Златото на Спарта

Глава 25

Гробището, в което Ивет бе преместила тленните останки на Лоран, нямаше име, но съществуваше от стотици години, още откакто Елба била френски протекторат. Нямаше го и на картите.

Взеха „Ланчиа“-та и поеха по главния път към покрайнините на селото, после завиха на север към планините. Слънцето вече беше залязло. След десет минути Умберто се обади от задната седалка:

— Спрете колата, моля!

— Какво има? — попита Сам.

— Просто спри, моля те!

Сам спря и изгаси фаровете. Двамата с Реми се обърнаха към Умберто, който триеше чело.

— Направих нещо ужасно — продума той.

— Какво?

— Водя ви към капан.

— За какво говориш?

— Днес следобед Бианко е бил в дома ми. Тереза ми се обади. Заплашил да ни убие, ако не му помогнем.

— Защо ни го казваш?

— Пистолетът… Баща ми го взел от друг човек, който заплашвал семейството и приятелите му. Сигурен съм, че той също се е страхувал, но се е борил. Аз трябва да направя същото. Съжалявам!

Сам и Реми замълчаха за няколко минути, после Реми каза:

— Ти ни каза. Това е достатъчно. Причакват ли ни?

— Не, но идват насам. — Той погледна часовника си. — Трийсет минути, не повече. Аз трябва да ви оставя да отворите криптата и да вземете това, за което сте дошли, а после те ще го вземат от вас и, предполагам, ще ви убият. Вероятно мен също.

— Колко са? — попита Сам.

— Не знам. — Умберто извади резервния пълнител за собствения си „Лугер“ и го подаде на Сам. — Куршумите в твоя са халосни.

— Благодаря, но защо изобщо ни даде пистолета?

— Исках да спечеля доверието ви. Надявам се да ми простите.

— След около час ще разбереш. Ако ни предадеш…

— Имате разрешението ми да ме застреляте!

— Ще го запомня — каза Сам, като го гледаше право в очите.

— Ами Тереза? — попита Реми. — Тя няма ли…

— Вече е заминала — отговори Умберто. — Имам братовчеди в Ниспорто, те ще се погрижат за нея.

— Имаме сателитен телефон. Обади се в полицията.

— Няма да стигнат навреме — поклати глава италианецът.

— Можем да обърнем или да продължим и да се опитаме да свършим работа и да се махнем, преди да са дошли.

— Има само два пътя и съм сигурен, че Бианко наблюдава и двата.

Реми погледна към Сам.

— Нищо не казваш.

— Мисля.

Инженерът в него търсеше елегантно решение, но той бързо осъзна, че в тази ситуация няма място за много мислене. Също както при първия си сблъсък с Архипов в моргата за котли, нямаха нито време, нито ресурс за сложни планове.

— Съдбата помага на смелите — каза накрая той.

— О, не…

— Дръзновените печелят — добави Сам.

— Знам какво значи това — въздъхна Реми.

— Какво? — не разбра Умберто. — Какво става?

— Ще решаваме в крачка.

Сам запали колата, включи на скорост и потегли.

Стигнаха до гробището. То се намираше на обрасла с плевели ливада, заобиколена от трите страни с хълмчета, покрити с борове и корков дъб. Не беше голямо — площта му беше едва около един акър. Беше оградено с ограда от ковано желязо, висока до кръста и отдавна покрита с ръжда и увивни растения. Сякаш в помощ на вечерната задача ливадата беше покрита с ниска мъгла, виеща се над надгробните камъни и криптите. Небето беше ясно с ярка пълна луна.

— Вече определено ме полазиха тръпки — рече Реми, взирайки се през предното стъкло.

Сам спря пред портата, изключи двигателя и изгаси фаровете. Някъде в дърветата два пъти избуха бухал, после всичко утихна.

— Само виещи вълци липсват — отбеляза Реми.

— На Елба няма вълци — успокои я Умберто. — Само диви кучета. И змии. Много змии.

Гробището беше доста разхвърляно. Надгробните камъни стърчаха от тревите под странни ъгли, някои само на педя от съседния. Гробници с най-различни форми и размери се издигаха от земята — едни по-здрави, други полуразрушени или обрасли, трети напълно разрушени. Няколко крипти бяха скоро боядисани и проблясваха като острови сред добре оформени треви и цветя.

— Тук май не си падат много по планирането и проектирането? — рече Сам.

— Гробището е толкова старо, че никой не смее да се намеси — обясни Умберто. — В интерес на истината, не помня кога за последно някой е бил погребан тук.

— Колко са общо?

— Стотици. Някои гробове са дълбоки, други — плитки. Мъртвите са трупани буквално един върху друг.

— Къде е криптата на Лоран? — намеси се Реми. Умберто се наведе и посочи през предното стъкло.

— Онази, в далечния ъгъл, с купола.

Сам погледна часовника си.

— Време е да разберем как „Ланчиа“-та понася изтезания.

Сам запали двигателя и подкара през ливадата. Високите треви стържеха под колата. Следвайки оградата до задната част на гробището, той спря зад криптата на Лоран и отново изключи мотора.

— Къде отива това? — попита той, сочейки към следите от гуми, които изчезваха в горичката зад хълма.

— Нямам представа. Стар миньорски път е. Не е използван от седемдесет-осемдесет години, още отпреди войната.

— Неотъпканият път — измърмори Реми, сетила се за известното стихотворение.

— Не за дълго — рече Сам.

Той отвори вратата и слезе, Реми и Умберто го последваха. Сам се обърна към Реми:

— Защо не изчакаш тук? Седни на волана и си дръж очите отворени. Ние се връщаме след минута.

Двамата с Умберто прескочиха оградата.

В сравнение с някои от съседите крипти тази на Лоран беше по-малка, горе-долу с големината на килер, едва метър и двайсет висока, но когато заобиколи отпред, Сам видя, че е вкопана около метър в земята. Три покрити с мъх стъпала водеха към грубо издялана дървена врата. Сам извади фенерче от джоба си и светна в ключалката, докато Умберто отключи. Пантите изскърцаха призрачно в мъглата. Умберто погледна към Сам и нервно се усмихна.

— Оглеждай се навън — заръча му Сам и слезе по стълбите. Прекрачи през вратата и се озова пред завеса от паяжини. Паяците се разбягаха под синкавобелия лъч на фенерчето и изчезнаха. Сам бавно разсече паяжината през средата с ръка и по пода се посипаха мъртви мухи и пеперудки. Той пристъпи напред.

Криптата беше метър и половина дълбока и два и половина широка. Миришеше на прах и миши изпражнения. Отнякъде се чу тихо драскане с нокти, после и то утихна. В средата, върху платформа от червени тухли, към метър висока, беше положен саркофагът, по който нямаше никакви надписи и украси. Сам го заобиколи, захапа фенерчето със зъби и внимателно побутна капака. Оказа се по-лек, отколкото очакваше, и лесно се плъзна встрани с глух стържещ звук.

Сам го отмести с още няколко сантиметра, после го завъртя, за да застане перпендикулярно на саркофага. Насочи фенера към вътрешността.

— Приятно ми е да се запознаем, мосю Лоран — прошепна той.

Арно Лоран, вече просто скелет, беше погребан в пълна парадна униформа на генерал от времето на Наполеон, включително с церемониалната сабя. Между краката му, обути в черни обувки, беше положена дървена кутия с размера на голяма книга. Сам внимателно я взе, духна праха от нея, после коленичи и я остави на пода.

Вътре намери гребен от слонова кост, сплесната топка за мускет, опръскана с нещо кафеникаво — най-вероятно кръв, няколко медала в малки копринени кесийки, овален златен медальон с образа на жена — може би съпругата на Лоран, Мари, и накрая, кафява кожена книга с големината на човешка длан.

Притаил дъх, Сам внимателно разтвори книгата и на светлината от фенера различи поредица символи:

— Бинго! — прошепна той.

Прибра другите неща в кутията и я върна на мястото й между стъпалата на Лоран. Тъкмо се канеше да затвори капака на саркофага, когато между обувката на Лоран и стената на саркофага проблесна някакъв метален предмет, голям колкото палец. Сам го измъкна. Беше печат, едната страна беше гладка, а в другата имаше вдлъбнатина. Освети я с фенера. Рисунка на цикада.

— Благодаря, генерале — прошепна Сам, — ще ми се да се бяхме срещнали преди няколко века.

Той прибра печата, затвори капака и излезе навън. Умберто не се виждаше никъде. Сам се качи по стъпалата и се огледа.

— Умберто? — прошепна той. — Умберто, къде…

На портата на гробището светнаха два фара и го накараха да замръзне на място. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от светлината. В гробището проехтя глас с руски акцент:

— Не мърдайте, мистър Фарго! Към вас е насочена пушка. Вдигнете ръце над главата си!

Сам се подчини, после издума с крайчеца на устата си:

— Реми, махай се от тук!

— Няма как, Сам!

Той бавно завъртя глава и погледна назад.

До шофьорската врата на „Ланчиа“-та стоеше Кармине Бианко, притиснал дулото на револвера си към слепоочието на Реми.