Златото на Спарта

Глава 38

— Ако си спазват разписанието, вече са тръгнали насам — напомни Реми, — имаме най-много четири-пет минути.

Присъствието на патрула сериозно променяше стратегията им за отстъпление: оставеха ли лодката тук, със сигурност охраната щеше да я намери и да вдигне тревога. От друга страна, нямаше време да я скрият, така че им оставаше само една възможност.

Метнаха раниците на гръб. Сам намери подходящи хватки в скалата и се улови за тях, за да стои лодката стабилно, докато Реми се покачи върху раменете му и стигне до първата релса. След като тя се изкатери достатъчно високо, за да има място и за него, той извади швейцарското си ножче и сряза лодката от носа до кърмата. После се хвана за релсата и се набра на нея, докато лодката потъваше със свистене във водата.

— Време?

— Три минути плюс-минус — отговори Реми и се заизкачва нагоре.

Бяха към средата на стълбата, когато Сам чу ръмженето на извънбордови двигатели отдясно. Звукът от патрулната лодка внезапно се промени, когато навлезе в тунела.

— Реми, имаме си компания!

— Тук има отвор на тунел — каза тя. — Върви хоризонтално в скалата, но не виждам докъде стига.

— В буря всеки пристан става. Влизай!

— Добре!

Моторът вече бръмчеше точно под тях. Лодката се движеше покрай скалите. Сам погледна надолу. Макар самата лодка да не се виждаше в мъглата, ясно се виждаше как мъглата се разделя пред нея като дим около предмет във въздушен тунел. Прожекторът светна и заигра по скалите.

— Вътре съм — прошепна Реми отгоре.

Гледайки ту към релсите над себе си, ту към изкачващото се петно на прожектора, Сам бързо измина последните метри и усети ръката на Реми върху своята. Сви крака и се отблъсна нагоре. Изтърколи се при нея и вдигна крака точно в момента, в който светлината се спря за миг на входа и после отмина.

Лежаха сгушени в тъмнината. Сам се опитваше да си поеме дъх. Чуха как лодката се връща през тунела и шумът от двигателя постепенно утихна.

— Това ли е мястото? — попита Сам, като се изправи на лакти и се огледа. Тунелът имаше формата на груб овал, около метър и половина висок и два метра широк.

— Така мисля — отвърна Реми.

Таванът в началото на тунела беше укрепен с кръстосани дъбови греди, покрити с катран, и подпрени с вертикални талпи. От центъра висеше ръждива система от макари, свързана с дебело котвено въже към ръчна лебедка, закрепена за изправените греди. Две тесни релси, положени върху кръстосани дъски и натрошен чакъл, изчезваха навътре в мрака.

— Е, лебедката не е оригинална, освен ако този запорожки казак не е изпреварил значително времето си — отбеляза Сам. — Виж тук… тези болтове са много прецизно поставени. Може да датират от Кримската война, но по-скоро бих заложил на Втората световна. Погледни само механизма… това нещо може да вдигне тонове. — Сам се приближи до входа на тунела и надникна навън. — Гениално! Виж как са го разположили точно над естествената издатина на скалата? Дори през деня няма да се вижда от водата.

— Така е.

— Леле, ами това…

— Сам!

— Какво?

— Не искам да спирам потока на въображението ти, но имаме да крадем бутилка вино!

— Права си, съжалявам. Да вървим!

Сам и Реми тръгнаха по тунела, ориентирайки се по скицата на имението на Бондарук, която начертаха по-рано, отбелязвайки всички ъгли и разстояния с помощта на „Гугъл Земя“ и записките на Бохуслав.

Под светлината на фенерите Сам виждаше следи от взривна дейност по стените, но в по-голямата си част тунелът изглеждаше прокопан по старомодния начин с чукове, кирки и къртовски труд.

Тук-там по пода се търкаляха кутии с инструменти, въжета, ръждясали кирки и чукове, полуизгнили кожени обувки, един брезентов гащеризон, който се разпадна, когато Реми го закачи с обувката си… По стените отляво и отдясно на всеки три метра имаше закрепени маслени лампи с почернели от саждите стъкла и позеленели бронзови резервоари и дръжки. Сам почукна една от тях с показалец и отвътре се чу съскане.

След петдесет метра Реми спря, разгледа скицата и каза:

— В момента би трябвало да се намираме точно под външната стена. След още стотина метра ще бъдем под основната част на къщата.

Реми сбърка само с няколко метра. След две минути стигнаха до разклонение, при което тунелът и следите продължаваха и напред, и надясно. Покрай лявата стена бяха наредени пет стари ръчни колички, а на релсите, вървящи от север на юг, имаше още една.

— Право напред е към конюшните, а надясно — към източните крила — предположи Сам.

— И аз така мисля — съгласи се Реми.

Сам погледна часовника си.

— Да проверим първо конюшните, а после ще видим.

След още половин миля Реми внезапно спря, допря показалец до устните си и беззвучно каза: „Музика“. Ослушаха, после Сам се наведе и прошепна в ухото й:

— „Летен вятър“ на Франк Синатра.

Тя кимна.

— Чувам гласове. Смеят се… пеят.

Продължиха напред. Скоро тунелът свърши пред каменно стълбище, водещо нагоре към дървен капак. Сам вдигна глава и подуши:

— Тор.

— Зяпачи сме на правилното място!

Музиката и смехът се чуваха по-силно и като че ли идваха отнякъде над главите им. Сам сложи крак на най-ниското стъпало. В този момент върху дървения капак се чу стъпка. Сам замръзна. Последваха още две стъпки, този път някак по-леки и нежни. През пролуките се виждаха сенки, които ту скриваха, ту откриваха светлината.

Чу се женски кикот и глас, който каза на английски с руски акцент:

— Недей, Бен, гъделичкаш ме!

— Това е идеята, кифличке.

— Ох… ох… харесва ми… спри, спри. Ами жена ти?

— Какво жена ми?

— Хайде, да се връщаме на купона, преди някой да ни е видял.

— Не и докато не ми обещаеш!

— Добре, обещавам! Другия уикенд в Балаклава.

Двойката се отдалечи и след малко се чу трясък на врата. Някъде изцвили кон, после всичко отново потъна в тишина.

— Успяхме да се наденем на един от проклетите купони на Бондарук. И това ако не е лош късмет!

— А може би е добър — възрази Сам. — Да видим дали няма да го обърнем в наша полза.

— Какво имаш предвид?

— Най-вероятно Бондарук е единственият, който знае как изглеждаме.

— О, не, Сам!

Той се ухили.

— Къде ти отидоха маниерите? Да се слеем с тълпата.

След като се увери, че наоколо няма никого, Сам се качи по стъпалата, повдигна капака и се огледа.

— Това е килер — обърна се той към Реми. — Идвай!

Излезе, задържа капака за Реми, после отново го затвори. През отворената врата на килера се виждаше друго помещение — склад за конски амуниции, слабо осветен от малки лампи по пода. Прекосиха го и излязоха през отсрещната врата. Озоваха се на чакълена алея, от двете страни на която бяха разположени конюшни. Над главите им имаше висок таван с вградени вентилатори и прозорци, през които се процеждаше бледата лунна светлина. Чуваха тихото цвилене и пръхтене на конете. В далечния край, може би на трийсетина метра, се виждаше голяма двойна врата. Отидоха до нея и надникнаха навън.

Пред очите им се разкри широка тучна ливада, обградена с висок до гърдите жив плет и премигващи бамбукови лампи. Над поляната бяха опънати въженца с шарени копринени знаменца. Десетки гости в смокинги и вечерни рокли, предимно двойки, стояха на групички или се разхождаха, бъбреха и се смееха. Келнери в снежнобели униформи се движеха през тълпата и предлагаха ордьоври и коктейли. От високоговорителите, стратегически разположени върху стълбове по поляната, от които преди се бе чул гласът на Синатра, сега се носеше тих джаз.

Отдясно Сам и Реми видяха горните етажи на имението на Бондарук, а силуетите на куполите му се очертаваха на фона на тъмното небе. Отляво през пролука в плета се виждаше покрит с чакъл паркинг, на който си почиваха „Бентлита“, „Мерцедеси“, „Ламборгинита“ и „Майбахи“ за няколко милиона долара.

— Не сме облечени подходящо — измърмори Реми.

— Определено — съгласи се Сам. — Аз не го виждам, а ти?

Реми се приближи до пролуката и също огледа.

— Не, макар че с това фенерче е трудно да се каже. Сам затвори вратата. — Да идем да проверим югоизточното крило.

Минаха отново през дървения капак в пода и се върнаха до разклонението в тунела, откъдето поеха по източния ръкав. Почти веднага по северната стена започнаха странични тунели през шест — седем метра.

— Хранилища и други изходи — предположи Сам.

Реми кимна, разглеждайки скицата на светлината на фенерчето си.

— Бохуслав ги е отбелязал, но няма описание къде отиват.

Опитаха да разсеят мрака с фенерите си, но не виждаха нищо на повече от десет метра пред себе си. Някъде в далечината се чуваше свиренето на вятъра.

— Не знам за теб, но аз предлагам по възможност да избягваме лабиринтите.

— Амин.

Продължиха да вървят и след няколкостотин метра се озоваха пред друго каменно стълбище.

Този път Реми тръгна напред, приклекна под дървения капак и се ослуша, докато се увери, че е чисто. После го повдигна, надникна и веднага се върна назад.

— Тъмно е като в рог. Не знам къде сме.

— Да се качим. Може би очите ни ще се нагодят.

Реми се измъкна през капака, после се дръпна встрани, за да може и Сам да излезе. Той го затвори след себе си и внимателно пристъпи напред, опитвайки се да измери разстоянието. Помещението беше около метър и двайсет на метър и двайсет. След трийсетина секунди очите им започнаха бавно да се приспособяват към тъмнината и те различиха правоъгълник светлина отляво. Сам пропълзя до стената и притисна око към процепа. Извърна намръщен глава, после пак погледна.

— Какво?

— Книги — прошепна той, — това е библиотека.

Опипа стената и откри дървено резе. Вдигна го, подпря стената с ръка и леко натисна. Тя безшумно се завъртя на невидимите си панти, отваряйки пролука от трийсетина сантиметра. Сам се мушна в нея и се огледа. Едва-що успя да се върне назад и да дръпне библиотеката след себе си, когато се чу мъжки глас: „Олга, ти ли си?“ По килима се приближиха стъпки, после спряха и смениха посоката. „Олга…?“ Настъпи тишина, после зашуртя вода. Водата спря, стъпките се отдалечиха и се чу отваряне и затваряне на врата.

Сам отвори пак библиотеката и надникна навън.

— Чисто е — прошепна той на Реми. Двамата излязоха навън и затвориха библиотеката след себе си.

Намираха се в спалня, шест на шест метра, със собствена баня. Беше обзаведена с масивни мебели от орехово дърво, голямо легло и износени скъпи турски килими.

— Сега какво? — попита Реми.

Сам сви рамене.

— Да се наконтим и да се включим в тържеството.

— Ти сериозно ли говориш?

— Нима не ти изглеждам сериозен?

— Изглеждаш ми и именно това ме притеснява.

— Защо?

— Защото е откачено!

— Границата между откаченото и гениалното е много тънка.

— А тази между гениалното и идиотското е още по-тънка!

Сам се засмя.

— Не видях охрана на партито, а ти?

— Не…

— Което ще рече, че вниманието им е насочено към границите на имението — да пазят никой да не влезе. Гостите са били проверени и вероятно обискирани. Там имаше шейсет-седемдесет души, а не видях някой да проверява покани. Нали знаеш правилото: ако изглеждаш така, сякаш си на мястото си, значи си на мястото си.

— Това ми звучи повече като самфаргоизъм, отколкото като правило.

— Ще ми се да мисля, че е едно и също.

— Знам.

— Що се отнася до охраната, надали биха ни различили от краля и кралицата на Англия. Как мислиш, дали на Бондарук му е минало през ума, че може да се опитаме да нахлуем в собствената му крепост? Егото му не би го допуснало. Съдбата обича смелите, Реми!

— Поредният фаргоизъм. Ами ако се появи самият той?

— Ще се постараем да го избегнем. Ще държим гостите под око. Предвид репутацията на Бондарук, те ще бъдат идеална ранноизвестителна система. Когато се появи, партито ще заприлича на ято от рибки в залив, бъкащ от акули.

Реми въздъхна.

— Колко си сигурен?

— За кое?

— За всичко това.

Сам се усмихна и стисна ръката й.

— Успокой се. В най-лошия случай ще се разходим, ще разгледаме наоколо и ще се върнем тук, за да обмислим какво да правим по-нататък.

Реми помисли за секунда, прехапала устни, после кимна.

— Добре, да видим дали Олга носи моя размер.

Не беше точно така, но с няколко безопасни игли, които откри в банята, Реми успя да нагласи черната рокля с остро деколте толкова добре, че само моден дизайнер би познал, че не е шита за нея. После направи същото със смокинга на Сам, като пристегна колана му и събра ризата на кръста с помощта на една игла. След като прибраха камуфлажите униформи и раниците си в библиотеката, двамата, измити и сресани, се огледаха един друг за последно, Сам натъпка някои незаменими неща в джобовете си и излязоха от стаята.

Уловени под ръка, те тръгнаха по коридора, който също като стаята беше декориран с тъмно дърво, тежки килими, драперии и маслени пейзажи по стените. Започнаха да броят вратите, но след трийсетата спряха. Ако приемеха, че тази, през която бяха минали, не е случайно отклонение, изглеждаше, че това е крилото за гости.

— Имаме един проблем — каза тихо Реми, когато стигнаха до края на коридора и се озоваха в голямо фоайе с висок таван и кожени кресла и дивани. Две стълби от кафяв гранит се виеха от двете му страни. Стенни свещници хвърляха светлина по стените. Сводести врати отдясно и отпред явно водеха към други части на къщата.

— Какъв?

— И двамата не говорим нито руски, нито украински.

— Да, но пък говорим международния език — отвърна той. В този момент във фоайето влезе друга двойка и се запъти към тях.

— А именно?

— Усмивка и любезно кимане — рече той, като удостои преминаващата двойка и с двете. Те веднага отвърнаха на поздрава. — Видя ли? Като магия.

Пред тях се появи келнер с поднос с шампанско. Двамата си взеха по една чаша и келнерът изчезна.

— Ами ако някой се опита да завърже разговор?

— Ще се разкашлям. Идеалното извинение да се отдалечим.

— Добре. Накъде тръгваме?

— На запад. Ако колекцията изобщо е в имението, трябва да е някъде там. Взе ли скицата?

— В пазвата ми е.

— Ммм…

— Дръж се възпитано!

— Простете, мадам! Добре, да видим колко ще успеем да се приближим до „Стаята с повишена сигурност“, преди да забележим признаци на „сигурността“. Дотук не видях камери, а ти?

— Не.

Приближи се още една двойка. Сам и Реми вдигнаха чаши, усмихнаха се и продължиха напред.

— Замислих се нещо — каза тя. — Ами ако се натъкнем на Олга и на мъжа й и те си познаят дрехите?

— Е, това ще е доста неприятно.

Следващата зала, в която се озоваха, беше отбелязана от Бохуслав като „Стаята на сабите“. Още с влизането разбраха, че името е доста скромно за залата с размери дванайсет на двайсет метра. Стените бяха боядисани в чисто черно, а подът — покрит с черни, грубо издялани каменни плочи. В средата имаше правоъгълна стъклена витрина, осветена отвътре от спотове в пода. Витрината, която заемаше почти цялото помещение и беше оградена с кървавочервени пътеки, беше пълна с не по-малко от петдесетина древни оръжия — от брадви и мечове до копия и ками, всяко поставено на собствен мраморен пиедестал с табелка на английски и руски език.

В залата обикаляха осем или десет двойки, които разглеждаха очаровано витрината с осветени от слотовете лица, сочеха оръжията и тихичко разговаряха. Сам и Реми се присъединиха към тях, като внимаваха да не говорят.

Маниак на тема история, Сам веднага разпозна много от оръжията: клеймор — прочутият широки шотландски меч с две дръжки, бардиш — руската, брадва, късия, извит френски фалшион, персийски шамшир, османски ханджар с дръжка от слонова кост, японски катана — първият избор на самурая, гладиус — класическият римски къс меч.

Други обаче му бяха непознати: британска мамелюкска сабя, турски ятаган, викингска брадва за хвърляне, наречена „мамен“, марокански „кумия“, инкрустиран с рубини.

Реми се наведе и прошепна:

— Не е особено оригинално.

— Кое?

— Убиец да си прави колекция от ножове. Много по-интересно щеше да бъде, ако витрината беше пълна с порцеланови кукли.

Стигнаха до другия край на витрината, заобиколиха и спряха да се полюбуват на един лъскав египетски копеш, извит като сърп. Отсреща се понесе тих шепот. Реми и Сам видяха как хората отстъпват настрани пред човека, който тъкмо бе влязъл в залата.

— Акулата — измърмори Реми.

— А пък аз не си нося кофата с отровна стръв — отвърна Сам.

Дълбокият басов глас на Хедеон Бондарук изпълни залата.

— Добър вечер, дами и господа — каза той на английски език с лек акцент. — По израженията ви познавам, че колекцията ви е харесала.

Изпънал рамене и с ръце зад гърба като генерал пред строени войници, Бондарук тръгна по края на витрината.

— Оръжията често имат този ефект. Тъй наречените цивилизовани хора се преструват, че не ги пленява смъртта и насилието, но то е в гените ни. Дълбоко в себе си всички сме неандерталци, борещи се за оцеляване.

Бондарук спря и се огледа, сякаш да види дали някой ще дръзне да изрази несъгласие. След като никой не посмя да му отправи предизвикателство, той продължи нататък. За разлика от гостите си, той не носеше смокинг, а черни панталони и черна копринена риза. Беше слаб мъж с остри черти на лицето, искрящи черни очи и гъста черна коса, вързана на къса опашка. Твърдеше се, че е на петдесет, но изглеждаше с десет-петнайсет години по-млад.

Вървеше, без да обръща никакво внимание на гостите, които отстъпваха встрани, за да му направят път. Мъжете го гледаха предпазливо, жените го изучаваха — едни със страх, други с любопитство.

Бондарук спря и почукна върху стъклото пред себе си:

— Камата крис — каза той, без да се обръща към никого конкретно. — Традиционното оръжие на малаите. Красиво вълнообразно острие, но не особено практично. Повече церемониално, отколкото за убиване. — Направи няколко крачки и спря на друго място. — Ето едно изящно произведение: китайското дао. Може би най-доброто ударно оръжие на всички времена.

Продължи нататък, като често спираше, за да се полюбува на едно или друго оръжие, разказвайки накратко историята му или споделяйки личните си впечатления за ефикасността му. Когато наближи края на витрината, Сам отстъпи назад и дръпна Реми със себе си, докато опряха гърбове в стената. Бондарук спря на по-малко от два метра от тях, за да се полюбува на една алебарда, дълга метър и осемдесет.

Реми стисна здраво ръката на мъжа си. Сам гледаше напрегнато Бондарук, готов за атака. Не се съмняваше, че ако Бондарук се обърне към тях, ще ги познае; въпросът беше дали ще успее да го превърне в свой щит. В противен случай охраната щеше да им види сметката на секундата.

Най-сетне Бондарук заговори:

— Алебарда — кой друг може да направи такова грозно и безполезно оръжие, ако не британците?

Гостите се засмяха одобрително. Бондарук продължи напред и заобиколи от другата страна на витрината. След още няколко кратки коментара се отправи към вратата, обърна се към гостите, кимна учтиво и излезе.

Реми си отдъхна.

— Трябва да се признае, че има присъствие!

— От жестокостта е — каза Сам, — носи я като наметало. Можеш да я подушиш.

— Същото помирисах и у Холков.

— Да — кимна Сам.

— За миг ми се стори, че мислиш да го нападнеш.

— За миг и на мен така ми се стори. Хайде, да намерим това, за което сме дошли, преди да съм размислил.