Обсидиановата стая

38.

В продължение на много години Диоген Пендъргаст беше поддържал педантично четири различни и напълно изградени самоличности. За него те в определена степен се бяха превърнали в истински, защото му позволяваха да се превръща в друг човек. Човек, който може да играе различна страна от неговата сложна личност. Възможността да влиза в различни самоличности беше нещо като изпускателен клапан – бягство от неговото собствено измъчено и сложно „аз“.

Изграждането, развитието и управлението на тези самоличности беше забавно. В тази дигитална епоха създаването на нова самоличност от време на време се превръщаше в предизвикателство, обаче веднъж завършено, поддържането на дигиталните следи не беше трудно. За това, разбира се, беше нужно нещо повече от работа с компютъра: то изискваше и физическото му присъствие. Да поддържа своите двойници „пресни“ и заети, с видим и плодоносен живот, без подозрителни празнини, отнемаше голяма част от времето му. Това заедно със създаването на Халсиън беше осигурявало лъвския дял от интереси и забавления в живота му. Две от неговите самоличности бяха „паркирани“ (по липсата на по-точна дума) в Съединените щати, другата в Източна Европа, където беше по-лесно да купиш и да поддържаш анонимност. Наскоро беше позволил на тази самоличност да „заспи“, защото повече нямаше нужда от нея.

Беше изгубил любимата си самоличност на Хюго Мензес, куратор в Нюйоркския музей по естествена история, по време на събитията, чийто апогей беше случилото се горе на вулкана Стромболи. Той дълбоко съжаляваше за тази загуба: Мензес беше първият му двойник и Диоген бе посветил огромни усилия на неговата поддръжка – изтъкнат сътрудник в голям музей. Разбира се, след Стромболи му се беше наложило да съсредоточи вниманието си в продължение на няколко месеца само върху това да оцелее. Но сега, когато вече беше здрав, успя да посети отново двете останали фалшиви самоличности и да се увери, че са наред, обновени и ненарушени, снабдени с подходящи обяснения за своето отсъствие, докато се е възстановявал.

Петру Лупей беше оцелялата самоличност с най-дълга продължителност. Сега обаче другата щеше да се окаже от особена полза за него. През последните единайсет години между другото беше и Уолтър Лейланд, лекар, живеещ в Клюистън, Флорида, на южния бряг на езерото Окичоби. Клюистън беше достатъчно далеч от такива големи населени места като Палм Бийч и Маями, за да може лесно да поддържа измислицата си. В резултат на своите проучвания имаше големи познания по медицина. Доктор Лейланд беше ерген, имаше частен кабинет и се грижеше за малък брой богати клиенти. Прекарваше по-голямата част от времето си в чужбина, дарявайки своя труд на „Лекари без граница“. В резултат беше уважаван член на общността в Клюистън, макар и рядко виждан. Най-забележителното обаче беше как професионалната общност бе приела на доверие неговите почтени намерения. В съответствие с това си беше уредил цяла история от акредитации: следването в медицинското училище, специализацията по патология, като член на Обществото по криминологична патология. Това му позволяваше при определени обстоятелства да действа като патолог консултант за окръг Хендри.

Целта на тези му действия беше да получи неограничен достъп до различни институции, съоръжения и лекарства, нужни за съответните му занимания – например отърваването от трупове, чието съществуване можеше да се окаже застрашително в даден момент. Макар да бе зарязал това хоби, аватарът на доктор Уолтър Лейланд отново щеше да се окаже полезен.

Щатският закон във Флорида позволяваше на осъдените на смърт затворници да изберат метода на своята екзекуция: електрически стол или смъртоносна инжекция. Лушъс Гери беше избрал инжекцията. Това правеше нещата по-лесни за Диоген.

Когато се приближи към главния вход на Щатския затвор на Флорида в Пахоки, ограден от редици евтини зелени палми, беше осем без четвърт вечерта. Носеше тъмен костюми и останалите елементи на дегизировката: прошарена коса, кафяви контактни лещи и памучни подплънки в бузите, които бяха нужни за съживяването на доктора по медицина Уолтър Лейланд. На пътническата седалка до него лежеше лекарската чанта, а белегът на бузата му беше грижливо замаскиран със сценичен грим. Брадата вече я нямаше, защото Петру Лупей и доктор Лейланд бяха гладко избръснати. Показа документите си на пазача, който ги сравни със списъка в компютърния терминал на караулното помещение.

— Добре дошли отново, доктор Лейланд. Отдавна не съм ви виждал.

— Бях в чужбина. Епидемията от ебола.

Пазачът кимна, а по лицето му се изписа смущение.

— Докторе, предполагам, че знаете къде да отидете и няма нужда да ви показвам?

Диоген наистина знаеше къде да отиде.

Работата на патолога на окръг Хендри беше да аутопсира труповете на екзекутираните престъпници и да подписва техните смъртни актове. Другото по-рядко задължение на патолога беше сам да поставя смъртоносните инжекции, когато щатският палач не е на разположение. Преди няколко години, когато един осъден на смърт затворник беше изразходвал своите обжалвания и бе включен в плана на екзекуциите, окръжният патолог, някой си доктор Колфийтър, беше помолил Диоген, който по това време пребиваваше в Клюистън в самоличността си на Уолтър Лейланд, да му асистира в „стаята на смъртта“ като консултант патолог.

Това беше развитие, което при създаването на самоличността на Лейланд Диоген не бе имал предвид. Беше доволен да окаже поисканата услуга, благодарейки за капризите на съдбата, подхвърлила му този възможност, която той никога не би могъл да нагласи.

Опитът се беше оказал крайно интересен. За първи път Диоген участва законно в смъртта на друго човешко същество с насърчението и помощта на държавата. След това той изрази готовността си да помага на доктор Колфийтър, ако има нужда от неговите умения. През следващите години участва в още три екзекуции, в две от тях непосредствено.

Тази вечер обаче както щатският палач, така и доктор Колфийтър бяха възпрепятствани да участват в смъртта на Лушъс Гери. Палачът беше извикан заради извънреден случай в семейството, а доктор Колфийтър имаше симптоми на апендицит – разбира се, и двете произшествия бяха нагласени от Диоген. Затова властите във Флорида, както винаги настояващи екзекуцията да бъде извършена навреме, бяха потърсили услугите на доктор Уолтър Лейланд.

Доктор Лейланд остави наетата кола в паркинга за служители, след това мина край будката на охраната и влезе в същинския затвор. Районът на смъртниците беше отделна част в блока с техните килии и включваше помещението за екзекуции. Тук охраната не беше толкова строга, като се има предвид колко много цивилни – хора от медиите, семействата на жертвата и осъдения – минаваха през тази врата. Провериха отново документите на Диоген на един вътрешен пост и го пуснаха първо през една, после през втора стоманена врата. Помещението за смъртоносните инжекции беше вдясно, а това с електрическия стол – вляво. Диоген пое по десния коридор.

Във Флорида екзекуциите минаваха като по часовник. Той провери своя. Сега осъденият вече е изял последната си вечеря. Бил посетен от началника на затвора и ако е поискал – от свещеник. Вече е съблякъл дрехите си и е облякъл болнична нощница.

Вероятно лекарят на затвора доктор Лебронк точно в този момент закача ЕКГ електродите за гърдите на Лушъс Гери.

Диоген мина край двете отворени врати на мястото за зрителите. Роднините на жертвата и роднините на осъдения имаха отделни помещения за гледане. Забеляза, че в помещението за роднините на жертвата вече има десетина човека, докато това за близките на осъдения беше празно.

Мина през една вътрешна преграда в малко помещение, където се приготвяха смъртоносните инжекции. Една врата в далечния му край водеше в помещението за екзекуции. Началникът на затвора, двама надзиратели и лекарят на затвора доктор Лебронк бяха в близкото помещение, което миришеше лошо.

Началникът кимна на Диоген.

— Доктор Лейланд, благодаря, че се отзовахте, без да сме ви предупредили навреме.

Диоген се здрависа с него.

— Просто си върша работата.

Колегата му доктор Лебронк попи с носна кърпа потното си чело и на свой ред се здрависа с него. Както повечето работещи в съдебната система на Флорида, Лебронк беше убеден привърженик на смъртното наказание. Но когато станеше дума на практика да подпомогне изпълнението на присъдата, той се спаружваше като препикано мушкато.

— Крайно ненормално – каза той. – Имам предвид, че нямаме екип за екзекуцията.

— Обектът подготвен ли е? – попита Диоген, свали бяла престилка от редица закачалки и я облече. От мига, в който осъденият излезе от килията си за последен път, той или тя се нарича „обект“ през останалата част от процедурата.

Лебронк кимна.

— Обикновено не разрешаваме провеждането на екзекуции само с един член на екипа – обясни началникът. – Нали разбирате, правим го за душевното спокойствие на екипа палачи, а не от някаква загриженост за обекта. Обаче нашият доктор Лебронк тук не се чувства готов за задачата. Надявам се, че вие няма да сметнете това за прекалено… неудобно – продължи той, стрелвайки със смразяващ поглед затворническия лекар.

Диоген разбра подтекста на казаното. По протокол трябваше да има на разположение двама палачи, всеки от които щеше да инжектира смъртоносния коктейл в инфузионната система. Само една от тези системи влизаше във вените на осъдения, а другата стигаше до пликче за еднократна употреба. По този начин хората, на които беше възложена екзекуцията, можеха да се утешават, че има вероятност да не са убили наистина друго човешко същество. Това беше психологията на екзекуционния взвод: на един от стрелците даваха халосен патрон, а на останалите истински муниции.

— Няма да е проблем – отговори Диоген, като внимаваше да вложи в гласа си оттенък на мрачна решителност и да отстрани всяка нотка на нетърпение от него. Той остави лекарската си чанта на близката маса. – Трябва да бъде въздадена справедливост. Освен това всички знаем колко обича губернаторът екзекуциите да бъдат изпълнявани навреме. Би било нехуманно за всички участници да бъде пренасочена.

— И аз мисля така – кимна началникът на затвора. – Ако сте готов, можем да започваме.

Диоген погледна часовника си. Той показваше точно осем и половина.

— Готов съм.

Началникът се обърна и даде сигнал на надзирателите, които излязоха от помещението. Диоген знаеше, че отиват да вземат Лушъс Гери и да го доведат в „стаята на смъртта“.