Златната клонка

ГЛАВА XXXIАдонис в Кипър

Остров Кипър се намира само на един ден път с платноход от брега на Сирия. Дори в хубавите вечери планините му се открояват на фона на заревото на огнения залез. Финикийците, народ от търговци и мореплаватели, естествено били привлечени от неговите богати медни мини и горите от ели и величествени кедри, докато изобилието от зърнени храни, вино и зехтин вероятно са го правели обетована земя в сравнение с бедната природа на собствения им каменист, притиснат между планините и морето бряг. И те се заселили на Кипър много рано и останали там дълго, след като на неговите брегове се настанили и гърците, защото от надписи и монети разбираме, че до времето на Александър Велики в Китим (Хитим за евреите) властвували финикийски царе. Естествено семитските колонисти довели със себе си и боговете на родината. Те обожавали ливанския Ваал, който спокойно може да е бил Адонис, а в Амафонт, на южния бряг, въвели ритуалите на Адонис и Афродита, или по-скоро Астарта. И тук, както в Библос, тези ритуали напомняли толкова силно култа към Озирис, че някои хора дори отъждествявали амафонтския Адонис с Озирис.

Но големият център на култа към Афродита и Адонис на Кипър бил Пафос, на югозападния край на острова. Пафос е едно от най-хубавите царства сред многото, на които се разделял Кипър от най-ранни времена до края на IV век преди нашата ера. Областта е хълмиста, със закръглени планински ридове, разнообразена от ниви и лозя, и прорязана с реки, които през вековете са си издълбали корита с огромна дълбочина и пътуването из вътрешността е трудно и уморително. Високата верига на планината Олимп (съвременната Троодос), покрита през по-голямата част от годината със сняг, прикрива Пафос от северните и източните ветрове и го отделя от останалата част на острова. Тук-таме по склоновете на планинската верига са запазени последните борови гори на Кипър, приютили някои манастири в обстановка, достойна за Апенините. Старият Пафос бил разположен на върха на една височина, на около километър и половина от брега, докато новият град е изникнал край залива на около петнадесет километра оттам. Светилището на Афродита в стария Пафос (съвременния Куклия) е едно от най-прочутите в древността. Според Херодот то било основано от финикийски колонисти от Аскалон, но е твърде възможно на това място още преди пристигането им да е съществувал култ към местната богиня на плодородието и новодошлите да са я отъждествили със своята собствена Ваалат или Астарта, тъй като двете най-вероятно са имали нещо много сходно. Ако по този начин двете божества са се слели в едно, можем да предположим, че те са разновидности на онази велика богиня на майчинството и плодородието, чийто култ бил разпространен из цяла Западна Азия от най-ранни времена. Това предположение се потвърждава също от архаичната форма на нейната статуя, както и от развратния характер на ритуала й, защото както формата, така и ритуалите били еднакви с тези на други азиатски божества. Статуята представлявала чисто и просто бял конус или пирамида. Тъй както емблемата на Астарта в Библос била конус, а същото се отнася до богинята, наречена от гърците Артемида, в Перга — в Тамфил, и на богинята-слънце Хелиогабала в Емза — в Сирия. В Голги (Кипър) и във финикийските храмове на о. Малта са намерени конични камъни, които очевидно са служели за идоли. Конуси от пясъчник се откриха и в светилището на Господарката на тюркоаза сред голите хълмове и мрачните пропасти на Синайската планина.

По всичко личи, че навремето, преди да се оженят, всички жени на о. Кипър трябвало да проституират с чужденци в светилището на богинята, независимо под какво име била известна — Афродита, Астарта или друго. Каквито и да са били мотивите, очевидно обичаят не се е схващал като похотлива оргия, а тържествено религиозно задължение, изпълнявано в служба на онази Велика богиня — майка на Западна Азия, с различно име, но навсякъде еднотипна по същество. Във Вавилон например всяка жена, бедна или богата, трябвало веднъж в живота си да се отдаде в прегръдките на чужденец в храма на Милита, т.е. на Ищар или Астарта, и да посвети на богинята парите, спечелени с тази религиозна проституция. Свещеното място било претъпкано с жени, готови да изпълнят обичая. Някои от тях трябвало да чакат с години. В прочутия с внушителното величие на разрушените си храмове Хелиопол или Баалбек в Сирия обичаят на страната изисквал всяка девойка да проституира с чужденец в храма на Астарта и не само момичета, но и омъжени жени доказвали своята преданост към богинята по един и същи начин. Константин Велики забранил обичая, разрушил храма и издигнал черква на негово място. Жените се отдавали срещу пари във финикийските храмове в служба на религията, убедени, че така омилостивяват богинята и печелят нейното благоволение. „Според закона на Аморей онази, която се готви да се ожени, седем дни трябва да се занимава край портата с разврат.“ В Библос хората обръсвали ежегодно главите си в знак на траур за Адонис. Жените, които отказвали да пожертвуват косите си, трябвало да се отдадат на странници в определен ден от празненствата и да дарят припечелените пари на богинята. Гръцки надпис, намерен в Трал (Лидия), доказва, че обичаят с религиозната проституция просъществувал в тази страна чак До II век от нашата ера. Той съобщава за жена на име Аурелия Емилия, която служела на бога по изричното му искане в качеството на проститутка, че и нейната майка и баба, прабаба и т.н. правели същото преди нея и това публично съобщение, изсечено на мраморна колона, което потвърждава оброчното жертвоприношение, показва, че такъв живот и такъв произход не били срамни. В Армения най-благородните семейства обричали дъщерите си в служба на богинята Анахит, в храма й в Асилезен, и момичетата работели там като проститутки дълго време, преди да Ги дадат на някого за жени. Никой не изпитвал скрупули да вземе едно от тези момичета за жена след приключването на службата й. И в Комана, в Понт, на богинята Ма служели множество свещени проститутки и на всеки две години към светилището се стичали тълпи мъже и жени от съседните градове и от околността да чествуват празника или да отдадат почит на богинята.

Ако направим преглед на сведенията по този въпрос (макар не всички те да са представени на читателя), ще стигнем до извода, че много народи на Западна Азия са имали култ към една Велика богиня-майка, олицетворение на всички възпроизводителни сили на природата. Те я свързвали под различни имена, но с еднакви в основата си митове и ритуали, с някакъв любовник или по-скоро поредица от божествени, но смъртни любовници, с които тя се съчетавала година след година и тяхното полово сношение се смятало съществено необходимо за плоденето на много животни и растения. Освен това приказното единение на божествената двойка се стимулирало и в същност умножавало на земята от действителното, макар и временно единение на човешките полове в светилището на богинята, предназначено да осигури плодородието на земята и размножаването на хора и животни.

Твърдят, че обичаят с религиозната проституция в Пафос бил въведен от цар Кинир и се практикувал от дъщерите му, сестрите на Адонис, които, като си навлекли гнева на Афродита, трябвало да се съвъкупляват с чужденци и свършили дните си в Египет. В тази си форма преданието вероятно е придобило подробността с гнева на Афродита от по-късен автор, който можел да разглежда това шокиращо нашето чувство за морал поведение единствено като наложено от богинята наказание, а не като жертва, принасяна редовно от нейните поклонници. Във всеки случай легендата показва, че към обичая трябвало да се придържат и пафоските княгини, а не само жените с по-скромен произход.

Сред легендите, които се разказват за Кинир, предшественик на царете-жреци на Пафос и баща на Адонис, има някои, които заслужават нашето внимание. Преди всичко за нето се казва, че създал сина си Адонис в кръвосмесително сношение с дъщеря си Мира на празник на Житната богиня, на който облечени в бяло жени поднасяли житни венци като първи плодове на жътвата и трябвало да спазват девет дни строго целомъдрие. За много древни царе се разказват легенди за кръвосмесителни връзки с дъщери. Малко вероятно е тези разкази да нямат действителна основа и също така невероятно е те да се отнасят до случаен изблик на неестествена похотливост. Можем да подозираме, че те се основават на обичай, който действително се е спазвал по определена причина и при определени обстоятелства. Имаме основание да смятаме, че в страните, където царското потекло се проследявало единствено по женска линия и следователно царят оставал на власт единствено благодарение на брака си с потомствена княгиня, която била действителният самодържец. Много често князът се женел за собствената си сестра, наследничка на династията, за да се сдобие с короната, която иначе би отишла заедно с ръката й у друг мъж, може би чужденец. Не би ли могло същото правило за унаследяване на властта да се е превърнало в мотив за кръвосмешение с дъщеря? Защото, след като заемал трона само благодарение на брака си с царицата, струва ми се, естествен е извод от правилото, че царят трябвало да го освободи при нейната смърт. С прекратяването на този брак се прекратявало и правото му върху трона и веднага преминавало у съпруга на дъщеря му. И ако царят искал да управлява и след смъртта на жена си, единственият начин да продължава да го прави по законен път бил да се ожени за дъщеря си и чрез нея да продължи да носи титлата, която преди това носел благодарение на майка й.

Кинир, казват, бил прочут с изключителната си красота и затова го ухажвала самата Афродита. Излиза, както учените вече са отбелязали, че в известен смисъл Кинир е двойник на красивия си син Адонис, по когото влюбчивата богиня също си загубила сърцето. Освен това легендите за любовта на Афродита към двама членове на пафоската царска династия трудно може да се отделят от съответната легенда за Пигмалион, финикийския цар на Кипър, който, както твърдят, също се влюбил в статуя на Афродита и я взел в леглото си. Като се има предвид, че Пигмалион бил тъст на Кинир, че Адонис бил син на Кинир и че и тримата, в три последователни поколения имали любовна интрига с Афродита, не ни остава нищо друго, освен да заключим, че ранните финикийски царе на Пафос или синовете им редовно претендирали да са не само жреци на богинята, но и нейни любовници или е други думи, официално олицетворявали Адонис. Във всеки случай, според легендата, Адонис царувал в Кипър и изглежда сигурно, че синовете на всички финикийски царе на острова са носели титлата Адонис. Наистина титлата означава просто „господар“, но легендите, които свързват тези кипърски князе с богинята на любовта, показват, че много вероятно е те да са предявявали претенции не само за човешкия сан, но и за божествената същност на Адонис. Историята на Пигмалион ни навежда на мисълта за свещена брачна церемония, в която царят се женел за статуята на Афродита или по-скоро на Астарта. Ако това е така, в известен смисъл легендата се отнасяла не само до един, а до цяла поредица от мъже и това е още по-вероятно за Пигмалион, щом това име обикновено се е давало на семитските и по-специално на кипърските царе. Във всеки случай под името Пигмалион е известен и прочутият цар на Тир, от когото побягнала сестра му Дидона, а царят на Кития и Идалия (Кипър) по времето на Александър Велики се наричал Пигмалион, или по-скоро Пумиатон, финикийско име, което гърците изродили в Пигмалион. Заслужава да се отбележи освен това, че имената на Пигмалион и Астарта се срещат заедно в пунически надпис върху златен медальон, намерен в картагенски гроб, и буквите от надписа са от най-ранен тип. След като обичаят с религиозна проституция в Пафос, бил въведен, според легендата, от цар Кинир и се изпълнявал и от дъщерите му, можем да предположим, че царят на Пафос играел ролята на божествения жених в не дотам невинния (в сравнение с брака със статуя) ритуал и на определени празници трябвало да се съвъкуплява с една или повече от свещените проститутки в храма. Те играели ролята на Астарта, а той на Адонис. Ако е било така, то в упрека, отправен от християнските отци, че онази Афродита, която Кинир любел, била най-обикновена курва, има повече истина, отколкото обикновено се предполага. Плодовете на тяхното единение се смятали синове и дъщери на богинята и след време, също както бащите и майките им преди тях, ставали родители на богове и богини. Така Пафос, а може би и всички светилища на Великата азиатска богиня, в които се практикувала свещена проституция, вероятно били добре обзаведени с човешки божества, потомци на божествения цар от неговите жени, конкубинки и проститутките от храма. Вероятно всеки от тях можел да наследи трона на баща си или да бъде принесен вместо него в жертва, когато ходът на някоя война или други сериозни причини изисквали, както се случвало, да се принесе царска жертва. Този кръвен данък, налаган от време на време на многобройната царска челяд за доброто на страната, не би изтребил божествения род, нито пък би разбил сърцето на бащата, който трябвало да разпределя бащинската си привързаност сред толкова много синове. Във всеки случай, ако както имаме основания да вярваме, семитските царе се смятали за наследствени божества, лесно ще разберем честотата на семитските лични имена, които показват, че носителите им са били синове или дъщери, братя или сестри, бащи или майки на бог. Не ще е необходимо да прибягваме, както правят някои учени, до отклонения, за да избегнем обичайния смисъл на думата. Това тълкуване се потвърждава от успореден египетски обичай, защото в Египет, където царете се почитали като божества, наричали царицата „съпругата на бога“ или „майката на бога“ и титлата „баща на бога“ носел не само действителният баща на царя, но и неговият тъст. Може би по същия начин при семитите всеки мъж, който е изпратил дъщеря си да увеличи броя на царския харем, е имал правото да се нарича „баща на бога“.

Ако се съди по името, семитският цар, който носел името Кинир, бил арфист също както цар Давид, защото името Кинир е очевидно свързано с гръцката „кинира“, „ира“, а тя на свой ред идва от семитската „кннор“ — „лира“, точно думата, използувана за инструмента, на който Давид свирел пред Саул. Вероятно няма да сгрешим, ако приемем, че в Пафос, също както и в Ерусалим, свиренето на лира или арфа не било просто забавление, предназначено да запълни свободно време, а част от религиозната служба, докато впечатлението, оставено от техните мелодии, са отдавали, подобно ефекта на виното, на прякото божествено вдъхновение. И действително в Ерусалим официалното духовенство в храма пророкувало при музикалния съпровод на арфи, псалтери и цимбали, а по всичко личи, че и неофициалното духовенство, ако можем да наречем така пророците, се нуждаело от същия стимул, за да изпадне в екстаз, състояние, смятано за пряк контакт с божеството. Четем например за група пророци, идващи от високо място; предшествували ги хора, които свирели на псалтери, дайре, свирка и арфа, а те както си вървели, предричали. Освен това, когато обединените сили на Юда и Ефраим, преследвайки врага, прекосявали пустинята Моаб, не могли да намерят три дни вода и щели да умрат от жажда заедно с товарните животни. В това тежко положение пророкът Елиша, който бил с армията, повикал свирач и го накарал да свири. Под влияние на музиката той наредил на войниците да копаят ровове в песъчливото леговище на безводната пустинна река, през която минавала армията при своя поход. Те го послушали и до сутринта рововете се напълнили с вода, която се отцедила под земята от голите, сурови планини от двете им страни. Пророкът, който открил вода в пустинята, напомня съвременните иманяри, които търсят вода с помощта на върбово клонче, въпреки че пристъпил към решението по различен начин. Между другото той помогнал на родината си с още нещо. Защото дебнещите обитатели на Моаб видели от леговищата си сред скалите как червеното слънце на пустинята се отразява във водата и като решили, че това е кръвта, или по-скоро предзнаменование за кръвта на враговете им, събрали кураж да нападнат лагера, но били разгромени и изклани.

Освен това, също както облаците на меланхолията, които подтискали от време на време мрачното съзнание на Саул, се смятали за зъл дух, изпратен от бога да го мъчи. Тържествените звуци на арфата, които го успокоявали и внасяли ред в тревожните му мисли, вероятно са изглеждали на измъчения цар като нашепващия спокойствие глас на самия бог или на добрия му ангел. Дори в наши дни един голям религиозен автор, който сам е много чувствителен към магията на музиката, казва, че музикалните ноти с тяхната способност да накарат кръвта да ври и да стопят сърцето, не могат да са само празни звуци: не, те са дошли от по-висша сфера, излияния на вечна хармония, ангелски гласове, хвалебствен псалом на светиите. По този начин примитивните фантазии на първобитния човек се преобразяват и неговото фъфлене отеква с могъщ тътен в музикалната проза на Нюмън. Наистина влиянието на музиката върху развитието на религията е въпрос, чието проучване ще възнагради непредубедения изследовател. Защото не може да има съмнение, че това най-интимно и въздействуващо от всички изкуства, е допринесло много не само за изразяването, но и за създаването на религиозни чувства и по този начин дълбоко е променило повече или по-малко тъканта на вярата, на която на пръв поглед само служи. Наравно с пророка и мислителя музикантът има свой дял в създаването на религията. Всяка вяра има съответна музика и разликата между религиите сякаш може да се изрази с музикално нотиране. Така например пропастта, която отделя дивото веселие на Кибела от тържествения ритуал на католическата църква, се измерва с пропастта, която отделя нестройните звуци на цимбали и тамбурини от тържествените хармонии на Палестрина и Хендел. В различната музика проличава и духовното различие.