Златото на Спарта

Глава 18

Имаха още около двайсет метра въже. С него направиха система за придвижване надолу по десния тунел. Реми тръгна първа, а Сам я осигуряваше през една от гредите. Тя стигна до другия кей извика:

— Готово! Към девет метра, бих казала.

Сам издърпа въжето и в края му върза мотора, лодката (която не искаше да остави, за да не я намерят преследвачите, в случай че решат, че жертвата им е още в пещерата), двата непромокаеми чувала и водолазната екипировка. После започна да подава въжето, докато Реми не извика: „Добре, дръж!“ Чуваше пъшкането й, докато се мъчи да извади всичко това от водата. Накрая успя и върза въжето.

Откъм входа на пещерата се дочу гъргорещ звук и издайническото изсвистяване на апарат за дишане. Сам легна ничком и замря, притиснал лице към дъските на кея. Лъч от фенер обходи стените и тавана. Сам успя да види главата на мъжа, а до него плаваше предмет с формата на огромен куршум. Акумулаторен морски скутер, сети се той. С добри плавници и силни крака, такъв скутер може да даде на осемдесеткилограмов мъж скорост от четири-пет възела. Толкова за прилива и отлива, помисли си Сам.

Мъжът прехвърли кука през пътечката, подръпна въжето и извика на английски с руски акцент:

— Чисто е, идвайте!

После насочи скутера към кея.

Сам нямаше време да мисли. Дръпна три пъти въжето, за да даде сигнал на Реми за опасност, и се спусна във водата. Течението го завлече към тунела. След няколко секунди видя другия кей. Реми беше коленичила на ръба и прибираше въжето. Сам сложи пръст на устните си, тя кимна и мълчаливо му помогна да се качи при нея.

— Лошите — прошепна той.

— Колко време имаме?

— Колкото да се скрием.

Сам се огледа. Залата беше опасана с Е-образна мрежа от пътечки, които свързваха кея с още един кей на отсрещната стена. И на двата кея се виждаха дървени сандъци със знака на Кригсмарине.

Макар почти два пъти по-голяма от първата, тази зала беше от параклазен тип, което означаваше, че няма изход към морето. Или пък не, замисли се Сам, докато я обхождаше с фенера. В далечния край от тавана висеше нещо, което първоначално бяха взели за дълъг сталактит. Под светлината на фенера видяха, че това са изсъхнали корени и увити стъбла, спускащи се почти до повърхността на водата.

— Изход? — попита Реми.

— Може би. Тук течението е по-бавно.

— Половин възел, не повече — съгласи се тя.

От предната зала се чуха два гласа, а после и трети. По тунела отекна изстрел, после още един, а след това десетсекунден откос.

— Стрелят във водата — прошепна Сам. — Мислят, че ще ни изкарат от там.

— Виж, Сам!

Той обърна фенера към мястото, което сочеше Реми. Непосредствено под повърхността прозираше овална форма.

— Корпус — прошепна Реми.

— Мисля, че си права.

— Май намерихме UM-77.

— Хайде, имаме работа!

Сам изложи плана си, докато прибираха мотора и останалата част от екипировката в останките от лодката. Завиха я, вързаха я с въжето и я потопиха под кея. След това отрязаха девет метра от въжето и започнаха да връзват уши през няколко педи. Щом приключиха, Сам се обърна към Реми:

— Кое предпочиташ?

— Ти да се гмуркаш, аз да се катеря.

Целуна го бързо, после грабна въжето и тръгна по пътечката, полуподтичвайки, полупълзейки.

Сам взе фенера, слезе от кея и се гмурна във водата.

Веднага разбра, че това не е миниподводница от класа на „Молх“. Беше много по-малка, поне два метра по-къса и с двойно по-малък диаметър от UM-34. Прецени, че трябва да е „Мардер“ — две торпеда G7, монтирани едно върху друго, като горното е кухо и превърнато в кабина с покрив от акрилно стъкло, а долното си е истинско торпедо, което се откача при изстрелване.

Сам проследи извивката на корпуса и установи, че торпедото липсва. Останала е само кабината, полегнала на една страна с полузаровен в пясъка люк. Подритна корпуса, остави фенера на дъното и се опита да развие болтовете. Бяха като залепнали по местата си.

Няма време, Сам, няма време…

Дробовете му пареха. Хвана един от болтовете с две ръце, подпря крака на корпуса и напъна с всички сили. Нищо! Опита отново. Пак нищо!

През водата чу приглушени гласове, този път по-близо. Ритна фенера, погледна нагоре, за да се ориентира, после се оттласна от подводницата и заплува към отсрещната стена. В мрака се появиха основите на кея и той се мушна между тях. Пое наляво покрай стената. Вече от другата страна си позволи да изплува и внимателно да излезе на повърхността.

Виждаше танцуващите фенери по стените на другата зала и тунела на реката. Холков и хората му бяха в края на кея, след малко щяха да дойдат тук. На три метра вляво от Сам висяха оплетените корени — отблизо изглеждаха още по-големи. Тай заплува към тях, порови малко, намери въжето, оставено от Реми и се закатери по него.

Минута по-късно и пет метра по-високо протегнатата му ръка напипа стъпалото на Реми, подпряно в едно от ушите на въжето. Стисна го успокоително и то се размърда в отговор. Сам също стъпи в едно ухо, хвана друго с дясната си ръка и се настани удобно.

— Успя ли? — попита тя.

— Не, заключена е здраво.

— Сега какво?

— Ще чакаме.

Не се наложи да чакат дълго.

Хората на Холков приближаваха бързо, използвайки в общи линии същата система на придвижване към втория кей. Сам надникна през преплетените стъбла и коренища и преброи шестима мъже. Един от тях обходи кея, оглеждайки с фенера щайгите, водата и пътечките.

— Къде са, по дяволите?

Беше самият Холков.

— Вие четиримата, изкарайте ги от водата! — заповяда Холков, а после се обърна към другия: — Ти, ела с мен!

Двамата се захванаха да проверяват щайгите, а останалите четирима се наредиха по ръба на кея и започнаха да стрелят във водата. След около минута Холков им изкрещя да спрат.

— Там долу има нещо — каза единият, сочейки с фенер към водата.

Холков се приближи, огледа и нареди на двама от мъжете:

— Сложете екипировката и слезте да огледате!

Мъжете веднага тръгнаха да изпълняват заповедта му, върнаха се след пет минути с екипировките и след още пет вече бяха във водата.

— Претърсете първо залата! — заповяда Холков. — Проверете дали не се крият някъде.

Мъжете изчезнаха под разпенената водна повърхност. Сам гледаше фенерчетата, които се движеха по дъното под кейовете и покрай стените.

Двамата мъже излязоха над водата и единият докладва:

— Не са тук. Няма къде да се скрият.

Сам си отдъхна. Не бяха открили потопената екипировка.

— Може да са слезли по тунела на реката — предположи мъжът до Холков.

Шефът се замисли.

— Сигурни ли сте, че долу няма нищо? — попита той гмурците.

Двамата кимнаха и той се обърна към другия, който беше дал идеята за тунела.

— Вземи Павел, вържете се и претърсете тунела.

Мъжът кимна, отиде в края на кея и започна да размотава едно въже.

— Претърсете подводницата — нареди Холков на мъжете във водата.

Те лапнаха отново мундщуците и се гмурнаха.

Сам виждаше фенерчетата, които обхождаха корпуса, после се спряха върху люка. Светлините потрепнаха, чу се дрънчене на метал в метал. След три минути единият от мъжете излезе на повърхността и извади мундщука от устата си.

— Мардер 77 — съобщи той. — Болтовете обаче не помръдват. Трябва ни лост.

Един от мъжете на кея им подаде лост. Гмуркачът го взе и отново потъна.

Минаха още пет минути, в които се чуваха приглушени удари върху метал. После настъпи тишина за няколко секунди и към повърхността се издигна огромен мехур.

Минутите минаваха. Накрая двамата мъже отново се показаха над водата. Единият носеше овален предмет.

— Дайте го насам! — нареди Холков.

Водолазите се приближиха до кея, Холков коленичи и пое дървената кутия, която Сам веднага разпозна. Руснакът я огледа внимателно от всички страни, после вдигна капака и надникна вътре. Затвори я и кимна.

— Добра работа!

Откъм тунела се чу вик:

— Помощ! Издърпайте ни! Издърпайте ни!

Няколко от мъжете се втурнаха и задърпаха въжето. След десет секунди в края му се появи човешка фигура. Мъжът беше в полусъзнание, половината му лице беше в кръв. Извадиха го на кея и го сложиха да легне.

— Къде е Павел? — попита Холков. Мъжът измърмори нещо несвързано. Холков го удари през лицето и го стисна за брадичката. — Отговори ми! Къде е Павел?

— Течението… въжето се скъса… удари си главата. Опитах се да го хвана, но той изчезна. Там беше, а после изчезна… Няма го…

— По дяволите! — Холков се извърна, направи няколко крачки по кея, после пак се обърна. — Добре, вие двамата го изнесете в лагуната. — А на другия каза: — Ние с теб ще заредим експлозивите. Ако Фарго още не са мъртви, ще ги погребем живи. Хайде, размърдайте се!