Златото на Спарта

Глава 27

Сам караше колкото може по-бързо покрай оградата. С периферното си зрение виждаше, че Холков и Мустакатият тичат в същата посока, прескачайки надгробните камъни и разсичайки мъглата пред себе си.

— Много са близо — измърмори Сам.

— Къде отиваме? — попита Реми. — Чу Умберто… Бианко е завардил всички пътища.

— Как ти е мерникът тази вечер?

— Какво? А… — тя вдигна пистолета на Бианко, сякаш беше забравила, че е у нея. — Добре, защо…?

— Ще мина бързо покрай джипа им. Виж дали можеш да уцелиш гумите. Умберто, сигурен ли си, че ще се справиш с него?

На задната седалка Бианко се беше свил в ъгъла със самодоволна усмивка. Умберто завъртя „Лугера“ в ръка и го удари по слепоочието. Полицаят се свлече на пода.

— Сигурен съм!

Бързо наближаваха края на оградата. Десет метра напред и вдясно беше лъскавият джип. Холков беше набрал преднина пред Мустакатия и беше на метри от портата.

— Приготви се! — извика Сам.

Реми свали прозореца, подаде пистолета навън и подпря ръка на рамката на вратата.

— Много бързо караш!

— Налага се. Опитай. Ако не става с гумите, пробвай предното стъкло. По дяволите!

Холков се втурна през портата и спря до шофьорската врата. Лампата в джипа светна.

Реми стреля два пъти. Куршумите хвърлиха искри по калника, но не уцелиха гумата.

— Много е бързо!

— Предното стъкло!

Четири куршума излетяха с оранжеви пламъчета от дулото на пистолета. На предното стъкло на джипа се появиха три дупки с паяжини около тях.

— Браво, момиче!

Изведнъж Холков се появи от другата страна на джипа, ниско приведен и с оръжие в ръцете. Сам завъртя волана силно наляво. Задницата на „Ланчиа“-та поднесе и предните гуми избуксуваха в мократа трева, преди да я овладее отново. Два от куршумите на Холков уцелиха колата и изкънтяха. Сам ускори отново, изправи колата и тръгна обратно през ливадата към хълмовете.

— Всички добре ли са? — попита той.

Умберто подаде глава над облегалката, каза „да“ и изчезна отново. Реми кимна и добави:

— Съжалявам, че не уцелих гумите. Движехме се прекалено бързо.

— Не се притеснявай. Нали уцели предното стъкло. Това ще ги забави. Ще трябва или да го избият цялото, или да карат с глави, подадени през прозорците.

Реми се обърна и видя Холков и Мустакатия, застанали на предния капак на джипа, да удрят стъклото.

— Първото — каза тя.

Стъклото падна навътре, двамата коленичиха и го измъкнаха, после го изхвърлиха навън. След секунди фаровете светнаха и джипът се понесе напред, ускорявайки през поляната.

— Идват! С това четири по четири…

— Знам — измърмори Сам, — дръжте се!

„Ланчиа“-та поднесе настрани, когато предните колела докоснаха коловозите на миньорския път. Сам натисна леко спирачките, завъртя рязко волана, а когато усети, че автомобилът е под контрол, отново настъпи газта. Колата летеше нагоре по склона. Пътят беше по-тесен, отколкото очакваше — не повече от метър и осемдесет. Когато стигнаха билото, дърветата се сгъстиха, клоните драскаха колата, а короните им скриваха небето. Отзад проблеснаха фаровете на джипа, който се качваше нагоре по склона.

Вече на слизане Сам ускори, но веднага намали, защото пътят рязко изви надясно и навътре в гората. Зад тях над билото се показа муцуната на джипа, който подскочи във въздуха и се стовари тежко на земята.

— Няма да уцели — каза Реми.

Беше права. Все още подскачайки след удара, джипът подмина завоя и спря, заровен между дърветата. Сам погледна в огледалото тъкмо навреме, за да види стоповете му, точно преди „Ланчиа“-та да се спусне по следващото нанадолнище. Мерна дълбоките коловози отпред и извика: „Дръжте се!“. С тропащи колела и пищящи от възмущение амортисьори „Ланчиа“-та подскачаше по пътя, изкачи се по следващия склон и излезе на прав участък. Сам ускори. Клоните плющяха по предното стъкло, от капака и покрива отскачаха шишарки. Джипът се появи зад гърба им, а фаровете се мятаха нагоре-надолу, докато Холков се мъчеше да го удържи по коловозите.

Макар по-здрав и по-мощен от „Ланчиа“-та, луксозният джип беше и с шейсет сантиметра по-широк: недостатък, който в момента сериозно ги забавяше. Клоните, които само драскаха леката кола, удряха силно капака на джипа и влизаха в дупката на мястото на предното стъкло. По-малките клонки се заплитаха в решетката и чистачките. Фаровете подскачаха.

— Сам, внимавай!

Той погледна към пътя точно навреме, за да види пред себе си голяма скала. Завъртя волана силно надясно. Камъкът изникна до неговия прозорец. Сам настъпи газта, но беше късно. Задният калник се удари в скалата и страничният прозорец се счупи. От удара задницата на „Ланчиа“-та се завъртя и колата излезе от пътя. Удари се странично в един бор и спря. Двигателят изхърка и угасна. По предното стъкло се посипаха иглички.

— Отиде ни депозитът — отбеляза Реми.

— Всички добре ли са? Реми?

— Добре съм.

— Чудесно! — потвърди и Умберто.

— Бианко?

— Той още си подремва.

През прозореца на Сам се виждаха фаровете на джипа, криволичещи между дърветата. Той завъртя стартера. Нищо.

— Още си на скорост — напомни му Реми.

— По дяволите! Благодаря! — Сам изключи от скорост и опита отново. Моторът изръмжа и изсвири, но не запали. Пробва пак.

— Хайде, хайде…

Джипът вече беше по средата на правия участък и наближаваше скалата.

Двигателят захапа, изръмжа и се задави.

— Идват, Сам! — каза Реми, стиснала зъби.

Сам затвори очи, помоли се набързо и опита пак. Този път се получи. Включи на скорост, завъртя волана, излезе на пътя и ускори.

— Умберто, забави ги!

— Добре!

Италианецът подаде „Лугера“ през прозореца и стреля два пъти, после още два. Два от куршумите уцелиха решетката и фара откъм страната на шофьора. Джипът сви наляво право към скалата, после надясно. Страничното му огледало се удари в скалата, строши се и излетя в тъмнината.

Фаровете осветиха вътрешността на „Ланчиа“-та. Сам примижа и завъртя огледалото. Погледна през рамо и видя автомат, насочен към тях.

— Залегнете! — изкрещя той.

Реми се свлече на пода. Автоматът затрещя, пресветвайки в мрака. Умберто надигна глава над седалката и се показа през страничния прозорец с „Лугера“:

— Аз ще ги забавя!

— Не, недей!

Още два изстрела. Умберто изпищя и се сгърчи на задната седалка.

— Уцели ме!

— Къде?

— В ръката! Добре съм — изохка той.

— По дяволите — каза Сам, — дръжте се здраво!

Той натисна спирачките за две секунди, после натисна газта. Джипът се подхлъзна, поднесе и се удари в бронята на „Ланчиа“-та. Сам беше преценил добре момента и ускори точно преди удара. Започнаха да набират дистанция: пет метра… десет… двайсет.

— Леле!

Изведнъж и от двете им страни дърветата изчезнаха. Реми вдигна глава.

— О, не!

Колелата на „Ланчиа“-та прескочиха насипа отстрани на пътя и се озоваха във въздуха. Изведнъж пред предното стъкло се разкри огромно празно пространство. Колата се приземи отново, изхвърляйки чакъл във всички посоки.

— Банкетът! — извика Реми.

— Виждам го — отвърна Сам и завъртя волана наляво. Задницата поднесе, той върна леко надясно, после изправи. През прозореца Реми виждаше каменистия склон, който се спускаше в пропаст дълбока няколкостотин метра.

Джипът на Холков прелетя с рев над насипа и се стовари върху пътя.

— Няма да успее.

— Да се надяваме.

Джипът също поднесе, но Холков прекали с връщането на волана. Задната дясна гума изстърга върху банкета и се подхлъзна над ръба. От инерцията цялата задна част на шасито се завъртя и спря, увиснала над пропастта.

Сам вдигна крака си от газта и спря. Петнайсетина метра зад тях джипът на Холков висеше на кантар на ръба на пропастта. С изключение на скърцането на метал под напрежение всичко беше тихо. Реми се огледа.

— Внимавай! — прошепна Сам.

— Ще им помогнем ли?

От тъмната вътрешност на лъскавия автомобил се подаде ръка и дръпна чистачката. Проблесна дуло. Един куршум отскочи от бронята на „Ланчиа“-та.

— Да вървят по дяволите! — изръмжа Сам и настъпи газта.

— Това им е благодарността — отбеляза Реми — можеше да ги бутнем в пропастта.

— Нещо ми подсказва, че ще съжаляваме, задето не сме.