Златото на Спарта

Глава 47

— Клин… — продължаваше да мърмори на глас Реми, докато вървяха. — Имаме три варианта: клин за разсичане, печатарски клин, ключов камък в арка… Сигурно е последното. Първото е твърде неопределено, а печатарски преси не виждам наоколо.

Сам кимна разсеяно. Вниманието му беше насочено към Холков и партньора му, които вече бяха на средата на пътеката към църквата и постоянно се оглеждаха, за да ги открият в тълпата.

Реми продължи:

— Наоколо има много арки, предимно в сградата на църквата.

Парапетите от дясната им страна отстъпиха място на жив плет, ограждащ малка бирария с масички и чадъри. Оркестърът свиреше популярна народна песничка, на която всички пляскаха с ръце и припяваха. Сам и Реми подминаха бирарията и се отправиха към задната северна част на църквата, напомняща на веранда.

— Виж там! — внезапно спря Сам.

Реми проследи протегнатата му ръка. На трийсетина метра по средата на поляната имаше висок до кръста каменен пиедестал. Върху него беше поставен изящен бронзов секстант — стар навигационен инструмент за измерване на височината на слънцето спрямо хоризонта. Макар повечето секстанти да бяха с големината на книга, този беше четири или пет пъти по-голям приблизително по метър и двайсет от всяка страна.

Сам и Реми се приближиха към него. Тук имаше по-малко хора. Повечето посетители се придържаха към чакълестите алеи и вниманието им бе насочено към църквата и планините.

— Има табелка — каза Реми, — на немски е. Сам се наведе, за да види по-добре, и преведе:

— „Подарено на електор Максимилиян I Йозеф Вителсбах, член на Рейнската конфедерация и крал на Бавария, от Наполеон I, император на Франция. Август, 1806 г.“

— И ако това не е улика! — възкликна Реми и коленичи. — Сам, виж тук!

Сам се приближи. Долната част на секстанта се състоеше от вертикален показалец, предназначен да се плъзга над дъгата, върху която бяха гравирани мерки, отговарящи на по една шейсета част от градуса. Малка дупка в показалеца показваше настоящото отчитане: седемдесет.

— Не са три — каза Реми. — А колко хубаво би било, ако беше настроен на три.

Изведнъж Сам я хвана за ръката и тръгна покрай пиедестала, докато не стигнаха от другата му страна, срещу църквата. През показалците на секстанта видяха Холков и партньора му, които вървяха по пътеката.

— Може би е точно така — започна Сам. — Да помислим по-нестандартно за клиновидна форма. Ъгълът на секстанта има клиновидна форма, определена от деленията на дъгата. Тази част от загадката на Лоран може да се окаже метафора.

— Продължавай…

— Спомни си я: „Три клина, четвъртият изгубен, ще покаже пътя към Фригизинга“. Четвъртият клин би завършил групата. Ако имаш цяла група, това колко процента прави? — Сто.

— Значи всеки клин представлява една четвърт от цялото. Колко деления имаме?

Реми погледна.

— Сто четирийсет и две.

Сам пресметна наум: 142:4 = 35,5; 35,5.3=106,5.

— Добре, нека повдигнем „дулото“ на сто и шест градуса…

Двамата коленичиха до секстанта и си представиха далекогледа, преместен на новата си позиция. Сочеше право към най-далечния червен купол на църквата.

— Явно на това му казват „мястото е отбелязано с кръстче“ — каза Реми, — метафорично, естествено.

— По-точно, отбелязано с триъгълник — поправи я Сам.

Едва бяха направили няколко крачки към църквата, когато по високоговорителя се разнесе глас — първо на немски, а след това на английски.

— Внимание! Извиняваме се за възникналото неудобство, но току-що бяхме предупредени за наближаваща буря. Поради силните ветрове ще се наложи да затворим по-рано. Моля, отправете се незабавно и спокойно към кея и следвайте указанията на персонала. Благодарим за разбирането!

Сред тълпата се понесе разочарован ропот, майки и бащи започнаха да привикват децата си. Хората извръщаха лица към небето.

— Не виждам никакви…

— Ето там — посочи Реми.

Над върховете на югозапад се носеше стена от лилаво-черни облаци. Фронтът се спускаше като на забавен кадър по склоновете ла планината.

Туристите се насочиха към кея. Някои подтичваха, други вървяха бавно. Служителите, облечени в светлосини ризи, внимателно насочваха по-нехайните и помагаха на родителите да приберат децата си.

— Не знам за теб — рече Сам, — но аз не горя от желание да…

— Нито пък аз. Оставаме! Трябва да намерим къде да се скрием.

— Ела!

Сам пое към брега, а Реми го последва. На петдесетина метра от тях имаше пътека, която се разклоняваше — наляво към гората, надясно — към кея. Двамата свиха наляво и се затичаха леко, разминавайки се с десетина туристи, упътили се в обратна посока. Един от тях, мъж с две малки момченца със зелени гащеризончета, им извика на немски:

— Сбъркали сте посоката! Кеят е насам!

— Изтървал съм си ключовете — обясни Сам, — ей сега се връщаме!

След минута бяха в гората. Пътеката завиваше наляво към дървените постройки, но двамата продължиха направо, като се прикриваха между храсталаците. След трийсетина метра спряха и приклекнаха под един бор. Над главите им оловносивите облаци скриха слънцето.

Следващите двайсет минути Сам и Реми гледаха през дърветата как туристите бързат по пътеките и поляните към кея. След малко едно от корабчетата забръмча и се отдалечи, разминавайки се в белите вълни с други две, които идваха да приберат останалите туристи.

Шумът от гласове постепенно утихна, чуваше се само вятърът, който свиреше през дърветата, и от време на време от кея идваха откъслечните викове: „Всички на борда!“ Високоговорителите, които повтаряха предупреждението за тревога през трийсет секунди, също замлъкнаха.

— Става студено — каза Реми и потрепери.

Сам, който беше послушал съветите на пътеводителя, извади якетата и плетените им шапки от раницата. Реми се навлече и прибра ръцете си в ръкавите на пуловера.

— Дали Холков и хората му тръгнаха заедно с останалите? — зачуди се тя.

— Зависи какво си мислят, че сме направили. Най-вероятно е решил да изчака последното корабче и да ни търси в тълпата от заминаващи.

— И все пак нещо ми подсказва, че трябва да се подготвим за най-лошия вариант.

— Съгласен съм.

Сам и Реми изчакаха цял час след като и последното корабче напусна кея. Студеният вятър духаше на силни пориви и огъваше короните на дърветата. Върховете на боровете се свеждаха почти доземи. Зад стволовете и по тревата започна да трупа сняг, но докоснеше ли нагретия от слънцето чакъл по пътеките, веднага се стопяваше, изпускайки тънка пара, която вихрушката мигом отнасяше.

— Да се поогледаме — предложи Сам, — да намерим нещо, което ще ни сгрее.

Двамата се върнаха обратно на пътеката и поеха по нея, докато стигнаха до една полянка с дървено бунгало, с нисък мансарден покрив и прозорци от стъклени тухли. Беше дълго почти трийсет метра, а няколко стъпала водеха до задната врата. Сам и Реми се качиха по тях. Беше отключено. Влязоха и се озоваха в таванско помещение с балкон, гледащ към долния етаж. Вътре беше тъмно, с изключение на сивата светлина, която се процеждаше през матовото стъкло.

— Не е „Четирите сезона“, но поне сме на завет — отбеляза Сам.

— Комфортът е относително нещо — съгласи се Реми с усмивка, отърсвайки снега от себе си.

Намериха едно по-топло кътче и седнаха.

Почакаха още трийсетина минути — достатъчно, както се надяваха, целият персонал да се качи на последното корабче за Шьонау. Не знаеха дали са останали дежурни, но щяха да мислят за това, когато и ако се наложи. Вятърът отвън отслабна, за сметка на това снегът се усили. Клоните на боровете дращеха по стените като пръсти на скелет.

Реми рязко извърна глава, сякаш чу нещо.

— Какво? — попита Сам беззвучно.

Тя сложи пръст на устните си и посочи към прозореца. След няколко секунди Сам също го чу: скърцащи стъпки в снега. Тишина… После глухият звук от обувки върху дърво. Някой се качваше по стълбата. Сам стана, промъкна се тихо до вратата, заключи я и се върна при Реми. Секунда по-късно дръжката на вратата изскрибуца, после издрънча. Пак тишина. Стъпките слязоха надолу по стълбите и отново заскърцаха по снега.

Отвори се врата на долния етаж. Реми се сгуши до Сам, а той я прегърна през раменете.

Този път се чуха два чифта стъпки. Влязоха в бунгалото и спряха. Светна фенер и лъчът му обходи парапета на тавана. После изгасна.

— Ехо! — извика един глас на немски. — Охрана! Има ли някой?

Реми погледна въпросително Сам. Той отвърна само с устни: „Холков“.

— Има ли някой? — повтори Холков на немски. — Разпоредена е евакуация заради бурята! — Изчака няколко секунди и добави: — Тук няма никого. Да проверим другите сгради.

Отново се чуха стъпки и вратата се затръшна. Сам сложи пръст на устните си: Мина минута… Две… Пет… Отдолу се чуха тихи стъпки.

— Не са тук — каза Холков на английски.

— Защо изобщо мислиш, че са на полуострова?

— Аз така бих постъпил. Освен това ги познавам. Прекалено са упорити, за да се откажат заради някакви си метеорологични условия. Да вървим!

Вратата се отвори, после се затвори. Стъпките им заскърцаха в снега и постепенно заглъхнаха. Сам изпълзя на четири крака до перилата и надникна. Обърна се и направи знак на Реми с вдигнат палец.

— Сърцето ми бие като пневматичен чук — оплака се тя.

— Добре дошла в клуба.

— Трябва да внимаваме.

— Те също.