Златото на Спарта

Глава 29

Замъкът Иф, Франция

Въпреки любовта си към Марсилия, Сам и Реми досега все не успяваха да вместят архипелага Фриул и замъкът Иф в програмата си. Пропуск, който възнамеряваха да поправят тази нощ. Съмняваха се, че служителите на замъка ще ги оставят да душат във всяка дупка на острова. Макар да не знаеха какво точно търсят и дали ще го познаят, ако го видят, тази експедиция беше логична стъпка в разследването.

Двамата взеха такси от апартамента на Мюлер до Малмуск, крайбрежен район е изглед към Фриул. Седнаха в тихо кафене под чадъра в дворчето и си поръчаха двойни кафета.

На миля навътре в залива се виждаше замъкът Иф — избеляла жълтеникавокафява крепост, кацнала върху стръмни скали.

Самият остров обхваща едва седем акра, а замъкът беше още по-малък — квадрат с размери трийсет на трийсет метра, състоящ се от триетажна основна сграда, заобиколена от трите страни с назъбени от бойници стени и три кръгли кули.

Замъкът Иф бил построен по заповед на крал Франсоа I през двайсетте години на шестнайсети век. В началото бил крепост, която трябвало да защитава града от нападение по море. Не изпълнявал дълго тази роля, защото скоро бил превърнат в затвор за политически и религиозни врагове на Франция. Също като Алкатраз в Сан Франциско, местоположението и смъртоносните течения край брега, му спечелили славата на място, от което не може да се избяга — твърдение, което било разбито поне въображаемо в романа на Александър Дюма „Граф Монте Кристо“, в който героят Едмон Дантес след четиринайсетгодишно пленничество все пак успява да избяга.

Сам четеше брошурата, която взе от туристическото гише във „Вьо Порт“:

Така го описва Дантес.

— От тук не ми изглежда толкова зле.

— Пробвай да поседиш затворена в тъмницата четиринайсет години.

— Имаш право. Какво друго?

— Затворът действал според строги класови правила. Богатите му обитатели можели да си купят правото да ги настанят в индивидуални килии на горния етаж, с прозорци и огнище. Бедните получавали тъмниците на приземния етаж и ублиетите, които били…

— Специални ями в пода на тъмницата, идва от глагола „забравям“ — френският на Реми беше по-добър от този на Сам. — Влизаш там и те забравят, оставят те да изгниеш.

Телефонът иззвъня. Беше Селма:

— Мистър Фарго, имам нещо за вас.

— Казвай! — Сам включи високоговорителя, за да може и Реми да чува.

— Дешифрирахме първите два реда от символите на бутилката, но това е всичко. Другите ще ни отнемат повече време. Струва ми се, че изпускаме някакъв ключ. Както и да е, тези два реда са загадка.

— Опитваме се да я разгадаем.

— Готово — изненада я Сам, — става дума за замъка Иф.

— Моля?

Той й разказа за срещата им с Волфганг Мюлер.

— Брат му намерил бутилките в крепостта. Вече знаех отговора, след това беше само въпрос на съобразяване. „Капетиан“ идва от някогашната династия на Капетите, от която произлиза и крал Франсоа I, заповядал да се построи замъкът. „Себастиен“ е първото име на Вобан — инженерът, който трябвало да каже на владетелите, че крепостта е безполезна. По някаква причина архитектите я били построили с тежки укрепления и бойници, обърнати не към открито море и потенциалните нападатели, а към града — „град под дулата“.

— Впечатлена съм, мистър Фарго.

— Пише го в брошурата. За втория ред обаче не знам.

— Аз май знам — обади се Реми. — На староеврейски „Шеол“ е обитание на мъртвите, подземният свят. Обратното, вечният Шеол, означава вечен живот. Помните ли цикадата от бутилката…?

Сам кимна:

— От герба на Наполеон: възкресение и безсмъртие. А другата част… „третият свят на забравените“?

— Това е френският вариант за тъмница — ублиет — да забравиш. Ако не грешим, някъде в подземието на замъка ни чака цикада. Но защо им е била тази загадка? Защо не просто: „идете там и там, намерете това и това“?

— Тук става наистина интересно — отвърна Селма. — От това, което успях да преведа дотук, излиза, че книгата на Лоран е отчасти дневник, отчасти ключ за дешифриране. Той откровено казва, че не бутилките са истинската награда. Нарича ги „стрелки върху карта“.

— Стрелки към какво? — попита Реми. — И за кого са начертани?

— Не става ясно. Ще разберем повече, когато приключа с превода.

— Добре, ясно е, че Лоран е правел всичко това по заповед на Наполеон. И ако са си дали толкова труд да скрият бутилките, каквото и да ни чака в края на картата, то трябва да е нещо забележително.

— Което може би обяснява защо Бондарук не се притеснява да убива заради него — вметна Реми.

Побъбриха още няколко минути, после затвориха.

— Я виж кой е тук — каза Реми с крайчеца на устата си и посочи с очи.

Сам се обърна. Пъхнал ръце в джобовете на якето си, Холков вървеше право към тях. Сам и Реми се напрегнаха, готови да скочат.

— Спокойно, да не мислите, че съм толкова глупав да ви застрелям посред бял ден? — рече Холков, като спря пред тях. Извади ръце и ги разпери. — Не съм въоръжен.

— Гледам, че си се измъкнал от малкото си автомобилно произшествие — отбеляза Реми.

Холков дръпна един стол и седна.

— Моля, заповядай — сухо рече Сам.

— Лесно можехте да ни бутнете през ръба. Защо не го направихте?

— Мина ни през ума, повярвай. Ако не беше приятелят ти с пищова, кой знае?

— Извинявам се за това. Той преигра.

— Предполагам, няма да ни споделиш как ни проследяваш? — попита Реми.

Холков се усмихна само с устни.

— Предполагам, няма да искате да споделите защо сте тук?

— Правилно предполагаш — потвърди Реми.

— Каквото и да кажеш, няма да ти повярваме — рече Сам. — Колегата ти отвлече, измъчва и за малко не уби наш приятел. Ти самият се опита да ни убиеш два пъти. Кажи ни защо си тук.

— Шефът ми ви предлага сделка. Партньорство.

Реми тихо се засмя.

— Нека позная: ние ще ви помогнем да намерите това, което търсите, а ти рано или късно ще ни убиеш заради него.

— Нищо подобно. Ще обединим сили и ще разделим печалбата, осемдесет на двайсет.

— Ние дори не знаем по следите на какво сме.

— На нещо много ценно — както исторически, така и финансово.

— И кое интересува повече Бондарук?

— Това си е негова работа.

Сам и Реми не се заблуждаваха. Нейното предвиждане за плановете на Бондарук и Холков се потвърждаваше. Каквито и да бяха действителните мотиви на Бондарук и каквато и да беше наградата, по никакъв начин нямаше да позволят то да попадне в ръцете на украинеца.

— Да кажем, че сред предметите се крие семеен завет. Той просто се опитва да довърши нещо, което е започнато много отдавна. Ако му помогнете да го направи, той ще ви се отплати достойно.

— Няма да стане! — каза Сам.

— И можеш да му предадеш съобщение от нас: ядец! — добави Реми.

— Помислете пак — рече Холков многозначително.

Сам и Реми се огледаха. В отсрещния край на дворчето стояха трима от хората на Холков, все познати лица от пещерата в Ръм Кей.

— Цялата банда е тук — отбеляза Сам.

— Не, има и още. Където и да отидете, ние ще бъдем там. По един или друг начин ще получим това, което искаме. От вас зависи дали ще се измъкнете живи.

— Не ни мисли — успокои го Реми.

Холков сви рамене.

— Вие решавате. Предполагам, че не сте толкова глупави, та да вземете книгата с шифъра със себе си?

— Не — увери го Сам. — И не сме толкова глупави да я оставим в хотела, но можете да проверите.

— Направихме го. Подозирам, че вече е в ръцете на мисис Уондраш.

— Може — съгласи се Реми. — А може и да е в сейф.

— Не, не мисля. Мисля, че в момента хората ви се опитват да дешифрират надписа. Може би ще минем да ги навестим. Чувал съм, че в Сан Диего е хубаво по това време на годината.

— Късмет! — пожела му нехайно Сам, опитвайки се да запази безразлично изражение.

— За системата ви за сигурност ли говориш? — махна пренебрежително Холков. — Това няма да е проблем.

— Очевидно не си запознат с биографията ми — рече Сам.

Холков се поколеба.

— А, да, инженер. Поиграл си си със системата, а?

— А дори да успееш, кой знае какво ще намериш вътре? — обади се Реми. — Ти сам го каза: не сме глупави.

Холков се намръщи. В погледа му се мярна несигурност, но веднага изчезна.

— Ще видим. Последен шанс, мистър и мисис Фарго. След това махаме ръкавиците.

— Вече ти отговорихме.