Златото на Спарта

Глава 17

Нарастващият му страх бе изместен от незабавно облекчение, когато видя ръката й да се подава от шубрака на отсрещния бряг на лагуната. Дланта беше изпъната и насочена към него, сякаш казваше: „Чакай“. След секунда иззад листата се показа лицето на Реми. Тя пипна ухото си, после посочи към небето и направи вертикално въртеливо движение с показалец. Минаха десет секунди, двайсет. Цяла минута. Тогава и той го чу: хеликоптер, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Подаде глава от растителната завеса и погледна към небето, опитвайки се да определи откъде точно идва звукът.

Иззад скалата точно над главата му се появиха въртящи се перки, а след малко и извито предно стъкло от плексиглас, отразяващо лъчите на залязващото слънце. По водата в лагуната се надигнаха вълнички, а въздухът се изпълни със ситна мъгла. Сам се скри в шубрака, Реми също.

Хеликоптерът кръжа над лагуната може би трийсетина секунди, които им се видяха цяла вечност, после се отдалечи на юг покрай брега. Сам изчака звукът да утихне, после се гмурна и заплува енергично през лагуната, докато коремът му опря в пясъка. Изправи глава и видя протегнатата ръка на Реми. Хвана я и тя му помогна да пропълзи в храсталака.

— Те ли бяха? — прошепна тя.

— Не знам, но по-добре да допуснем, че са били те, отколкото да ни изненадат. А и това беше скъпа птичка — „Бел 430“, струва ми се. Най-малко четири милиона.

— Тъкмо като за царя на украинската мафия.

— И достатъчно голям, за да се сместят вътре главатарят и осем от най-добрите му приятели. Видяха ли те?

— Не съм сигурна. Първия път прелетя много бързо, но почти веднага обърна и мина още два пъти. Или имат интерес към мястото, или знаят, че сме тук.

— Къде е лодката?

Реми посочи наляво и Сам видя от шубрака да се подават няколко сантиметра сива гума.

— Скрих я колкото можах по-бързо.

— Браво! — Сам помисли за момент. — Да влезем в пещерата. Ако решат да кацнат, за да огледат наоколо, тя ще бъде най-доброто ни скривалище.

Ослушвайки се дали хеликоптерът не се връща, Сам свали екипировката си и я подаде на Реми, която започна да се приготвя.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Ти преплувай през лагуната, слез в пещерата и ме чакай там. Долу има течение, така че внимавай. Дръж въжето отпуснато и стой близо до входа. Три подръпвания от моя страна значи, че има нещо спешно, две — че всичко е наред.

— Ясно.

— Аз ще докарам лодката и ще се опитам да я вкарам вътре. Ще изчакаме, докато мръкне, и тогава ще видим.

Реми кимна, донагласи водолазната си екипировка, хвърли последен поглед наоколо, после нагази във водата и се гмурна. Сам гледаше как следите от мехурчета прекосяват лагуната и се скриват в пещерата. След това се вмъкна в шубрака, където Реми бе скрила лодката. Спря, затвори очи и се ослуша, но не чу нищо.

Прибра всички по-дребни вещи в двата водоустойчиви сака и ги закачи за кнехта. После върза два метра и половина дългото въже на лодката около колана си, влезе във водата и заплува през лагуната. Беше стигнал до средата, когато изведнъж чу шума на перките. Обърна се и видя хеликоптера, който се показа над върховете на палмите и закръжи над него. Вратата беше отворена и един мъж в тъмни дрехи се беше навел и го гледаше. Веднага разбра, че това не е похитителят на Фробишър, Архипов, а другият мъж, чиято снимка Руб му изпрати — Холков. Няма съмнение и за предмета, който Холков държеше в ръце — малко полуавтоматично оръжие.

Сам си пое бързо въздух и се гмурна. Главата му изчезна под водата точно в мига, когато единият борд на лодката избухна със силно свистене. Водата се развълнува. С периферното си зрение той виждаше куршумите, които пронизваха повърхността, оставяйки следи от пяна. Лодката се подмяташе и свистеше при всеки удар на куршум, докато накрая се сгърчи и моторът я завлече към дъното с кърмата надолу.

Сам яростно риташе с крака и загребваше широко с ръце, мъчейки се да стигне до входа на пещерата. Огънят спря за две секунди — явно за презареждане, после започна отново. Куршумите се сипеха като град върху водата, прорязвайки я на повече от метър, преди да изгубят скорост и да паднат безпомощни на дъното. Сам се мушна под каменната арка и всичко потъна в мрак. Пукотът на оръжието и бръмченето на перките заглъхнаха.

Превъртя се и зарита с крака нагоре, опитвайки се да напипа с ръка тавана. Въже… въже… хайде… Усети нещо да се удря в краката му: лодката. Беше уловена от прилива и той я влачеше към пещерата. Почувства дръпване в колана, въжето се опъна и самият той беше повлечен надолу. Някъде далеч продължаваше да се чуват откоси. Пръстите му попипаха въжето; той извади ножа от канията на глезена си и го отряза. Водата обаче продължаваше да го всмуква навътре.

С парещи дробове и разтуптяно сърце от недостига на въздух Сам се мъчеше да върже въжето около дръжката на ножа. Ножът се изплъзна от пръстите му и се удари в гърдите му. Той го хвана, опита отново и успя да направи рифов възел. После се устреми към повърхността и след миг излезе на въздух. Вдясно с периферното си зрение видя Реми, хванала се за скалата. Усети как водовъртежът го увлича.

— Сам, какво…

— Дай колкото въже имаш!

Той хвърли ножа и го преметна през пътечката. Щом оръжието падна обратно във водата, той заплува към него, протегнал ръка да хване въжето. Изведнъж нещо го дръпна настрани, към стената. Течението влачеше още по-силно лодката.

— Реми, въжето! Хвърли го!

— Идвам!

Той чу пляскането, видя я как плува към него. Лодката се превръщаше в непосилен товар. Главата му потъна под повърхността, вода нахлу в устата и носа му.

— Хвани го! — извика Реми. — Точно пред теб е!

Сам почувства, че нещо го удря по бузата. Пръстите му напипаха въжето и той го стисна здраво. Течението спря да го влачи.

Той си пое въздух, изчака искрите зад очите му да изчезнат, после ги отвори и погледна зад рамо.

Реми висеше наполовина над водата на другия край на въжето. Фенерът се поклащаше от колана й и хвърляше сенки по стените.

— Добро мятане — отбеляза Сам.

— Благодаря. Ти добре ли си?

— Да, а ти?

— В общи линии.

И двамата останаха неподвижни няколко секунди, докато се опомнят, после Сам каза:

— Ще те издърпам нагоре до пътечката. Вържи въжето, после и аз ще се кача.

— Добре.

Докато Реми се катереше по въжето като маймунка, си пролича, че деветдесетминутните упражнения по силова йога и пилатес, три пъти седмично, не са без полза. Когато се покачи върху пътечката, дъските силно изпукаха и тя замръзна.

— Легни по дължина, за да разпределиш тежестта — каза й Сам, — бавно.

Тя го послуша, а после с колене и лакти провери дъските, за да се увери, че никоя от тях няма да поддаде.

— Мисля, че всичко е наред — рече тя. След това свали плавниците, закачи ги за колана и завърза въжето.

— Лодката с цялата ни екипировка виси от колана ми — каза Сам. — Ще се опитам да я спася.

— Добре.

Между него и възела на Реми имаше само шест метра въже, останалото беше увлечено от течението. Сам намота три метра, направи импровизирана сбруя, а после пипнешком върза стреме около колана си и края на въжето на лодката с възела. Стиснал с дясната си ръка въжето над главата, той дръпна клупа на сбруята. Въжето изсвистя и се опъна. Вдигна се от повърхността, потрепери няколко секунди и се успокои.

— Мисля, че ще издържи — извика Сам, после се покатери по въжето на платформата до Реми. Тя го прегърна силно, а мократа й коса покри лицето му.

— Изстрелите май отговориха на въпроса ни — прошепна тя.

— И аз така мисля.

— Сигурен ли си, че не си ранен? — попита тя, опипвайки с ръце и очи гърдите, ръцете и корема му.

— Сигурен съм.

— Най-добре да продължаваме. Нещо ми подсказва, че не са приключили.

Макар да знаеше, че Реми най-вероятно е права, Сам беше наясно, че нямат много възможности — да се върнат по пътя, от който бяха дошли, да намерят друг изход, да се бият или да се скрият. Първата не ставаше — щяха да се озоват право в ръцете на преследвачите си. Втората беше една голяма въпросителна: пещерната система можеше да се окаже капан. Третата също не подлежеше на обсъждане: те бяха въоръжени с 38-калибровия револвер на обущаря, Холков и хората му — с полуавтомати. Единственият им шанс да се измъкнат от тази каша оставаше четвъртата възможност: да се скрият.

Въпросът беше колко дълго щяха да чакат преследвачите им, преди да ги последват в пещерата? Природата беше на тяхна страна, сети се Сам, като погледна часовника си. Приливът свършваше. След няколко минута водата щеше да се обърне навън и сериозно да затрудни проникването.

— Значи това трябва да е тайната нацистка работилничка за подводници — каза Реми, сваляйки останалата част от екипировката си.

— Най-вероятно, но няма да знаем със сигурност, докато…

— Не, Сам, това не беше въпрос. Виж…

Сам се обърна. Реми осветяваше с фенера си скалата над кея. Там се виждаше тенекиен четириъгълник с избледняла боя, който и двамата безпогрешно разпознаваха.

— Знамето на Кригсмарине — прошепна Сам. Беше го пропуснал при бързия оглед. — Гордостта на собственика на пещерата.

Реми се засмя.

Тръгнаха бавно и внимателно по пътечката, проверявайки на всяка крачка за слаби места. Въпреки няколкото смразяващи изскърцвания и изпуквания, дъските издържаха. Въжетата, макар и покрити с дебел слой ръжда, също бяха здрави и закрепени за тавана и стените със стоманени болтове, дебели колкото палец. Под лъча на фенера на Реми Сам мина още веднъж по пътечката, взе въжето и се върна на кея, влачейки лодката след себе си. Двамата заедно я издърпаха на площадката. Лодката беше станала на парцали, но моторът и резервоарът като по чудо се бяха разминали само с няколко одрасквания. От двата сака единият беше надупчен на повече от дузина места, а другият — напълно невредим.

— Ще видим какво можем да спасим — каза Сам.

Отидоха до края на кея, за да огледат нататък. Както предположи Сам, втората зала се оказа част от пукнатина в земната кора. Ако стените на първата зала бяха изгладени от водата, то тези на втората бяха назъбени и ъгловати. На границата помежду им се срещаха два тунела под формата на буква „V“ — единият се изкачваше наляво и нагоре, а другият се спускаше надолу и надясно. От левия тунел течеше вода, част от нея се стичаше в първата зала, а друга част продължаваше по десния тунел.

— Ето я и реката — каза Реми.

— Не е текла дълго тук — отбеляза Сам. — Стените са прекалено груби.

— Откога е според теб?

— Не повече от сто години. Дай да видя на светло. Хвани ме за колана, моля те! — Реми го послуша и се отпусна назад, а Сам се наведе напред. Той насочи фенера към десния тунел и промърмори: — Хм, добре, спусни ме.

— Моля?

— Тунелът завива надясно. Виждам още един кей и пътечки.

— Работата става все по-дебела.