръвта. Някоя сутрин ни я донасят. Ако искаме да приготвим лекарство, с което да напръскаме цялата страна, стриваме тази пръст на прах и в края на петия ден събираме малки момчета и момичета, които не познават още женските работи и не са имали работа с мъже. Слагаме лекарството във волски рогове и изпращаме тези деца да отидат до всички бродове, до всички входове към страната. Малко момиче обръща почвата с кирка, другите бъркат с клон в рога, посипват отвътре дупката и казват: «Дъжд! Дъжд!» По този начин отстраняваме нещастието, донесено на страната от жените, и дъждът може да дойде. Страната е пречистена!“

4. Табу върху бойци

Още нещо. Според диваците бойците живеят така да се каже в атмосфера на духовна заплаха и това ги задължава да изпълняват най-различни суеверни ритуали, различни по характер от онези предпазни мерки, които вземат по принцип срещу враговете от плът и кръв. В същност тези обреди поставят войника, преди и след победата, в същото усамотение или духовна карантина, в която примитивният човек поставя своите богочовеци и други опасни личности. Например маорите, тръгнали по пътеката на войната, били свещени или табу от най-висока степен; те и приятелите им у дома трябвало да спазват строго освен останалите многобройни табу от обикновения живот, много други странни обичаи. Те се покривали, да се изразим е непочтителния език на европейците, които са ги познавали в старите им бойни дни, е „два пръста дебело табу“, а колкото до ръководителя на експедицията, той бил недосегаем. По същия начин, когато израилтяните тръгвали на война, ги обвързвали с определени правила на религиозна чистота, тъждествени с правилата, спазвани от маорите и австралийските аборигени, когато потеглят на бой. Използуваните от тях съдове ставали свещени, те трябвало да спазват полово въздържание и лична чистота. Последното, ако може да се съди по мотивите, споделяни от диваци, които се придържат към същия обичай, е плод на страха да не би врагът да се снабди с телесните им излишъци и с помощта на магия да ги унищожи. В някои северноамерикански племена при първата бойна кампания младите бойци трябва да спазват известни обичаи и два от тях са тъждествени с ограниченията, налагани от индианците на момичетата при първата им менструация: не бивало друг човек да докосва съдовете, от които те се хранят и пият, забранявали им да се чешат по главата или по която и да е друга част на тялото си с пръсти — ако не можели да изтърпят, почесвали се с пръчка. Вероятно последното правило, също като онова, което забранява на човек под табу да се храни със собствените си пръсти, почива на предполагаемата светост или замърсяване, в зависимост от това, как ще предпочетем да го наричаме, на ръцете, поставени под табу. При тези индиански племена мъжете, когато са на война, трябвало да спят нощно време с лице, обърнато към обитаваната от тях област и колкото и неудобна да е тази поза, нямали право да я променят. Не бивало да спят на голата земя, да си мокрят краката, да вървят по утъпкана пътека, а когато нямали друг избор, се стараели да противодействуват на зловредните влияния, като мажели краката си с някакви лекарства или слагали талисмани, които носели със себе си за такава цел. На нито един от хората не се разрешавало да прескача краката, ръцете или тялото на друг член от групата, който седи или лежи на земята. Също било забранено да се прескача наметка, пушка, томахавка или каквато и да е друга принадлежност. При неволно нарушаване на правилото дълг на човека, чиято собственост е прескочена, бил да повали нарушителя е юмрук, а той от своя страна имал задължението да се остави да го повалят мирно и без съпротива. Бойците обикновено се хранели от малки панички от дърво или брезова кора, белязани от две страни. На отиване индианците неизменно пиели от едната страна на паницата, а на връщане — от другата. На един ден път от селото окачвали всичките си паници по дърветата или ги хвърляли из прерията, без съмнение с намерението да попречат тяхната светост или омърсяване да се предадат е катастрофални последици на приятелите им — отново вече познатата ни причина, която кара да се разтрошават или да се оставят настрана съдовете и дрехите на свещения Микадо, на родилките и жените с менструация, на хората, опетнени от допира си е мъртвите. Първите четири пъти, когато индианецът апачи тръгва на война, не трябва да чеше главата си с пръсти и да допуска вода да докосне устните му. Затова се чеше с пръчка и пие през куха тръстика, които са прикрепени към коляното на боеца с кожена каишка. Правилото да не си чешат главата с пръсти, а да използуват за тази цел пръчка, се спазвало редовно от оджибве, тръгнали на бой.

Що се отнася до индианците кри и сродните с тях племена научаваме, че „тръгнали на война, те не съжителствуват с жени; въздържат се религиозно от сношение дори със собствените си жени в продължение на три дни и нощи преди да тръгнат на война и също толкова време след като се приберат, защото трябва да се посветят“. При южноафриканските племена ба-педи и ба-тонга настрана от жените трябвало да стоят не само бойците; и мъжете, останали в селата, спазвали полово въздържание. Смятало се, че всяко невъздържание от тяхна страна ще предизвика по пътя на бойците появата на тръни и експедицията няма да постигне успех.

Трудно е да се каже с положителност защо много диваци са въвели правилото по време на война да се въздържат от сношения с жени, но може да се предположи, че на принципа на индуктивната магия такава интимна връзка ще ги зарази с женска слабост и боязливост. Освен това някои диваци си представят, че съприкосновението с родилка обезсилва бойците и прави оръжията им по-слаби. Дори кайяните от Централно Борнео стигат дотам да твърдят, че докосне ли стан или женска дреха, мъжът става дотолкова слаб, че няма да има успех в лова, риболова и войната. Затова дивакът-боец отбягва не само половото сношение с жените, а се пази изобщо от тях. Така по време или след поход на мъжете от планинските племена от Асам е забранено не само да съжителствуват с жените си, но и да ядат храна, приготвена от жена, нещо повече, забранено им е да кажат и дума на собствените си жени. Една жена неволно нарушила правилото, докато мъжът й бил под военно табу, и като научила, че е извършила това ужасно престъпление, се разболяла и умряла.

5. Табу върху отнелите човешки живот

Ако читателят все още се съмнява дали наложените по-горе правила за поведение са основани на суеверния страх, или са продиктувани от разумна предпазливост, съмненията му вероятно ще се разпръснат, като научи, че подобни правила често се налагат, дори по-строго, на бойците, след като те са постигнали победа и врагът от плът и кръв не може повече да им навреди. Вероятно в тези случаи една от причините за тежките ограничения, наложени на победителите в часа на техния триумф, е страхът от гневните духове на убитите. Дори изрично се твърди, че поведението на отнелите човешки живот често е повлияно от страха от отмъстителните духове. Изобщо табу, наложено на свещените вождове, загубилите близък, родилките, воините и т.н., води до усамотение или изолация от обикновеното общество и те се осъществяват с разнообразни правила, които принуждават мъжете или жените да живеят в отделни колиби или на открито, да отбягват половите връзки, да не употребяват съдовете, използувани от други, и т.н. Но същото постига и победителите, особено онези от тях, които наистина са пролели кръвта на своите врагове. Когато на о. Тимор бойната експедиция се върне с победа и носи главите на убити врагове, религията и обичаят забраняват на водача на експедицията да отиде веднага в своята къща. За него приготвят специална колиба, където трябва да остане два месеца и да се подложи на телесно и духовно пречистване. През това време той не бива да ходи при жена си, нито да се храни сам. Друг трябва да му слага храната в устата. По всичко личи, че тези правила е продиктувал страхът от духовете на убитите, защото от друго описание на церемониите, изпълнявани при завръщането на победилия ловец на глави на същия остров, научаваме как се правят жертвоприношения да се умилостиви душата на човека, чиято глава са взели. Хората смятат, че ако победителят не направи тези жертвоприношения, ще бъде сполетян от нещастие. Част от церемонията се състои в танц, придружен от песен, в която се оплаква смъртта на убития, когото умоляват за прошка. „Не се гневи — нареждат те, — че главата ти е при нас. Ако имахме по-малко късмет, нашите глави щяха да са изложени във вашето село. Принесохме ти жертва да те омилостивим. Сега духът ти може да почива и нас на мира да остави. Защо ти беше наш враг? Нямаше ли да е по-добре, ако бяхме останали приятели? Тогава нямаше да проливаме кръвта ти, а главата ти нямаше да отрежем.“ Когато воюват, жителите на Палу, в Централен Целебес, вземат главата на враговете си, а след това умилостивяват душите им в храма.

При племената, населяващи устието на р. Ванигела, в Нова Гвинея, „онзи, който е отнел човешки живот, се смята за опетнен, докато не се подложи на определени церемонии — колкото е възможно по-скоро, като чрез тях той пречиства себе си и оръжието. Направи ли ги, се връща в селото и сяда върху гредите на жертвената платформа. До него никой не се доближава, нито пък му обръща някакво внимание. Приготвят му къща, която се обслужва от две или три малки момчета. Той може да яде само печени банани, при това средната им част — краищата се хвърлят. На третия ден от усамотението приятелите му устройват гощавка. Освен това му приготвят нова превръзка за слабините. Тя се нарича «иви поро». На другия ден човекът слага най-хубавите си украшения и значките за всеки убит враг, излиза напълно въоръжен и минава тържествено през селото. На следния ден устройват лов и от убития дивеч отделят кенгуру. Разпорват го и натриват гърба на човека с далака и черния дроб на животното. След това той се отправя тържествено до най-близкия водоем и разкрачен се мие. Всички млади и неизпитани бойци плуват между краката му. Смята се, че това им придава смелост и сила. Призори на другия ден той изскача от къщата си напълно въоръжен и вика високо името на своята жертва. Убеден, че е изплашил както трябва душата на мъртвия, се връща у дома. Друг начин да се подплаши духът е да се тропа по дъските на пода и да се палят огньове. Пречистването приключва след още един ден. Тогава човекът може да влезе в къщата при жена си.“

Когато група ловци на глави от Виндсен, Холандска Нова Гвинея, е имала сполука и се приближава към къщи, тя съобщава за връщането и успеха, като хората надуват черупки от тритони. Освен това канутата им са накичени с клони. Лицата на хората, взели глави, са почернени с въглен. Ако няколко души са убили заедно враг, те си поделят главата му. Винаги преценяват времето си така, че да пристигнат рано сутрин. Гребат към селото и вдигат голям шум, а жените стоят на покритите преддверия на къщите готови да танцуват. Канутата преминават край zoom stam, т.е. къщата, в която живеят младите мъже. Докато минават, убийците хвърлят по стените и на покрива на сградата толкова заострени бамбукови пръчки, колкото врагове са убили. Прекарват деня много тихо. От време на време бият барабани или надуват раковини. Друг път удрят по стените на къщите и крещят високо, за да прогонят духовете на убитите. По същия начин ябимите от о. Нова Гвинея вярват, че душата на убития преследва убиеца си и се стреми да му стори зло. Затова я прогонват с викове и биене на барабани. Обитателите на островите Фиджи често заравяли живи хора и тогава с падането на нощта вдигали голям шум е бамбукови пръчки, раковини и т.н., за да подплашат душата, та да не се опитва да се втурне у дома си. А за да направят къщата неприветлива за нея, разрушават я и я посипват с всичко, което според тях е най-отблъскващо. Често вечер, след като са измъчвали до смърт някой пленник, американските индианци тичали из селото е ужасни крясъци, удряли с тояги по покъщнината, по стените и покривите на колибите, за да попречат на душата на жертвата да се настани там и да си отмъсти за мъките, които тялото й е изпитало. „Веднъж — пише един пътешественик, — като приближих през нощта едно село на отави, заварих суматоха. Те се занимаваха с това да вдигат колкото се може повече шум и да издават по-разнородни звуци. Запитах и разбрах, че неотдавна между отавите и кикапу се водила битка и целта на врявата била да попречи на душите на убитите бойци да влязат в селото.“

При базуто „след връщане от битка се извършва специално пречистване. Абсолютно е необходимо бойците да се освободят колкото се може по-скоро от пролятата кръв, иначе сенките на техните жертви ще ги преследват неспирно и ще смущават съня им. Те образуват шествие и се отправят в пълно бойно снаряжение към най-близката река. В момента, когато влязат във водата, магьосникът хвърля в потока пречистващи вещества. Това обаче не винаги е необходимо. Копията и бойните брадви могат да се пречистят и само с вода.“ При багешу, в Източна Африка, онзи, който е отнел човешки живот, не може да се върне у дома същия ден, но му разрешават да влезе в селото и да прекара нощта в къщата на свой приятел. Убиецът заколва овца и намазва гърдите, дясната си ръка и главата със съдържанието на шкембето на животното. Довеждат при него децата му и той ги намазва по същия начин. После намазва двете страни на входа и накрая хвърля останалото на покрива на къщата. През целия ден не бива да докосва храна с ръце, а я взема и поднася към устата си с помощта на две клечки. Жена му не е подложена на никакви ограничения. Ако пожелае, може дори да отиде да оплаква убития от съпруга й човек. При ангоните, които живеят на север от река Замбези, бойците, убили при някоя експедиция врагове, намазват телата и лицата си със сажди, окачват дрехите на жертвите по себе си и връзват около вратовете си въжета от кора така, че краищата да висят на плещите или гърдите им. Три дни след завръщането си ходят така накичени, стават призори, тичат из селото и издават ужасяващи крясъци, за да прогонят душите на убитите, че ако те се настанят в къщите, могат да донесат нещастие и болест.

В тези описания не винаги се говори за принудително усамотение, поне след церемониалното пречистване, но при някои южноафрикански племена има точно изискване онзи, който е убил в бой особено храбър враг, да се държи настрана от жена си и семейството си десет дни, след като си умие тялото с течаща вода. Освен това той получава от знахаря на племето лекарство, което дъвче с храната си. Когато боец от източноафриканското племе нанди убие човек от друго племе, той боядисва едната страна на тялото, копието и меча си червено, а другата бяло. Четири дни след като е убил, той се смята за нечист и не може да се прибере у дома. Трябва да си построи малък заслон край река и там да живее. Не може да влиза във връзка е жена си или с любимата си и не може да яде друго освен каша, телешко и козе месо. В края на четвъртия ден трябва да се пречисти, като погълне силно очистително, направено от кората на дървото segetet, и да пие смесено с кръв козе мляко. Ако боец от племето банту от Кавирондо убие враг в бой, той си обръсва главата, а приятелите натриват тялото му с лекарство, обикновено кози фашкии, да попречат на духа на убития да го безпокои. Такъв обичай, продиктуван от същата причина, съществува у племето вагеите от Източна Африка. В племето джа-луо от Кавирондо церемонията е малко по-различна. Три дни след връщането си боецът си обръсва главата. Но преди да влезе в селото, той трябва да окачи около врата си жива кокошка с главата нагоре. Заколват птицата, както е на него, и оставят главата й да виси около врата му. Скоро след връщането на боеца устройват угощение за убития, та душата му да не преследва убиеца си. Когато мъжете от островите Палау се връщат от боен поход и са отнели човешки живот, затварят в голямата общинска колиба младите бойци, излезли за първи път на бой, и всички, които са докосвали убитите, стават табу. Не могат да напускат сградата, да се къпят, да докосват жена и да ядат риба. Могат да се хранят само с кокосови орехи и сироп. Натриват се с омагьосани листа и дъвчат омагьосан бетел. След три дни отиват да се окъпят, колкото се може по-близо до мястото, където са убили човека.

А когато младите воини на северноамериканските индианци натчеи заловели първия си скалп, били принудени да спазват определени правила на въздържание в продължение на шест месеца. Не трябвало да спят с жените си и да ядат месо. Можели да ядат само риба и качамак. Смятало се, че ако нарушат тези правила, душата на убития от тях човек ще ги умъртви с магия, няма повече да имат успех над враговете си и най-малката рана ще бъде фатална за тях. Ако индианец чоктау убие враг и вземе скалпа му, започва едномесечен траур, по време на който не реши косата си, а ако го сърби главата, трябвало да я чеше със специална малка пръчица, привързана на пояса му. Този церемониален траур за убитите врагове бил нещо обикновено сред северноамериканските индианци.

Виждаме как воините, отнели живота на враг в битка, са временно изолирани от събратята си и особено от жените си и преди да ги допуснат отново в обществото, трябва да се подложат на известни пречистващи церемонии. След като усамотяването и изкупителните ритуали, които трябвало да изпълнят, били предназначени не за друго, а както имаме основание да вярваме, да отблъснат, уплашат или умилостивят гневния дух на убития, можем спокойно да предположим, че сходното пречистване, приложено към убийци, опетнили ръцете си с кръвта на съплеменник, първоначално е имало същото значение и по-късната идея за морално или духовно възраждане чрез умиване, постене и т.н. е едно тълкуване на стария обичай, което дават хората, надраснали примитивните начини на мислене. Предположението ще се потвърди, ако успеем да докажем, че диваците действително са налагали определени ограничения на убийците на съплеменниците си от страх, че са преследвани от душите на своите жертви. Такава възможност ни дават северноамериканските омахи. У тях роднините на убития имали право да убият убиеца, но те понякога се отказвали от това и се съгласявали да приемат в замяна подаръци. Когато животът на убиеца бил пожален, той трябвало да спазва определени строги правила за период от две до четири години. Трябвало да ходи бос, да не яде топла храна, да не говори на висок глас, да не се оглежда. Бил принуден да се завива непрекъснато в наметката си и тя да е стегната около врата даже и в най-горещо време. Не бивало да я оставя да виси свободно или да се разтваря. Не можел да размахва ръце, а трябвало да ги държи притиснати към тялото си. Не му се разрешавало да реши косата си и тя да се развява от вятъра. Когато племето излизало на лов, той опъвал вигвама си на няколкостотин метра от останалите, „иначе духът на неговата жертва щял да вдигне силен вятър и да причини зло“. Само на един от роднините му се разрешавало да остава при него, защото казвали: „Ако се храним с онзи, когото Ваканда мрази, Ваканда и нас ще намрази.“ Понякога човекът бродел нощем, ридаел и се каел за своята простъпка. В края на дългата изолация роднините на убития, като чували как ридае, казвали: „Достатъчно. Тръгвай да вървиш с хората. Сложи си мокасини и носи хубава наметка.“ В този случай причината да държат убиеца на значително разстояние от ловците по време на лов показва, че и всички останали ограничения му се налагат, защото го преследва душата на убития и е опасен. Древните гърци смятали, че душата на току-що убития е сърдита на своя убиец и го безпокои. Затова неволно убилият трябвало да напусне страната си за една година, докато гневът на убития се поуспокои. Освен това убиецът не можел да се прибере, докато не се направи жертвоприношение и не се извърши церемония на пречистване. Ако се случело жертвата да е чужденец, убиецът трябвало да бъде далеч не само от своята собствена страна, но и от страната на убития. Легендата за майцеубиеца Орест, който скитал от място на място, преследван от фурните на убитата си майка, и никой не сядал да яде с него месо, и никой не го приемал у дома си, докато не се пречистил, отразява съвсем точно действителния страх на гърците от човека, преследван от разгневен дух.

6. Табу върху ловци и риболовци

В първобитното общество ловците и рибарите често трябвало да спазват правила на въздържание и да се подлагат на церемонии за пречистване, подобни на онези, изпълнявани от бойците и убийците. Макар не винаги да схващаме точната цел на тези правила и церемонии, можем с известна доза увереност да приемем, че също както страхът от душите на враговете е главният мотив за усамотяването и пречистването на боеца, на когото предстои да отнеме или вече е отнел живот, така и ловецът или риболовецът спазва подобни обичаи, мотивиран по принцип от страха от духовете на животните, птиците или рибите, които е убил или има намерение да убие. Защото дивакът обикновено смята, че животните имат своя душа и разум и се отнася към тях с подобаващо уважение. И тъй както се опитва да умилостиви душите на убитите от него хора, той се опитва да предразположи и душите на убитите животни. Тези церемонии на умилостивяване ще опишем по-нататък в този труд. Тук е необходимо да се има пред вид първо — табу, спазвани от ловеца и риболовеца преди или след ловния и риболовния сезон, и второ — церемониите на пречистване, които тези хора трябва да изпълняват при връщането си от успешен лов.

Макар дивакът да зачита повече или по-малко душите на всички животни, той се отнася с особено уважение към душите на онези от тях, които са особено полезни или страшни за него поради размерите, силата или кръвожадността си. И съответно ловът и убиването на тези ценни или опасни животни е предмет на по-сложни правила и церемонии, отколкото изтребването на някое безполезно или незначително същество. Така например индианците от пролива Нутка се подготвят за лов на китове, като спазват едноседмични пости и през това време ядат много малко, къпят се в морето по няколко пъти на ден, пеят и трият телата, крайниците и лицата си с мидени черупки и храсти, докато заприличат на жестоко издрани от шипки хора. Освен това от тях се искало за същия период да се въздържат от каквото и да е сношение с жени и последното условие се смятало изключително важно за успеха им. Случвало се, когато вождът не успее да убие кит, да припише своя неуспех на това, че хората му не са спазвали правилото за полово въздържание. Трябва да се отбележи, че предписаното като подготовка за лов поведение съвпада изцяло с поведението, което същото индианско племе изисква като подготовка от мъжете, поели пътеката на войната. Едно време малгашките китоловци спазвали същите правила. Осем дни преди да излезе в морето, екипажът на китоловния кораб постел, въздържал се от алкохол и жени, членовете му взаимно си изповядвали най-тайните прегрешения, а ако се окажело, че някой има голямо провинение, му се забранявало да вземе участие в експедицията. На о. Мабуяг на хората налагали въздържание както преди да излязат на лов за дугонг, така и по времето, когато костенурките са в любовния си сезон. Сезонът на костенурките обхваща част от октомври и ноември и според поверието, ако по това време неженени хора общуват помежду си полово, когато кануто приближи плаващите костенурки, мъжката ще се отдели от женската и двете ще се гмурнат в различни посоки. По същия начин в Моуат на о. Нова Гвинея мъжете не поддържат връзки с жените по времето, когато костенурките се любят, макар по друго време да цари значителна морална разпуснатост.

На Яп, един от групата Каролински острови, рибарите са обект на най-строго табу през целия риболовен сезон, който трае от шест до осем седмици. Когато са на брега, те прекарват времето си в сградата на мъжкия клуб и под никакъв претекст не бива да посещават собствените си къщи или дори да погледнат лицата на жените си и женските същества у дома. Убедени са, че само един откраднат поглед и нощно време летящите риби със сигурност ще му извадят очите. Ако жената, майката или дъщерята на някого от тях му донесе подарък или иска да говори с него, тя трябва да застане с лице към морето и с гръб към мъжкия клуб. Тогава рибарят може да излезе и да разговаря е нея или пък, застанал с гръб, да получи онова, което тя му е донесла. Веднага след това обаче трябва да се прибере в строгия си арест. Нещо повече, рибарите не могат дори да потанцуват и да попеят заедно с другите хора вечер в сградата на клуба. Те трябва да стоят настрана и да мълчат. В Мирзапур, когато се внасят бубите в къщи, мъжете от племената кол, или буйяр, ги слагат на място, което, за късмет, внимателно измазвали със свещен кравешки тор. От този момент собственикът трябва да не допусне да се опетни по някакъв начин. Той се отказва от каквото и да е съжителство с жена си, не спи на легло, не се бръсне, не си реже ноктите, не се маже с мазнини, нито пък яде храна, приготвена с масло, не лъже, не върши нищо, което може да се сметне за грешно. Той се кълне на Сингармати Деви, че ако бубите се излюлят както трябва, ще й принесе жертва. Когато пашкулите се отворят и се появят гъсениците, той събира жените от къщата и пее песента, която се пее при раждането на дете; освен това размазва миний в косите на всички женени съседски жени. Когато гъсениците се любят, устройва сватбено веселие. Очевидно с копринените буби се отнасят, доколкото е възможно, както с човешки същества.

Понякога ловците на о. Ниас ловят дивеч, като копаят ями, покриват ги с клонки, трева и листа, а после го подгонват към тях. Докато копаят ямите, те трябва да спазват редица табу. Не плюят, иначе дивечът ще избяга, отвратен от ямата. Не се смеят, за да не се срутят стените й. Не ядат сол, не приготвят храна за прасето, а докато са в ямата, не се чешат, защото в противен случай пръстта ще стане рохкава и ще се срути. А през нощта, след като са изкопали ямата, не се сношават с жени, иначе целият им труд ще отиде напразно.

Правилото за строго целомъдрие, като условие за успех при лова и риболова, е нещо обикновено у примитивните народи, а примерите, цитирани дотук, показват, че то се основава по-скоро на суеверие, отколкото на съображения за временна слабост, до която нарушаването му би довело ловеца или риболовеца. Струва ми се, че общо взето лошите последици от невъздържанието са не толкова отслабването — по-скоро поради някаква причина то оскърбява животните и затова те няма да се оставят да ги хванат. Индианците от племето носачи се отделят от жените си за цял месец, преди да заложат капани за мечки, и през това време не пият от съдовете, които използуват и жените им, а от специална, направена от брезова кора, чаша. Ако не спазват тези предпазни мерки, дивечът ще се измъкне от клопката. Но когато се готвят да залагат капани за белки, периодът на въздържание се намалява на десет дни.

Анализът на множеството случаи, в които дивакът обуздава своите страсти и воден от суеверни мотиви, остава целомъдрен, би бил поучителен, но не мога да си го позволя тук. Само ще добавя още няколко разнообразни примера, преди да премина към церемониите на пречистване, изпълнявани от ловците и рибарите, след като ловът и риболовът приключат. Работниците в солниците край Сифум, в Лаос, трябва да се въздържат от всякакви полови сношения на мястото, където работят. Те не покриват главите си, нито се подслоняват под чадър от изгарящите лъчи на слънцето. У качините от Бирма бирената мая се приготвя от две избрани с жребий жени и през трите дни, докато трае процесът, те не бива да ядат нищо кисело, нито да имат полови връзки със съпрузите си, иначе бирата ще е кисела. При масаите медовината се вари от мъж и жена, които живеят в отделена за тях колиба, докато виното стане готово за пиене. Но през това време им е строго забранено да общуват полово. Освен това било много важно те да са опазвали целомъдрие два дни преди да започнат да приготвят медовината и през шестте дни, докато трае приготвянето й. Масаите били убедени, че ако двойката престъпи обета за целомъдрие, медовината няма да може да се пие и дори пчелите, направили меда за нея, ще отлетят другаде. Пак при тях съществува изискването мъжът, който приготвя отрова, да спи сам и да спазва други табу, така че се превръща едва ли не в изгнаник. Племето вандоробо, живеещо в съседство с масаите, смята, че самото присъствие на жена около мъжа, който вари отрова, я лишава от нейната сила; същото ще се случи и ако жената на производителя му измени през това време. Очевидно в току-що приведения пример е невъзможно да се намери рационално обяснение на табу. Как липсата на качество при отровата може да бъде физическа последица от липсата на целомъдрие у жената на производителя на отрова? Очевидно въздействието върху отровата, приписвано на измяната на жената, е пример за индуктивна магия — нейното лошо поведение въздействува по индуктивен път върху съпруга и работата му. Затова можем с известна увереност да заключим, че правилото за въздържание, наложено на самия производител на отрова, също е обикновен пример за индуктивна магия, а не, както би предположил цивилизованият читател, разумна предпазна мярка — да не отрови жена си по някаква случайност.

Когато ба-педите и ба-тонгите в Южна Африка избират място за ново село и строят къщи, на всички женени хора се забранява да имат полови сношения помежду си. Ако се установи, че някоя двойка е престъпила правилото, строителството незабавно спира и се подбира ново място за село. Те са убедени, че нарушаването на правилото за целомъдрие ще нанесе вреда на израстващото село, вождът ще отслабне и дори ще умре, а виновната жена никога няма да роди дете. Когато хамите от Кохинхина правят или поправят бент за напояване, вождът, който извършва традиционните жертвоприношения и моли божествата за покровителство, трябва през цялото време да стои в ужасяващ сламен коптор, да не взема участие в работата и да спазва най-строго полово въздържание, защото хората вярват, че наруши ли го, бентът ще се разруши. Тук очевидно не става дума за намерение да се поддържат чисто физическите сили на вожда, тъй като той не взема участие в работата.

Ако, както вече имаме основание да вярваме, табу или ограниченията, спазвани от ловците и риболовците преди и по време на лова, са продиктувани от суеверни мотиви и преди всичко от опасението да не обидят или подплашат душите на съществата, които те се готвят да убият, трябва да предполагаме, че въздържанието, наложено след убиването, е не по-малко строго, тъй като за убиеца и неговите приятели вече се е прибавил и страхът от разгневените души на жертвите. Но докато от гледна точка на хипотезата, че ограниченията, за които става дума, включително въздържанието от ядене, пиене и спане, са само похвални предпазни мерки, предназначени да поддържат здравето и силата на мъжете при тяхната работа, то очевидно спазването на тези ограничения или табу след свършването на работата, т.е. след като дивечът вече е убит, а рибата уловена, е напълно излишно, абсурдно и необяснимо. Но както ще видите, сега тези табу често се налагат дори с по-голяма строгост след смъртта на животните, е други думи, след като ловецът и рибарят са постигнали своята цел и са убили много дивеч или са наловили много риба. При това положение рационалистичната теория е напълно срината и единствена възможна остава теорията за суеверния страх.

При инуитите, т.е. ескимосите от Беринговия проток, „ловецът трябва да се отнася много внимателно е мъртвите тела на различните убити от него животни, иначе техните сенки ще се засегнат и ще донесат нещастие или дори смърт на него и на хората му“. Затова ловецът инуит, който е взел участие в убиването на бял кит или дори само е помагал да бъде изваден от мрежата, няма право да се занимава с каквато и да е работа през следващите четири дни, т.е. докато, както се предполага, сянката или душата на кита стои до своето тяло. В същото време никой в селото не използува какъвто и да е инструмент с острие или връх — да не нарани сянката на кита, която според всички се навърта из околността; не се издават и високи шумове, да не се подплаши или засегне душата. Който нарязва тялото на кита с желязна брадва, ще умре. Нещо повече, през тези четири дни в селото е забранено да се използуват каквито и да е железни инструменти.

Всеки декември същите ескимоси имат голям празник. Тогава отнасят в общата сграда пикочните мехури на всички тюлени, китове, моржове и бели мечки, убити в течение на годината. Те остават там няколко дни, а през това време ловците не общуват със своите жени и казват, че ако не изпълнят това изискване, сенките на умрелите животни ще се почувствуват оскърбени. По същия начин ловецът алеут от Аляска, засегнал кит с омагьосано копие, не го хвърля повече, а се връща веднага в селото, отделя се от всички близки в специално построена за целта колиба и стои там три дни без храна и пиене и без да докосне и дори да погледне жена. Докато е в усамотение, той през час пръхти, подражавайки на ранения и умиращ кит, за да му попречи да напусне брега. На четвъртия ден излиза от усамотението си, къпе се в морето, крещи с предран глас и пляска с ръце по водата. После взема придружител и отива на онова място от брега, където очаква да намери заседналия кит. Ако животното е мъртво, той веднага изрязва мястото, където е нанесена смъртоносната рана. Ако китът е все още жив, отново се връща у дома и продължава да се къпе, докато китът умре. Тук подражаването на ранения кит вероятно цели с помощта на магия да накара животното най-сетне да умре. Пак същите ескимоси смятали, че душата на страшната бяла мечка се засяга, ако не се спазят свързаните с нея табу. Тя се навъртала три дни около мястото, където е напуснала тялото си, и през това време ескимосите се придържали особено строго към законите на табу, защото вярвали, че наказанието много по-бързо стига провинилия се по отношение душата на мечката, отколкото прегрешилите по отношение морските животни.

Каянът, застрелял някоя от страшните пантери на о. Борнео, е много загрижен за сигурността на душата си, защото смята душата на пантерата едва ли не по-могъща от своята. Затова той прескача осем пъти трупа на убития звяр и повтаря заклинанието: „Пантеро, душата ти е под моята.“ Върне ли се у дома, намазва себе си, кучетата и оръжието си с кокоша кръв, за да успокои душата си и да й попречи да побегне — след като сам обича месото на тези птици, той приписва същия вкус и на нея. Осем дни след това ловецът трябва да се къпе денем и нощем, преди отново да излезе на лов. При хотентотите човекът, убил лъв, леопард, слон или носорог, се смята за голям герой, но в продължение на три дни трябва да стои напълно бездеен у дома, а през това време жена му не го доближава и той трябва да яде малко, колкото да не се поболее. По същия начин при лапландците върхът на славата е да убиеш мечка, защото я смятат за царица на животните. Но всички мъже, взели участие в убиването й, се смятат за нечисти и трябва да живеят три дни в колиба или палатка, направена специално за тях и там да нарежат и приготвят трупа на мечката. Еленът, докарал шейната с убитата мечка, не бива да се кара от жена в продължение на една година, а според друго описание през този период той не може изобщо да се използува. Преди мъжете да отидат в палатката, където остават изолирани, събличат дрехите, които са носили, когато са убили мечката, а жените плюят по лицата им червен сок от елова кора. В палатката влизат не през обикновения вход, а през едно отверстие отзад. Когато сварят част от месото на мечката, изпращат го по двама мъже на жените си, които не трябва да се доближават до палатката на мъжете, докато месото се вари. Мъжете отнасят на жените месото и се правят на чужденци, които носят подаръци от „своята“ страна; жените пък се преструват, че не ги познават, и обещават да вържат червени конци на краката на чужденците. Жените не вземат месото през входовете, а то им се предава през специален отвор, получен чрез повдигане на единия край на палатката. Когато трите дни на усамотение минат и мъжете могат да се върнат при жените си, те тичат в колона по един около огнището и се държат за веригата, на която окачват казаните над огъня. Това е форма на пречистване. Сега вече могат да напуснат палатката през вратата и да се присъединят към жените. Само водачът на групата трябва още два дни да се въздържа от сношение с жена си.

Съобщават, че кафрите се боели много от боата-удушвач и друга подобна на нея огромна змия „и повлияни от някакви суеверни схващания, те дори се страхуват да я убият. Преди, ако се случело някой да убие такава змия при самоотбрана или просто така, трябвало в продължение на няколко седмици денем да лежи в течащ поток, а в селцето му не разрешавали да се коли каквото и да е животно, докато той не изпълни задължението си докрай. После вземали тялото на змията, внимателно го заравяли в ров, изкопан близо до говедарника и останките лежали там необезпокоявани, сякаш са на вожд. За щастие сега периодът на поканване, също както периодът на траур за мъртвите, е сведен до няколко дни.“ В Мадрас е голям грях да убиеш кобра. Случи ли се нещо такова, обикновено изгарят тялото на змията, тъй както изгарят тялото на човешко същество. Убиеца смятат спасен в продължение на три дни. На втория ден поливат останките на кобрата с мляко. На третия ден нещастният грешник се смята за пречистен.

В последните няколко случая животното, чието убийство трябва да се изкупва, е свещено, т.е. принадлежи към онези същества, чийто живот хората пазят, водени от суеверни мотиви. Но отношението към богохулника убиец наподобява много отношението към ловците и рибарите, убили животни за ядене в редовния ход на живота и можем да приемем, че по същество и двата обичая почиват на една и съща идея. Ако съм прав, това е уважението, което дивакът храни към душите на животните, особено към ценните или страшните животни, и на страха, който той изпитва от техните отмъстителни души. Този възглед намира известна подкрепа в церемониите, спазвани от рибарите от Анам, когато морето изхвърли на брега труп от кит. Разказват, че тези рибари обожавали кита заради облагите, които извличат от него. Едва ли има крайбрежно село без малка пагода, в която се намира повече или по-малко запазен скелет на кит. Когато морето изхвърли мъртъв кит, хората му устройват тържествено погребение. Ролята на главен оплаквач играе човекът, който пръв го е видял и той изпълнява съответните обреди, сякаш е наследник на кита. Той навлича обърната наопаки бяла дреха с дълги ръкави, слага си сламена шапка и другите атрибути на пълния траур. Като пряк наследник на покойника човекът ръководи погребалната церемония. Изгарят благовонни, палят тамянови пръчки, пръскат златни и сребърни листа, изстрелват ракети. След като изрежат месото и извлекат маста, заравят останките от трупа на кита в пясъка. После изграждат навес и под него правят жертвоприношения. Обикновено известно време след погребението душата на мъртвия кит се „вселява“ в някой човек от селото и заявява през неговите уста дали е мъжки или женски.