Златото на Спарта

Глава 43

Монако

Ивет Фурние-Демаре ги гледаше внимателно с лешниковите си очи над ръба на чашата с кафе, докато Сам разказваше за приключенията им на Елба. Пропусна само как Умберто без малко щеше да ги предаде.

— След това карахме до Ниспорто, а от там се върнахме на континента — завърши той.

— Удивително! — отбеляза Ивет. — Вие двамата определено не изневерявате на репутацията си.

Беше ранна сутрин и тримата седяха в двора на вилата на Ивет над Поан дьо ла Вей. Слънцето хвърляше искри по спокойната повърхност на Средиземно море.

След като видяха как патрулната лодка на Бондарук потъва в дълбините под моста, Сам и Реми се спуснаха по стъпалата до водата. Намериха две спасителни жилетки, оцелели след корабокрушението, надянаха ги и се оставиха на течението да ги носи на юг покрай брега. На фона на изгряващото слънце наблюдаваха черните облаци от дим, които се събираха над имението на Бондарук, и слушаха приближаващия вой на сирените на противопожарните автомобили. Няколко пъти мярнаха патрулни лодки, съсредоточени покрай скалите под имението.

След един час във водата стигнаха до плажовете на север от Балаклава, излязоха на брега и стигнаха до града, откъдето се обадиха на Селма. Два часа по-късно вече седяха в лимузина на път за Керч, на сто мили нагоре по брега на Азовско море. Там ги чакаше куриер, който по указание на Селма беше взел паспортите, кредитните карти и багажа им от хотела в Евпатория. След час летяха на борда на малък чартърен самолет за Истанбул.

Съзнавайки, че докато Селма дешифрира разпечатката, нямат друг избор, освен да чакат, и освен това им е нужно безопасно място да съберат нови сили, те се обадиха на Ивет, която с радост изпрати Лангдън, бившият бодигард от САС, да ги прибере с частния й самолет „Гълфстрийм“.

— В интерес на истината, трябва да ви кажа, че Умберто всичко си призна — осведоми ги Ивет — много се срамуваше от себе си.

— Той изкупи многократно вината си — увери я Реми.

— Съгласна съм. Казах му, че щом Фарго са му простили, аз също му прощавам.

— Любопитен съм какво стана с Кармине Бианко? — попита Сам.

— С кого?

— Корсиканският гангстер-тире-елбански полицай?

— А, той ли… Мисля, че в момента гостува на италианското правителство. Нещо във връзка с опит за убийство.

Сам и Реми се засмяха.

— Е, полезен ли се оказа дневникът на Лоран?

— Да, но и предизвикателен. Шифърът, който е използвал, е сложен и многопластов, но ако някой може да го разгадае, това е Селма.

Бяха й изпратили разпечатката по факса още при пристигането си във вилата.

В този момент се появи Лангдън с каничка кафе и напълни чашите им.

— Е, Лангдън, какво ти отговори? — попита Сам.

— Моля, сър?

— Тя прояви ли достатъчно разум да каже „да“?

Лангдън се прокашля и стисна устни.

— О, за Бога, Лангдън — укори го Ивет и се обърна към гостите си. — Толкова е сдържан и стриктен. Лангдън, можеш да им съобщиш добрата новина. Хайде, кажи им.

Лангдън си позволи съвсем лека усмивка и каза:

— Да, сър, съгласи се да се омъжи за мен.

— Поздравления!

Реми вдигна чашата с кафе:

— За бъдещия младоженец!

Останалите се присъединиха към тоста, а лицето на Лангдън силно почервеня. Той поблагодари с кимване и измърмори:

— Ако няма друго, мадам…

— Върви, Лангдън, преди да си получил удар.

Той мигом изчезна.

— За жалост, това означава, че ще го изгубя — каза Ивет. — Вече ще бъде държанец. Жиголо, ако щете.

— Сносна работа, ако успееш да си намериш такава — рече Сам.

Реми го ощипа лекичко по бицепса.

— Дръж се прилично, Фарго.

— Само казвам, че има и по-лошо.

— Я стига!

Продължиха да бъбрят и да пият кафе още половин час.

— Мистър и мисис Фарго, мисис Уондраш ви търси — съобщи Лангдън.

Те се извиниха и го последваха в кабинета. На махагоновото бюро, обърнато към градината, стоеше отворен лаптопът на Ивет. Лангдън вече беше сложил два стола пред него. Щом се настаниха, той излезе и затвори вратата след себе си.

На екрана се виждаше работната зала на Селма в Ла Хоя.

— Селма, там ли си?

Пред камерата се появи почернялото от слънце лице на Пийт Джефкоут и им се усмихна.

— Здрасти, Сам. Здрасти, Реми.

— Как си, Пийт?

— Фантастично, по-добре няма накъде. — Слънчевият характер на Пийт нямаше граници. Той можеше не само да превърне лимоните в лимонада, ами и да направи цяла лимонова горичка от тях.

— А Уенди?

— Добре е. Малко подлудява от стоенето тук вътре. Бодигардовете са страхотни, но малко строги.

— За добро е — каза Сам — надявам всичко това скоро да свърши.

— Естествено, не се безпокойте, добре сме. Ето я и шефката.

Пийт изчезна и на негово място се появи Селма, която седна на стола пред камерата, потапяйки пликче с чай в димящата си чаша.

— Добро утро, мистър и мисис Фарго.

— Добро утро, Селма.

— С кое да започна — с добрите или с лошите новини?

— Може ли едновременно? — помоли Сам. — Като да махнеш лепенка.

— Както кажете… Разпечатката, която ми изпратихте, свърши работа. Много добър образ с висока резолюция. С нейна помощ дешифрирах следващите редове. Лошата новина е, че загадката ни се опря. Може би вие ще имате повече късмет.

Селма взе папката си от масата и зачете:

— Това е. Пуснах ви го на айфоните. Продължаваме да работим по загадката, но определено изглежда по-мъчна от предишната.

— Да, така е — съгласи се Реми, вече потънала в мисли. Не се стърпя и попита: — Сигурна ли си, че е точно така?

— Да. Лично проверих три пъти, после накарах и Пийт и Уенди.

— Най-просто звучи последният ред, но какво трябва да значи „клин“ в случая? Може би ключов камък в арка. Но къде? — попита Реми.

— Е, това е въпросът за един милион долара. Да се надяваме, че останалата част от загадката ще ни подскаже.

— Овен ако не става дума за някое от другите му значения — намеси се Селма. — „Клин“ може да бъде просто заострен предмет или скален клин. Разбира се, в случая надали става дума за „скален клин“, които по времето на Наполеон не са били никак популярни. Употребява се също така в печатарството и във военното дело като вид строй.

— Ако го приемем буквално — каза Сам. — Но ако е метафора, може да означава всичко: клинът може да крепи или да разцепва.

— Трябва ни и останалият контекст — съгласи се Реми. — Да се залавяме за работа. Благодаря, Селма.

— Само още две неща. Успоредно дешифрирам и дневника на Лоран и смятам, че имаме отговора на някои от по-дребните ни загадки. Първо, разбрах защо двамата с Наполеон са се мъчили с кодове и гатанки, вместо просто да начертаят карта с кръстче на нея. Според Лоран скоро след като се озовал на Света Елена, Наполеон изпаднал в депресия. Бил избягал от заточението на Елба, само за да претърпи разгром при Ватерло четири месеца по-късно. Доверил на Лоран, че според него съдбата му е предопределена. Бил сигурен, че ще умре на Света Елена.

— И е бил прав — вметна Сам.

— Това го накарало да помисли за завета си — продължи Селма. — От втората си съпруга, Мария Луиза Австрийска, имал един син — Наполеон Франсоа Жозеф Шарл, Наполеон II. Когато изгубил при Ватерло, Наполеон му предал властта и той управлявал около две седмици, преди да го свалят от трона. Бившият император бил съкрушен и разярен едновременно. Струвало му се, че ако синът му е бил показал „истинския характер на Бонапарт“, това нямало да се случи. Не го интересувало, че момчето било само на четири години.

— Не му е било лесно да се мери с репутацията на баща си — съгласи се Сам.

— Направо невъзможно, бих казала. Както и да е, Наполеон заповядал на Лоран да създаде карта-загадка, която — цитирам, „да обърка противниците ни, да докаже духа на новия император и да посочи пътя към наградата, която ще помогне на Бонапарт да възвърне величието си“. За съжаление, след свалянето му от трона Наполеон II бил изпратен в Австрия, където получил почетната титла херцог Райхщатски и останал на практика затворник там, докато не се споминал от туберкулоза през 1832 г. Доколкото знам, изобщо не е правил опити да си върне властта или да проследи картата. Лоран не обяснява защо. Що се отнася до втората малка загадка — защо Лоран и Наполеон са избрали бутилките за следи към съкровището, според Лоран, Наполеон сам е заповядал да се унищожи сортът Лакано — семената, лозята, всичко, но това не е имало нищо общо с привързаността му към него. Теорията му била, че така бутилките мигновено ще се превърнат в колекционерска ценност: виното, което Бонапарт не желаел никой да притежава. Ако някоя бутилка бъдела изровена от скривалището й, тя щяла веднага да се озове в музей или частна колекция и да изчака в безопасност наследника на Бонапарт, посветен в тайната им.

— Значи не е бил толкова сигурен в „духа“ на сина си и все пак се е застраховал — отбеляза Реми.

— Така изглежда. Когато Наполеон абдикирал за втори и последен път, в сила бил Първият Наполеонов закон за наследството. Според него законен наследник на трона бил Наполеон II. Следвал по-големият брат на Наполеон, Жозеф, и неговите наследници от мъжки пол, а след тях — по-младият му брат, Луи, и неговите наследници.

— Но нито един от тях не си направил труда да потърси съкровището — вметна Реми.

— Ако изобщо са знаели за него — отговори Селма. — Още работим по този въпрос. Така или иначе, явно всички усилия на Лоран и Наполеон са отишли напразно. До този момент никой не е знаел за грандиозния им замисъл.

— А сега знаем ние и Бондарук — рече Сам.

— Тъжно — каза Реми. — На края на живота си Наполеон е бил просто един отчаян, покъртителен параноик, който е жадувал някой да възстанови славата на името му. И като си помислиш, че в зенита си е държал солидна част от Европа в ръцете си…

— „Тиранинът е най-голям тиранин за самия себе си.“

— Моля?

— Цитат от Джордж Хърбърт, уелски поет. Надали е имал предвид Наполеон, но идеално му подхожда. Селма, тази „награда“, за която говори Лоран… не се ли казва още нещо в дневника за нея?

— Дотук не.

— Най-вероятно става дума за пари — предположи Реми. — Или нещо, което може да бъде превърнато в пари — военен фонд, който наследникът му може да използва, за да събере армия.

— Достатъчно, за да може следващият Бонапарт да превземе Франция, а може би и Европа — допълни Сам.

Приключиха разговора със Селма и се върнаха на двора. На средата на стълбите телефонът на Сам иззвъня. Беше Руб Хейуд. Сам вдигна и включи на високоговорител.

— Мисля, че намерих скелета в гардероба на Бондарук — каза Руб.

— Целите сме в слух.

— Човекът, когото пратих да говори със стария ирански покровител на Бондарук…

— Ареф Гасеми — спомни си Реми.

— Именно. Отначало Гасеми се дърпал, но после се отпуснал. В общи линии потвърдил, че е подпомагал Бондарук през цялата погранична война с руснаците. Не се знаят много подробности, но някъде по това време на Бондарук му хрумнало, че е пряк потомък на някакъв древноперсийски цар…

— Ксеркс I — довърши Сам вместо него.

— Да, откъде разбра?

Без да се впуска в детайли, Сам му описа малкия музей на Ахеменидската династия в търбуха на имението на Бондарук.

— Ето ти и потвърждение — съгласи се Руб.

— Какво мисли Гасеми по въпроса? — попита Сам. — Смята ли, че Бондарук може да е наследник на Ксеркс?

— Казал, че е възможно, но трябва да имате предвид, че Гасеми е хлъзгава риба. Британците не приемат и една негова дума, без да я проверят тройно и четворно.

— Тази история е твърде странна, за да си я измисли.

— И аз така реших. Така или иначе, Бондарук е похарчил милиони долари, за да я проучи, така че ако не е съвършено луд, вероятно е намерил някакви доказателства в подкрепа на теорията си, поне в собствените си очи.

— Реми, помниш ли какво ни каза Холков в Марсилия? — спомни си Сам. — За целта на Бондарук?

Реми затвори очи и си припомни разговора в кафенето и думите на гангстера:

„Да кажем, че сред предметите се крие семеен завет. Той просто се опитва да довърши нещо, което е започнато много отдавна“.

— Това за Ксеркс може да се окаже ключът — каза Сам. — Но за какви предмети става дума? Нещо, което Ксеркс е изгубил преди хиляди години?

— Следващото предизвикателство за Селма и бандата.

— Дали твърденията му отговарят на истината, е без значение — намеси се Руб. — Важното е, че той си вярва и всичките му действия са подчинени на това. А какво търси, е съвсем друг въпрос. Разберете това и половината ви работа е свършена.

— Значи се връщаме на първото квадратче — каза Сам. — Какво общо може да имат Ксеркс и Ахеменидите с изгубената изба на Наполеон?

Сам се събуди от мелодията на айфона си. Обърна се. Часовникът показваше три и дванайсет през нощта. Сам грабна телефона и погледна дисплея. Номерът беше скрит.

— Ало?

— Сметнах, че е време да поговорим лично — каза гласът отсреща. — Без посредници.

На сънения Сам му трябваха няколко секунди да го познае.

— Събуждате ме, Бондарук. Проява на лош вкус е. Предполагам, няма да ми кажете как сте открил номера ми?

— Парите могат всичко, мистър Фарго.

— Парите са просто пари. Въпросът е какво правиш с тях.

— Говорите като истински благородник.

Реми се събуди и го погледна въпросително. „Бондарук“ каза Сам беззвучно.

— Какво искате?

— Любопитен съм да разбера нещо: бяхте сред гостите на партито ми, нали?

— Стояхме точно до вас по време на лекцията ви в стаята със сабите. Останахме с впечатлението, че много обичате да слушате собствения си глас.

— Не ви липсва смелост, признавам. Нахлули сте в дома ми, мистър Фарго. Ако на ваше място беше някой друг…

— Отдавна да е мъртъв. Пропуснете заплахите и минете към същественото. Искам да си доспя.

— Давам ви последен шанс. Предлагам ви да работим заедно. Когато всичко свърши, вие взимате бутилките, аз — това, което търся, и всеки продължава по пътя си. Никой няма да пострада.

— Като стана дума за това, което вие търсите… Дали то има нещо общо с малкия ви персийския панаир под лабораториите?

Бондарук не отговори.

— И аз така си помислих — каза Сам. — Бондарук, не мислите ли, че манията ви по Ксеркс отива малко далеч? Не е добре за здравето.

— Допускате грешка, мистър Фарго.

— На нас пък ни се струваше, че грешките са все от ваша страна. Между другото, знаем, че хората ви дебнат къщата ни в Сан Диего. Ако някой от тях пипне дори вестника в кутията на портата, половината полицаи от окръжното шерифство на Сан Диего ще се стоварят отгоре им като лавина.

— Ще си отбележа. Това е последният път, в който ви отправям любезна покана.

— Благодаря за предупреждението.

Сам затвори.

— Малкият ви персийски панаир? Много оригинално.

— Имам проблясъци понякога.