Златото на Спарта

Глава 33

Гранд хотел „Бово“

Час по-късно, освежени от душа, Сам и Реми седяха на балкона, наслаждаваха се на втората си рум сървис поръчка „Бомбай Сапфир Гибсън“ и гледаха към Вьо Порт. Водата отразяваше светлините на града като мозайка от червени, жълти и сини цветове, които бавно се размиваха под дъжда. В далечината се чуваше сирена, насочваща плавателните съдове в мъглата, а някъде по-наблизо от време на време подрънкваше шамандура.

Телефонът иззвъня. Сам погледна екрана: Руб. Още щом се прибраха в хотела, Сам му се обади и му разказа нарочно без подробности за нощното им приключение, след което го помоли да се чуят по-късно.

Сам затвори вратата на балкона и пусна телефона на високоговорител.

— Руб, моля те, кажи ни, че Холков и хората му са задържани.

— Съжалявам! Французите не могат да ги открият.

— Ще ми се да бях изненадан.

— И на мен. Готови ли сте вече да се откажете и да се прибирате у дома?

— Не и в този живот.

— Реми?

— Никакъв шанс!

— Добре, погледнато от хубавата страна, името и снимката на Холков са навсякъде. Ако се опита да напусне страната през кое да е летище, пристанище или гара, ще го заловят.

— Само че от това, което си ми разказвал, хората от Спецназ са добре обучени да се промъкват през граница. А Холков не ми изглежда такъв глупак, че да се появи на летището.

— Имаш право.

— Ами Бондарук? — попита Реми. — Някакъв шанс да се разровим в семейните му тайни и да разберем какви са мотивите му?

— Не е изключено. Оказва се, че иранският полковник от Пасдаран, който е сътрудничил на Бондарук по време на войната, няколко години по-късно си е навлякъл проблеми с аятолаха. Не сме сигурни за какво точно, но полковникът — казва се Ареф Гасеми — избягал в Лондон и започнал работа за британците. Все още е там. Поръчал съм на един човек да се свърже с него.

— Благодаря ти, Руб — каза Реми и затвори.

На следващата сутрин Сам и Реми спаха до девет, след това закусиха на балкона. Дъждът от предишната нощ беше изчезнал, оставяйки след себе си синьо небе, осеяно тук-там с пухкави бели облачета. Докато си пиеха кафето, звъннаха на Селма, която беше будна, въпреки че в Калифорния беше полунощ. Главният им научен работник като че ли спеше не повече от пет часа на денонощие, но това не й се отразяваше зле.

Без да изпада в подробности, Сам й разказа, че са намерили скривалището в замъка Иф, само че празно.

— Цикадата обаче беше там и изглеждаше също като печата на Лоран — добави Реми.

— По-добре от нищо — отговори Селма. — Аз леко напредвам с третия и четвъртия ред от надписа на бутилката, но за останалото — нищо. И мисля, че знам защо: има и трети ключ.

— Би ли обяснила?

— Книгата на Лоран е единият ключ, бутилката — другият. Поне с първите четири реда е така. Предполагам, че третият ключ е върху друга бутилка. Трябват ни и трите, за да ги съпоставим и да дешифрираме останалите редове.

— Звучи заплетено.

— От наша гледна точка — може би, но трябва да предположим някои неща. Първо, че Лоран е възнамерявал да скрие дванайсетте бутилки поотделно, далеч от сандъка им, като „стрелки върху картата“, сочещи към нещо.

— Трябва да измислим име на това „нещо“ — вметна Сам.

— Златото на Наполеон — сви рамене Реми.

— Става.

— Добре, златото на Наполеон — съгласи се Селма. — Подозирам, че идеята е била следната: намираш една бутилка, дешифрираш я с помощта на книгата и тя те отвежда до следващата бутилка…

— Разгадаваш следващия ред с помощта на книгата и предишната бутилка… — схвана Сам.

— И те те водят към третата и тъй нататък, и тъй нататък. Добрата новина, макар и само предположение, е, че според мен няма последователност в шифъра. Тоест, Лоран го е измислил така, че всяка бутилка да може да те отведе при следващата.

— Ако е така, защо е скрил трите бутилки на едно място в Иф? — попита Реми.

— Представа си нямам. Може би ще разберем по пътя.

— Май не забелязваме слона в стаята — каза Сам. — Знаем със сигурност, че една от бутилките е изгубена — парчето в река Покомоук го доказва. Без нея може да не разчетем последната загадка — тази, която би ни отвела до златото на Наполеон.

— И аз си мислех същото — присъедини се Реми, — но предполагам, че няма да разберем, докато не стигнем до края.

— Селма, каква е вероятността бутилката, която Холков намери в Ръм Кей, да им свърши някаква работа?

— Малка, освен ако нямат книга с шифър, разбира се. Но като се има предвид как ви следват по петите, бих казала, че са доста объркани.

— Ето го и слон номер две — отбеляза Реми, — рано или късно ще трябва да им измъкнем бутилката от Ръм Кей.

— Което ще рече да влезем в бърлогата на лъва.

Севастопол

На две хиляди мили от Марсилия Хедеон Бондарук седеше зад бюрото си, сплел ръце пред себе си. Върху червената кожена повърхност бяха пръснати дузина цветни снимки с висока резолюция, на всяка от тях се виждаше отделен ред от символи. За десети път в продължение на един час той вдигаше лупата и ги изследваше един по един, фокусирайки се върху най-дребните детайли на всеки символ — правият ъгъл на този квадрат, кривата на онази „омега“, наклонът на полумесеца… Нищо. Абсолютно нищо!

Бондарук хвърли лупата и ядно пръсна снимките по пода.

Въпреки паричната си стойност, бутилката сама по себе си не струваше нищо за него, а сега, когато Фарго имаха книгата на Арно Лоран, вероятно щяха бързо да разгадаят шифъра. Колкото и да му се искаше да хвърли вината само върху Холков, трябваше да признае, че самият той също ги подцени. Те бяха ловци на съкровища, авантюристи. Нито той, нито Холков предположиха, че ще се окажат чак такъв проблем. Или толкова находчиви. Може би трябваше да го предвиди. Все пак лудориите на Фарго ги бяха отвеждали до доста опасни ситуации и ги бяха калили.

Въпреки това техните възможности не можеха да се сравняват с неговите. Само за Наполеон беше похарчил стотици хиляди долари. Беше разнищил живота му до най-малката подробност от люлката до гроба, беше проследил не само всичките му знайни наследници, но и тези на десетките му приятели, съветници и любовници, на които може да се е доверил. Включително Арно Лоран. Всички известни книги за Наполеон бяха сканирани и вкарани в компютърната им база данни и претърсени за насочващи следи. Всички произведения на изкуството от периода, от батални сцени до груби скици, бяха анализирани за знаци, които биха могли да сочат пътя: символ върху копче, пръст, насочен към нещо на заден план, книга на рафт зад главата на Наполеон…

И след всичко това, след толкова отделено време и похарчени пари, не разполагаше с нищо, освен с една безполезна бутилка вино и пиктография на проклетото насекомо.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Аз съм — каза Владимир Холков.

— Къде си? — изръмжа Бондарук. — Очаквах да се обадиш снощи. Казвай какво става.

— Проследихме ги до Марсилия вчера следобед. Срещнах се с тях и им предложих примирие и сделка.

— Какво?! Не съм ти казвал да правиш такова нещо!

— Предлагането на примирие и спазването му са две различни неща. Но те така или иначе не приеха.

— Къде са сега?

— Там, в Марсилия.

— Там? Какво ще рече това?

— Наложи се да напусна Франция. Сега съм в Ла Хонкуера, от другата страна на границата с Испания. Френската полиция ме търси. Някой е пуснал бюлетин.

— Фарго! Те трябва да са! Как са го направили?

— Ще разбера. Няма значение, ако тръгнат някъде, ще разбера.

— Как?

Холков обясни.

— Ами книгата? — попита Бондарук.

— Пратих човек да наблюдава къщата, но Фарго не блъфираше: погрижили са се за сигурността. Мисля, че ще си навлечем повече неприятности, отколкото си заслужава. А след като знаем къде отиват и кога, можем да ги оставим да свършат черната работа.

— Съгласен съм.

Бондарук затвори, отиде до прозореца и си наложи да диша дълбоко, за да се успокои. Холков беше прав. Имаше време. Фарго имаха преднина, но им оставаше още много път и още много препятствия. Рано или късно щяха да допуснат грешка. И тогава Холков щеше да ги пипне.