Златото на Спарта

Глава 28

Гранд хотел „Бово вьо порт“, Марсилия, Франция

Докато Сам даваше бакшиш на пиколото и затваряше вратата след себе си, Реми вече набираше номера на Селма. Селма вдигна веднага.

— Живи и здрави ли сте, мисис Фарго?

— Живи и здрави — отговори Реми, седна на леглото и изрита обувките си. — Сега ще ми кажеш ли защо сме в Марсилия?

След като оставиха Холков и мустакатия му приятел на ръба на пропастта, Сам и Реми продължиха с пълна газ към Ниспорто. Умберто, увил ръката си в собствената си риза, се обади по сателитния телефон на братовчед си, за да го предупреди, че идват.

Ниспорто, селце с население от няколкостотин души, беше скътано в заливче на десет мили нагоре по брега от Портоферайо. Съпругата на Умберто, Тереза, и петимата му братовчеди ги чакаха на задната врата на къщата. Докато Тереза се грижеше за раната на Умберто — за щастие, куршумът не беше засегнал кост или артерия, — братовчедите хвърлиха Бианко, който вече беше дошъл в съзнание, в гаража. Майката в дома, лелята на Умберто, Брунела, заведе Сам и Реми в кухнята, където се захвана да ги гощава с домашно приготвена паста с лук, каперси, маслини и червен сос. Трийсет минути по-късно се появи и Умберто с превързана ръка.

— Изложихме те на опасност — каза Сам.

— Глупости! Помогнахте ми да си върна честта. Мисля, че баща ми би се гордял с мен.

— И аз така мисля — додаде Реми, като се наведе и го целуна по бузата. — Благодаря ти!

— Ще ни кажеш ли какво ще правиш с Бианко?

— Тук и в Корсика той е недосегаем. Но вътре в страната… — Умберто сви рамене. — Ще се обадя тук-там. Струва ми се, че с подходящи улики, действителни или не, карабинерите с радост ще го хванат. Що се отнася до другия, до партньора му, той е страхливец. Ще се оправим, приятели. Хапнете сега, а после ще се погрижим да ви измъкнем от острова.

Познавайки влиянието на Бондарук и упоритостта на Холков, Сам и Реми бяха наясно, че летище „Марина ди Кампо“ е твърде опасно и затова се разбраха с един от братовчедите на Умберто, Ермете, който имаше риболовно корабче, да ги откара до Пиомбино в Италия. От там отидоха във Флоренция, регистрираха се в „Палацо Маняни Ферони“ и се обадиха на Селма, която им заръча да й изпратят символите от книгата на Лоран и веднага след това да тръгнат към Марсилия. На следващата сутрин изпратиха и самата книга за Сан Диего, след което се отправиха към летището.

— Защо е цялата тази тайнственост, Селма? — попита Реми.

Сам седна на леглото и Реми пусна телефона на високоговорител.

— Няма тайнственост — отговори Селма. — Занимавам се с някои детайли, но знаех, че така или иначе ще искате да отидете в Марсилия. Между другото, Пийт и Уенди в момента работят върху символите. Интересно е, но големият въпрос е състоянието на книгата…

— Селма — прекъсна я Сам.

— О, извинете! Помните ли Волфганг Мюлер, капитанът на UM-77. Намерих го!

— Намерила си го?

— Да, още е жив. Доста търсене беше, но се оказа, че е бил на борда на „Лотринген“ при пленяването му. След войната бил върнат в Германия през Марсилия. Слязъл от кораба, но не взел влака към дома. Живее с внучката си. Имам адреса им…

На другата сутрин Сам и Реми се разходиха до едно кафене на име „Льо Капри“ на няколко пресечки от хотела. Кафенето гледаше към Вьо Порт, старото пристанище, пълно с яхти с всякакви форми и размери. Платната меко танцуваха на сутрешния бриз. Яркото слънце блестеше върху водата. На северния и южния бряг на пристанището се издигаха крепостите „Сен Жан“ и „Сен Никола“. На хълмовете над тях се виждаха „Абе дьо Сен Виктор“ и църквите „Сен Венсан“ и „Сен Катрин“. Малко по-далеч, в самия Марсилски залив, се очертаваше архипелагът Фриул.

Сам и Реми три пъти бяха ходили в Марсилия, за последно преди няколко години на път към Камарга. Всяка година през месец май двайсетина хиляди цигани от западна и източна Европа се събираха тук, за да празнуват.

След като закусиха, Сам и Реми взеха такси и дадоха на шофьора адрес в Пание, средновековни квартали с гъсто разположени къщи в пастелни цветове, притиснати между сградата на градския съвет и Вией Шарите. Волфганг Мюлер живееше в двуетажна къща с маслено жълти стени и бели щори на улица „Рю дьо Кордей“. Когато почукаха, вратата им отвори двайсетинагодишна руса жена.

— Бонжур — поздрави Сам.

— Бонжур.

— Парле ву англе?

— Да, говоря английски.

Сам представи себе си и Реми.

— Търсим мосю Мюлер. У дома ли е?

— Да, разбира се. Мога ли да попитам за какво става въпрос?

Сам и Реми вече бяха говорили и бяха решили, че най-добрата политика е честността.

— Бихме искали да поговорим с него за UM-77 и „Лотринген“.

Жената отметна леко глава и присви очи. Явно дядо й беше разказвал за войната.

— Момент, моля.

Без да затваря вратата, тя се отдалечи по коридора и изчезна зад ъгъла. Чуха се приглушени гласове. След минута жената се върна и ги покани да влязат:

— Заповядайте. Казвам се Моник. От тук, моля.

Тя ги поведе към дневната, където Мюлер седеше в люлеещ се стол пред телевизор с намален звук, по който вървеше някакъв френски метеорологичен канал. Беше облечен със сива жилетка, закопчана догоре, а краката му бяха покрити с одеяло на сини и жълти карета. Напълно плешив и с много бръчки на лицето, Мюлер ги гледаше със спокойните си сини очи.

— Добро утро — поздрави той с изненадващо силен глас. Махна им с треперещата си ръка да седнат на дивана срещу него. — Заповядайте. Да ви предложа кафе?

— Не, благодаря.

— Моник ми каза, че сте намерили Илза.

— Илза ли?

— Така наричах UM-77. На името на жена ми, тя загина в бомбардировките над Дрезден няколко месеца, след като напуснахме Бремерхавен. В пещерата на Ръм Кей ли я намерихте?

Реми кимна.

— Проучвахме района и попаднахме на входа на пещерата. Открихме я на дъното в почти идеално състояние.

— Още ли е там?

— Ами… не точно — усмихна се Сам. — Имаше… проблем. Използвахме я като спасителна лодка.

— Не ви разбирам.

— Главният вход се срути. Качихме се на UM-77…

— Илза.

— Качихме се на Илза, за да минем по подземната река и да излезем през друга пещера.

Очите на Мюлер се разшириха и той се усмихна.

— Забележително! Радвам се, че е помогнала.

— Уговорили сме транспортирането й до Съединените щати. Ако желаете, можем да я изпратим…

— Много мило, но не — поклати глава Мюлер. — Задръжте я и се грижете добре за нея. — После се усмихна и размаха пръст. — Нещо ми подсказва, че не сте дошли чак дотук, за да ми кажете това.

— Намерихме и UM-34.

Мюлер се наведе напред.

— А Манфред?

— Капитан Бьом беше още на борда. — Сам разказа как откриха подводницата, без обаче да споменава за Бондарук и Холков. — В момента властите се опитват да я извадят.

— Господи… Времето винаги ни притесняваше. Тези подводници не бяха направени за открития океан. — Мюлер за момент зарея поглед, после примигна и отново насочи очите си към тях. — С Манфред бяхме добри приятели. Болеше ме, че така и не разбрах какво се е случило. Благодаря ви!

— Дойдохме заради виното — каза Реми.

— Виното ли? А, да, бутилките… щяхме да празнуваме след края на мисията. Да не би да са оцелели?

— Една на борда на „34“ и една — на борда на Илза — кимна Реми.

— Ами третата? Нея намерихте ли? Манфред имаше по-трудна мисия и затова му дадох две бутилки.

— Открихме едно парче близо до подводницата. Не знам как е излязло от там.

Мюлер махна с ръка.

— Прищевките на войната.

— Любопитен съм… дали бихте ни разказали за мисията си? Какво сте се опитвали да постигнете двамата с Бьом?

Мюлер се намръщи и замълча. След малко каза:

— Предполагам, че вече няма значение… Беше абсурдна задача, измислена от самия фюрер. Манфред трябваше да премине през залива Чесапийк и да атакува военноморската база в Норфолк. В същото време аз трябваше да атакувам склада за боеприпаси в Чарлстън, но Илза имаше проблем с винта и тръгването ни беше отложено. Преди да успеем да я поправим, ни отзоваха обратно в Бремерхавен. Останалото го знаете, за „Лотринген“ и прочее.

— Спрели сте в Ръм Кей за преоборудване. За какво ставаше дума?

— По-големи акумулатори, за да се увеличи обсегът. Поредният безумен план. И двамата с Манфред знаехме, че това са самоубийствени мисии.

— Защо тогава сами сте пожелали да участвате?

Мюлер сви рамене.

— Дълг… Младежко неблагоразумие… И двамата не бяхме във възторг от Хитлер и партията му, но това все пак беше нашата страна. Искахме да направим, каквото можем.

— Надявахме се да ни разкажете повече за бутилките — напомни Реми. — Откъде са се взели?

— Защо?

— Колекционери сме. А бутилките се оказаха много стари и редки.

— Не знаех — засмя се Мюлер. — Е, трябваше да се досетя, че имат някаква стойност. Брат ми Карл ми ги даде, преди да заминем от Бремерхавен. Каза, че ги е намерил тук. Беше в окупационните войски.

— Къде точно ги е намерил?

— Нека помисля… — Мюлер се почеса по главата. — Паметта ми не е като едно време. Някакъв замък май беше… не, не беше замък. Крепост… — Той въздъхна объркано, после очите му светнаха. — Беше на един от островите в залива… Помните ли онази книга на Дюма, „Граф Монте Кристо“?

И двамата я бяха чели. Веднага се сетиха за какво говори Мюлер:

— Замъкът Иф?

— Да! Точно така. Намерил ги е в замъкът Иф.