Златото на Спарта

Глава 39

Колкото повече се отдалечаваха от стаята със сабите в посока към западното крило, толкова по-малко гости срещаха по пътя си.

Имението и трите му крила бяха разположени във формата на знака на мира. Стигнаха до основата част на сградата. Тя представляваше осмоъгълник. Тук, около голямо централно фоайе, бяха разположени дневни, гостни, кабинети и библиотеки. След двайсетина минути двамата се озоваха в тъмна оранжерия, пълна с палми в саксии и висящи растения. През стъкления свод на тавана светеха звездите, пръснати като диаманти по черното небе. Отляво, от другата страна на стъклените стени се виждаше дълга веранда, оградена с жив плет.

На северозападната стена имаше врата. Направиха едно кръгче в оранжерията, за да се уверят, че няма камери и че са сами, след което се запътиха към вратата. Беше заключена.

Сам тъкмо бръкна в джоба да извади шперц, когато чуха глас зад гърба си:

— Извинете, господине, може ли да попитам какво правите?

Без изобщо да мисли, Сам реагира инстинктивно. Обърна се и излая с глас, който се надяваше, че напомня на английски с руски акцент:

— Най-после! Къде бяхте? Знаете ли, че тук се разпищяха сензорите за влажност?

— Простете, но…

— Нали сте от охраната?

— Да, обаче…

— Господин Бондарук ни каза да дойдем право тук — някой щял да ни посрещне. Чакаме вече… Колко стана, мила?… Поне пет минути.

Сърцето на Реми прескочи, но тя уверено кимна.

— Най-малко!

Мъжът присви очи.

— Ако почакате малко, ще потвърдя…

— Добре, направете каквото трябва, но нека ви попитам: виждал ли сте какво може да направи кондензът с деветстотингодишен бардиш с дръжка от монголски червен ясен? А? Виждал ли сте?

Човекът поклати глава, вдигайки радиостанцията към устата си.

— Ето, погледнете тази палма — идеален пример за това, което ви говоря. Виждате ли листата?

Сам направи крачка към охранителя, сочейки към една близка палма. Вече разсеян от собствената си радиостанция, онзи реагира с естествено любопитство и се обърна да види какво му показва Сам.

В този миг Сам промени посоката. Завъртя се рязко на дясната си пета, замахна с левия си крак и подсече десния глезен на мъжа. Докато охранителят падаше, Сам вече се въртеше отново, този път с идеално премерен ъперкът, който уцели мъжа по брадичката. Онзи падна в несвяст на пода.

— Леле — ахна Реми, — а аз си мислех, че джудото ти е само хоби.

— Така е, просто е много практично хоби. Следващият, впрочем, е твой.

— Намери ми шпага и нямаш грижи. Монголски червен ясен, а? Има ли такова нещо?

— Откъде да знам?

Сам коленичи, взе радиостанцията, после го обискира. Намери деветмилиметров „Глок“ в кобура, белезници, карта-ключ от типа на хотелските и ключодържател с ключове. Хвърли ключовете на Реми, която започна да ги пробва на вратата. Сам завъртя охранителя по корем, върза го със собствената му вратовръзка и го завлече в ъгъла. Нареди няколко саксии така, че тялото да не се вижда.

— Намерих го — каза Реми и вдигна един от ключовете.

— Провери ли вратата?

Тя кимна.

— Не видях окабеляване за аларма. Бравата и ключалката изглеждат съвсем обикновени.

— Е, до пет секунди ще разберем със сигурност.

Сам пъхна ключа и го завъртя. Тишина.

— Може да е беззвучна аларма — каза Реми.

— Права си. Бързо, ето там!

Хвърлиха се до тялото на охранителя. Мина една минута. После още една. Не се чуваха стъпки или съобщения по високоговорителите.

— Не може да е толкова лесно — каза Реми.

— Вече няма връщане назад. Освен ако ти не искаш?

— Аз? — усмихна се тя. — Тъкмо започвам да се забавлявам.

— Това е моето момиче!

От другата страна на вратата имаше триметров коридор, боядисан в чисто бяло и осветен от флуоресцентни лампи на тавана. В края му се виждаше още една врата, само че стоманена и контролирана от четец за карти на стената.

— Хитро — рече Сам. — Виждаш ли онзи екран с размера на монета над четеца?

— Да.

— Биометричен скенер за палец.

— Което ще рече, че някъде наоколо има център за контрол на сигурността.

— И аз така мисля. Изглежда, че нашият приятел още ни трябва. Чакай тук.

Сам излезе през първата врата, после се върна, влачейки охранителя след себе си. Подаде на Реми картата, после заедно повдигнаха мъжа, така че Сам да може да го хване през кръста, а Реми да вдигне завързаните му ръце.

— Може би имаме най-много два шанса, преди да привлечем вниманието на останалата част от охраната.

— Първо картата, после пръста, нали така?

— Така мисля.

— Супер!

Сам разтвори крака за по-голяма стабилност и придърпа безжизненото тяло към четеца. Реми сложи картата, после вдигна палеца на мъжа и го притисна към скенера.

Четецът издаде писклив звук.

— Опит първи — каза Сам.

— Притеснявам се.

— Вторият път е вълшебен. Побързай, че взе да ми дотежава.

Тя си пое въздух и опита отново.

Този път се чу тих, приветлив звук, последван от металното цъкване на ключалката.

— Отвори я само сантиметър, преди да се заключи отново — поръча Сам, отстъпи назад и остави охранителя на земята.

— Виждаш ли нещо?

Реми отвори още малко, притисна око към процепа за няколко секунди и прошепна:

— Не забелязвам камери.

— Да вървим тогава.

Реми отвори вратата и двамата се озоваха в кръгла стая със сиви стени и син килим. Плафоните на тавана хвърляха езера от светлина по пода. Право пред тях имаше две врати с четци за карти. Сам взе лявата, а Реми — дясната, и провериха за жици на аларма. Не намериха нищо.

Отвориха първо лявата врата, повтаряйки същата процедура с картата и палеца. Зад нея се оказа малка площадка и стълбище, слизащо четири метра надолу до коридор, застлан с бургундово червен килим и меко осветен от лампички по первазите.

След това открехнаха дясната врата.

— Квадратна ниша, три на три метра — прошепна Реми. — Отпред има още една врата, с резе, но ключалка не виждам. Стената отдясно е стъклена от нивото на кръста до тавана. От другата страна има нещо като контролна зала — няколко компютърни работни станции и радио конзола. Зад компютрите има още една врата.

— Осветление?

— Тъмно е, с изключение на светлината на мониторите.

— Камери?

Реми погледна отново, само че този път приклекна и изви шия. Върна се назад и кимна.

— Виждам само една — мигаща зелена лампичка близо до тавана в десния ъгъл.

— Фиксирана ли е?

— Не, върти се.

— Добре за нас, зле за тях.

— Как така?

— За толкова малко пространство можеха да минат с фиксирана камера с широкоъгълен обектив тип рибешко око. Нямаше да има слепи петна, в които да се скрием. Наблюдавай я и преброй колко време й трябва, за да се завърти.

— Четири секунди.

Сам се намръщи.

— Не е много. Ти имаш ли предпочитания?

— Не.

— Тогава да влезем първо през лявата врата.

Завлачиха охранителя до първата врата, оставиха го на площадката и слязоха приведени по стъпалата, за да огледат коридора. Не се виждаха мигащи светлинки на камери. Продължиха напред.

След по-малко от десет метра коридорът свърши с дъбова врата със златна табелка и надпис на кирилица. Макар нито единият от двамата да не можеше да чете на руски, се досетиха какво трябва да означава: „Вход забранен“. Топката на вратата също беше златна. Сам опита да я завърти. Не беше заключено.

Вратата се отвори към друга кръгла стая, девет метра в диаметър, облицована с лакиран орех. Подът беше застлан с ръчно тъкан турски килим.

— Дьошеме алтъ — прошепна Реми.

— Моля?

— Килимът. От Дьошеме алтъ е — тъкан от номадите йорук. Изключително скъп и рядък. Миналия месец четох статия за тях. На всеки квадратен метър има около двеста хиляди ръчно направени възелчета.

— Впечатляващо.

— Да, но нещо ми подсказва, че не е най-ценното нещо в тази стая.

— Стига бе!

Покрай стените през метър-два бяха наредени стъклени витрини, във всяка от които имаше мраморен пиедестал с произведение на военното изкуство. Помещението беше тъмно, с изключение на халогенните лампи, монтирани по една във всяка витрина. За разлика от стаята със сабите обаче, тук декорът ясно показваше, че тази колекция е предназначена единствено за очите на Бондарук. Всяко съмнение се заличаваше от коженото кресло с висока облегалка, разположено в центъра на залата.

— Определено напомня на трон, не смяташ ли? — попита Сам.

— Точно това си помислих.

Двамата се разделиха и заразглеждаха предметите по витрините.

— Тук има нещо, наречено герон — каза Сам през рамо, спирайки пред витрина с висок, овален щит, изработен от тръстика и кожа. — Използван бил от персийските войници.

— Аз пък намерих персийски меч — отвърна Реми от другия край на стаята, — казва се акинак. Бил носен от персийските безсмъртни от Ахеменидската династия.

— Явно сбирката е тематична. Аз попаднах на сагарис — персийска бойна брадва, също от Ахеменидската династия.

Продължиха обиколката, четейки на глас табелките на предметите. Щитове, копия, ками, лъкове… все от древноперсийската Ахеменидска династия на Ксеркс I.

— Струва ми се, че някой си има фетиш — каза Реми, когато отново се срещнаха при вратата.

— Да — съгласи се Сам. — И ако не греша, току-що намерихме скелета в гардероба на Бондарук.

— Може би, но това ни навежда на въпроса: какво общо имат тези неща с изгубената изба на Наполеон?

Върнаха се в застланата със син килим кръгла зала. Реми приклекна до дясната врата, открехна я лекичко и отново надникна.

— Няма промяна.

— Добре, ето какво ще направим — каза Сам. — Щом вляза, ако камерата спре да се върти, затвори вратата и си намери място, на което да се скриеш. Може да значи, че са видели нещо и охраната пристига.

— Ами ти?

— Ти се тревожи за себе си. Аз ще те следвам по петите.

Размениха си местата. Сам изчака камерата да се завърти докрай надясно, падна по корем и се промъкна през вратата. Завъртя се надясно, докато гърбът му опре в стената, после пропълзя покрай нея до следващата врата.

Чуваше се слабото жужене на моторчето на камерата. Реми, коленичила до вратата, почука два пъти с нокът по пода: „камерата гледа встрани“. Сам бавно извърна глава, за да може да види през стъклото. Огледа тавана и стените над компютрите за камери, но не откри нито една. С периферното си зрение видя, че камерата отново се насочва към него. Реми почука веднъж с нокът: „камерата се връща“, и той отново залегна.

Минаха пет секунди. Реми почука два пъти. Сам се протегна и пробва дръжката на вратата. Беше отключено. Завъртя се наляво и се изправи на колене, като внимаваше да държи главата си под нивото на стъклото. Изчака следващия сигнал на Реми, че е чисто, отвори вратата, промуши се през нея и я затвори след себе си. Три секунди по-късно стоеше притиснат до стената под камерата. Даде знак на Реми с вдигнат палец. Петнайсет секунди по-късно и тя беше минала през двете врати и стоеше до него.

Контролната зала беше два пъти по-голяма от нишата. Под полуогледалните стени имаше дълго бяло бюро от меламин с два компютъра и двайсет и четири инчови течнокристални монитори. Пет метра по-надолу в отсрещната стена се виждаше другата врата.

Сам пипна ухото си, посочи камерата, после и себе си: „Може да има и микрофон, сега ще проверим“. Реми кимна, че е разбрала.

Синхронизирайки движенията си с камерата, Сам се хвърли първо наляво, после надясно и се изправи на пръсти, за да я огледа добре.

— Няма звук — каза той на Реми. — Ще проверя вратата. Ти ми дай сигнал.

Изчакаха, докато камерата се завърти над главите им.

— Давай!

Сам се плъзна покрай стената, провери дръжката, видя, че е отключено, и се върна обратно.

— Късметът още е с нас — рече той.

— Това ме притеснява.

Въртящата се камера не им даваше достатъчно време да отворят другата врата, да надникнат и да решат дали да продължат или да се върнат.

— Ще трябва да рискуваме — каза Сам.

— Знам.

— Готова ли си?

Реми пое дълбоко въздух, изпусна го и кимна. Изчакаха камерата да се отдалечи, хвърлиха се към стената, отвориха вратата и минаха през нея.