Златото на Спарта

Глава 55

Триест, Италия

Телефонът на Сам иззвъня и той погледна екрана. Селма.

— Ставаш все по-добра — каза той, — този път загадката ти отне по-малко от два часа.

Сам и Реми седяха на балкона на гранд хотел „Дучи д’Аоста“ и се любуваха на светлините на „Пиаца Унита д’Италия“ и на виждащото се в далечината пристанище.

— Е, вече дешифрирахме единайсет реда загадки и стотици символи — засмя се Селма, — започваме да усвояваме езика.

След като отвориха кутията и се увериха, че вътре наистина има бутилка от Изгубената изба на Наполеон, Сам и Реми се изправиха пред сериозна дилема. Очевидно Андрей не знаеше колко ценна е тази вещ, престояла в семейните катакомби повече от два века. Всъщност тя не принадлежеше нито на тях, нито на Андрей, а на френския народ и беше част от неговата история.

— Това е рядка бутилка вино — обясни Сам на Андрей.

— Така ли? Френска, казвате?

— Да.

Андрей изсумтя.

— Наполеон осквернил гроба на Традонико. Вземете бутилката!

— Искаме да ви дадем нещо в замяна — настоя Реми.

Андрей присви очи и потърка брадичката си.

— Три хиляди куни.

Сам пресметна наум.

— Около петстотин долара — каза той на Реми.

Очите на Андрей светнаха.

— Имате американски долари?

— Да.

Андрей протегна ръка.

— Разбрахме се!

— Току-що ви изпратих загадката — каза Селма.

— Ще ти се обадим, когато имаме отговор — обеща Сам и затвори.

Реми придърпа един стол и надникна през рамото му.

— Този път е по-дълга — каза тя.

— Първите пет реда следват познатия модел — каза Реми, — но последният е различен. Никога досега не са били толкова ясни.

— Прав си, за първи път казват: „Иди там и намери това“. Може би сме стигнали до последната загадка, Реми.

Тя кимна.

— Да я разнищим тогава.

Започнаха, както и предишните пъти — извадиха всички думи, които приличаха на имена на хора или на места. За „дубр“ сведоха избора до две възможности: Ад Дубр, село в северен Йемен, и „дубр“ — келтска дума за вода.

Сам внимателно проучи северен Йемен с помощта на „Гугъл Земя“.

— Около сто и двайсет километра планини и пустиня, след това Червено море. Не ми изглежда възможно това да е част от загадката. Досега всички места бяха в Европа.

— Съгласна съм. Да минем нататък. Кой е царят на Йовис?

Сам провери.

— Няма такъв. Йовис не е царство или територия. Това е латинското име на Юпитер, царят на боговете в римската митология, както Зевс в гръцката.

— Опитай тогава да търсиш „Юпитер дубр три седем“.

— Нищо не излиза. — Сам опита с различни комбинации, но без полза. — Какъв беше петият ред?

— „Храмът на кръстопътя на завоевателя“.

Сам пробва „Кръстопът на завоевателя“ и „Юпитер“, но пак без резултат. След това написа „Юпитер“ и „храм“.

— Бинго — измърмори той, — има много храмове, посветени на Юпитер: в Ливан, в Помпей… и в Рим. Това е! Хълмът Капитолия в Рим е посветен на капитолийската божествена триада: Юпитер, Юнона и Минерва. Ето го и разковничето: той е един от Седемте хълма на Рим.

— Нека позная: третият. „Третият от седем ще се надигне“.

— Да — Сам намери карта, която показваше как е изглеждал районът по време на Римската империя. Завъртя екрана, за да може и Реми да види. Тя се усмихна.

— Виждаш ли нещо познато?

— Различно от Капитолийския хълм? Не.

— Погледни на запад.

Сам проследи екрана с пръст и спря на синята криволичеща линия от север на юг.

— Река Тибър.

— А каква беше келтската дума за „вода“?

— Дубр — ухили се Сам.

— Ако бяха само тези редове, щях да кажа да тръгваме за Рим. Нещо обаче ми подсказва, че не е толкова просто.

След като двамата приеха, че последният ред, „Тръгни на изток от купата и ще намериш знака“, ще се изясни, когато стигнат до целта, те насочиха вниманието си към четвъртия и петия ред: „Алфа до Омега, Савоя до Новара, спасителят на Стири Храмът на кръстопътя на завоевателя“. Следващите два часа мислиха, отбелязваха и се въртяха в кръг, без никакъв резултат.

Малко преди полунощ Сам се отпусна в стола и прокара пръсти през косата си. Внезапно ръката му замръзна.

— Какво има? — попита Реми.

— Трябва ми биографичната справка за Наполеон онази, която Селма ни изпрати. — Той се огледа, взе айфона си и намери въпросното писмо. — Ето, Стири!

— Какво за Стири? — Реми прегледа бележките си. — Област в Австрия.

— Както и името на коня на Наполеон — поне до Битката при Маренго през 1800 г. Тогава го прекръстил, за да увековечи победата.

— Спасителят на Стири… значи някой, който е спасил коня на Наполеон. Ветеринар ли търсим? Може би доктор Дулитъл?

— Надали — засмя се Сам.

— Е, все е някакво начало. Да приемем, че двете предходни фрази, „Алфа до Омега, Савоя до Новара“, по някакъв начин са свързани с този спасител. Знаем, че Савоя е област във Франция, а Новара — провинция в Италия…

— Освен това са свързани и с Наполеон — прекъсна я Сам. — В Новара е бил щабът на управлението на кралство Италия, преди да го предаде на Савоя през 1814 г.

— Точно така. Да се върнем на предишната част, „алфа до омега“.

— Началото и краят, раждането и смъртта, първото и последното.

— Може би става дума за този, който е отговарял първи за управлението на Италия, и този, който го е поел през 1814 г. Не, не е това. Вероятно търсим едно име. Може би някой, който е роден в Савоя и е умрял в Новара.

Сам написа имената в „Гугъл“ и си поигра с различни комбинации. След десет минути попадна на сайта на Ватикана.

— Бернар Монжу, роден в Савоя през 923 г., починал в Новара през 1008 г. Обявен за светец от папа Пий XI през 1923 г.

— Бернар… — повтори Реми. — Свети Бернар!

— Да!

— Знам, че не е това, но ме подсеща само за санбернар!

— Близо си — усмихна се Сам. — Кучетата са станали известни покрай манастира и странноприемницата в прохода Гран Санбернар. Ние сме били там, Реми.

Три години по-рано по време на велопоход в Ленинските Алпи двамата спряха в една странноприемница в прохода Гран Санбернар. Макар мястото да бе известно най-вече с грижата си за ранените и изгубените през единайсети век, то имаше и друг повод за гордост — през 1800 г. тук намерили подслон Наполеон и неговите войници на път за Италия.

— Не знам дали има сведения за това — каза Сам, — но със сигурност Наполеон е бил много признателен на хората от странноприемницата, които са се погрижили за Стири. Високо в планината, насред буря, това е било равносилно на спасение.

— Звучи логично. А сега последният ред: „Храмът на кръстопътя на завоевателя“. Тези планини са видели много завоеватели: Ханибал, Карл Велики, римляните…

Сам вече пишеше на лаптопа. Откри статия от Оксфордския университет, в която се говореше за експедиция до храма на Юпитер на връх, близо до прохода.

— Храмът е бил построен от император Август през 70 г. — прочете Сам.

Той потърси местоположението му на картата с помощта на „Гугъл Земя“. Реми надничаше над рамото му. Сателитните снимки показваха само назъбени сиви скали от гранит.

— Не виждам нищо — изпъшка Реми.

— Там е. Може да е само купчина камъни, но е там.

— Добре, ако погледнем на изток от храма… — тя прокара пръст по екрана през езерото до скалите по южния бряг. — Не виждам нищо, което да напомня на купа.

— Резолюцията е ниска. Може би трябва да отидем на самото място.

— Имам чудесна новина — каза Селма, когато Сам и Реми й се обадиха петнайсет минути по-късно. — Но нека проверя първо някои неща и ще ви се обадя. Ще се опитам да ви кача на първия самолет утре сутринта.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — каза Реми, — вече сме на финалната права.

— Значи, ако вярваме на историята на Бъклин за „безсмъртните“ и спартанците, приемаме, че спартанците са пренесли кариатидите през Италия до прохода Гран Санбернар и после…?

— После две хиляди и петстотин години по-късно Наполеон някак си се е натъкнал на тях. Как или къде, няма да разберем, докато не стигнем до храма.

— Вълнуващо е. Почти съжалявам, че не съм с вас — каза Селма.

— Вместо в удобния си кабинет? Изненадани сме — пошегува се Реми.

— Прави сте, по-добре да разгледам снимките, като се приберете.

Побъбриха още няколко минути и прекъснаха връзката.

Селма чу стъпки зад гърба си и се обърна. Беше един от бодигардовете, пратени от Руб Хейуд.

— Бен, нали?

Той се обърна.

— Да, Бен.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— А, не. Просто ми се стори, че чувам нещо, и дойдох да проверя. Явно си говорила по телефона.

— Как си? Не изглеждаш добре.

— Лека настинка. Сигурно съм я хванал от дъщерите ми.