Златото на Спарта

Глава 51

Хотел „Шьоне Аусихт Грьосингер“, Залцбург

— Съобщение от Евелин Торес — каза Реми, седна на огромната спалня и изрита обувките си. — Пише само: „Обади ми се“, но звучи доста развълнувано. Тя живее за тези неща.

— Първо брендито, което ти обещах, после Евелин — рече категорично Сам.

— Ще ни трябват дрехи и тоалетни принадлежности.

— Значи бренди, Евелин, сън, пазаруване.

След като се измъкнаха от лапите на Холков в езерото Кьонигзее, двамата не мигнаха още двайсет и осем часа. Движейки се все покрай брега със скоростта на охлюв за един час стигнаха до кейовете Салет на Оберзее. Там Сам отвори клапата, изчака дъното на лодката да се покрие с една педя вода, после насочи носа й навътре към езерото и леко увеличи мощността. Катерът изчезна сред снежната пелена.

— Не може да се каже, че бяхме тихи и ненатрапчиви туристи — отбеляза Реми.

— Не се безпокой — смигна й Сам — ще направим анонимно дарение на Историческото дружество „Свети Вартоломей“. Ще си купят цяла флотилия катери, ако искат.

От кейовете поеха по една чакълеста пътека и извървяха половин миля навътре в сушата, а после прекосиха моста и стигнаха до устието на Оберзее, където намериха още един хангар за лодки, подобен на този при църквата. Към този обаче имаше и стая за почивка. Влязоха вътре, съблякоха се и закачиха мокрите си дрехи по куките на стените. След това се сгушиха до една керосинова лампа, а когато падна нощта, Сам запали малък огън в огнището. Прекараха остатъка от нощта, сгушени до огъня. В осем и половина станаха, облякоха се и изчакаха първото туристическо корабче за деня. Смесиха се с тълпата, разхождаха се няколко часа и слухтяха дали някой няма да заговори за изстрелите от предната вечер или за намерено тяло в езерото. Нищо не чуха. По обед се качиха на корабчето за Шьонау.

Щом стигнаха Шьонау, решиха да не се връщат в хотела, както и да не използват колата, която взеха под наем. Като бяха постоянно нащрек за Холков и хората му, Сам и Реми се мушнаха в най-близкия магазин и излязоха през задния му вход на съседната улица. Двайсетина минути обикаляха далеч от брега, докато намериха кафене в една малка пуста уличка и оттам се обадиха на Селма.

В два часа пред кафенето спря „Мерцедес“ на транспортна компания от Залцбург и след тричасово живописно пътуване, по време на което непрекъснато се оглеждаха дали не ги следят, се регистрираха в хотела като Ханк и Лиз Труман.

Сити и стоплени от брендито, Сам и Реми изпратиха снимка на символите от последната бутилка, след това се обадиха на домашния телефон на Евелин Торес.

— Откъде този внезапен интерес към Ксеркс и Делфи? — попита тя след няколко празни приказки.

— Нищо особено, работим върху един проект — отговори Реми. — Ще ти разкажем подробно, като се приберем у дома.

— Добре, а сега ето и отговорите на въпросите. По времето на похода на Ксеркс Делфи е било най-свещеното място в цяла Гърция. Хората се допитвали до питията за всичко — от женитба до държавни дела. Що се отнася до съкровищата, нямало кой знае какви богатства: само няколко съкровищници, които не можели да се мерят с тези в Атина, макар че някои учени са на друго мнение. Според мен Ксеркс не е разбирал важното място на Делфи в древногръцката култура. От устните предания, които съм чела, оставам с впечатлението, че за него Оракулът е някаква модерна измишльотина. Бил е убеден, че гърците крият нещо в Делфи.

— А така ли е било наистина?

— Винаги е имало слухове, но не и солидни доказателства за това. Освен това, знаете как се е развила историята. Божествената ръка на Аполон под формата на силен каменопад спряла войниците на Ксеркс. Те успели да отмъкнат само няколко ритуални предмета, но не е известно да са взели нещо съществено.

— След нападението оцеляло ли е нещо ценно в Делфи? — попита Сам.

— Руините са си още там, разбира се. Някои от колоните на съкровищниците се намират в музея на Делфи, там са изложени и части от олтари, каменни фризове, омфалоса… но няма злато и накити, ако за това питаш.

— Имаш ли спомен някой да е разпитвал за Делфи, докато си била там? — поинтересува се Реми. — Нещо необичайно?

— Не, не бих казала. Предимно стандартните молби за сведения от университетите. — Евблин замълча за миг. — Чакайте малко! Имаше един човек преди около година… беше от Единбургския университет, от Факултета по история, класика и археология, струва ми се… странен тип.

— В какъв смисъл?

— Поиска разрешение за изследване на артефактите от Делфи и ние му го дадохме. При подобни изследвания има строги правила какво може и какво не може да се прави с предметите. Хванах го, че се опитва да счупи един от предметите, а после да прави киселинен тест на една от колоните.

— Кои колони?

— Кариатидите от входа на съкровищницата на сифнийците. — Преди Реми и Сам да успеят да зададат следващия въпрос, Евелин сама отговори. — Кариатидата е каменна колона, обикновено мраморна, с форма на жена, облечена в роба. Най-известните са тези в Атинския Акропол.

— Какъв тест се е опитвал да направи?

— Не си спомням. Имаше златарско чукче, инструменти и някаква киселина… Описах всичко в доклада си. Може и да пазя копие някъде. Ей сега ще погледна.

Чуха шумолене на хартия.

— Какво каза, когато го хвана? — попита Реми.

— Че не е разбрал правилно указанията, което си беше пълна глупост. Лично му дадох инструкциите. Лъжеше, но не пожела да каже какво е намислил. Изгонихме го и уведомихме университета в Единбург.

— Не сте викали полиция?

— За негов късмет ръководството реши да не викаме. Гърците приемат много сериозно тия неща и щяха да го изпратят в затвора. Чух, че са го уволнили от университета, така че и това е нещо. Не знам какво е станало след това с него… А, ето го доклада… Казвал се е Бъклин, Томас Бъклин.

— А каква киселина е използвал? — попита Сам.

— Странно, това го бях забравила — отвърна Евелин. — Използвал е азотна киселина.

— Защо да е странно?

— По принцип тя не се използва за изследвания върху артефакти, защото е силно корозионна.

— А за какво се използва?

— В металургията например, за тестове за злато.

Поговориха още няколко минути и затвориха. Сам отвори лаптопа — едно от малкото неща, които носеше в раницата си в Кьонигзее, и включи интернета. На търсенето за „Томас Бъклин“ излязоха почти две хиляди резултата, но само за няколко минути стигнаха до този, който им трябваше.

— Автор е на множество статии върху класическа история, предимно за Персия и Древна Гърция, но през последната година сякаш е изчезнал — отбеляза Сам.

— Горе-долу откакто са го уволнили. Могат ли да се намерят някои от статиите му?

— В Джейстор май ги има всичките.

Джейстор беше онлайн архив на научни трудове от различни области — от археология и история до лингвистика и палеонтология. Сам, Реми и Селма редовно го използваха.

— Ще се обадя на Селма да ги свали и да ни ги препрати.

Сам написа набързо едно съобщение и го пусна. Селма отговори след няколко секунди: „Пет минути“.

— Споменава ли се с какво се е занимавал, откакто е напуснал университета? — попита Реми.

— Не, няма нищо.

След малко Сам отвори пощата си. Селма беше намерила четиринайсет статии от Бъклин и ги беше изпратила.

— Виж ти! — рече Сам. — Според Селма, когато Бъклин се е появил при Евелин, е бил в творчески отпуск.

— Значи е работел на свободна практика. Не е бил там по поръчка на университета. Кой, по дяволите, е този тип?

Пръстите на Сам замръзнаха върху клавиатурата. Приближи се към екрана и присви очи.

— Ето го и отговора! Сама виж!

Реми се наведе над рамото му. Към една от статиите на Бъклин имаше снимка на автора. Беше малка и черно-бяла, но нямаше начин да сбъркат плешивото теме, кичура рижа коса, очилата с черни рамки.

Томас Бъклин беше човекът с престилката, на когото се натъкнаха в частната лаборатория на Бондарук.