Златото на Спарта

Глава 9

С помощта на една от бутилките със сгъстен въздух Сам огледа дъното под подводницата от край до край, леко почуквайки с върха на ножа си по всяка от трупите, молейки се да не чуе металически звук. За късмет, се чуваха само глухи потропвания по изгнило дърво.

Съдейки по вида на трупите, по много от които още се виждаха остатъци от кора, Сам предположи, че подводницата е стигнала в ръкава неотдавна, избутана от някоя буря. Ако е така, торпедата трябва да са някъде из главния канал на Покомоук между това място и залива, който се намира на двайсетина мили на юг.

Добра теория, но все пак само теория, напомни си той.

След като приключи с обследването на дъното, Сам премина към следващата задача. Макар да не видя външна повреда по корпуса, това не означаваше, че подводницата не е наводнена, а това щеше да е лош късмет. Колкото и да беше малка в сравнение с големите си посестрими, тя все пак тежеше около единайсет тона. Като добавим водата вътре, с въжетата и храповите колела, с които разполагаха, бе все едно да се опитват да извадят „Титаник“.

Сам обходи целия корпус, почуквайки с кокалчета по него и ослушвайки се за звука. Кънтеше на кухо. Дали пък нямаше да им излезе късмета?

Той излезе на повърхността и се качи на брега.

— Имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?

— С добрата.

— Деветдесет на сто, че долу няма торпеда, и деветдесет и девет на сто, че подводницата не е наводнена.

— А лошата?

— Само деветдесет на сто, че долу няма торпеда.

Реми помисли за миг, после рече:

— Е, ако грешиш, поне ще си заминем заедно, и то как!

Следващия един час Сам прекара в осигуряване на подводницата с въжета. Проверяваше отново и отново разположението, ъглите и точките за трите храпови колела, които пръснаха като ветрило по брега, всяко осигурено към основата на голямо дърво. Другите краища на въжетата вързаха за кнехта на носа, за входния люк и за оста на витлото.

На два пъти чуха ръмжене на двигател и пропълзяваха през тревата, за да огледат реката. В първата лодка се оказаха баща и син, които ловяха риба с копие. Втората, само пет минути по-късно, беше на Белязания. Връщаха се нагоре по течението към Сноу Хил. Както и първия път, забавяха в устието на всеки ръкав по отсрещния бряг. Белязаният управляваше лодката, а някой от другите оглеждаше с бинокъл. След десетина минути изчезнаха зад завоя. Сам и Реми изчакаха още пет минути, за да се уверят, че наистина са се махнали, и се върнаха към работата си.

Въпреки че подводницата беше пълна с въздух, завъртането й изискваше точно определена сила, приложена по точно определен начин. Сам драскаше в бележника си, изчислявайки векторите на силата и променливите на плаваемостта, докато не се увери, че са напълно готови.

— Ще разберем дали сме прави, още като се плъзне от трупите — каза той. — Ако потъне, край. Отворим ли люка, само ще я наводним. Ако заплава, още сме в играта.

Преговориха плана още веднъж и заеха местата си — Сам при средното храпово колело, а Реми — на това откъм кърмата.

— Готова ли си?

— Да.

— Щом усетиш, че пада от трупите, започваш да натягаш.

— Добре.

Сам започна бавно да натяга храповото колело, като напрегнато се ослушваше във вибрирането на въжето и скърцането на стоманата. След трийсет секунди и четирийсет притягания откъм водата се чу тихо скриптене и перископът се залюля като на забавен кадър към тях.

Чу се още едно приглушено скриптене и Сам мислено видя как трупите под кила се пропукват. Усети леко разтрисане под краката си и въжето изведнъж се отпусна.

— Давай, Реми, колкото можеш по-бързо! Двамата заедно се напрегнаха на храповите колела.

След десет секунди въжето на Сам отново се опъна. Той изтича към другото колело откъм носа и го натегна, докато въжето не затрептя от напрежението. Хвърли един поглед към Реми и видя, че нейното въже също вибрира.

— Добре, стига!

Реми замръзна.

— Тръгни назад към тревата, легни по корем и чакай, докато ти дам знак, че е чисто.

Ако някое от въжетата се скъса, щеше да изплющи назад със смъртоносна сила. Сам тръгна напред, леко плъзгайки ръка по въжето. Усещаше го как трепти. Стигна до брега и погледна надолу.

— Как да не обичаш физиката! — прошепна той.

Подводницата лежеше на брега под ъгъл от трийсет градуса, перископът й стърчеше в клоните на дърветата, а покритият с тиня люк се надигаше от водата.

Реми се приближи до него.

— Леле!

— Да… леле!

Вързаха още едно въже около люка, бавно отпуснаха храповите колела на носа и кърмата, удвоиха и техните въжета, после ги осигуриха още веднъж към по-близки до брега дървета. Придържайки се към едното въже за равновесие, Сам предпазливо стъпи върху палубата. Подводницата изскриптя, помръдна леко и хлътна с няколко сантиметра, но като цяло остана на място.

— Би ли приела честта? — попита той, кимвайки към люка.

— Разбира се!

— Заповядай!

Сам й подхвърли чука, тя го улови във въздуха, качи се на палубата и коленичи до люка. Удари здраво по четирите резета, после остави чука и ги изпробва. Не помръднаха. Повтори операцията още три пъти, докато накрая едното поддаде и със скърцане се освободи.

Реми си пое дълбоко въздух, погледна Сам с разширени очи и отвори люка. На мига сбърчи нос и извърна глава.

— Боже, ужасно е…

— Предполагам, че това отговаря на въпроса дали екипажът е още на борда.

— Да, няма две мнения по въпроса — Реми стисна носа си с пръсти и погледна през отворения люк. — Гледа ме право в очите.

Тялото беше облечено в тъмносин водолазен костюм и шапка на Кригсмарине. Думата „тяло“ всъщност никак не подхождаше на това, което виждаха Сам и Реми.

Затворен в сухата, безкислородна вътрешност на подводницата в продължение на шейсет и четири години, трупът беше претърпял трансформация, която Сам можеше да опише само като частично втечняване, частично мумифициране.

— Спокойно можем да предположим, че се е задушил — каза Реми. — Мъртвото тяло би започнало да се разлага, но поради липсата на кислород процесът е спрял и той… се е поизпекъл, може да се каже.

— Чудесно, мила. Ще пазя този спомен завинаги.

Положението на тленните останки, които лежаха проснати на пода в основата на стълбата с една ръка, преметната върху нея, говореше ясно за последните часове или минути на мъжа. Затворен в тъмната капсула, съзнавайки, че смъртта стисва ноктите си около него с всяка следваща глътка въздух, той, естествено, се вкопчил в единствения възможен изход, надявайки се на чудо, което дълбоко в сърцето си знаел, че няма да се случи.

— Предполагам, няма да възразиш да почакаш тук, докато аз огледам? — попита Сам.

— Моля, заповядай!

Той включи фенера, спусна крака в люка, опипа с крак стълбата и заслиза надолу. Като наближи дъното, прекрачи тялото и увисна на ръце, за да стъпи на пода.

Веднага усети как го обгръща мрачно настроение. Не страдаше от клаустрофобия, но това тук беше някак различно. Недостатъчно висока, за да се изправи, и широка колкото протегнатите му ръце, вътрешността на подводницата напомняше на тъмница. Стените, боядисани в матово сиво, бяха покрити с кабели и тръби, които отиваха едновременно навсякъде и никъде.

— Как е? — извика Реми отгоре.

— Отвратително! Друга дума не ми идва.

Сам коленичи до трупа и започна внимателно да преглежда джобовете му. Бяха празни, с изключение на този на гърдите, в който намери портфейл. Подаде го на Реми, после се обърна и продължи огледа на подводницата.

Според малкото описания на вътрешността на „Молх“, които беше открил, в предната част трябва да се намира основният акумулатор, а зад него — два баластни резервоара, мястото на оператора с елементарни контроли за управление — навигация, скорост, мощност и уравновесяване, както и примитивен хидрофон за откриване на вражески съдове.

Под операторското място Сам намери малка кутия с инструменти и кожен кобур с пистолет „Люгер“ и резервен пълнител. Прибра ги в джоба си.

Под всеки от баластните резервоари откри монтирано към корпуса правоъгълно сандъче. В едното имаше половин дузина манерки за вода, всичките празни, и два пъти повече празни консерви. В другото намери кожена чанта и дневници с твърди гърбове и черни кожени подвързии. Напъха ги в чантата и се огледа за последно. Парче плат, подаващо се иззад едно от сандъчетата привлече погледа му. Сам коленичи и видя, че е чувал от зебло. Вътре имаше малка дървена кутия с капак на панти и размери на самун хляб. Взе чувала и се върна при стълбата. Подаде събраното на Реми, после и той се качи горе. Когато излезе навън, се обърна и погледна отново трупа.

— Ще се погрижим да се прибереш у дома, капитане — прошепна той.

Хвана въжето, за да може Реми по-лесно да скочи на брега и неволно срита чувала. От дървената кутия се чу звън на стъкло.

Двамата любопитно коленичиха на палубата. Реми отвори чувала и измъкна кутията, по която нямаше никакви знаци. Внимателно отвори месинговото резе и вдигна капака, под който се откри нещо като стара мушама. Реми я повдигна.

Последваха дълги десет секунди, през които никой не продума. Двамата зяпаха изумени предмета, който улавяше слънчевите лъчи.

— Невъзможно — каза Реми.

На дъното на кутията лежеше бутилка, зелена стъклена бутилка от вино.

Без да отговори, Сам повдигна края й с десния си показалец на няколко сантиметра, за да видят дъното.

— Мили боже…

Символът, гравиран в стъклото, им беше до болка познат.