Златото на Спарта

Глава 13

Насау, Бахамски острови

Селма отново се справи блестящо с ролята си на пътнически агент, запазвайки им две места в първа класа на последния късен полет от Сан Диего на изток. Малко след пладне на следващия ден, след седем часа и едно прекачване, бяха на международното летище „Насау“. С колата под наем нямаха такъв късмет и накрая се оказаха с яркочервен „Фолксваген Бийтъл“ кабриолет, за който Селма се кълнеше, че е най-сексапилната и бърза кола на целите Бахами. Сам подозираше, че Реми я е подкупила, но не каза нищо, докато на излизане от паркинга не ги задмина „Корвет“ със знака на компанията за коли под наем.

— Видя ли това?

— За твое добро е — каза Реми, като го потупа по коляното, — повярвай ми! — После сложи ръка върху бялата си шапка си срещу слънце, за да не отлети, и облегна глава назад, наслаждавайки се на тропическото слънце.

Сам измърмори нещо.

— Какво?

— Нищо.

На рецепцията в „Четирите сезона“ ги чакаше съобщение:

— Руб? — предположи Реми.

Сам кимна:

— Ако искаш, иди да се настаниш във вилата. Аз ще се чуя с него и също ще дойда.

Реми се съгласи. Сам седна в един тих ъгъл на фоайето и набра номера на сателитния си телефон. Рубин Хейуд вдигна на първото позвъняване.

— Аз съм, Руб.

— Чакай малко, Сам — чу се щракване, последвано от съскащо стържене. Сам предположи, че Руб включва някакво криптиращо устройство. — Как си?

— Добре. Благодаря. Длъжник съм ти.

— Нищо подобно.

Двамата се бяха запознали дванайсет години по-рано, малко след постъпването на Сам в АИПСО, в тренировъчния лагер на ЦРУ някъде в дивата провинция на Вирджиния близо до Уилямсбърг. Хейуд, агент от Оперативната дирекция на ЦРУ, преминаваше обучение за тайни операции. Сам беше там със същата цел, но в рамките на експериментална програма, според която най-добрите и отличаващи се кадри на АИПСО трябваше да видят на практика сценариите, по които работят агентите на ЦРУ Идеята беше проста: колкото по-добре проектантите на АИПСО познават реалното поле на действие на агентите, толкова по-добри уреди и екипировка ще създават, които да отговарят на реалните предизвикателства в работата.

Сам и Руб веднага си допаднаха. През шестте седмици на обучението приятелството им се заздрави и те продължиха да поддържат контакт и след това. Всяка есен се срещаха за тридневна екскурзия в Сиера Невада.

— Всичко, което ще ти кажа, е некласифицирана информация, поне официално.

Сам четеше между редовете. След като бе получил обаждането му, Руб се бе свързал със свои неправителствени контакти и източници.

— Добре. В съобщението си казваше да ти звънна възможно най-скоро.

— Да. Този тип, когото наричаш Белязания, е използвал фалшиво име и кредитна карта, за да наеме лодка в Сноу Хил, така че трябваше малко да се поровя. Истинското му име се оказа Григорий Архипов. Бивш служител на руските специални части, прекарал известно време в Афганистан и Чечня. Двамата с дясната му ръка, мъж на име Холков, напуснали армията през 1994 г. и започнали работа на свободна практика. Архипов ти е известен, но ще ти пусна на електронната поща снимка на Холков. Ако още не си го видял наоколо, и това ще стане. Доколкото разбирам, от 2005-та работят за един и същи човек, доста противен екземпляр на име Хедеон Бондарук.

— Чувал съм това име.

— Щях да се изненадам, ако не си. Царят на украинската мафия, черешката на висшето общество в Севастопол. Няколко пъти годишно организира партита и ловни уикенди в имението си, като гостите му са все от каймака — политици, знаменитости, европейски кралски особи… Не е осъждан за нито едно престъпление, но се подозира за десетки убийства, предимно на други престъпни босове и изпълнители, които по някаква причина са го ядосали. За миналото му не се знае нищо, освен слухове.

— Обичам слуховете. Дай да чуем.

— Говори се, че водел партизански отряд по време на конфликта на руско-иранската граница в Туркменистан. Криели се в планините като призраци и устройвали засади на патрули и конвои. Не оставяли никого жив.

— Истински добър самарянин.

— Да. Защо те интересува той?

— Мисля, че сме по следите на едно и също нещо.

— А то е…?

— По-добре да не знаеш, Руб. Вече направи достатъчно.

— Стига, Сам…

— Наистина Руб, недей. Моля те!

Хейуд замълча, после въздъхна.

— Добре, ти си шефът. Само ме чуй: досега имахте късмет, но той може много бързо да се изпари.

— Знам.

— Ще ми позволиш ли поне да ти помогна? Познавам един човек там, с когото трябва да се видиш. Имаш ли нещо за писане? — Сам взе една химикалка от масичката и записа името и адреса, които Рубин му издиктува. — Имам му доверие. Обади му се.

— Непременно!

— И за бога, пазете се, чуваш ли?

— Да. С Реми и друг път сме се навирали между шамарите. Ще се справим и с това.

— Как по-точно?

— Лесно. Ще вървим една крачка пред тях.

Три часа по-късно Сам отби от крайбрежния път в малък чакълест паркинг и спря пред ръждясала военна барака с ветропоказател на покрива и избледняла, ръчно написана табела: „Еър Сампсън“. На петдесетина метра вдясно имаше още една, по-голяма барака, а през плъзгащите й се врати се подаваше нос на самолет. От другата страна на хангара се виждаше писта за кацане, покрита с натрошени миди.

— Това ли е? — присви очи Реми.

Сам погледна картата.

— Да, това е. Селма се закле, че това са най-добрите чартъри на острова.

— Щом тя казва… Наистина ли ще вземеш това нещо? — Реми кимна към увития в кърпа предмет, който лежеше на пода в краката му.

След срещата с Руби, Сам се върна във вилата и разказа за разговора на Реми. Тя го изслуша внимателно, без да задава въпроси.

— Не искам да пострадаш — каза Реми накрая и взе ръцете му в своите.

— И аз не искам ти да пострадаш. Това ще бъде краят на света за мен.

— Тогава да внимаваме да не пострадаме. Както ти каза, ще вървим една крачка пред тях. А ако нещата загрубеят…

— Обаждаме се на добрите момчета и си отиваме у дома.

— Абсолютно!

След като излязоха от хотела, двамата първо отидоха на адреса, който им даде Руби. Оказа се обущарска работилница в центъра на Насау, където ги очакваше собственикът на име Гуидо, човекът на Руби.

— Рубин не беше сигурен, че ще дойдете — каза Гуидо на английски с лек италиански акцент. — Предупреди ме, че сте големи инати.

— Така ли?

— О, да!

Гуидо отиде до входната врата, сложи табелка „Обедна почивка“ и ги въведе в една задна стаичка. После слязоха по каменни стълби в сутерена, осветен само от една висяща крушка. На тезгяха, сред купища обувки в най-различно състояние, лежеше и един 38-калибров револвер.

— И двамата боравите с оръжие, нали?

— Да — отговори Сам.

В интерес на истината, Реми беше дяволски добър стрелец и не се боеше от оръжия, но се стремеше да ги избягва при всяка възможност.

— Няма серийни номера и не може да бъде проследен. Когато свършите, изхвърлете го. — Гуидо уви пистолета в една кърпа заедно с кутия с петдесет патрона и го подаде на Сам. — Само една услуга, ако не възразявате.

— Кажете.

— Не убивайте никого.

Сам се усмихна.

— Това е последното нещо на света, което бихме искали да направим. Колко ви дължим?

— Не, моля ви, нищо не ми дължите. Приятелите на Рубин са и мои приятели.

— Искаш да го оставя ли? — попита Сам.

— Не… По-добре да го вземем за всеки случай.

Двамата слязоха от колата, взеха раниците си от багажника и влязоха в първата барака. Зад плота, на пластмасов стол седеше чернокож мъж над шейсетте, а от устата му стърчеше пура.

— Здравейте — поздрави той и стана, — аз съм Сампсън, собственик, оператор и момче за всичко.

Мъжът говореше перфектен оксфордски английски. Сам представи себе си и Реми, после вметна небрежно:

— Май не сте от тук?

— Роден съм в Лондон. Дойдох тук преди десет години, за да си живея живота. Значи отивате в Ръм Кей?

— Да.

— По работа или за удоволствие?

— И двете — отговори Реми. — Наблюдение на птици… фотография… такива неща.

Сам му подаде разрешителното си за пилот и попълни формулярите. Сампсън ги погледна и кимна.

— С преспиване?

— Най-вероятно…

— Имате ли резервация за хотел?

Сам поклати глава.

— Ще бивакуваме. Вчера трябва да сте получили една пратка — палатка, туби за вода, къмпинг оборудване…

Водена от един от десетките си мислени списъци, Селма се беше погрижила за всичко. Сампсън кимна.

— Да, наистина. Всичко е натоварено. — Той взе една папка от стената, надраска нещо в нея, после я закачи обратно на пирона. — Ще летите с „Бонанза G36“, зареден е с гориво и е проверен.

— Понтони?

— Както поръчахте. Вървете в хангара, Чарли ще ви изпрати.

Двамата се обърнаха и тръгнаха към изхода.

— Какви птици се надявате да видите? — извика зад тях Сампсън.

Сам сви рамене и се усмихна.

— Каквито живеят на острова.