Златната клонка

1. Народният ритуал

Сезонът, през който се чествува празникът на някой бог или богиня, е обикновено полезно указание за неговия или за нейния първоначален характер. Ако например празникът се пада на нова или на пълна луна, това навежда на предположението, че божеството, почетено по този начин, е луната или поне има връзка с нея. Ако празникът се чествува в деня на зимното или на лятното слънцестоене, естествено ще предположим, че богът е слънцето, или най-малкото има някаква близка връзка със светилото. Ако празникът съвпада с времето на сеитба или жътва, склонни сме да заключим, че божеството е олицетворение на земята или на житото. Взети сами за себе си, тези изводи или предположения не са неоспорими, но ако се потвърждават и от други признаци, това свидетелство може да се смята за достатъчно убедително.

За съжаление, когато съдим за египетските богове, за нас е невъзможно да се възползуваме от това. Причината не е, че датите на празниците са все неизвестни, а че са се променяли от година на година, докато след дълъг промеждутък от време се извъртели през целия цикъл от сезони. Постепенното въртене на египетския празничен цикъл се дължи на техния календар, който не съответствувал точно на лунната година, нито пък се коригирал периодично с вмъкване на дни.

След като в стари времена египетските селяни не са могли да прибягнат, освен в много редки случаи, до помощта на официален или жречески календар, те са били принудени сами да следят за естествените признаци, които показват, че е дошло времето за различни земеделски операции. През цялото време, за което имаме такива сведения, египтяните били земеделски народ, зависим за своето изхранване от развитието на посевите. От житните растения отглеждали пшеница, ечемик и може би сорго (Holkus sorghum Linnaeus), или дура, както го наричат тогавашните фелахи. И както и сега, с изключение на една ивица край брега на Средиземно море, цялата страна била винаги сушава и дължала изцяло огромното си плодородие на ежегодното разливане на Нил, което, регулирано от сложна система от насипи и канали, се разпределяло по нивите и подновявало всяка година почвата с ново отлагане на тиня, довлечена от големите екваториални езера и планините на Абисиния. Затова обитателите на тази страна винаги са следили с огромна тревога надигането на реката, защото ако то не достигне или надвиши известна височина, неизбежните последици са лоша реколта и глад. Реката започва да повишава равнището си в началото на юни, но едва във втората половина на юли се превръща в мощна вълна. В края на септември разливът достига най-високата си точка. Тогава страната е потопена и има вид на море от кална вода, сред която се издигат като острови по високите места градове и села. За около месец притокът на вода остава почти постоянен, след това започва все по-бързо и по-бързо да спада, докато към декември или януари реката се е върнала в коритото си. С приближаването на лятото равнището на водата продължава да пада. В първите дни на юни от Нил е останала половината от нормалната му ширина и Египет, ожарен от слънцето, обрулен от вятъра, духал много дни от Сахара, изглежда продължение на пустинята. Дърветата се задъхват под дебел слой сив прах. В непосредствена близост до селата продължават да се борят за съществуването си с по няколко лехи със зеленчук, напоявани с голям труд. Край каналите и в падините, от които влагата не се е изпарила напълно, продължава да съществува нещо, подобно на зеленина. Равнината сякаш пъшка под безмилостното слънце, гола, прашна, пепелява и нацепена с мрежа от пукнатини, докъдето ти стигат очите. От средата на април до средата на юни египетската земя е полужива, в очакване на новия Нил.

Безброй векове този цикъл от природни явления е определял заниманията на египетския селянин. Първата работа от земеделската година е разриването на насипите, които дотогава са пречели на пълноводната река да наводни каналите и нивите. Това се прави през първата половина на август и окованата дотогава вода се освобождава да извърши благодатното си дело. През ноември, когато приливът е намалял, засяват пшеница, ечемик и сорго. Жътвата започва по различно време, като на север закъснява с около месец в сравнение с южните области. В Горен или Южен Египет жънат ечемика в началото на март, пшеницата — в началото на април, и соргото — около края на същия месец.

Естествено е да предположим, че египетските селяни празнували различните събития от земеделската година с прости религиозни обреди, предназначени да осигурят на техния труд благословията на боговете. Те изпълнявали тези селски обреди година след година по едно и също време, докато тържествените празници на жреците продължавали да се местят с местещия се календар от лятото в пролетта, а оттам през есента в зимата и отново в лятото. Обредите на стопаните били точно установени, защото почивали на пряко наблюдение на природата, а ритуалите на жреците — неустановени, защото се опирали на погрешно изчисление. В същност много от официалните празници сигурно са старите селски тържества, силно променени с хода на вековете от ритуалната тържественост и поради грешката на календара откъснати от своите корени в естествения цикъл на сезоните.

Тези предположения се потвърждават от малкото, което знаем за народните обреди и за официалната египетска религия. Съобщават например, че египтяните чествували празника на Изида по времето, когато Нил започвал да се разлива. Те вярвали, че тогава богинята скърбяла по загубения Озирис и сълзите, които падали от очите й, придавали сила на речната вълна. Но щом в един от своите образи Озирис бил бог на житото, няма нищо по-естествено от това да го оплакват в деня на лятното слънцестоене. Защото тогава жътвата е отминала, полетата са голи, реката тече плитка, животът сякаш е замрял, житният бог е мъртъв. В такъв момент хората, които виждали ръката на божествени същества във всички дела на природата, отдавали надигането на свещеното течение на проливаните от богинята сълзи по смъртта на благодетелния бог — нейния съпруг.

А надигането на водите на земята се придружава от знак на небето. Защото в ранните дни на египетската история, три или четири хиляди години преди нашата ера, около времето на лятното слънцестоене, когато Нил започвал да се надига, великолепната Сириус, най-светлата от всички неподвижни звезди, се появявала сутрин на изток точно преди изгрев слънце. Египтяните я наричали Сотис и я смятали за звезда на Изида, също както вавилонците смятали Венера за звезда на Астарта. Очевидно на утринното небе яркото светило изглеждало и за двата народа богиня на живота и любовта, дошла да оплаче и събуди от мъртвите умрелия си любовник или съпруг. Затова издигането на Сириус отбелязвало началото на свещената египетска година и то се чествувало редовно на един празник, който не се променял в зависимост от официалния календар.

Разриването на насипите и пускането на водата в каналите и нивите е голямо събитие в египетската година. В Кайро операцията обикновено се извършва между 6 и 16 август и доскоро се придружавала от церемонии, които заслужават да се отбележат, защото По всяка вероятност са наследени от дълбоката древност. По-рано през стария Кайро минавал древен канал, известен под името Халидж. Близо до мястото, където каналът влизал в града, той се преграждал от пръстена дига, много широка в основата и все по-тясна нагоре, която се построявала преди или скоро след като Нил започвал да повишава нивото си. Пред дигата, откъм реката, издигали пресечен конус от пръст, наречен aroosch или „невяста“, на чийто връх обикновено засявали малко царевица или просо. Тази „невяста“ обикновено се размивала от надигащата се вода около седмица-две преди сриването на дигата.

Според преданието едно време имало обичай да накичат млада девойка, да я облекат в красиви дрехи и да я хвърлят в реката като жертвоприношение за обилен разлив. Независимо дали това е вярно, предназначението на обичая, изглежда е било реката, схващана като мъжко начало, да се ожени за раждащата зърно земя, на която предстояло скоро да бъде оплодена от водата. Следователно церемонията била заклинание да растат посевите. В ново време по този случай хвърляли пари и хората се гмуркали след монетите във водата. И този обичай изглежда древен, защото Сенека съобщава, че недалеч от Тива, на място, наречено Вените на Нил, на празника, който очевидно се чествувал при надигането на водата, жреците хвърляли златни монети в реката.

Следващата голяма операция от земеделската година в Египет е засяването на семето през ноември, когато водата на разлива се е оттеглила от нивите. При египтяните, също както при много народи от древността, хвърлянето на семето в почвата приемало характер на тържествен и тъжен ритуал. По този въпрос ще дам думата на Плутарх: „Как да си обясним, пита той, тъжните, безрадостни и скръбни жертвоприношения, щом е грешно да пропуснем да изпълним установените обреди, или да объркаме или смутим нашите разбирания за боговете с абсурдни подозрения? Та нали и гърците имат много прилични на египетските ритуали и те се изпълняват по същото време. Например на празника на Тесмофория в Атина жените седят на земята и постят. А беотийците отварят подземията на Скърбящата и наричат празника скръбен, защото Деметра скърбяла по спускането на Девицата в света на сенките. Това става по време на сеитбата, месеца, когато залязват Плеядите. Египтяните го наричат атир, атиняните — пианепснон, беотийците — месеца на Деметра… Защото по това време от годината виждат как някои от плодовете повяхват и падат от дърветата, докато те неохотно и трудно засяват, дращят земята с ръце и отново я зариват, без да са сигурни, че някога онова, което са вложили в нея, ще поникне и узрее. Затова го правят в много отношения така, сякаш погребват и оплакват мъртвите.“

Както видяхме, египетската жътва не е през есента, а през пролетта, през месеците март, април и май. За стопанина времето за жътва, най-вече през добра година, трябва да е радостно — като прибира снопите, той е възнаграден за дългия труд и напрегнатото очакване. Но дори да е изпитвал тайна радост, когато жънел и прибирал реколтата, старият египетски селянин смятал за необходимо да скрива естествените си реакции и да си придава вид на дълбоко униние. Нали прерязвал със сърпа си и стъпквал под копитата на добитъка на хармана тялото на житния бог? Затова съобщават, че според древния обичай египетските жътвари се биели по гърдите и оплаквали първия ожънат сноп, като призовавали Изида. По всичко изглежда, че заклинанието имало формата на меланхоличен напев, на който гърците дали названието Манерос. Същите плачливи мелодии нареждали жътварите във Финикия и други части на Западна Азия. Вероятно всички горестни песнички били вопли по житния бог, убит от сърповете на жътварите. В Египет убитото божество бил Озирис, а названието Манерос, дадено на погребалната песен, вероятно е извлечено от думите „Ела си у дома“, конто се повтарят често в жалбата по мъртвия бог.

И други народи са изпълнявали аналогични церемонии, вероятно със същата цел. Съобщават например, че от всички култури царевицата стояла на първо място в стопанската дейност и церемониите, изпълнявани от индианците чероки. При тях тя носи названието „Старицата“ — намек за мита, че е поникнала от кръвта на стара жена, убита от непокорния си син. След като приключела жътвата, жрецът и неговият помощник отивали на полето и пеели песни-заклинания на духа на царевицата. Чувало се високо шумолене и хората смятали, че го причинява Старицата, която донася царевица на нивата. От нивата до къщата винаги оставяли ясна следа, „та царевицата да си стои у дома и да не тръгне да скита другаде“. Друга странна церемония, за която дори и споменът е забравен, се изпълнявала след първото бране на царевицата, когато стопанинът или жрецът заставали последователно в четирите ъгъла на нивата и високо ридаели. Дори жреците вече не са в състояние да обяснят защо се прави това; то може да е жалба по кървавата смърт на Селу — Царевичната старица. В този обичай на чероките жалбите и молитвите към Царевичната старица наподобяват древния египетски обичай да оплакват първия ожънат сноп и да зоват Изида в едно от превъплъщенията й като Житната старица. Освен това предпазната мярка на чероките — да оставят ясна следа от нивата до къщата, напомня поканата, която египтяните отправяли към Озирис: „Върни се у дома!“ И до ден днешен в Индонезия е разпространен сложен ритуал, предназначен да върне в хамбара оризовия дух. През септември, когато зрее елевзинското зърно, източноафриканските нанди изпълняват следната церемония: Всяка жена, която е засяла елевзин, отива с дъщерите си на нивите и пали голям огън от клоните и листата на определено дърво. След това изскубват по малко елевзин, слагат по едно зърно в огърлиците си, сдъвкват друго и го натриват на челото, гърлото и гърдите си. При това жените не проявяват радост, а тъжно ожънват кошница зърно, отнасят го у дома и го слагат на тавана да съхне.

Идеята, че житният дух е остарял и мъртъв по жътва явно може да се открие и в част от обичая, спазван от моабските араби. Когато жътварите почти са свършили своята работа и остава да се ожъне малко ъгълче от нивата, стопанинът взема вързана като сноп ръкойка. Изкопават дупка във формата на гроб и изправят два камъка, един при главата, друг при краката, също както при обикновено погребение. След това полагат снопчето на дъното на гроба и шейхът произнася думите: „Старецът е мъртъв.“ После хвърлят пръст върху снопчето, като повтарят молитвата: „Нека аллах ни върне пшеницата на мъртвия.“

2. Официалните ритуали

Такива били главните събития в календара на древноегипетекия селянин и простичките религиозни церемонии, с които ги отбелязвал. Но все още ни остава да разгледаме празниците на Озирис в официалния календар, така както са ги описали някои гръцки автори или са отбелязани на паметниците. Разглеждайки ги, трябва да имаме пред вид, че поради неустановената година на древноегипетекия календар истинските астрономически дати на официалните празници сигурно са се местели от година на година, поне до въвеждането на установената александрийска година през 30 г.пр.н.е. Очевидно от този момент нататък датите на празниците се определяли от новия календар и така престанали да се въртят през цялата слънчева година. Във всеки случай Плутарх, пишейки към края на I век, дава да се разбере, че тогава празниците са били постоянни и не са се местели, защото той ясно ги датира. Освен това дългият календар от празници в Есне, важен документ от имперската епоха, е очевидно основан на установената александрийска година, защото дава знака за новогодишния празник на деня, който съответствува на 29 август — първия ден от александрийската година, а бележките за разливането на Нил, положението на слънцето и земеделските работи са в пълна хармония с това предположение. Затова можем да приемем за почти сигурно, че от 30 г.пр.н.е. египетските празници били определени точно според слънчевия календар.

Херодот съобщава, че гробът на Озирис се намирал в Саис, в Долен Египет. Там имало езеро, където нощно време се представяли мъките на бога като религиозно тайнство. Това чествуване на мъките божии ставало веднъж годишно: тогава хората скърбели и се блъскали по гърдите, за да докажат скръбта си по смъртта на бога. Изкарвали дървена крава с позлатено слънце между рогата от помещението, където тя прекарвала останалата част от годината. Без съмнение животното представлявало самата Изида, защото кравите били посветени на нея, а освен това редовно я изобразявали с рога на крава на главата или дори като жена с глава на крава. Възможно е изнасянето на нейната статуя в образа на крава да е символизирало как богинята търси мъртвото тяло на Озирис, защото такова тълкуване дали египтяните на сходната церемония, изпълнявана по времето на Плутарх около деня на зимното слънцестоене, когато обикаляли няколко пъти с позлатената крава около храма. Особеност на празника били нощните илюминации. Хората навързвали отвън на къщите си редове лампи и те горели цяла нощ. Такъв обичай имало не само в Саис, а из целия Египет.

Осветяването на къщите един път в годината показва, че това бил празник не само на мъртвия Озирис, но и на мъртвите изобщо, а може би нощ на всички души. Затова било широко разпространено поверието, че една нощ в годината душите на мъртвите посещават старите си домове и за този тържествен случай хората се подготвяли да ги посрещнат, като им слагали да ядат и запалвали лампи да им показват накъде да вървят из тъмните пътища от и към гробовете. Херодот описва накратко празника, но пропуска да спомене датата, на която е ставал. И все пак ние можем да го определим с известна достоверност по други източници. Плутарх например съобщава, че Озирис бил убит на седемнадесетия ден от месец атир и съответно египтяните изпълнявали скръбните обреди в продължение на четири дни, като се започне от 17 атир. Но в александрийския календар, използуван от Плутарх, тези четири дни съответствуват на 13, 14, 15, 16 ноември и това съвпада точно с други дадени от него указания — той казва, че по време на празника Нил спадал, северните ветрове замирали, нощите ставали по-дълги, а листата падали от дърветата. През тези дни излагали на показ завита с черен покров позлатена крава, представляваща Изида. Несъмнено това е статуята, спомената от Херодот в неговото описание на празника. На деветнадесетия ден от месеца хората отивали на морето, а жреците носели параклисче, в което имало позлатено ковчеже. Наливали прясна вода в ковчежето и присъствуващите започвали да викат, че се е намерил Озирис. После вземали торна пръст, навлажнявали я с вода, примесвали я със скъпи подправки и благовония и извайвали от получената смес малка, подобна на луна кукла, която след това обличали и украсявали. Изглежда, целта на описаните от Плутарх церемонии била да представят първо търсенето на мъртвото тяло на Озирис и, второ, радостта при откриването му, последвано от възкресението на мъртвия бог, който се върнал към живот в новия си образ от торна пръст и подправки. Лактанций разказва как при тези случаи жреците с обръснати тела се блъскали по гърдите и оплаквали, наподобявайки скръбната Изида, диреща своя загубен син Озирис, и как след това скръбта им се превръщала в радост, когато Анубис, богът с глава на чакал, или по-точно маскираният като него човек, показвал малко момче, живо олицетворение на загубения и намерен бог. Следователно Лактанций схващал Озирис като син, а не като съпруг на Изида; освен това той не споменава нищо за кукла от торна пръст. Вероятно момчето, което вземало участие в това свещено тайнство, играело ролята не на Озирис, а на сина му Хор, но тъй като смъртта и възкресението на божеството се празнувало в много египетски градове, възможно е по някои места ролята на върналия се към живота бог да се играела от жив актьор вместо от изображение. Друг християнски автор описва как египтяни с бръснати глави оплаквали всяка година погребан идол на Озирис, блъскали се по гърдите, режели се по раменете, отваряли стари рани, а след няколко дни траур се престорвали, че намират разкъсаните останки на бога и започвали да се радват на това. Но независимо че подробностите на церемонията сигурно са били различни в отделните египетски градове, сцената, представляваща откриването на тялото на бога и вероятно връщането му към живота, била голямо събитие в поредицата от ежегодни египетски празници. Много древни автори са описали или споменали радостните възгласи, с които се посрещало то.

Погребалните обреди на Озирис, изпълнявани на големия му празник в шестнадесетте провинции на Египет, са описани подробно в един надпис от епохата на Птолемеите, изсечен на стените на неговия храм в Дендера (Тентира за гърците), град в Горен Египет, разположен на западния бряг на Нил, на около 65 км северно от Тива. За съжаление, макар получената от него информация да е изключително пълна и подробна по много точки, подреждането на надписа е така объркано и изразите често така мъгляви, че от него едва ли може да се извлече ясно и последователно описание на церемониите като цяло. Освен това от този документ научаваме, че в няколко града церемониите се различавали, ритуалът в Абидос например бил различен от този в Бузирис. Без да се опитвам да проследя всички подробности на местните варианти, ще посоча онези според мен отличителни черти на празника, доколкото те могат да се установят с приемлива точност.

Обредите траели осемнадесет дни — от дванадесетия до тридесетия ден на месец кояк, и представяли Озирис в трите му аспекта — мъртъв, раздробен на парчета и напълно възстановен след съединяването на разпръснатите му части. В първия аспект го наричали Хент-Имент (Кенти-Именти), във втория — Озирис-Сеп, а в третия — Сокари (Секер). От пясък или торна пръст и зърно, към които понякога прибавяли благовония, правели малки статуйки на бога, лицето му боядисвали в жълто, а скулите — в зелено. Тези статуйки се формовали в калъп от чисто злато и представяли бога във формата на мумия с бялата корона на Египет на главата си. Празненствата започвали на дванадесетия ден на кояк с церемониална оран и сеитба. В направено от тамарискова дървесина рало впрягали две черни крави, а палешникът бил от черна мед. Зърното било разпръсвано от момче. Единия край на полето засявали с ечемик, другия — с лимец, а средата — с лен. По време на работата ръководителят на церемонията рецитирал ритуалната глава „Засяване на нивите“. В Бузирис на двадесети кояк в „градината“ на бога (нещо като голяма саксия) слагали пясък и ечемик. Това ставало пред статуята на богинята-крава Шенти. Тя била направена от позлатено кипарисово дърво, а вътре в нея имало обезглавена статуя на човек. После вземали златна ваза и поливали богинята и „градината“ с прясна разливна вода и оставяли ечемика да расте като символ на възкресението на бога след погребението му в пръстта, „защото израстването на растенията в градината е израстването на божествената същност“. На двадесет и втория ден от кояк в осмия час статуйките на Озирис, придружени от тридесет и четири статуйки на божества, правели тайнствено пътуване в тридесет и четири, направени от папирус ладийки, осветени от триста шейсет и пет лампи. На двадесет и четвърти кояк след залез полагали статуята на Озирис в ковчег от черничево дърво, пускали го в гроба, а в деветия час на нощта изваждали статуята, оставена там предишната година, и я поставяли върху кипарисови клонки. И най-сетне на тридесети кояк слизали в подземното помещение на свещената гробница, над която, доколкото се разбира, растяла горичка от овощни дървета. Влизали през западната врата, полагали статуята на мъртвия бог почтително върху пясъчно легло, оставяли я в покой и излизали от гробницата през източната врата. Така приключвали церемониите през месец кояк.

В даденото по-горе описание на празненствата, извлечено от подробния надпис от Дендера, погребението на Озирис заема видно място, докато за възкресението му по-скоро само се намеква. Тази слабост на документа обаче е богато компенсирана от забележителна поредица барелефи, които придружават и илюстрират надписа. Те представят в поредица от сцени как завитият в ленено платно мъртъв бог лежи като мумия на носилото, после постепенно се надига, докато напусне носилото и накрая е изобразен застанал прав между протегнатите в защита крила на вярната Изида, която стои зад него, а в това време мъжка фигура държи пред очите му Crux ansata56 — египетски символ на живота. Едва ли би могло да се представи по-графично възкресението на бога. Същото събитие е изобразено още по-нагледно в помещението, посветено на Озирис, в големия храм на Изида във Фила. Там виждаме как от мъртвото тяло на Озирис прорастват житни стебла, а един жрец ги напоява с кана, която държи в ръка. В надписа към изображението се казва, че „това е формата на онзи, чието име не бива да се произнася, Озирис от тайнствата, който изскача от връщащите се води“. Взети заедно, картината и думите едва ли оставят място за съмнение, че тук Озирис е схващан и представян като олицетворение на житото, което пониква на оплодените от разлива ниви. Според надписа, това е сърцевината на тайнствата, най-дълбоката тайна, разкривана на просветените. И при ритуала на Деметра в Елевзин на обожателите показвали ожънат житен клас като централно тайнство на тяхната религия. Сега става съвсем ясно защо на големия празник през месец кояк жреците заравяли направени от пръст и зърно фигури на Озирис. Когато след година или по-кратък период извадели тези фигури, намирали прораснало от тях жито, сякаш то е покълнало от тялото на Озирис и го приветствували като знак или по-скоро причина за развитието на посевите. Житният бог раждал от себе си жито, давал тялото си да се хранят хората, умирал, за да живеят те.

А от смъртта и възкресението на своя велик бог египтяните извличали не само подкрепа и средство за съществуване тук на земята, но и надежда за живот в задгробния свят. Тази надежда е показана много ясно в интересните фигури на Озирис, разкрити в египетските гробници. В Долината на царете в Тива например е открита гробница на царски носач на ветрило, живял около 1500 г.пр.н.е. Сред богатите находки в гробницата имало носило за ковчег с тръстиков дюшек, покрит с три пласта лен. На горната страна на лененото платно бил нарисуван Озирис в естествена големина, а вътрешността на водонепроницаемата фигура съдържала смес от торна пръст, ечемик и леплива течност. Ечемикът бил прораснал и покарал кълнове, дълги от пет до седем сантиметра. Освен това в некропола на Кинополи „имаше множество погребения на фигури на Озирис. Те бяха направени от завито с плат зърно, грубо оформени като Озирис и поставени в изградени с тухли ниши встрани от гробниците, някои в малки керамични ковчези, други в дървени ковчези с формата на мумия на ястреб, а пък трети без каквито и да е ковчези.“ Тези натъпкани със зърно фигури били завити с ленено платно като мумии, тук-там с позлата, сякаш да наподобят позлатения калъп, в който се формовали подобните фигури на Озирис по време на сеитбения празник. Такива фигури на Озирис са намерени заровени близо до некропола на Тива. Най-сетне, както съобщава професор Ерман, между краката на мумиите „понякога има направена от тиня фигура на Озирис; тя е пълна със зърна от житни растения, чието покълване трябва да отбележи възкресението на бога“. Несъмнено, също както натъпканите със зърно образи на Озирис, погребани в земята на сеитбения празник, били предназначени да ускорят развитието на семената, така и погребението на подобни фигури в гробовете имало за цел да ускори възкресението на мъртвите, с други думи, да осигури тяхното духовно безсмъртие.