Златото на Спарта

Глава 34

Севастопол

Сам сви от черния път и спря на няколко крачки от ръба на скалата. Оставаше час до залез и слънцето вече се спускаше към хоризонта, хвърляйки златни и червени отражения върху Черно море. Точно под тях се виждаха зъберите на нос Фиолент, стигащи чак до синьо-зелената вода. Близо до брега стърчаха остри скали, обливани от разпенените вълни.

В далечината се чу вик на чайка, после всичко утихна, остана само вятърът, който свиреше през отворения прозорец на колата.

— Малко е зловещо — измърмори Реми.

— Малко — съгласи се Сам, — но пък му отива на репутацията.

Говореха за Хедеон Бондарук. Трябваше им още една бутилка, с която да разгадаят следващия ред от шифъра. Сам и Реми избраха единствената възможност: да я откраднат от Бондарук.

Идеята беше опасна, дори глупава, но приключенията им ги бяха научили на много неща, едно от които Сам нарече „Закон за обратнопропорционалната връзка между силата и допускането за неуязвимост“. Като се имаха предвид силата и славата на Бондарук, на кого би му хрумнало да краде от него? Той се изживяваше като цар на украинската мафия години наред и като мнозина други беше започнал да вярва, в собствената си неприкосновеност. Несъмнено той и собствеността му се радваха на сериозна охрана, но също като мускул, който дълго не се използва, имаше шанс тя да се окаже отслабена — или поне такава беше теорията на Сам и Реми.

Разбира се, те не бяха готови да рискуват и да се доверят само на предположенията си, затова помолиха Селма да проучи дали в домашната охрана на Бондарук има пропуски, от които могат да се възползват. Тя откри, че има.

Първо, той държеше колекцията си от антики изложена в имението, където малък екип от специалисти я поддържаше и надзираваше. Второ, самото имение се простираше на голяма площ, което според Селма им даваше сериозни шансове да се вмъкнат незабелязано.

Сам и Реми слязоха от колата, приближиха се до ръба и погледнаха на север. На миля по криволичещия бряг, кацнало пред един скален мост, се виждаше стоакровото имение на Бондарук, официално наречено „Хотин“. Мостът, подкопан от хилядолетна ерозия, стигаше до скална колона, която се издигаше като небостъргач от морето.

Домът на Бондарук всъщност беше пететажен замък с разгърната площ от две хиляди и осемстотин квадратни метра в стил Киевска Рус, със стръмни покриви от плочи, дълбоко врязани прозорци и островърхи медни минарета. Целият беше обграден от ниска стена от бели камъни и вечнозелени горички.

„Хотин“ бил построен през осемнайсети век като дом на вожд от Кримския хаганат, чийто род се отцепил от Монголската златна орда през шестнайсети век, за да се установи по тия земи. Век по-късно кланът му бил прогонен от войски на Московска Русия, предвождани от един запорожки казак, който превзел замъка, но след трийсет години го изгубил от друг по-силен вожд.

По време на Кримската война „Хотин“ попаднал в ръцете на Павел Степанович Нахимов — най-забележителния адмирал от черноморския флот на цар Николай II, след това сменил ролята си още четири пъти: първо бил музей, посветен на обсадата на Севастопол по време на Кримската война, по време на Втората световна война станал щаб на Вермахта, а след това лятна къща за висши съветски командири. От 1948 г. до падането на Съветския съюз „Хотин“ запустял и бавно се рушал, докато Бондарук не го купил от жадното за пари украинско правителство през 1997 г.

Имението имаше богата история и Селма без проблем попадна на множество следи, но в края на краищата бронята на Хотин се пропука благодарение на една от най-низките човешки страсти — алчността.

— Я ми разкажи пак — помоли Сам, докато гледаше имението през бинокъла си.

— Богдан Абданк — започна Реми, — бил запорожкият казак, който превзел крепостта от монголите.

— Така…

— Изглежда, Абданк бил не просто казак, но и контрабандист — кожи, скъпоценни камъни, алкохол, роби — пренасял всичко, което смятал, че може да продаде на черно. Проблемът бил, че имало още много казашки кланове, които искали да бръкнат в кацата с меда.

— Само че старият Богдан бил хитрец — вметна Сам.

— И доста усърден.

Според архивите на Националния университет „Тарас Шевченко“ в Киев, до които Селма се добра в Интернет, Абданк използвал робски труд, за да прокопае мрежа от тунели в скалите и хълмовете около Хотин, където да крие незаконните си стоки. Корабите, пътуващи на запад с товари от румънски самур, турски диаманти или грузински проститутки, пускали котва във водите под Хотин, за да се разделят със стоките си, които потъвали в тунелите под имението.

— С една дума, чакат ни още пещери — заключи Реми.

— Така изглежда. Въпросът е дали и колко Бондарук познава историята на Хотин? Ако тунелите наистина съществуват, дали той знае за тях и дали ги е запечатал?

— И най-вече, дали ги използва по примера на Абданк?

Сам си погледна часовника.

— Е, скоро ще разберем. Имаха среща.

Докато се опитваха да проучат Хотин, се оказа, че може би ще се сдобият не само с идея как да се промъкнат в имението, но и с карта, по която да се ориентират.

Уредникът на архивите в университета „Тарас Шевченко“, мъж на име Пьотр Бохуслав, страстно ненавиждаше работата си и отчаяно мечтаеше да се премести в Триест, където да отвори книжарница. След кратко дърпане накрая той откровено казал на Селма, че срещу подходяща сума е готов да сподели набор от редки, все още неразархивирани планове на Хотин, както и информация от личните си наблюдения по въпроса.

Пьотр Бохуслав ги очакваше в малък семеен ресторант над яхтения клуб „Балаклава“, на няколко мили надолу по брега. Когато Реми и Сам стигнаха там, нощта се бе спуснала и вътрешността на заведението бе слабо осветена от ветроупорните фенери по масите. От тонколоните, скрити зад висящи растения, се чуваше тиха народна музика. Миришеше на наденици и лук.

Щом влязоха, един мъж в ъгъла вдигна глава, огледа ги втренчено и после пак забоде очи в менюто. Към тях се приближи сервитьорка с яркочервена пола и бяла блуза. Сам се усмихна и кимна на мъжа, след което тръгнаха към него.

— Мистър Бохуслав? — попита Реми на английски.

Мъжът вдигна очи. Имаше оредяваща бяла коса и зачервен нос на пияница.

— Аз съм Бохуслав — кимна той. — А вие сте мистър и мисис Джоунс?

— Точно така.

— Заповядайте, седнете. Нещо за хапване? По едно питие?

— Не, благодаря — отказа Реми.

— Искате да влезете в Хотин, така ли?

— Не сме казвали подобно нещо — поправи го Сам. — Писатели сме и работим върху книга за Кримската война.

— Да, асистентката ви ми каза. Бива си я.

— Така е — усмихна се Реми.

— Тази книга, която пишете — тя за обсадата на Севастопол ли е или за войната?

— И за двете.

— Ще ви трябват специални детайли. Готови ли сте да платите?

— Зависи от детайлите — отвърна Сам, — и колко са специални.

— Първо ми кажете: знаете ли кой живее там сега?

Реми сви рамене.

— Не, защо?

— През деветдесетте години лош човек купи Хотин. Престъпник. Казва се Бондарук. Сега той живее там. Има сериозна охрана.

— Благодаря за информацията, но не възнамеряваме да нахлуваме вътре — излъга Сам. — Разкажете ни за себе си. Откъде знаете толкова много за това място? Не е само от плановете, надявам се.

Бохуслав се ухили, разкривайки три сребърни зъба.

— Не, не само. След войната, когато изгонихме немците, аз бях разпределен тук. Бях готвач на генерала. После, през 1953 г., се преместих в Киев и започнах работа в университета. Първо бях портиер, после станах асистент в катедрата по история. През 1969 година правителството реши да превърне Хотин в музей и помолиха университета да оглави проекта. Заедно с други колеги отидохме да го огледаме. Прекарахме един месец там — чертахме карти, снимахме, проучвахме. Пазя всичките си оригинални бележки, скици и снимки.

— Заедно с плановете?

— Да.

— Проблемът е, че това е било преди четирийсет години — отбеляза Реми. — Кой знае колко се е променило оттогава, а и какво е направил новият собственик.

Бохуслав вдигна триумфиращо пръст.

— Ха! Грешите! Миналата година този човек, Бондарук, ме нае да отида в Хотин и да го консултирам за реставрацията на имението. Искаше да му помогна имота да върне вида си от периода на запорожките казаци. Прекарах две седмици там. С изключение на декорацията нищо не се е променило. Разглеждах, където си поискам, почти без охрана.

Сам и Реми се спогледаха. Когато Селма им каза за Бохуслав, първата им реакция бе да помислят, че Бондарук им е заложил капан, но след като размислиха, решиха, че е малко вероятно: най-вече по силата на „Закона за обратнопропорционалната връзка между силата и допускането за неуязвимост“, както и заради подозрението, което ги гризеше, откак започна това приключение: дали пък Бондарук, като не успяваше сам да разреши загадката, не ги оставя да напреднат, за да го отведат до това, което нарекоха „Златото на Наполеон“? Възможно е, но това не променяше факта, че все още имаха две възможности: да продължат или да се откажат.

Колкото и невероятен да беше сценарият с капана, те бяха любопитни за мотивите на Бохуслав. Сумата, която той искаше — петдесет хиляди украински гривни или десет хиляди американски долара, изглеждаше нищожна на фона на това, което щеше да му причини Бондарук, в случай че разкрие измяната. Сам и Реми долавяха някакво отчаяние, но от какво?

— Защо го правите? — попита Сам.

— Заради парите. Искам да замина за Триест…

— Чухме. Но защо искате да разсърдите Бондарук? Сам казахте, че е лош човек…

— Така е.

— Тогава защо рискувате?

Бохуслав се поколеба, смръщи се и устата му се разкриви.

— Чували сте за Припят, нали? — въздъхна той.

— Градът близо до Чернобил.

— Да. Жена ми, Олена, беше там, когато атомната електроцентрала експлодира. Семейството й беше едно от последните, които се измъкна оттам. Сега има рак на яйчниците.

— Съжаляваме!

Бохуслав сви рамене.

— Тя винаги е искала да види Италия, иска да живее там. Обещах й, че някой ден ще го направим. Искам да изпълня обещанието си, преди да умре. Повече ме е страх да не наруша думата, която дадох на Олена, отколкото от Бондарук.

— А какво ще ви попречи след това да отидете при Бондарук и да ни предадете за повече пари?

— Нищо. Освен това, че не съм глупак. Какво, да ида и да му кажа: „Щях да ви предам, но ако ми платите повече, няма да го направя“? Бондарук не се пазари. Последният, който се опита — един алчен полицай, изчезна заедно с цялото си семейство. Не, приятелю, предпочитам да сключа сделка с вас. Може да е за по-малко пари, но поне ще поживея, за да им се порадвам.

Сам и Реми се спогледаха, после обърнаха очи към него.

— Казвам ви истината! Дайте ми парите и ви обещавам, че ще знаете за Хотин повече, отколкото знае самият Бондарук.