Златото на Спарта

Глава 35

Приведена над чертожната маса под матовата червена светлина на лампата, Реми определяше местоположението им с помощта на компас и пергел. Тя извади молива от устата си и надраска някакви сметки в полето на картата, после огради малко кръгче и заяви:

— Ето тук сме!

Сам изключи двигателя. Рибарското корабче бавно се плъзгаше към брега през мъглата. Чуваше се тихото плискане на вълните. Най-сетне корабчето спря. Сам излезе от кабината, хвърли котвата и се върна вътре.

— Трябва да е отляво на борд — каза Реми, като отиде при него до прозореца.

Сам вдигна бинокъла и се вгледа в мрака. Отначало не видя нищо, освен мъгла, но след малко съзря бледа пулсираща светлина в далечината.

— Браво на теб! — похвали я той.

Бяха на три мили от фара, отправната им точка за тази вечер. Корабчето, което наеха, нямаше навигационна система, затова трябваше да разчитат на собствената си преценка и да се ориентират по откъслечните обекти по брега, уловени от радара.

— Не това е трудното — отвърна Реми.

— Хайде, да се обличаме!

Снощи, след като приеха цената на Бохуслав, Сам и Реми се обадиха на Селма да потвърдят превода на сумата. После заедно с украинеца отидоха до гарата на Балаклава и изчакаха в колата, докато той вземе една кожена чанта от шкафчетата под наем. Прегледаха бързо съдържанието й и се увериха, че Бохуслав е на ниво — или скиците, бележките, снимките и схемите бяха истински, или си имаха работа с изпечен фалшификатор.

Веднага щом се върнаха в хотела в Евпатория, на петдесет мили нагоре по брега от Севастопол, те изсипаха съдържанието на чантата върху леглото и се захванаха за работа. Селма ги наблюдаваше през уебкамерата. Около час сверяваха картите с това, което вече знаеха, и се увериха, че материалите на Бохуслав са автентични. Всеки вход, всяко стълбище и стая бяха надлежно отбелязани, но по-важното е, че слуховете за тунелите на Богдан Абданк се оказаха верни. Хотин беше опасан с километри тунели, които започваха в скалите под имението, където са се разтоварвали стоките, и се разклоняваха в безброй помещения и проходи, някои от които излизаха на повърхността на повече от километър от територията на имението.

По-изненадващо беше откритието, че запорожкият казак не е бил единственият, който ги е използвал. Всички следващи обитатели на имението, от адмирал Нахимов до нацистите и червеноармейците, бяха използвали тунелите за най-различни цели — за хранилища на боеприпаси, за бомбоубежища, за частни бордеи, в някои случаи за скриване на собствените си трофеи.

За съжаление, точно информацията, която им бе най-нужна, липсваше в материалите на Бохуслав: а именно, къде точно Бондарук държи бутилката от изгубената изба на Наполеон.

— Разбира се, има и друга възможност — каза Реми. — Да я е скрил на друго място.

— Съмнявам се, всичко, което знаем за него, подсказва, че е маниак на тема личен контрол. Не е стигнал дотук, оставяйки важната работа на други. Щом е толкова обсебен от нещо, със сигурност го държи близо до себе си.

— Имаш право.

— Ако приемем, че е така — обади се Селма, — в плановете може да има нещо, което да ни насочи. Ако е сериозен колекционер — а ние знаем, че е такъв, ще държи най-ценните си предмети в контролирана среда: тоест, отделни климатици, системи за контрол на влажността, аварийно захранване, противопожарна техника… Най-вероятно някъде, отделно от останалата част от имението. Проверете записките на Бохуслав за подобни места.

Отне им цял час ровене в надрасканите с дребен почерк бележки на Бохуслав, едновременно на английски и руски, но най-накрая Реми откри стая в западното крило на имението, отбелязана като „Стая с повишена сигурност“.

— Местоположението съвпада — каза Селма.

— Има и нещо друго — рече Сам, като се зачете в друга бележка. — „Отказан достъп до западното крило“. Добавяме към това стаята с повишена сигурност и можем да приемем, че сме намерили нашето място хикс.

По ирония на съдбата имението имаше формата на знака на мира: основната част от къщата се намираше в средата, две крила се простираха на югоизток и североизток, а третото — на запад, всичко това бе оградено с ниска каменна стена.

— Проблемът е, че според плановете тунелите влизат в имението на две места — в конюшните на стотина метра северно от къщата и в югоизточното крило — отбеляза Реми.

— Значи или трябва да порием с копита на открито и да се надяваме да се доберем до западното крило, или да стигнем до югоизточното и да се промъкнем през къщата, надявайки се да се изплъзнем на охраната.

Както обикновено, Селма успя да им намери надеждно място в Евпатория, откъдето да се снабдят с екипировка. Изпрати ги в стар военен магазин, собственост на бивш войник, преквалифицирал се в механик. Той ги снабди с камуфлажни униформи на морски командоси от времето на Студената война и петфутова гумена лодка с електрически мотор, захранван от акумулатор.

Сам и Реми облякоха униформите, намазаха с черно лицата си и спуснаха през борда на рибарското корабче надутата лодка. После метнаха по една раница и се качиха вътре. Реми оттласна лодката от корабчето и след секунди го изгубиха в мъглата. Сам запали мотора на лодката и той забръмча тихо. Седнала на носа, Реми насочи компаса към фара, после вдигна ръка и посочи в мъглата.

— По дяволите торпедата! — рече Сам и ускори.

Моторът беше тих, но бавен. Лодката се движеше със скорост три възела — все едно ходеха пеша. Мина цял час, преди Реми, която внимателно следеше пулсиращата светлина на фара, да даде знак да спрат. Сам намали мощността на мотора.

Единственият звук, който се чуваше, беше плисъкът на вълните в борда на лодката. Наоколо се стелеше мъгла, която скриваше всичко на един-два метра. Сам тъкмо се канеше да каже нещо, когато чу приглушеното разбиване на вълни в далечината. Реми го погледна, кимна и отново посочи.

Пред тях беше първото препятствие. Като взеха предвид характера на черноморските течения, решиха да подходят към имението от юг. Така нямаше да им се наложи да се борят с прилива, но трябваше да се проврат между стърчащите скали в залива под имението на Бондарук. Доста опасно начинание посред нощ, да не говорим за мъглата. Още повече че решиха да не използват фенерчета, за да не ги забележи охраната. Оставаше им да разчитат на острия слух на Реми и на бързите рефлекси на Сам.

Сам продължи трийсетина секунди с половин мощност в посоката, указана от Реми, после изключи двигателя. Ослушаха се. Отляво и отдясно се чуваше далечното плискане на вълни. Реми се въртеше бавно със затворени очи, после посочи няколко градуса наляво. Сам даде лека газ и продължиха.

След двайсетина секунди Реми вдигна ръка. Сам намали скоростта. Във внезапно настъпилата тишина много близо отдясно се чу прибой. После и отляво. И зад гърба им. Намираха се сред скали.

Изведнъж право пред носа в мъглата се появи висока каменна стена, облята от струйки разпенена вода. Вълните вдигнаха лодката и я метнаха напред.

— Сам! — изписка тихичко Реми.

— Дръж се! Легни!

Пред носа изникна застрашителна остра скала. Сам изчака да паднат във водата, после завъртя дросела докрай. Лодката се изстреля право към камъка и в последния момент рязко зави. Прелетяха отдясно на скалата, която изчезна в мрака зад гърба им. След десет секунди Сам отново намали мощността. Ослушаха се.

— Струва ми се по-близко отдясно — прошепна Реми.

— На мен ми звучи по-близко отляво.

— Да хвърляме монета?

— Как ли пък не! Твоите уши са по-добри от моите — възрази Сам и зави наляво.

— Спри! — извика Реми след десет секунди. — Усещаш ли това?

— Аха! — отвърна той и се огледа.

Лодката се движеше странично и набираше скорост. Почувстваха как сърцата им се качиха в гърлата, когато ги подметна следващата вълна. На три метра вдясно зърнаха стърчаща скала, после и тя изчезна в мъглата.

— Греблата! — извика Сам и грабна своето от дъното на лодката. Реми, която стоеше на носа, направи същото. — Орлов поглед… — измърмори той.

— Зад теб! — извика Реми.

Сам се обърна, хванал греблото като копие.

Скалата беше досами него, можеше да я пипне с ръка.

Той подпря греблото в камъка, после стовари цялата си тежест върху него и се отблъсна, но вълната беше прекалено силна и лодката просто се завъртя около оста, създадена от греблото.

— Приближава! — извика той през зъби.

— Ясно!

Реми вече се беше обърнала на другата страна, готова да посрещне камъка с вдигнато гребло. В следващия момент го удари силно. Лодката леко се забави, оттласна се от скалата и пак се завъртя.

Сам се облегна назад, така че центърът на тежестта му да падне в лодката, и се пресегна за дросела. В този момент усети как сърцето му отново се качва в гърлото и чу внезапно усиленото ръмжене на мотора, вдигнат над водата.

Имаше само част от секундата, за да извика „Реми!“, преди да се озове във въздуха. Съзнавайки, че скалата е близо, но без да знае точно колко, той обърна глава да погледне. И видя как тя шеметно се приближава към него.