Златото на Спарта

Глава 54

— Обясни ми отново, ако обичаш — прошепна Реми, — защо това не можеше да чака до сутринта?

— Вече е сутринта — отвърна Сам и леко завъртя кормилото, за да не се отклонят от курса.

Макар да не бяха включили навигационните прибори, нямаше опасност да се объркат — силуетът на камбанарията ясно се очертаваше на нощното небе.

От птичи поглед Повелия приличаше на ветрило — петстотин метра в най-широката си част и триста метра в тясната, където малък канал пресичаше целия остров от запад на изток.

— Не се заяждай, Фарго! За мен два часа не е сутрин. Щом не е изгряло слънцето, значи още е нощ.

Снощи след питието с Мария успяха да открият фирма за лодки под наем. Собственикът имаше на разположение само един съд — дванайсетфутова открита рибарска лодка с извънбордов двигател. Сам реши, че ще им свърши работа. Повелия беше едва на три мили от Венеция, в закътан залив, където нямаше кой знае какъв вятър.

— Не ми казвай, че си повярвала на историите на Мария!

— Не съм, но честно казано те не бяха особено насърчителни.

— Вярно е.

Освен като бунище за жертвите на чумата, през последното хилядолетие островът давал подслон на манастири, колонии, един форт и склад за боеприпаси на Наполеон, а през двайсетте години на 20-ти век — и на психиатрична болница.

Мария със страховити подробности им описа как лекарят, комуто болните се оплаквали, че виждат призраците на жертвите на чумата, започнал да прави лоботомии и да извършва жестоки експерименти — собствена марка медицински екзорсизъм.

Според легендата накрая и той започнал да вижда призраци също като пациентите си и накрая полудял. Една вечер се качил на камбанарията и скочил от нея. Пациентите върнали тялото му в камбанарията и я запечатали, превръщайки я в негова гробница за вечни времена. Скоро след това болницата и островът били изоставени, но и до ден-днешен жителите на Венеция разказвали, че чуват звъна на камбаната на Повелия и виждат призрачни светлини в болницата.

Това било най-призрачното място в цяла Италия, завърши Мария.

— Не, на тази част с призраците не вярвам — каза Реми, — но случилото се в болницата е надлежно документирано. Освен това, островът е затворен за туристи. Ние нарушаваме закона.

— Това досега не ни е спирало.

— Просто се опитвам да бъда разумна.

— Добре, признавам, че е стряскащо, но сме толкова близо до решението на загадката, че трябва да го направим.

— Прав си, но ми обещай нещо — чуем ли и един удар на камбана, веднага си тръгваме.

— Чуя ли удар на камбана, ще трябва да ме гониш до лодката.

След няколко минути пред очите им се показа устието на канала. На няколкостотин метра от брега се виждаше тъмният силует на болницата и камбанарията, извисяваща се над дърветата.

— Да виждаш призрачни светлини?

— Шегувай се ти!

Сам насочи лодката към канала. Водата му беше тиха, спокойна и леко заблатена, тук-там се носеха листа от водни лилии. Каналът на места беше дълбок едва няколко педи. От дясната им страна се виждаше тухлена стена, покрита с пълзящи растения, отляво — дървета и храсти. Чу се шумолене на крила и когато погледнаха нагоре, видяха прилепи, които кръжаха над главите им и ловяха насекоми.

— Чудесно! — измърмори Реми. — Прилепи!

Сам се засмя. Реми не се страхуваше от паяци, змии и буболечки, но мразеше прилепите. Наричаше ги „крилати плъхове с човешки ръчички“.

След десет минути стигнаха пясъчните плитчини по средата на канала. Сам увеличи оборотите, за да се качи върху тях, после Реми слезе и издърпа лодката още няколко педи. Сам я последва и върза въжето на носа. Двамата включиха фенерчетата си.

— Накъде? — попита Реми.

— Към северния край на острова.

Прекосиха плитчината и продължиха по брега към гъстия храсталак. Намериха пролука, през която да се проврат, и се озоваха сред широко поле, оградено от НИСКИ дървета.

— Това ли е…? — прошепна Реми.

— Възможно е — отвърна тихо Сам. — На нито една от картите не беше упоменато точното местоположение на масовите гробове.

— Във всеки случай е странно, че тук нищо не расте — продължи той.

Прекосиха полето с предпазливи крачки. Ако това наистина бяха ямите на гробовете, значи вървяха върху останките на десетки хиляди хора.

Когато стигнаха до дърветата отсреща, Сам продължи трийсетина метра на изток, после зави отново на север. Гората се разреди и двамата се озоваха на малка полянка, обрасла с трева до коленете. През дърветата се виждаше как лунните лъчи чертаят пътеки върху водата. В далечината се чу звън.

— Шамандура в лагуната — прошепна Сам.

— Слава Богу! Сърцето ми подскочи!

— Там има нещо! — Двамата тръгнаха напред и спряха пред голям каменен блок, който се извисяваше над тревата. — Сигурно е част от основата на нещо.

— Виж тук, Сам! — каза Реми и насочи фенерчето си към нещо, което напомняше на стълб от ограда от дясната страна на полянката.

Приближиха се. На стълба висеше табелка:

— И да е бил тук Традонико, вече го няма — отбеляза Реми.

— „Преместени през 1805 г.“ — повтори Сам. — Това е по времето, когато Наполеон е провъзгласен за крал на Италия, нали?

— И по времето, когато е превърнал Повелия в склад за боеприпаси — додаде Реми. — Ако Лоран е бил с него, вероятно тук са получили вдъхновение за загадката.

— При това вероятно са знаели къде са изпратени останките на Традонико. Реми, тук никога не е имало бутилка. Цялата загадка е била само крачка, която е трябвало да насочи Наполеон Младши в някаква посока.

— Но каква?

В осем часа и две минути на следващата сутрин водното такси на Сам и Реми спря в малка странична уличка на две преки източно от църквата „Санта Мария Мадалена“. Платиха на шофьора, слязоха и изкачиха няколко стъпала до червена врата с черни парапети от ковано желязо. На малката бронзова табелка пишеше: „Историческо дружество Повелия“.

Сам натисна звънеца. Чуха се стъпки и на вратата се показа пълна жена с рокля на розови и жълти цветя.

— Си?

— Бонжорно — поздрави Реми, — парла инглезе?

— Да, говоря английски много добре. С какво мога да ви помогна?

— Вие ли сте уредникът?

— Моля?

— На историческото дружество „Повелия“ — уточни Сам с усмивка, като посочи табелката.

Жената се наведе, присви очи и се смръщи.

— Стара е — каза тя, — дружеството не се е събирало вече четири или пет години.

— Защо?

— Заради тия призраци. Единственото, от което се интересуват хората, са болницата и чумните ями. Останалата част от историята беше забравена. Аз бях секретар на дружеството. Казвам се Розела Бернарди.

— Тогава, сигурно ще можете да ни помогнете — каза Реми и представи себе си и Сам. — Имаме няколко въпроса за Повелия.

Синьора Бернарди сви рамене, покани ги да влязат и ги въведе в кухнята, украсена с шахматно наредени бели и черни плочки.

— Заповядайте, седнете. Кафе? — попита тя, като посочи към масата. После напълни три чаши от сребърната кана и също седна. — Какво искате да знаете за острова?

— Интересуваме се от Пиетро Традонико — отвърна Сам. — Знаете ли дали е бил погребан на острова?

Синьора Бернарди стана, прекоси кухнята и отвори един шкаф над мивката. Взе оттам нещо като албум с кафява кожена подвързия и се върна на масата. Отвори го на една страница около средата. Под прозрачно фолио се виждаше жълтеникава хартия с десетки редове ръчно написани бележки.

— Това оригинална справка ли е? — попита Реми.

— Да, това са данните от правителственото преброяване на населението на Повелия през 1805 г. Когато Наполеон разпоредил присъединяването на острова, правителството побързало да заличи миналото.

— Което включвало селището, изградено от Традонико и неговите привърженици?

— Това също. Според тези данни Пиетро Традонико и съпругата му, Майела, били погребани един до друг на острова. След изравянето телата им били сложени в общ ковчег и временно били оставени в подземието на базиликата „Санта Мария делла Салуте“.

Сам и Реми се спогледаха. Това беше обяснението на последния ред: „Заедно почиват те“.

— Казахте „временно“. Знае ли се къде са били преместени след това?

Синьора Бернарди прокара пръст по страницата, после прелисти на следващата. Някъде по средата показалецът й спря.

— Били са отнесени в родното им място — оповести тя.

— А къде е то?

— Традонико е роден в Истрия.

— Да, знаем.

— Негови родственици дошли и отнесли телата им в село Опертале. Намира се в Хърватия, ако не знаете.

Реми се усмихна.

— Какво е станало с телата, след като са стигнали там, не се знае. Това отговаря ли на въпросите ви?

— Да — каза Сам и се изправи.

Двамата с Реми се сбогуваха със синьора Бернарди и излязоха в коридора. На външната врата жената ги спря:

— Ако ги откриете, моля, уведомете ме, за да го отбележа в документите. Надали някой друг ще попита, но поне ще бъде записано.

После им махна за довиждане и затвори вратата.

— Хърватия, идваме! — каза Реми.

Сам, който вече пишеше на айфона, се вгледа в екрана.

— Има полет след два часа. Ще стигнем навреме за обяд.

Плановете на Сам се оказаха прибързани. Оказа се, че най-бързият маршрут е полет на „Алиталия“ от Венеция до Рим, оттам през Адриатическо море до Триест, откъдето взеха кола под наем и шофираха на юг до Опертале на четирийсет и пет километра от границата. Стигнаха едва в късния следобед.

Опертале беше типично средиземноморско селце. Намираше се на триста метра надморска височина на върха на едно възвишение в долината на река Мирна. Къщите му имаха покриви от червеникави вълнообразни керемиди, а наоколо се простираха облени в слънце хълмове, покрити с лозя и маслинови горички. Историята на Опертале като средновековна крепост се разкриваше в лабиринта от калдъръмени улички, решетките на портите и плътно наредените къщи.

След като няколко пъти спираха да питат, Сам и Реми най-накрая откриха кметството на няколко преки на изток от главния път, зад църквата „Свети Георги“. Спряха под едно маслиново дръвче и слязоха от колата.

Надяваха се, че при население от едва хиляда и сто жители, жителите на селото ще помнят фамилията Традонико. Предположенията им се оказаха верни. Само при споменаването на някогашния дож секретарят на кметството кимна и им нарисува карта на един лист хартия.

— Музей „Традонико“ — каза той и заби пръст в импровизираната карта.

Сам и Реми последваха картата и се отправиха на север, нагоре по един хълм, покрай пасище за крави, а после надолу по криволичеща алея. Тя ги отведе до невзрачна малка постройка с олющена синя боя. На ръчно написаната табела над вратата се виждаха шест думи на хърватски и изобилстващи от съгласни, но една от тях не можеше да се сбърка: „Традонико“.

Сам и Реми бутнаха вратата и влязоха. Над главата им прозвъня звънче. Озоваха се в измазана в бяло стая с размери шест на шест метра и тъмни вертикални греди. Отляво на вратата имаше Г-образен плот, а на различни места в помещението бяха разположени половин дузина стъклени витрини. По стените имаше лавици, на които се виждаха статуетки, икони и други дреболии. Вентилаторът на тавана се люлееше и поскърцваше заплашително.

Възрастен мъж с очила с телени рамки и дрипав пуловер се надигна от мястото си зад плота и ги поздрави на хърватски.

Сам отвори разговорника, който взе от летището в Триест, и успя да подреди няколко думи на хърватски:

— Здравейте, името ми е Сам. — После посочи към Реми и добави: — Реми.

Мъжът обърна палец към гърдите си:

— Андрей.

— Говорите ли английски? — попита Сам с помощта на разговорника.

Андрей махна с ръка.

— Малко. Американци?

— Да — кимна Сам, — от Калифорния.

— Търсим Пиетро Традонико — добави Реми.

— Дожа?

— Да.

— Дожа е мъртъв.

— Знаем. Тук ли е?

— Не. Мъртъв е. Отдавна е умрял.

Сам пробва по друг начин:

— Идваме от Венеция. От остров Повелия. Традонико е бил пренесен от Повелия тук.

Очите на Андрей грейнаха и той закима:

— Да, 1805-та. Пиетро и жена Майела. От тук, моля. — Андрей излезе и ги поведе към стъклената витрина в средата на стаята. Посочи дърворезбованата икона с лющеща се златна боя. На нея беше изобразен мъж с изпито лице и дълъг нос. — Пиетро — рече Андрей и посочи иконата.

Във витрината бяха изложени и други предмети, предимно накити и малки статуетки. Сам и Реми се разходиха наоколо и разгледаха всички експонати. Накрая се спогледаха и поклатиха глава.

— Вие Традонико ли сте? — попита Реми. — Андрей Традонико?

— Да — отвърна мъжът.

Сам и Реми бяха обсъдили следващата част от плана, само че не бяха решили как да действат. Как точно да кажеш на някого, че искаш да си навреш носа в останките на предците му?

— Бихме искали да видим… ако може…

— Да видите тялото?

— Да, ако не ви притесняваме.

— Няма проблем!

Мъжът излезе през една врата зад плота. Сам и Реми го последваха. Озоваха се в къс коридор, който ги отведе до друга врата. Андрей извади от джоба си стар ключ и отключи. Отвътре повя хладен застоял въздух. Чу се как капе вода. Андрей протегна ръка и дръпна някаква връв. Светна крушка. Под мъждивата й светлина видяха каменно стълбище, което се спускаше надолу в мрака.

— Катакомби — обясни Андрей и заслиза надолу.

Сам и Реми вървяха след него. След десетина метра стъпалата завиха рязко надясно и свършиха. Чуха тътренето на обувките на Андрей по камъка, после нещо цъкна. От дясната им страна грейнаха шест крушки и осветиха дълъг и тесен каменен проход.

В стените бяха изрязани правоъгълни ниши, наредени една над друга до тавана и простиращи се по цялото протежение на коридора. Лампите бяха нарядко и нишите тънеха в тъмнина.

— Преброих петдесет — прошепна Сам на Реми.

— Четирийсет и осем — отвърна Андрей, — две празни.

— Значи не всички от фамилията са тук?

— Всички? Не, твърде много всички — засмя се Андрей. — Останалите в гробището. Елате, елате!

Той ги поведе надолу по коридора, като сочеше нишите:

— Дражан… Ядранка… Грегор… Нада. Моята пра-пра-прабаба.

Сам и Реми зърваха части от скелети, челюст, китка, бедро… прогнил плат или кожа.

Андрей спря в края на коридора и коленичи до една ниша в долната част на дясната стена.

— Пиетро — каза той безразлично, а после посочи горната ниша: — Майела. — Бръкна в панталона си, извади малко фенерче и го подаде на Сам. — Моля!

Сам светна фенерчето и го насочи към нишата на Пиетро. Отсреща го погледна череп. Обходи целия скелет с лъча. После го вдигна към нишата на Майела. Просто още един скелет.

— Само кости — прошепна Реми. — Но пък и какво очаквахме, някой от тях да държи бутилката в ръце ли?

— Вярно, но си струваше да опитаме. — Сам се обърна към Андрей. — Когато са ги донесли от Повелия, имало ли е още нещо с тях?

— Моля?

— Някакви лични вещи? — поясни Реми.

— Да, да. Видяхте горе.

— А нещо друго? Бутилка с френски надпис на нея?

— Френски? Не, не. Не е имало бутилка.

Сам и Реми се спогледаха.

— По дяволите — не се сдържа Сам.

— Нямало бутилка — повтори Андрей, — само кутия.

— Какво?

— Френски надпис, нали?

— Да.

— В ковчега имало кутия. Малка, като… самун хляб.

— Да, точно това! — възкликна Реми.

Андрей заобиколи Сам и Реми и се върна по коридора. Те бързо го последваха. Андрей спря пред първата ниша до стълбата. Коленичи, бръкна в нея, порови малко и извади дървена кутия с надпис на кирилица. Беше сандък за боеприпаси от Втората световна война.

— Това ли? — попита той, като отвори капака. Върху изгнилото зебло, полузаровена под канапи, ръждиви инструменти и кутии боя, ги чакаше познатата кутия.

— Мили боже! — издума Сам.

— Може ли? — попита Реми.

Андрей сви рамене. Реми коленичи и внимателно извади кутията. Огледа я внимателно от всички страни, после погледна към Сам и кимна.

— Има ли…? — попита той.

— Нещо вътре? Да.