Обсидиановата стая

ЕПИЛОГ

Госпожа Траск крачеше живо по мраморния под на голямата бална зала в замъка на „Ривърсайд Драйв“, стиснала в ръка четка за прах от пера. Беше един от онези лъжливо топли дни в края на ноември, които сякаш предвещаваха идването на пролетта, а не на зимата. Слънцето грееше през античните оберлихти, позлатяваше месинговите арматури на витрините и осветяваше предметите в тях. Госпожа Траск смяташе много от тези предмети за странни, дори смущаващи, затова много отдавна се беше научила да забърсва праха от витрините, без да се заглежда в тяхното съдържание.

Помещението изглеждаше съвсем различно от времето, когато за първи път се върна от Олбъни с радост в сърцето въпреки скръбта заради смъртта на господин Пендъргаст. Странното заболяване на сестра й, което в началото се влошаваше все повече, изведнъж изчезна по начин, който лекарите описаха като истинско чудо. Но когато се върна на „Ривърсайд“ № 891, какво да види: не само къщата беше празна, но жълти полицейски ленти опасваха точно това помещение! Един кратък разговор с приятеля на господин Пендъргаст лейтенант Д’Агоста уреди въпроса. На следващата сутрин той дойде лично да ръководи свалянето на тази ужасна лента. Тогава й съобщи изненадващата и прекрасна новина, че господин Пендъргаст в края на краищата не се е удавил, а сега по своя воля се занимава с един от своите случаи. Без съмнение щеше да се появи, когато реши. Вероятно съвсем скоро.

Лейтенантът обаче не беше отговорил на другите й въпроси: къде е Проктър? Къде е Констънс? Не можеше да каже дали Д’Агоста крие от нея истината, или просто и той не знае.

Точно преди да замине за Олбъни, беше чула Констънс да обявява намерението си да се премести в мазето под мазето… място, където тя не беше влизала. Изглежда обаче, че по време на нейното отсъствие тези планове се бяха променили. От стаята на Констънс липсваха куфари. Проктър също го нямаше и сякаш беше заминал набързо: стаята му беше разхвърляна – нещо напълно необичайно за човек като него, голям поклонник на реда и чистотата.

Сигурно, когато се върне господин Пендъргаст, той ще обясни всичко. Преди много години й беше дал ясно да разбере, че това не е неин дом и не й е работа да се занимава с тези странни заминавания и връщания.

Госпожа Траск премина от балната зала в библиотеката. Тук веселата ноемврийска светлина липсваше, защото, както обикновено, капаците на прозорците бяха затворени, а пердетата дръпнати. Голямото помещение бе осветено само от една-единствена лампа „Тифани“. Госпожа Траск започна да шета: бършеше прах и подреждаше, но всъщност помещението си беше безупречно. Тя го оправяше всеки ден, откакто се беше върнала, и го почистваше по-скоро по навик, отколкото поради нужда.

Разбира се, беше свикнала с честите отсъствия на господин Пендъргаст, но Проктър и Констънс много рядко ги нямаше. Сега, когато и тримата отсъстваха, всичко беше странно. Замъкът изглеждаше дори по-голям от обикновено и беше пълен със самота и обгръщаща всичко пустота, която караше госпожа Траск да се чувства твърде неудобно. Всяка вечер, когато си лягаше, заключваше не само вратата на стаята си, но и тази, която водеше към жилищата на прислугата.

Помисли си да опита да се обади по телефона, но осъзна, че не знае нито номера на господин Пендъргаст, нито този на Проктър. Естествено Констънс нямаше телефон и не искаше да има. Щом се върнат обаче, тя щеше да се погрижи за…

В този момент откъм входната врата се чу глухо почукване.

Госпожа Траск спря да бърше прах. На „Ривърсайд Драйв“ № 891 посетителите бяха рядкост. Като изключим идването на лейтенант Д’Агоста, когото сама повика, си спомняше само две посещения през последните дванайсет месеца. Първото се бе оказало наистина много печално, а второто предизвика внезапното заминаване на господин Пендъргаст и Констънс за Ексмут, което съвсем доскоро смяташе, че е завършило трагично.

Икономката остана на мястото си.

Няколко секунди по-късно чукането се възобнови: беше толкова силно, че заеча из цялата къща.

Каза си, че това не е неин дом, за да отваря вратата. Въпреки това нещо й подсказа, че след като няма никого другиго, господин Пендъргаст би желал тя да го направи. Беше ярка слънчева сутрин. Каква беше вероятността да е крадец или някакъв друг нехранимайко?

Излезе от библиотеката и отново прекоси балната зала, мина през дългата тясна трапезария и влезе в предното фоайе. Тежката входна врата се издигаше пред нея като зловещ портал, монолитна и без шпионка в дебелото дърво.

Както си стоеше там, се чу трето чукане и тя леко подскочи.

Това беше смешно. Госпожа Траск си пое дълбоко дъх, отключи, освободи резето и с известно усилие дръпна вратата да се отвори. И едва потисна писъка си.

Пред нея стоеше мъж: човек, който сякаш беше в последния стадий на немощ. Ризата му беше мръсна и накъсана почти на ивици. Вътрешната страна на яката беше черна. Полумесеци тъмна пот бяха засъхнали под мишниците. Въпреки че беше ноември, мъжът нямаше палто. Панталоните му бяха, ако това беше възможно, в дори по-жалко състояние от ризата. Единият маншет беше скъсан и се полюшваше над невероятно мръсния крак под него. Другият беше срязан или по-вероятно разкъсан на прасеца. Платът върху едното му рамо и единия крачол бе зацапан със засъхнала кръв. Но това, което най-много я шокира, беше изпитото и мършаво лице на мъжа. Косата му се беше сплъстила и прилепнала към черепа като кепе. Кожата му бе покрита с толкова дебел слой мръсотия, кал кръв и прах, че й беше трудно да различи расата му. Брадата му беше сплетена като птиче гнездо и завършваше с няколко заострени краища. А очите му: два тлеещи въглена, хлътнали в дълбоки лилаво-черни орбити.

Тя се хвана за вратата и точно се готвеше да я тръшне, когато осъзна, че призракът, застанал пред нея, е Проктър.

— Господин Проктър! Божичко! – възкликна госпожа Траск, докато отваряше широко вратата. – Какво се е случило с вас?

Той направи една несигурна крачка напред, после още една, а после рухна на колене.

Тя се приведе и му помогна да се изправи на крака. Изглеждаше повече от изтощен.

— Какво се случи? – попита тя отново, докато го превеждаше през трапезарията.

— Дълга история. – Гласът му беше слаб, повече приличен на шепот. – Може ли да ми помогнете да стигна до стаята си. Трябва да легна.

— Разбира се. Ще ви донеса малко бульон.

— Констънс…? – измърмори той.

— Не е тук. Не знам къде е отишла. Мисля, че лейтенант Д’Агоста има представа. Трябва него да попитате.

— Ще го направя.

— Имам прекрасна новина. Вие може би вече знаете? Господин Пендъргаст е жив. Не се е удавил. Върнал се е за кратко, после отново заминал. Доколкото знам, преди седмица.

Само за миг двата въглена вместо очи проблеснаха по-ярко.

— Хубаво. Това е хубаво.

Почти бяха прекосили балната зала, когато Проктър изведнъж спря.

— Госпожо Траск?

— Да?

— Ако нямате нищо против, мисля тук да полегна.

— Нека поне ви заведа до дивана в библиотеката, където ще…

Обаче още докато говореше, Проктър се пусна и свлече на студения мраморен под, където остана да лежи неподвижно, припаднал от умора.

Една седмица по-късно

3 декември

Пендъргаст остави настрана дебелия том, който четеше – „Гьодел, Ешер, Бах“ от Дъглас Хофстатър – блестяща, макар и на места неясна книга, и погледна към Констънс Грийн. Тя седеше срещу него, кръстосала целомъдрено крака върху ниска кожена табуретка. Пийваше френски чай „Едиар Меланж“ с мляко и захар, вторачена в огъня.

— Констънс, знаеш ли какво осъзнах току-що?

Тя го погледна въпросително с повдигнати вежди.

— Че последния път, когато седяхме в това помещение, ни посети Пърсивал Лейк.

— Прав си. И както се казва, това е началото на друга история. – После отново се зае със своя чай и се втренчи в пламъците.

Госпожа Траск и Проктър се появиха безмълвно на прага на вратата. Икономката отдавна се беше оправила от шока и се радваше, че всички отново са заедно. Проктър също приличаше на своето старо стоическо аз и единствената видима следа от неговото изпитание беше лекото накуцване. Резултат, както обясни той, от лъвско ухапване и прекосяването пеша на двеста километра непроходима пустиня.

— Извинете, господине – обърна се госпожа Траск към Пендъргаст. – Просто искам да знам можем ли да направим нещо за вас, преди да вечеряме?

— Благодаря, няма какво – отговори Пендъргаст. – Освен ако Констънс не се нуждае от нещо?

— Благодаря, нямам нужда от нищо – отговори тя.

Госпожа Траск се усмихна, направи реверанс и си тръгна. Проктър, вечният втори, само кимна, преди да поеме след икономката към кухнята. Пендъргаст взе книгата си и се престори, че продължава да чете, макар тайно да наблюдаваше Констънс.

Тя беше прекарала последната седмица в частна клиника във Флорида, възстановявайки се от раните, които бе получила при битката с Флавия, и днешната вечер беше първата, след като се прибра в замъка на „Ривърсайд Драйв“. През изтеклата седмица бяха разговаряли надълго и широко и всеки разказа подробно как е прекарал този месец на раздяла. Сега всички недоразумения бяха изяснени, но в интерес на истината трябваше да признае, че тя не приличаше на себе си, поне доколкото той можеше да каже, откакто напусна Халсиън. Цялата вечер изглеждаше неспокойна и потънала в мисли: започваше да свири някакво парче на клавесина, но спираше в средата на пасажа. После взимаше книга със стихове и се вглъбяваше в тях, обаче повече от половин час не прелистваше и страница.

Най-накрая той свали книгата.

— Констънс, какво те тревожи?

Тя вдигна очи към него.

— Нищо. Добре съм.

— Хайде, познавам настроенията ти. Нещо, което съм казал или направил, ли е причината? Или нещо, което не съм направил?

Тя поклати глава.

— Беше непростимо, че те оставих толкова беззащитна в Ексмут.

— Нищо не можеше да направиш. Едва не се удави. Освен това, както знаеш, в твое отсъствие успях да се позабавлявам.

Вътрешно Пендъргаст изстена.

След минута Констънс се размърда в креслото си.

— Проблемът е Диоген.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да спра да мисля за него. Къде е сега? Какво ли си мисли? Какво е настроението му? Дали ще избере в живота си доброто, или ще се окаже рецидивист?

— Мисля, че времето ще покаже. Надявам се, че за доброто на всички ни – нали дадох дума на Хауърд за това – ще избере доброто.

Тя взе чашата с чай, после я остави отново на линийката, без да отпие.

— Аз го мразех. Презирах го. Но сега си мисля, че постъпих с него прекадено жестоко. Дори за толкова зъл човек, какъвто беше. Дори… като се вземе предвид какво стори на мен и на теб.

Пендъргаст обмисли няколко отговора, но реши, че нито един няма да е подходящ.

— Ти го направи такъв, какъвто беше – продължи тя с тих глас и очи, впити в огъня. – Той ми разказа за Събитието.

— Да – отговори простичко Пендъргаст. – Беше глупава, детинска грешка. Всеки ден съжалявам за нея. Ако бях знаел, никога не бих го накарал да влезе в този ужасен уред.

— Не това ме тревожи. Измъчва ме това, че въпреки всичко направи опит да се измъкне от мрака, в който прекара толкова години. Създаде Халсиън. Той трябваше да е неговото убежище от света, мястото, където можеше да се чувства в безопасност. Също така си мисля, че го направи, за да осигури на света безопасност от самия себе си. Но направи грешката да се влюби в мен. А аз… аз бях погълната от жаждата за отмъщение.

Внезапно тя погледна Пендъргаст право в очите.

— Нали разбираш, че двамата сме двете страни на една монета. Ти отчасти направи от Диоген чудовището, което той беше. А сега аз унищожих добрия човек, който се опитваше да стане.

— Наистина ли смяташ, че ти е казал истината? – нежно попита Пендъргаст. – Че те обича? Че е напуснал пътя на злината и извратеността?

Констънс си пое дълбоко дъх.

— Той остави зад гърба си своето зло „аз“, дотолкова, доколкото е могъл. Не мисля, че някога ще се освободи напълно от него. Не изцяло. Да: обичаше ме. Излекува ме, спаси ми живота. Щеше да го направи дори да не се бях съгласила да остана на Халсиън. Дните, които прекарахме заедно… не би могъл да направи такива неща, да каже такива неща, ако не е бил дълбоко влюбен.

— Разбирам. – Пендъргаст се поколеба. – Прости моята прямота, но какви… ъъъ… неща сте правили?

Констънс направо замръзна на стола. Известно време не отговори. Когато го направи, почти шепнеше:

— Алойшъс, надявам се да разбереш, че искам тържествено да ми обещаеш повече никога да ми задаваш този въпрос.

— Разбира се. Прости моята недискретност. Последното, което искам, е да любопитствам или да те унижавам по някакъв начин.

— Всичко е забравено.

— Има нещо, което Диоген ми каза малко преди да дойдете.

— Да?

— Отбеляза, че моят син… нашият син трябва да е нещо повече от галион на далечен и таен манастир. Той е и момче, а момчетата имат нужда от своите родители, не само от последователи сред вярващите в краката си.

— Посещавала си го – отбеляза Пендъргаст.

— Да. И знаеш ли какво: монасите дори не пожелаха да ми кажат неговото религиозно име. Казаха, че е тайна, която може да знаят само посветените и за нея не бива да се говори на глас. – Тя поклати глава. – Той е мой син… обичам го… а дори не зная това име.

Сега дишаше по-учестено.

— Взех решение. Ще отида при него.

— На посещение?

— Ще живея с него. В манастира.

Пендъргаст бавно остави книгата настрана.

— Искаш да кажеш, че ще напуснеш „Ривърсайд Драйв“?

— Защо не?

— Защото… – Пендъргаст беше затруднен. – Защото ние имаме…

Констънс рязко стана на крака.

— Алойшъс, какво точно имаме?

— Изпитвам дълбока загриженост за теб.

— А аз… аз те обичам. Обаче онази нощ в странноприемницата „Капитан Хъл“ ти ясно ми даде да разбера, че не отвръщаш на моите чувства.

Пендъргаст понечи да се изправи. Но отново седна. Прокара бавно ръка по челото си и докато го правеше, почувства, че пръстите му треперят.

— Аз… Констънс, аз също те обичам. Но трябва да разбереш… Не мога да си позволя да те обичам по този начин.

— Защо не?

— Констънс, моля те.

— Защо да не можеш, за бога?

— Защото би било погрешно. В много отношения. Констънс, повярвай ми. Аз съм мъж и изпитвам същите чувства като теб. Но аз съм твой попечител. Не би било удоб…

— Удобно? – засмя се тя. – Откога ти пука за благоприличието?

— Не мога да преодолея възпитанието си. Системата от ценности и нрави, насаждани у мен през целия ми живот. Освен това разликата в годините между нас.

— За стоте години разлика ли намекваш?

— Не, не. Ти си млада жена, докато аз…

— Не съм млада жена. Аз съм жена, която е живяла много по-дълго, отколкото ти някога ще можеш. Опитах се да потисна тези нужди, тези желания, които всеки човек изпитва. – Сега гласът й стана отново тих, почти умолителен. – Алойшъс, не разбираш ли това?

— Разбирам, но… – Пендъргаст беше крайно объркан и не успяваше да си подреди мислите. – Не съм много добър в това. Боя се, че ако… имаме връзката, която ти предлагаш, нещо ще се обърка. Аз повече няма да мога да бъда човекът, от когото се възхищаваш, когото уважаваш като твой попечител, като твой защитник…

Последва дълго мълчание.

— Ами това е – каза тихо Констънс. – Не мога да остана тук. Като знам онова, което знам, казвайки това, което казах – би било непоносимо да остана да живея под този покрив. – Тя си пое толкова дълбоко дъх, че потрепери. – В полунощ има полет на „Еър Франс“ до Делхи. По-рано днес си запазих билет. Бих те помолила да направиш нужното, а аз ще говоря с Проктър да ме откара до летището.

Пендъргаст беше смаян.

— Констънс, почакай малко. Това е толкова неочаквано…

Тя го прекъсна и заговори бързо е треперещ глас:

— Моля те, просто направи нужното, а през това време аз ще си събера нещата.

Час по-късно двамата стояха под портика и чакаха Проктър да докара колата. Тя носеше палто от вълна на викуня[62], а дамската чанта модел „Бъркин“ от „Ермес“ – подарък от Пендъргаст – висеше на рамото й. Светлината на фарове се плъзна по фасадата на къщата. Минута по-късно се появи и големият „Ролс-ройс“. Проктър слезе от него, за да качи нещата на Констънс в багажника. Лицето му беше безизразна маска, докато й отваряше задната врата.

Тя се обърна.

— Има толкова неща, които бих искала да кажа, но няма да го направя. Сбогом, Алойшъс.

Пендъргаст също имаше хиляди неща за казване, но в този миг не можеше да намери нужните думи. Чувстваше, че си отива част от самия него. Въпреки това беше безсилен да направи каквото и да било. Все едно беше пуснал двигател, който, веднъж заработил, не можеше да бъде спрян.

— Констънс – успя най-накрая да промълви, – няма ли нещо, което бих могъл да направя или кажа…

— Можеш ли да ме обичаш така, както аз искам? Така, както имам нужда да го правиш?

Той не отговори.

— Значи отговори на своя собствен въпрос.

— Констънс… – започна отново Пендъргаст.

Тя сложи пръст на устните му. После дръпна ръката си, целуна го и се качи на колата, без да каже и дума повече.

Проктър затвори вратата, върна се зад волана и подкара бавно по автомобилната алея. Пендъргаст вървя след колата чак до „Ривърсайд Драйв“. Оттам гледаше как постепенно изчезва сред останалите превозни средства. Докато стоеше и гледаше – неподвижна черна фигура в мрака, заваля сняг и покри светлата му коса. Той дълго остана неподвижен и когато снегът се усили, фигурата му бавно започна да изчезва в сумрака на бялата зимна нощ.

Авторите благодарят на Патрик Алоко и Дъглас Чайлд за помощта им по въпроси, свързани с авиацията, в романа.