Златото на Спарта

Глава 1

Блатото Покомоук, щата Мериленд

Наши дни

Сам Фарго се изправи и хвърли поглед към жена си, която стоеше в кал до кръста. Яркожълтият й гумен гащеризон подчертаваше лъскавата и кестенява коса. Тя усети, че я гледа, обърна се към него, присви устни и отметна кичур коса от бузата си.

— На какво точно се хилиш, Фарго?

Когато сутринта жена му навлече гащеризона, той допусна грешката да спомене, че прилича на рибар от реклама, с което си изпроси един смразяващ поглед. Побърза да добави „само че секси“, но вече беше късно.

— На теб — отвърна той. — Красива си, Лонгстрийт.

Когато му беше ядосана, Реми го наричаше по фамилия, а той й отговаряше с моминското й име.

Тя вдигна ръце, покрити до лактите в тиня, и рече с едва прикрита усмивка:

— Ти си луд! Цялото ми лице е нахапано от комари, а косата ми е залепнала за черепа като мокра хартия — и се почеса по брадичката, оставяйки кална диря.

— Така си още по-чаровна.

— Лъжец!

Въпреки театралното отвращение, изписано на лицето й, Сам знаеше, че като партньор жена му няма равна. Щом си наумеше да постигне нещо, никоя несгода не можеше да я отклони от целта.

— Е, трябва да призная, че и ти изглеждаш доста елегантно — добави тя.

Сам побутна смачканата си панамена шапка, после се залови отново за работа. Опитваше се да свали калта от парче дърво, което се надяваше да е част от сандък.

През изминалите три дни двамата газеха из блатото в търсене на доказателство, че не са тръгнали за зелен хайвер. Всъщност нито един от двамата не беше против този вариант — в лова на съкровища той е неизбежен — но винаги беше по-добре накрая да не останеш с празни ръце.

В този случай бяха тръгнали по следите на една неясна легенда. Макар да се говореше, че наблизо в Чесапийк и Делауеър има близо четири хиляди потънали кораба, съкровището, което Сам и Реми търсеха, беше някъде на сушата. Месец по-рано Тед Фробишър, колега търсач на съкровища, който неотдавна се оттегли от занаята, за да съсредоточи усилията си върху антикварния си магазин в Принсес Ан, им изпрати интригуваща брошка.

Накитът имаше форма на круша и беше изработен от злато и нефрит. Твърдеше се, че принадлежал на местна жена на име Хенриета Бронсън, една от първите жертви на разбойничката Марта „Пати“ (известна още като Лукреция) Канън.

Според легендата Марта Канън била груба, безскрупулна жена, която през двайсетте години на деветнайсети век не само вършеела с бандата си по границата между Делауеър и Мериленд, грабейки и убивайки бедни и богати наред, но и управлявала хан в тогавашния Джонсънс Корнър, днешен Рилайънс.

Канън примамвала пътниците в хана си, хранела ги и ги развличала, а след като заспели, ги убивала. Взимала всичко ценно и натиквала труповете в избата, където ги трупала като дърва, докато не съберяла достатъчно, че да си струва извозването с каруца до близката гора и погребването им в обща яма. Колкото и ужасяващо да звучи това, тепърва щяла да извърши най-потресаващите си, според мнозина, престъпления.

Канън изградила това, което по-късно много местни историци щели да нарекат „обратна подземна железница“4. Тя отвличала освободени роби от Юга, затваряла ги в множеството тайни стаички на хана и импровизираната му тъмница, след което през нощта ги отвеждала до Канън Фери и ги продавала. Робите били товарени на кораби и откарвани по река Нантикоук до пазарите на роби в Джорджия.

През 1829 г., докато орял в една от фермите на Канън, работник попаднал на няколко полуразложени тела. Канън била обвинена в четири убийства, обявили я за виновна и я осъдили. Четири години по-късно умряла в килията си, най-вероятно се отровила с арсеник.

През следващите години престъпленията и смъртта на Канън се превърнали в легенда, варирайки от твърдението, че е избягала от затвора и продължила да убива и граби до стогодишната си възраст, до разкази за призрака й, който още бродел из полуостров Делмавра, причаквайки нищо неподозиращи туристи. Това, което почти никой не оспорвал било, че плячката на Канън — от която тя била похарчила само малка част — така и не била открита. Според оценките днешната стойност би трябвало да бъде някъде между сто и четиристотин хиляди долара.

Естествено, Сам и Реми бяха чували легендата, но поради липсата на по-конкретни следи, я бяха оставили за „някой ден“. Но при появата на брошката на Хенриета Бронсън и точните сведения, от които да започнат търсенето, решиха този път да разплетат загадката.

След внимателно проучване на историческата топография на Покомоук и сравняване на предполагаемите скривалища на Канън с мястото, на което е била намерена брошката, те стесниха района до две квадратни мили, по-голямата част от които бяха в блатото и обраслите тресавища. Според това, което знаеха, преди два века това място е било суха земя и тъкмо тук трябва да се е намирало едно от скривалищата на Канън.

Интересът им към съкровището нямаше нищо общо с парите или поне не за тяхна собствена изгода. Когато за първи път чуха историята, Сам и Реми се разбраха, че ако имат късмета да открият съкровището, ще дарят спечеленото на Националния музей на Свободната подземна железница в Синсинати, Охайо. Бяха сигурни, че иронията би вбесила Канън. Или поне духа й.

— Реми, как беше онова стихче за Канън? — извика Сам.

Реми имаше фотографска памет за детайлите, независимо съществени или не.

Тя се замисли за миг, после изрецитира:

— Да, така беше — отвърна Сам.

Около тях стърчаха корените на кипарисите, напомнящи на призрачни нокти на огромен крилат динозавър. Предната седмица през полуострова беше преминала силна буря, която остави след себе си купчини клони като набързо построени боброви бентове. Над главите им се носеше симфония от грачене, жужене и пърхане на крила. От време на време Сам, който беше и любител орнитолог, разпознаваше някое чуруликане и оповестяваше името на птицата на Реми, която мило се усмихваше и казваше: „Много хубаво“.

Сам беше забелязал, че вслушването в чуруликането на птиците му помага в свиренето на пиано по слух — талант, който бе наследил от майка си. Реми пък се разбираше добре с цигулката и двамата често си правеха импровизирани дуети.

Въпреки инженерното си образование, Сам беше интуитивен и мислеше предимно с дясното полукълбо на мозъка си, докато Реми, завършила антропология и история в Бостън, твърдо разчиташе на логичното мислене на лявото си полукълбо. Тази дихотомия допълваше баланса и любовта във връзката им, но и често водеше до разгорещени спорове по най-различни теми — от причините за Английската реформация до това, кой актьор е изиграл най-добре Джеймс Бонд и как трябва да се свири концерта „Лято“ на Вивалди. Най-често препирните им завършваха със смях и несекващо, но добронамерено разногласие.

Наведен над зеленясалата тиня Сам опипваше с пръсти дървото под водата, докато не докосна нещо метално… нещо U-образно.

Катинар, помисли той, а в ума му запрепускаха образи на древни инкрустирани ключалки.

— Намерих нещо — обяви той.

Реми се обърна към него, отпуснала калните си ръце до тялото.

— Ха! — възкликна Сам, като извади предмета. Докато калта се стичаше от него и капеше обратно във водата, той видя проблясването на ръжда и сребро, после релефни букви…

— Е? — Гласът на Реми беше пълен със скептицизъм. Беше свикнала с понякога преждевременните вълнения на мъжа си.

— Открих, скъпа, забележителен катинар, изработка някъде около 1970-та, заедно с… — Той извади и парчето дърво, на което беше закачен катинарът, — стар дирек от врата.

Сам ги хвърли обратно във водата и се изправи със стон.

Реми се усмихна.

— Храбрият ми иманяр! Е, все е повече от това, което аз намерих досега.

Сам погледна часовника си — прекрасен „Таймекс Експедишън“, който носеше само по време на експедиции.

— Шест часът е. Да приключваме за днес, а?

Реми свали малко кал от лакътя си и се усмихна широко.

— Мислех си, че никога няма да го кажеш.

Двамата събраха раниците си и тръгнаха към скифа, който бяха вързали на петстотин метра за дънера на един кипарис. Сам отвърза лодката и я тласна навътре, нагазил до кръста във вода, докато Реми дърпаше въжето на стартера. Моторът изръмжа и Сам скочи вътре.

Реми завъртя носа към канала и лодката забръмча срещу течението. Най-близкият град, където беше базата им, беше Сноу Хил, на три мили нагоре по река Покомоук. Квартирата, която си избраха, предлагаше учудващо добри вина и крем супа от раци, която предната вечер прати Реми на седмото кулинарно небе.

Возеха се мълчаливо, унесени от тихата песен на мотора и загледани в небето над себе си. Изведнъж Сам се обърна и впери поглед някъде вдясно, после каза:

— Реми, намали!

Тя го послуша.

— Какво има?

Той грабна бинокъла от раницата и го вдигна до очите си. На петдесетина метра в листака на брега се виждаше пролука: още един ръкав след дузината, които вече бяха видели. Входът му беше затрупан от клони след бурята.

— Какво виждаш?

— Нещо… не знам — измърмори той. — Стори ми се, че виждам някакво очертание, което ми изглеждаше неестествено. Можеш ли да ни закараш дотам?

Тя завъртя румпела и насочи скифа към протока.

— Сам, не ти ли се привижда? Пил ли си достатъчно вода днес?

Той кимна, без да сваля очи от протока.

— Повече от достатъчно.

Скифът заби нос в купчина клони. Протокът се оказа по-широк, отколкото изглеждаше: към петнайсетина метра. Сам върза лодката за един от по-големите дънери, после прекрачи през борда и скочи във водата.

— Сам, какви ги вършиш?

— Веднага се връщам. Ти стой тук.

— Ама разбира се!

Преди да каже още нещо, Сам си пое дълбоко въздух, гмурна се под водата и изчезна. Двайсет секунди по-късно Реми чу плискане на вода от другата страна на клонака и Сам, който си поемаше дълбоко въздух.

— Добре ли си?

— Да. След минута се връщам.

Минутите станаха две, после три. Накрая Сам се провикна през шубраците:

— Реми, би ли дошла, моля те?

„О, Боже“, помисли тя, като долови палавия тон на гласа му. Обичаше приключенските импулси на съпруга си, но точно сега си мечтаеше за топъл душ.

— Какво има?

— Трябва да дойдеш!

— Сам, тъкмо поизсъхнах. Не можеш ли…

— Не, ти самата би искала да го видиш. Повярвай ми!

Реми въздъхна и слезе от скифа. След десет секунди беше при Сам. Дърветата от двете страни на протока оформяха почти плътен зелен тунел над водата. Тук-там се процеждаха слънчеви лъчи, които играеха по покритата с водорасли вода.

— Много мило, че дойде — ухили се той и я целуна по бузата.

— Добре, умнико, какво…

Сам почука с кокалчета по безформеното парче дърво, на което се беше подпрял, но вместо глухия звук, който очакваше, тя чу металическо дрънчене.

— Какво е това?

— Не съм сигурен. Част от него. Каква точно, ще разбера, като сляза долу и се вмъкна вътре.

— Част от какво? Къде да се вмъкнеш?

— От тук, ела.

Сам я улови за ръката и заплува странично навътре в протока, докато не стигна до един завой, при който водата се стесняваше до шест метра. Там спря и й посочи близо до брега ствол на кипарис, увит в пълзящи растения.

— Там. Виждаш ли го?

Тя присви очи и наклони глава наляво, после надясно.

— Не. Какво трябва да видя?

— Онзи клон, който се подава от водата… дето завършва като буквата „Т“…

— Да, виждам го.

— Вгледай се по-внимателно. Присвий очи.

Тя присви очите си толкова силно, че най-после това, което беше пред тях, се регистрира в мозъка й.

— Мили Боже, това… Не може да бъде!

Ухилен до уши, Сам кимна.

— Аха. Именно. Това, мила, е перископ на подводница!