Златото на Спарта

Глава 11

Севастопол

От храстите излетя фазан и се стрелна към небето, размахвайки ожесточено крила в режещия утринен въздух. Хедеон Бондарук изчака, за да даде преднина на птицата, после подпря пушката на рамо и стреля. Фазанът се завъртя в небето и безжизнен полетя към земята.

— Добър изстрел — поздрави го Григорий Архипов, който стоеше наблизо.

— Марш! — излая Бондарук на фарси.

Двата лабрадор ритрийвъра, които седяха търпеливо до краката му, скочиха и се завтекоха към падналата птица. По земята наоколо бяха разхвърляни поне дузина трупа на фазани, всичките накъсани на парчета от кучетата.

— Мразя вкуса им — обясни Бондарук, като изрита единия с крак. — Но на кучетата упражнението им харесва. А ти, Холков? Обичаш ли лова?

Застанал на няколко метра зад Архипов, Владимир Холков наклони глава на една страна, замисли се и каза:

— Зависи от плячката.

— Добър отговор.

Холков и Архипов служиха през голяма част от времето заедно в Спецназ. Архипов беше командирът, Холков — верният изпълнителен офицер, и тази връзка продължи в цивилния им живот като най-високоплатени наемници. През последните четири години Хедеон Бондарук неизменно плащаше най-добре за услугите им, от което Архипов натрупа солидно богатство.

След като докладваха на Бондарук, че не са успели да открият семейство Фарго, Холков и Архипов бяха извикани тук, в лятната вила на шефа в подножието на планините на Кримския полуостров. Макар двамата да пристигнаха предишния следобед, Бондарук още не бе споменал за случая.

Архипов не се страхуваше от никого — Холков се бе уверил в това десетки пъти на бойното поле — но и двамата разпознаваха опасните хора, когато ги срещнат. Бондарук определено беше от най-коварните. Макар да не беше ставал свидетел на подобно нещо, Архипов не се съмняваше в способността на Бондарук за насилие. В негово присъствие винаги бяха нащрек, не от страх, а от възпитана с много усилия, здравословна предпазливост. Бондарук беше непредсказуем като акула. Плуваше си спокойно наоколо, без да обръща внимание на нищо, готов да атакува всеки миг. Дори сега, както си говореха, Холков знаеше, че шефът му държи набитото си войнишко око върху пушката на Бондарук, наблюдавайки внимателно цевта й все едно е пастта на голяма бяла акула.

Холков знаеше малко за младите години на Бондарук в Туркменистан. Фактът, че най-вероятно е избил десетки негови сънародници — може би дори такива, които е познавал — не значеше нищо за него. Войната си е война. Най-добрите войници, тези, които изпъкваха и оцеляваха, обикновено се отнасяха към убиването на врага без всякаква страст и чувство.

— Лесно е да бъдеш добър стрелец с добро оръжие — каза Бондарук, като пречупи цевта и извади гилзата.

— Изработена е по поръчка от „Хамбруш Ягдвафен“ в Австрия. Можеш ли да познаеш на колко години е, Григорий?

— Идея си нямам — отговори Архипов.

— На сто и осемдесет! Принадлежала е на самия Ото фон Бисмарк.

— Не може да бъде!

— Парче жива история — продължи Бондарук, без да обръща внимание на забележката. — Виж там долу. — Той посочи на югоизток към брега. — Виждаш ли онези ниски хълмове?

— Да.

— През 1854-та, по време на Кримската война, там се водила битката при Балаклава. Чувал ли си онази поема на Тенисън, „Атаката на леката бригада“?

Архипов сви рамене:

— Май сме я учили в училище.

— Самата битка била засенчена от поемата — дотолкова, че средният човек днес няма представа от историята. Седемстотин британски войници — кавалеристи от Четвърти и Тринайсети лек драгунски полк, Седемнайсети кавалерийски и Осми и Единайсети хусарски, нападат руските позиции, отбранявани с оръдия. Когато димът се разнася, от бригадата са останали живи по-малко от двеста души. Ти си военен, Владимир. Как би нарекъл това — глупост или храброст?

— Трудно е да се каже какво е било в главите на командирите.

— Още един пример от живата история. Историята — това са хората и техните завети. Велики дела и велики амбиции. И велики провали, разбира се. Елате и двамата с мен.

С пушка в ръка, Бондарук закрачи през високата трева, небрежно отстрелвайки по някой и друг фазан по пътя си.

— Не ви виня, че сте ги изгубили — каза той. — Чел съм за Сам и Реми Фарго. Имат вкус към приключението, към опасността.

— Ще ги намерим.

Бондарук махна с ръка.

— Знаете ли защо тези бутилки са толкова важни за мен?

— Не.

— Истината е, че нито бутилките, нито виното в тях, нито произходът им имат някакво значение. Щом изпълнят целта си, можете да ги строшите на парчета, не ме интересуват.

— Тогава защо ги искате толкова много?

— Въпросът е до какво ще ни отведат. Каквото крият вече двеста години, а и още две хиляди преди това. Запознат ли си с историята на Наполеон?

— До известна степен.

— Наполеон бил проницателен тактик, безскрупулен пълководец и съвършен стратег. Всички учебници по история са единодушни за това, но според мен най-голямото му качество е била предвидливостта. Винаги гледал десет стъпки напред. Когато поръчал на Анри Аршамбо да създаде това вино и бутилките, в които да бъде съхранявано, Наполеон мислел за бъдещето, но не просто за битки и политика. Мислел за завета, който искал да остави. За съжаление, историята имала друг план — Бондарук сви рамене и се усмихна. — Лошият късмет на един е добър за друг.

— Не разбирам.

— Знам.

Бондарук продължи напред, подвиквайки на кучетата си, после рязко спря и се обърна към Архипов.

— Ти ми служиш добре от много години, Григорий.

— За мен беше удоволствие.

— Както вече казах, не те виня, че си изпуснал Фарго, но искам да ме увериш, че това няма да се повтори.

— Имате думата ми.

— Можеш ли да се закълнеш?

За първи път в очите на Архипов премина следа от несигурност.

— Разбира се!

Бондарук се усмихна, в неговите очи нямаше такава.

— Добре. Вдигни дясната си ръка и се закълни.

След миг колебание Архипов вдигна ръка до нивото на рамото си.

— Кълна се, че…

Пушката се завъртя в ръцете на Бондарук и цевта изплю оранжев пламък. Дясната китка на Архипов изчезна във фонтан от кръв. Някогашният спецназ залитна крачка назад, загледан за миг в бликащата струя от ръката си, после изстена и падна на колене.

Холков, застанал на няколко крачки встрани от него, отстъпи, гледайки невярващо оръжието в ръцете на Бондарук. Архипов стисна немощно ръката си, после вдигна очи към Холков.

— Защо…? — изхриптя той.

Бондарук се приближи до него и го погледна отгоре.

— Не те виня, Григорий, но в живота всичко е низ от причини и следствия. Ако беше действал по-бързо с Фробишър, Фарго нямаше да имат време да се намесят.

После вдигна отново пушката, насочи я към левия глезен на Архипов и натисна спусъка. Стъпалото му изчезна. Архипов изкрещя и се сгърчи. Бондарук зареди още два патрона, после методично отстреля лявата ръка и дясното му стъпало. След трийсет секунди Архипов замря.

Бондарук погледна Холков.

— Искаш ли мястото му?

— Моля?

— Предлагам ти повишение. Приемаш ли?

Холков пое дълбоко въздух.

— Трябва да призная, че стилът ви на управление ме кара да се замисля.

Бондарук се усмихна.

— Архипов е мъртъв не защото допусна грешка, Владимир. А защото допусна грешка, която не може да бъде поправена. Фарго вече са замесени, а ние не можем да си позволим това усложнение. Грешките са позволени, но не и непоправимите. Искам да ми отговориш сега!

Холков кимна:

— Приемам!

— Чудесно! Да идем да закусим.

Бондарук се насочи към къщата, кучетата го следваха по петите. После спря и се обърна.

— Между другото, когато се върнем, добре би било да прегледаш американските новини. Чух, че някакъв местен, по-точно полицай от Мериленд, се натъкнал на потънала германска миниподводница.

— Нима?

— Интересно, нали?