Златото на Спарта

Глава 20

Сякаш огромен гонг прозвънтя в главите на Сам и Реми, когато подводницата се удари в поредния камък. После шушулката им се килна рязко на лявата си страна, изправи се и се стовари с плясък в главния канал на реката. Водата заля прозрачния покрив и за момент Сам не виждаше нищо. После вълната се отдръпна. Той светна фенера и го насочи напред — виждаха се само скалните стени от двете им страни и бялата пяна покрай носа.

Ако се абстрахират от смъртоносната сериозност на положението, изживяването много напомняше на кадър от анимационен филм.

— Добре ли си там отзад? — провикна се той към Реми.

Тя лежеше зад седалката на кокпита, подпряла ръце на стената на корпуса.

— Чудничко! Колко мина?

Сам погледна часовника си.

— Двайсет минути.

— Боже, само толкова ли?

След като успяха да се окопитят от лекия шок, че планът им действително работи и подводницата действително се клатушка пред тях на повърхността на водата, Сам и Реми влязоха във водата и повдигнаха носа й с още няколко сантиметра, за да може цялата вода да се отцепи. После Реми пропълзя вътре и затвори двете клапи.

От тук нататък беше по-лесно. Провериха подводницата за течове и укрепиха вътрешността с няколко дъски от пътечката. Огледаха двесталитровите баластни резервоари, които минаваха по цялата дължина на левия и десния борд — бяха пълни и добре балансирани.

Уморени, но доволни от свършеното, двамата дремнаха четири часа, сгушени един в друг на кея. Призори станаха, закусиха с влажна телешка пастърма и с по чаша топла вода. Ободрени от съня и закуската, те се захванаха да натоварят в подводницата някои от най-важните неща. След като приключиха не им оставаше нищо друго, освен да се качат на борда. Сам загреба с една дъска към устието на речния тунел, после затвори люка и се оставиха на късмета си.

Дотук алуминиевият корпус се държеше добре. Този път геологията също се оказа на тяхна страна. Макар стените на тунела да бяха груби и неравни, камъните в канала отдавна бяха изгладени от водата и нямаше остри ръбове, които да наранят корпуса.

— Дръж се! — извика Сам. — Голяма скала!

Носът на подводницата се удари в камъка, издигна се над водата, после се наклони наляво. Течението подхвана опашката и я завъртя, запращайки целия съд към стената.

— Ох! — изпищя Реми.

— Добре ли си?

— Още една синина в колекцията! — усмихна се измъчено тя.

— Когато се върнем в „Четирите сезона“, ще ти осигуря шведски масаж.

— Да не забравиш!

Вече два часа Сам и Реми се носеха по бързеите. Подводницата се отблъскваше от стените, скачаше над камъните, мяташе се от една на друга страна във водата. Сегиз-тогиз се озоваваха в по-широки и спокойни части на реката, където Сам отваряше люка, за да подишат въздух в добавка към кислорода, който Реми постоянно помпаше от единствената оцеляла бутилка.

Неизменно като по часовник през няколко минути подводницата се блъскаше в някакви камъни и изскачаше на брега. Тогава двамата започваха внимателно да я клатят отляво надясно, докато се плъзне обратно в канала. Няколко пъти се наложи Сам да отвори люка и да отблъсне подводницата с импровизираното гребло.

Към края на втория час шумът на водата изведнъж заглъхна. Подводницата забави ход и започна да се върти лениво.

— Какво става? — попита Реми.

— Не съм сигурен…

Сам притисна лице към стъкления покрив и видя, че над тях се извисява сводест таван, покрит със сталактити. Чу стържещ звук и погледна наляво тъкмо навреме, за да зърне завеса от увивни растения току до купола на подводницата, все едно бяха четки в автомивка. През стъклото нахлу светлина и изпълни вътрешността с жълтеникаво сияние.

— Това слънцето ли е? — попита невярващо Реми.

— И още как!

Корпусът застърга по пясък, подводницата забави движението си и спря. Сам се огледа. Бяха в някаква лагуна.

— Реми, мисля, че стигнахме!

Той отвори люка. Полъхна ги хладен, солен въздух. Сам провеси ръце навън, после отметна глава назад и остави слънцето да гали лицето му.

Откъм лявата им страна се чу някакъв звук. Сам отвори очи. На пясъка, на няколко крачки от тях, седяха мъж и жена с плавници и водолазни костюми. Гледаха ги смразени от ужас. Лицето на мъжа носеше белезите на дълги часове, прекарани на полето. Очевидно, двойка от Средния запад, дошла на тропическо приключение.

— Добро утро — поздрави Сам. — Малко гмуркане, а?

Те кимнаха едновременно, без да успеят да кажат каквото и да било.

— Внимавайте да не се изгубите там долу — посъветва ги Сам, — излизането не е много лесно. Между другото, коя година сме?

— Остави добрите хорица на мира, Сам! — прошепна Реми отзад.