Обсидиановата стая

37.

Горе-долу по същото време, когато Диоген излизаше от хотелския апартамент, Пендъргаст, все още с якето на ФБР и по съсипани риза и панталони, влизаше в своя замък на „Ривърсайд Драйв“ № 891. Без да обръща внимание на полицейската лента, опъната през балната зала, той мина под нея и след кратък оглед и край маркерите на доказателства и остатъците от дактилоскопичния прах, за да влезе в библиотеката.

Нищо не изглеждаше не на място, като се изключи писмото, оставено на една маса за сервиране: писмо, адресирано до къщата, в която никога не се получаваха писма, освен чрез наета пощенска кутия. Писмото беше от госпожа Траск и адресирано до Проктър.

Пендъргаст скъса плика. В писмото се казваше, че заради заболяването на нейната сестра госпожа Траск е принудена да остане в Олбъни една и може би дори две седмици по-дълго, отколкото е очаквала. Тя се извиняваше, но беше сигурна, че грижата за Констънс няма да се окаже бреме за него.

Пендъргаст остави писмото. За миг остана неподвижен, вслушвайки се в празната сграда. След това излезе от библиотеката и бързо се отправи към горните етажи на замъка. Първо спря в помещенията на Проктър, после в тези на Констънс, където остана по-дълго.

Къщата изглеждаше изоставена. Помещенията на Проктър показваха, че е тръгнал много набързо и съдейки по финия слой прах, натрупан по повърхността на мебелите му, това се бе случило преди девет или десет дни. Чантата му за извънредни случаи също я нямаше.

И помещенията на Констънс имаха вид на отдавна напуснати, като изключим следите от едно бързо събиране на багажа.

Застанал в нейната стая, в която се спускаше мрак, Пендъргаст извади мобилен телефон от джоба си и набра номер в кливландското предградие Ривър Пойнт. Вдигнаха на третото позвъняване. Пендъргаст изчака необходимите петнайсет секунди, докато завърши процесът на разпознаването.

— Моят собствен таен агент ли се обажда? – най-накрая се чу познатият задъхан глас, който се носеше от помещение, осветявано единствено от компютърни екрани и една самотна свещ, която светеше във фронтонния прозорец. – Май си се сдобил с нов номер. Както и с нов телефон: айфон 6 според интернет хаштага. Чудесен апарат.

— Майм, искам да направиш нещо за мен.

— Не е ли винаги така? Вече не се обаждаш просто да си побъбрим.

— Много е спешно.

— Винаги е спешно. – Чу се преувеличена въздишка. – Добре де, казвай какво има.

— Нали познаваш шофьора ми Проктър?

— Разбира се. Бивш военен, ако не се лъжа, по едно време е бил в твоята част, малкото му име…

— Точно така. Изчезнал е от замъка на „Ривърсайд“ преди, доколкото мога да определя, десетина дни. Искам да го издириш за мен.

— Ей, това ми звучи като забавление. Добре, като свърша, аз искам да направиш нещо за мен: ламтя за новата играчка на ФБР, клетъчен дуплексер[33], който маскира…

— Каквото поискаш. Само намери Проктър и ме дръж в течение. Майм, благодаря ти. – Пендъргаст пусна телефона в джоба си, след това отново се огледа.

Въпреки изоставения вид на помещението Д’Агоста беше видял Констънс в сградата тази сутрин в присъствието на Диоген. Беше му казал, че Диоген носел куфар. А Констънс имала шапка на главата. Това беше нещо, което тя правеше рядко, и то само когато пътуваше.

Диоген. Това, че е оцелял след падането във вулкана на Стромболи, изглеждаше невъзможно. Въпреки това той е бил тази сутрин тук в замъка и е имал само един възможен мотив: отмъщение. Отмъщение срещу Пендъргаст и особено срещу Констънс, която го беше блъснала във вулкана преди почти четири години.

Но нещо не беше наред. Разпитът на Д’Агоста извади на показ определени противоречия – любопитни, тревожни противоречия, които Пендъргаст не смяташе, че може да обясни.

Отвори вратата на гардеробната стая на Констънс. Макар тя да разполагаше с богат гардероб, за Пендъргаст беше очевидно, че някои неща ги няма.

Той стоеше неподвижно и мислеше. Бяха минали двайсет и четири дни от борбата в Масачузетс, когато беше отнесен в морето. Разбира се, много неща се бяха случили в негово отсъствие и всички – тревожни. Защо Проктър бе напуснал къщата, изоставяйки Констънс? Това беше нещо, което той никога не би направил. Къде е отишъл? Защо не се беше върнал? Въпреки че беше помолил Майм, Пендъргаст се страхуваше, че Проктър може да е умрял от ръцете на Диоген. Какво е правила Констънс сама в празната сграда?

Но най-странното от всичко беше на каква сцена бе попаднал Д’Агоста, след като беше влязъл в замъка малко след осем тази сутрин? В неговото описание на случилото се нямаше смисъл.

Бяха възможни два сценария. Първият, че Диоген е бил хванат в момента на отвличането на Констънс с цел отмъщение, насочено срещу нея, срещу него или срещу двамата. Обаче нейното поведение, облекло и постъпки, както ги описа Д’Агоста, не се вписваха в този сценарий.

Вторият сценарий… онзи, в който най-добре се вписваха фактите… беше прекадено перверзен, прекадено ужасен, за да го има предвид.

Той изведнъж излезе от своята замисленост и се впусна да действа. Изхвръкна от стаята и започна напрегнато и методично да претърсва замъка. Качи се на криволичещия таван и оттам започна внимателно, но бързо да обикаля сградата, спускайки се надолу в търсене на информация. Каквато и да е информация, която би му помогнала да разреши загадката на празната къща. Съзнанието му се беше фиксирало върху факта, че дори в момента часовникът тиктака, отброявайки времето на нейната неизвестна съдба…

Шестнайсет часа по-късно беше в мазето под мазето, седнал на библиотечното бюро в малкия апартамент на Констънс. Сега разбираше много от случилото се. Най-важното беше, че това е мястото, където тя беше живяла през последните може би две седмици. На плота пред него бяха подредени четири неща: книга с любовни стихове от Катул с бележка в празното поле, написана с прекадено познат почерк; ръкописен нотен лист, посветен на Констънс; тибетска т’ангка картина, в чийто център беше образът на дете бог, чиито черти – отново – му бяха обезпокоително познати.

Пендъргаст изпадна в неизпитвано досега вцепенение. Беше стигнал до едно заключение: Констънс бе отстъпила на изтънчено, неумолимо и красиво проведено целенасочено ухажване.

Беше необяснимо, че от всички хора точно тя би могла да бъде заблудена, измамена и спечелена от подобна кампания. Въпреки това всички доказателства сочеха, че се е случило.

Пендъргаст трябваше да признае, че макар да имаше необикновени прозрения относно престъпната страна на човешката природа, често се оказваше в небрано лозе, ако трябва да разбере жена и сложността на интимните отношения. А от всички жени, които беше познавал, Констънс с нейните силни, буйни страсти беше най-неразбираемата.

Пендъргаст огледа помещението, тялото му изпадна в летаргия след часовете на непрестанна дейност, а бледите му очи проблясваха, когато се спряха отново върху четирите предмета на бюрото. Все още му се струваше невъзможно.

Осъзна, че има един начин да се увери. Свали якето и без да ги докосва, уви грижливо в него нотния лист и книгата със стихотворенията на Катул. След това стана и след като взе една четка за коса от спалнята на Констънс, се върна обратно в основната библиотека.

Отвори лаптопа, който беше скрит зад един от дървените панели, влезе в обезопасената страница на Нюйоркското полицейско управление, логна се в базата данни с пръстови отпечатъци, издири поредица латентни пръстови отпечатъци на Диоген, свалени, когато го издирваха за отвличане и кражбата на диамант, известен като Сърцето на Луцифер.

С отпечатъците на Диоген на екрана, той намери портативен дактилоскопски комплект с дактилоскопска прах и прозрачно желатиново фолио за вземане на отпечатъци. Напраши нотния лист и томчето на Катул. Успя да свали два комплекта различни латентни отпечатъци. Един от тях принадлежеше на Диоген.

Пръстовите отпечатъци на Констънс Грийн ги нямаше в нито една официална или неофициална база данни. Пендъргаст свали единичния комплект отпечатъци, които намери върху четката за коса, проучи ги, сравнявайки ги с отпечатъците от нотния лист и книгата. Съвпадаха. Доказателство, че Диоген, а не някой друг беше ухажвал Констънс, докато Пендъргаст е бил затворник на борда на контрабандисткия кораб.

Оставаше още един тест. Пендъргаст се страхуваше да го проведе.

Той дълго остана седнал в притъмнялата библиотека. Най-накрая отново влезе в базата данни на Нюйоркското полицейско управление и намери поредицата пръстови отпечатъци, които полицията беше взела от вазата от времето на династията Мин, която беше разбита в тила на Д’Агоста.

Той познаваше добре вазата. Беше рядка и крехка. Ударът с нея може да замае човек, но не и да го убие. Полицейските снимки разкриваха, че тя е разбита на множество парчета: гърлото, шийката, дръжката, нежното тяло. Само част от вазата – нейната основа – беше здрава.

Сега извади отпечатъците, свалени от основата, на екрана. Бяха намерили много отпечатъци, но един комплект покриваше всички останали. Разположението им показваше, че човекът, взел вазата, я е хванал по особен начин, за да може да я използва като оръжие.

Тези пръстови отпечатъци бяха на Констънс.

Ръцете му се плъзнаха от клавиатурата на лаптопа и той потрепери. Констънс е била ухажвана от неговия брат. Макар да знаеше всичко за Диоген и въпреки трудните отношения между тях, тя се беше поддала и бе тръгнала с него. Д’Агоста беше попаднал на пътя им и тя го беше повалила в безсъзнание с вазата.

Непознати чувства го заляха: паника, объркване, ужас, а под всички тях – отвратителна ревност. Трябваше веднага да предприеме нещо. Но какво? Какво правеше Констънс в момента? Беше ли още жива? В съзнанието му нахлуха картини – гадни картини. Беше ли сега – боже опази – точно в този миг с неговия брат? Мислите му се върнаха обратно към онзи сблъсък с нея в стаята му в ексмутската странноприемница. Възможно ли е неловкото справяне с този интимен момент да я е тласнало в обятията на омразния му брат?

Съкрушен, Пендъргаст вдигна ръце до главата си и след като сграбчи светлорусата си коса, нададе вик.

Вик, пълен с болка, срам, безплодна ярост… и съкрушителни обвинения срещу самия себе си. Каквото и да се беше случило в тази къща по време на неговото отсъствие, едно бе ясно: той самият беше най-малкото отчасти отговорен за това.

Засега нямаше друг избор, освен да остави съдбата на Проктър в ръцете на Майм. Обаче лично щеше да намери Констънс, а с нея, сигурен беше – и своя брат.

Тогава щеше да се погрижи – веднъж завинаги – тази среща да бъде последна.