Златото на Спарта

Глава 4

След десерта — тирамисуто беше толкова добро, че за момент изгубиха дар слово — двамата се върнаха в квартирата, взеха ключовете за „БМВ“-то от стаята си и се отправиха към Принсес Ан. Ясното небе от по-ранните часове на вечерта беше отстъпило място на ниски дъждовни облаци и по предното стъкло на колата се стелеше ситна упорита мъгла.

— Струва ми се, че караш твърде бързо — намръщи се Реми. Харесваше й автомобилът, но не и скритият състезателен дух, който той предизвикваше у съпруга й.

— Не мърдам от ограничението. Не се притеснявай. Някога да съм катастрофирал?

— Ами онзи път в Мумбай…

— А, не! Ако си спомняш, тогава гумите бяха изтъркани до крайност и ни преследваше един доста ядосан тип с боклукчийски камион. Освен това, не съм катастрофирал. Само… излязох от пътя.

— И така може да се каже.

— Ако искаме да сме точни…

— Добре, ами в Шотландия?

— Е, там си бях виновен.

— Не се обвинявай, Сам. Онова торфено блато просто се появи изневиделица.

— Много смешно!

— Нали все пак ни измъкна от него.

Така беше. С помощта на въже, крик, дънер, клон за лост и добре приложени основни знания по физика.

Пътуваха мълчаливо, загледани в потъмнелите пейзажи наоколо, докато най-сетне на половин миля пред тях се появиха светлините на Принсес Ан. Кръстено на дъщерята на крал Джордж II, градчето — или селцето, както много от местните предпочитаха да го наричат — наброяваше 2200 души, без да броим студентите, които приемаха Мерилендския университет за свой дом. При първото си идване тук преди три години Сам и Реми си помислиха, че ако не са колите по улиците и електрическото осветление, човек може спокойно да си представи, че се е пренесъл два века назад — толкова старовремски изглеждаха някои части на селището.

По шосе 13 стигнаха до центъра, после завиха на изток по „Маунт Върнън Роуд“, а след още една миля — на север по „Ийст Ридж Роуд“. Вече бяха в покрайнините. Магазинът на Фробишър, над който се намираше собственият му апартамент, беше на четвърт миля от главния път по алея, обградена от кленове.

Точно когато стигнаха до отбивката, от алеята излезе черен „Буик Люсерн“ седан и ги подмина, насочвайки се към „Маунт Върнън Роуд“. Фаровете на „БМВ“-то осветиха предното му стъкло и Сам видя Тед Фробишър на мястото до шофьора.

— Това беше той! — възкликна Реми.

— Да, знам — разсеяно отговори Сам.

— Какво има?

— Не знам… нещо в лицето му не изглеждаше както трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Стори ми се… уплашен.

— Тед Фробишър винаги изглежда уплашен или раздразнен. Знаеш, че това са единствените изражения за него.

— Да, сигурно — измърмори Сам, като даде на заден в алеята, обърна и тръгна след „Буика“.

— О, боже! — изстена Реми.

— Просто ми направи това удоволствие. Знам, че вероятно е напразно.

— Добре, но ако спрат пред следващата закусвалня, обещай ми да обърнем и да оставим горкия човек намира.

— Става.

„Буикът“ не само не спря пред закусвалнята, но само след няколко мили сви от главния път и продължи на юг по „Блек Роуд“. Уличните лампи отдавна бяха изчезнали и Сам и Реми се движеха в пълен мрак. Ситното ръмене премина в стабилен дъжд и чистачките се движеха в бърз скърцащ ритъм.

— Как си с нощното зрение? — попита Сам.

— Добре… защо?

Вместо отговор Сам изключи фаровете и ускори, скъсявайки дистанцията със задните светлини на „Буика“.

Реми гледаше съпруга си с присвити очи.

— Ти май наистина се притесни?

Той кимна, стиснал зъби.

— Просто предчувствие. Надявам се да греша.

— И аз. Малко ме плашиш.

Той се пресегна и стисна бедрото й.

— Някога да съм се забърквал в неприятности?

— Ами сещам се за един случай…

— Без да се погрижа да се измъкнем?

— Не.

— Имаме ли обхват?

Реми извади мобилния телефон и погледна екрана.

— Не.

— По дяволите. А карта носим ли?

Реми бръкна в жабката, намери карта и я отвори. След трийсет секунди каза:

— Сам, тук няма нищо. Нито къщи, нито ферми — нищо мили напред.

— Става все по-интересно.

Пред тях стоповете на „Буика“ светнаха веднъж, после още веднъж, колата зави надясно и се скри зад група дървета. Сам също зави и намали точно навреме, за да види как колата свива наляво по една пътека на стотина метра пред тях. Сам изключи двигателя и свали страничния прозорец. Между дърветата видя как фаровете на „Буика“ също изгасват, после се отвори една врата, след десет секунди още една.

Чу се глас:

— Не, недейте!

Гласът на Фробишър. Явно развълнуван и уплашен.

— Е, това май решава въпроса — каза Сам.

— Да — съгласи се Реми, — какво ще правим?

— Ти ще отидеш с колата до най-близката къща или място, на което имаш обхват, и ще повикаш полицията. Аз ще…

— О, не, Сам, нищо такова няма да правиш!

— Реми, моля те…

— Казах „не“, Сам!

— Реми… — изохка Сам.

— Губим време.

Сам познаваше жена си достатъчно добре, за да знае какво означава този глас и издадената брадичка. Беше вкопала крака в земята и толкова.

— Добре — отстъпи той, — но без глупави рискове, нали?

— Това важи и за теб.

Той се ухили и намигна.

— Не съм ли олицетворение на предпазливостта? — После добави: — Не ми отговаряй.