Златната клонка

ГЛАВА XLIИзида

Първоначалната същност на богинята Изида е дори по-трудна за определяне от същността на нейния брат и съпруг Озирис. Нейните атрибути и епитети били толкова многобройни, че в йероглифите я наричат „многоименната“, „хилядоименната“, а в гръцките надписи — „с десетте хиляди имена“. И може би все пак ще сме в състояние да доловим първоначалното ядро, около което са се добавили другите елементи, благодарение на един бавен процес на натрупване. Защото ако нейният брат и съпруг Озирис бил в един от своите аспекти житен бог, както намерихме основание да смятаме, тя положително е била богиня на житото. Защото, ако можем да вярваме на Диодор Сикул, чийто източник, доколкото може да се разбере, е египетският историк Манефон, откриването на пшеницата и ечемика били приписвани на Изида и на нейния празник имало шествие със стебла на тези растения — така отбелязвали благото, с което тя дарила хората. Августин добавя друг детайл, Той казва, че Изида открила ечемика в момента, когато принасяла жертва на нейни и на съпруга й общи прадеди, а всички те били царе, и че показала новооткритите класове на Озирис и на неговия съветник Тот или Меркурий, както го наричали римските автори. Затова, добавя Августин, те отъждествяват Изида с Церера. Освен това когато египетските жътвари жънели първите стебла, те ги полагали на земята и се блъскали по гърдите, ридаейки и призовавайки Изида. Обичаят вече намери своето обяснение като скръб по посечения от сърпа житен дух. Сред епитетите, с които определят Изида в надписите, са „Създателка на зеленина“, „Зелена богиня, чийто зелен цвят е като зеленото на земята“, „Господарка на хляба“, „господарка на бирата“, „господарка на изобилието“. Според Бруг тя е „не само създателка на свежата зеленина на растителността, която покрива земята, а е и самата зелена нива, която олицетворява“. Това се потвърждава от нейния епитет sochir или sochet, означаващ „житна нива“, дума, която е запазила смисъла си на коптски. Гърците схващали Изида като богиня на зърното, защото я отъждествявали с Деметра. В една гръцка епиграма я наричат „онази, която роди плодовете на земята“ и „майката на житния клас“, а в композиран в нейна чест химн тя говори за себе си като за „царица на житната нива“ и е определена като „натоварена с грижата за богатата на жито бразда“. Съответно на това, гръцките и римските художници често я представят с класове в косата или в ръката.

Можем да предположим, че такава е била Изида в прастари времена — селска майка на зърното, обожавана от египетските момци с нескопосани ритуали. Но грубите черти на недодяланата богиня трудно проличават в изтънчената като на светица форма, одухотворена от вековете на религиозна еволюция. На обожателите си в по-късни времена тя се представя като вярна съпруга, нежна майка, благодетелна царица на природата, заобиколена от нимба на морална чистота, с вековечна и тайнствена святост. Така, възвисена и преобразена, Изида печели много сърца извън границите на своята родна страна. Сред бъркотията от религии, която придружавала упадъка на националния живот в древността, нейният култ бил един от най-популярните в Рим и навсякъде из империята. Дори някои римски императори открито се пристрастили към него. И независимо че култът към Изида може както много други да е бил прикритие за мъжете и жените с леко поведение, както, изглежда, нейните ритуали, общо взето са се отличавали с достойнство и сдържаност, тържественост и благоприличие; те били пригодени да успокоят разтревожените умове и да облекчат притеснените сърца. Затова привличали нежните души и най-вече жените, които се шокирали и отблъсквали от кървавите и безпътни ритуали на другите ориенталски богини. Какво чудно, че в един период на упадък, когато устоите на традиционните религии били разклатени, когато се сблъсквали системи, когато човешките умове били обезпокоени, когато в самата тъкан на империята, смятана някога за вечна, започнали да се появяват злокобни пукнатини, ведрият образ на Изида, с нейното душевно спокойствие и щедрото обещание за безсмъртие, е изглеждал за много хора като звезда на смръщено небе и е предизвиквал у тях религиозен екстаз, подобен на онзи, който хората през Средните векове са изпитвали по отношение на Дева Мария. И наистина, ритуалът на Изида — жреци с обръснати тела и тонзури, утринни и вечерни служби, звънлива музика, кръщенията и ръсенето със свята вода, тържествените шествия, украсените със скъпоценни камъни образи на Божията майка — имали много сходни черти с великолепието и церемониите на католическата църква. И това подобие не е случайно. Древният Египет сигурно е дал своя принос за пищния символизъм на католическата църква, както и за безплътните абстракции на нейната теология. И наистина в изкуството фигурата на Изида, която кърми невръстния Хор, дотолкова прилича на Мадоната с младенеца, че понякога е бивала обожавана от невежи християни. А Дева Мария вероятно дължи на Изида придобития по-късно аспект на покровителка на мореплавателите и красивия епитет Stela Maris, Морска звезда, на която се молели мятаните от бурята моряци. В същност атрибутите на морско божество може би са приписани на Изида от гръцките мореплаватели от Александрия. Защото те са съвсем чужди на първоначалната й същност и на навиците на египтяните, които не обичали морето. Съгласно тази хипотеза Сириус, ярката звезда на Изида, която в летните утрини се появява от огледалните води на Източно Средиземно море, светлият предвестник на тихо време за мореплавателите, е била истинската Стела Марис, Морската звезда.