Златото на Спарта

Глава 36

Секунди, а може би минути или часове по-късно Сам усети как бавно идва в съзнание. Сетивата му едно по едно се завръщаха, започвайки от леко гъделичкане по бузата, последвано от отчетливо и познато ухание на зелени ябълки.

„Коса — помисли си той, — коса по лицето ми. Кокос и бадеми.“

Шампоанът на Реми.

Насили се да отвори очи и видя надвесеното й лице. Огледа се. Лежеше на дъното на лодката, а главата му беше в скута й.

— Добре ли си? — попита той, като се прокашля.

— Аз дали съм добре? — прошепна тя. — Естествено, глупчо! Ти си този, който едва не се удави.

— Какво стана?

— Удари главата си в скалата. Видях те точно в момента, когато се плъзна към водата. Хвърлих ти въжето. Още не беше изгубил съзнание. Изкрещях ти да го хванеш и ти успя. После те издърпах.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Към двайсет — двайсет и пет минути.

Той стисна очи.

— Главата ме боли.

— Имаш рана на челото, но не много дълбока.

Сам попипа главата си с пръсти и откри, че има превръзка в горната част на челото си.

— Как си със зрението? — попита Реми.

— Всичко ми е черно.

— Това е добър знак, все пак е нощ. Колко пръста виждаш?

— Стига, Реми, добре съм — изстена Сам.

— Заради мен.

— Шестнайсет.

— Сам.

— Четири пръста. Казвам се Сам, а ти си Реми и двамата плаваме с надуваема лодка в Черно море, опитвайки се да откраднем бутилка вино от изгубената изба на Наполеон, която е открадната от мафиотски бос. Доволна ли си?

Тя го целуна бързо по устните.

— Прав си по всички точки, с изключение на плаването.

— Какво?

— След като те издърпах в лодката, я изкарах на брега. Не съм сигурна къде сме точно.

— Минала си сама покрай скалите? По дяволите, трябваше ти да караш от самото начало.

— Просто късмет и отчаяние.

— Хубаво име за лодка. Как е тя, между другото? Лодката имам предвид.

— Доколкото видях, няма течове. Още става.

— Кое време е?

— Малко след полунощ. Е, готов ли си да се поогледаме?

Реми успя да мине невредима между скалите, но още по-забележително бе, че намери глинестия плаж, на който в момента лежеше лодката. Плажът беше не повече от три на шест метра, от двете страни се стесняваше до каменни пътечки, широки по половин метър.

Когато Сам стана и се отърси от паяжините в главата си, тръгнаха първо на юг, но само няколкостотин метра по-натам пътят им се оказа препречен от каменна стена. На север имаха по-голям успех и изминаха половин километър, преди да стигнат до разкривена дървена стълба в скалата. Качиха се и се огледаха.

Тук, високо над морето, вятърът беше издухал мъглата, която продължаваше да се стели под тях. Ориентираха се с помощта на компаса.

— Добре, значи или си се насочила далеч на юг от имението, или си го заобиколила близо от север. Колко време ти трябваше да намериш плажа?

— Двайсет минути. Но съм сигурна, че няколко пъти се въртях, така че не разчитай на това.

— Как беше течението?

— През повечето време почти мъртво пред носа.

— Значи може би си тръгнала на юг. — Сам вдигна бинокъла и започна да оглежда околността. — Виждаш ли фара…?

— Да, ето там — каза тя и посочи с ръка. — Изчакай малко…

След няколко секунди в мрака наистина проблесна бялата пулсираща светлина.

— Не повече от две мили — рече Сам, — ситуацията е под контрол.