Бокур Франция, четири седмици по-късно
Реми зави със „Ситроена“ по чакълеста алея, обградена с дървета. Спря до оградата на двуетажната селска къща, измазана с бял хоросан и с черни кепенци на прозорците, и изключи двигателя. От дясната страна на къщата се виждаше прясно прекопана градина, приготвена за засаждане. От портата към къщата водеше покрита с камъни пътечка.
— Ако не грешим, всеки момент ще променим живота на едно момиче.
— И то към добро — отвърна Сам. — Тя го заслужава.
След сблъсъка с Бондарук в пещерата, Сам и Реми прекараха вътре още два часа, преди да успеят да стигнат до изхода. Реми се катереше напред, забиваше клинове и се осигуряваше, опитвайки се да поеме максимална част от теглото на Сам. Той не я пусна да избърза напред и да повика помощ. Бяха слезли в пещерата заедно, заедно и щяха да излязат.
Щом успяха да се измъкнат Сам се настани удобно, а Реми изтича до хотела, за да извика помощ.
На следващия ден отидоха в болницата в Мартини. Куршумът не беше засегнал важни органи, но Сам се чувстваше като боксова круша. Оставиха го два дни за наблюдение и след това го изписаха. Три дни по-късно двамата си бяха у дома в Сан Диего, където Селма им обясни как Бондарук и Холков са успели да ги проследят до Гран Санбернар. Холков причакал един от бодигардовете, изпратени от приятеля на Руб, и му дал ултиматум: да постави устройството за запаметяване или двете му дъщери ще бъдат отвлечени. Като се поставиха на негово място, Сам и Реми не можеха да го винят за направения избор и не уведомиха полицията за случилото се.
Още на следващата сутрин започнаха процеса по връщането на кариатидите на гръцката държава. Първо се обадиха на Евелин Торес, която веднага се свърза с директора на Археологическия музей в Делфи. Събитията се развиха бързо и само след седмица в пещерата под езерото Гран Санбернар работеше експедиция, финансирана от гръцкото министерство на културата. На втория ден екипът откри странична зала, в която намери десетки спартански и персийски скелети и техните оръжия.
Щяха да минат седмици, докато успеят да извадят статуите от пещерата, но министерството беше убедено, че кариатидите ще се върнат у дома и ще бъдат изложени в музея. Много скоро на учените по цял свят щеше да се наложи да преосмислят значителна част от историята на Древна Гърция и Персия.
Хедеон Бондарук така и не успя да зърне възлюбените си, неуловими кариатиди.
След като Сам се възстанови напълно, двамата отново насочиха вниманието си към изгубената изба на Наполеон. Според легендата Наполеон бе заповядал на своя енолог, Анри Емил Аршамбо, да направи дванайсет бутилки вино от сорта Лакано. Сам и Реми бяха намерили пет: едната изгубена от Манфред Бьом и унищожена, съдейки по парчето стъкло, намерено от Тед Фробишър, трите, които те откриха — на борда на „Молх“, в църквата „Свети Вартоломей“ и във фамилната гробница на Традонико в Опертале, и накрая — бутилката, отмъкната от Холков от подводницата в Ръм Кей и отнесена в имението на Хедеон Бондарук, която в момента беше обект на преговори между френското и украинското правителства. Сам и Реми бяха предали своите бутилки на френското министерство на културата, което в замяна предложи дарение от 750 000 долара на Фондация „Фарго“. По четвърт милион на бутилка.
Оставаше само една загадка: какво се е случило с останалите седем бутилки? Дали бяха безвъзвратно изгубени или чакаха някъде да бъдат открити: като незначителни елементи от загадката на Наполеон или скътани за тяхна собствена сигурност? Сам и Реми решиха, че отговорът може би се крие при човека, от когото е тръгнала легендата за Изгубената изба: Лионел Ариен, контрабандистът капитан на „Фокон“, когото Лоран твърдеше, че е наел да му помогне в укриването на бутилките.
Доколкото им беше известно, Наполеон бе натоварил с тази задача единствено Лоран, и двамата заедно бяха положили много усилия да скрият добре бутилките. Защо тогава Лоран бе потърсил помощта на случаен капитан, с когото се запознал в кръчма в Хавър?
Минаха две седмици, докато открият отговора на този въпрос. Първата им спирка беше библиотеката „Нюбъри“ в Чикаго, където прекараха три дни в ровене в колекцията на Спенсър — най-голямата сбирка от оригинални източници, свързани с Наполеон, в Съединените щати. От там отлетяха за Париж и посветиха четири дни на Националната библиотека на Франция и архивите в замъка „Венсан“. Накрая, въоръжени с тлъст набор от бележки и копия на актове за раждане и смърт, документи за военна служба и прехвърляне на имоти, те се отправиха на запад към Руан, столицата на Нормандия. Там, в провинциалния архив, откриха и последната брънка от веригата.
През септември 1818 г. сержант Леон Ариен Пелетие, награден ветеран от Резервната армия на Наполеон и пряк подчинен на Арно Лоран по време на Италианската кампания от 1800 г., бил освободен от служба по неизвестни причини и се върнал в дома си в Бокур, на сто и седемдесет километра източно от пристанището на Хавър. Два месеца по-късно той изчезнал от Бокур, появил се в Хавър с нови документи и закупил тримачтов барк на име „Зодиак“. Корабът струвал повече, отколкото един сержант би могъл да изкара и за осем живота във френската армия. Сменил името му на „Фокон“ и започнал да превозва контрабандни оръжия и алкохол по крайбрежието, изкарвайки скромни печалби и, колкото да е удивително, без нито веднъж да привлече вниманието на френските власти. Две години по-късно, през юни 1820 г., Арно Лоран влязъл в една кръчма и наел Лионел Ариен и „Фокон“. Дванайсет месеца след това Ариен се върнал в Хавър, продал корабчето и отново се прибрал в дома си в Бокур, където бавно, но сигурно пропил и проиграл богатството си на хазарт.
Защо Пелетие-Ариен бе решил да разкрие тайната на смъртния си одър, Сам и Реми не знаеха, но едно бе сигурно: той, Лоран и Наполеон са били единствените, които са знаели за сифнийските кариатиди. Друго, което може би никога нямаше да научат, бе как тримата мъже са се натъкнали на древното съкровище.
След като Селма завърши превода на дневника на Лоран, се изясниха и две по-малки загадки. Десет месеца, след като взели виното от Света Елена и положили много усилия за скриването на бутилките по различни части на света, Лоран и Ариен научили, че Наполеон е умрял. С разбито сърце, но вече на път за Марсилия, Лоран скрил три бутилки в замъка Иф. За другите бутилки не се споменаваше нищо.
Фактът, че синът на Наполеон така и не се заел с разплитането на загадката, завещана от баща му, също изпълвал с тъга сърцето на Лоран. От завръщането си във Франция заедно с Ариен до смъртта си през 1825 г. той написал десетки писма до Наполеон II, умолявайки го да се подчини на волята на баща си, но младежът упорито отказвал да напусне уюта на австрийския двор заради „детска игра на криеница“.
Сержант Леон Ариен Пелетие, както се оказа, имаше една жива наследница — далечна родственица на име Луиза Фок. Момичето беше на двайсет и една и затънала в дългове, след като една година по-рано родителите й загинали в автомобилна катастрофа и й оставили тройно ипотекирана ферма.
— Как ли ще го приеме? — чудеше се Реми.
— Сега ще разберем. По един или друг начин животът й ще се промени.
Сам и Реми слязоха от колата и се приближиха до входа. Реми дръпна кожената връв и се чу звън на камбанка.
След малко вратата се отвори и на прага застана дребничка млада жена със светлокестенява коса и чип нос.
— Уи?
— Бонжур, Луиза Фок?
— Уи.
Реми представи себе си и Сам, след което попита жената дали говори английски.
— Да.
— Може ли да влезем? Имаме информация, свързана с вашето семейство, и по-точно, с Леон Пелетие. Познато ли ви е това име?
— Струва ми се, че да. Баща ми веднъж ми показа родословното ни дърво. Заповядайте.
Жената ги въведе в кухнята, в типичния за френската провинция стил: жълти стени, лакирана дъбова маса, светлозелен бюфет с порцеланов сервиз. На прозорците висяха свежи перденца на оранжеви карета.
Луиза направи чай и ги покани на масата.
— Английският ви е много добър — похвали я Реми.
— Учих Американска литература в Амиен. Наложи са да прекъсна. Имах… семейни проблеми.
— Знаем — каза Сам, — много съжаляваме.
Луиза кимна и се насили да се усмихне.
— Казахте, че имате някаква информация за семейството ми.
Редувайки се, Сам и Реми изложиха теорията си за Пелетие, изгубената изба и връзката им със сифнийските кариатиди. Реми извади няколко изрезки от вестници и ги подаде на Луиза.
— Четох за това — каза тя, като ги погледна, — и вие ли сте участвали?
Сам кимна.
— Не мога да повярвам! Нямах представа! Майка ми и баща ми нищо не са ми казвали.
— Убеден съм, че не са знаели. С изключение на Наполеон и Лоран, Пелетие е бил единственият посветен в тайната и я запазил чак до смъртното си легло. Дори тогава не я разкрил докрай.
— И никой не му повярвал…
— Почти никой — усмихна се Реми.
Луиза помълча, после поклати впечатлено глава.
— Благодаря, че ми казахте. Хубаво е да знаеш, че някой от семейството ти е постигнал нещо значимо. Малко странно, но все пак значимо.
Сам и Реми се спогледаха.
— Май не се изразихме ясно — каза той. — Все още има неоткрити бутилки.
Луиза премигна.
— И вие мислите… Тук?
Сам извади айфона си и намери една снимка на цикада.
— Виждали ли сте някъде този знак?
Вместо отговор Луиза стана и се приближи до полицата над мивката. Свали от там един тиган и го показа на Сам. В края на късата импровизирана стоманена дръжка имаше печат с цикада: същият като този, който откриха в криптата на Лоран.
— Баща ми го намери на тавана преди няколко години. Не знаеше какво е, затова го използва да поправи тигана.
— А мазе имате ли? — попита Реми.
Освен множеството изненади, на които се натъкнаха по време на проучването си за сержант Пелетие, наложи се да се откажат и от едно от основните си допускания: а именно, че само Лоран е крил бутилките на избраните места.
След като толкова дълго бяха вървели по следите на двамата мъже, Сам и Реми се научиха да мислят като тях. Затова им отне само няколко минути да открият това, за което бяха дошли.
В северозападния ъгъл на мазето, под стената до основната изба, намериха каменен блок с цикада. Както обикновено, Сам го помести, а Реми пъхна ръка вътре. Луиза стоеше зад тях с фенерче в ръка.
Реми измъкна ръката си и се изправи на колене.
— Седем — каза тя.
— О, боже! — ахна Луиза. Реми се дръпна, за да може момичето само да погледне. — Откога ли стоят там?
— От сто и деветдесет години, плюс-минус няколко — отговори Сам.
— А сега какво ще стане?
Реми се усмихна.
— Вече си богата, Луиза. Ще изплатиш фермата, ще се върнеш в университета и ще живееш щастливо дълги години!
Хванати за ръце, Сам и Реми вървяха към колата.
— Единайсет бутилки от общо дванайсет — каза Реми — не е зле.
— Не е зле ли? Само като си помислиш, че тези бутилки са обиколили света, преживели са краха на Наполеон и са оцелели след две световни войни! Бих го нарекъл чудо.
— Имаш право. Трябва да призная, че ми е малко мъчно.
— За какво?
— За края на приключението.
— Край на приключението?! Не и в този живот. Съкровището на Пати Канън още ни чака. Не сме претърсили и половината река.
Реми се засмя.
— А след това?
— След това ще отворим картата, ще посочим някое място с пръст и ще тръгнем.