Обсидиановата стая

13.

Констънс се събуди от звуците на музика. Седна в леглото и отметна завивките настрана. Беше сънувала музика. Но коя пиеса? Стори й се пълна с копнеж, патос и ненужна страст.

Тя стана и мина от спалнята в малката си библиотека. Реши, че трябва да сложи край на този късен следобеден сън. Въобще не беше в нейния стил и не искаше да се превърне в навик. Подобно поведение – прекомерно или необичайно спане – беше, поне така подозираше, проявление на нейната скръб.

Въпреки всичко онова, което чувстваше в момента, не беше скръб или поне не точно. Не можеше да каже точно каква смесица от чувства я изпълва, освен че са сложни и противоречиви.

Беше възнамерявала да прекара сутринта, като пише в дневника си. Вместо това се зае да превежда и преписва някои от Катуловите стихотворения. После по някаква причина, която така и не можа да разбере, няколко стихотворения от сборника на Маларме „Поезия“[14]. Стилът на Маларме беше прословуто труден за сполучливо превеждане на английски и накрая, след като се умори, тя се обърна към музиката.

Откакто бе „отишла под земята“ – както го наричаше в съзнанието си – слушаше струнните квартети на Шостакович и особено третия. Финалната част й напомняше за Мадлин Ашър от разказа на По[15] с нейния каталептичен пристъп на жив мъртвец[16]. В известен смисъл Констънс също като Мадлин се чувстваше жива погребана, защото живееше в самоналожено изгнаничество под манхатънските улици. Неспокойните, тревожни дисонанси подхождаха на нейното настроение. Скръбта в тях отразяваше нейната собствена.

Обаче днес следобед взе Брамс вместо Шостакович: по-точно неговите трио за пиано. Те също бяха сложни и философски, но и пищни, красиви и без тази дълбока тъга на Шостакович.

Докато слушаше, я обзе странна сънливост и тя отиде в спалнята с намерението да сложи глава на възглавницата само за десетина минути. Вместо това бяха минали три часа: беше осем вечерта и госпожа Траск вече щеше да е оставила храната й за деня във вътрешния асансьор. През деня, вместо да реши да упрекне госпожа Траск за луксозните блюда напоследък, Констънс откри, че се чуди какво ли ще има на тазвечерния поднос.

Събра съдовете от снощната вечеря, взе фенерчето и полупразната бутилка вино и тръгна по коридора към тайния вход за апартамента си. Натисна отключващия лост, скритата каменна врата се завъртя и откри входа към помещението, пълно с японски гравюри върху дърво. И замръзна в шок.

На пода, точно пред нейната скрита входна врата, стоеше ваза от гравирано стъкло с едно-единствено цвете в нея.

Ръцете на Констънс се разтвориха и изпуснаха сребърния поднос с чиниите и бутилката вино да се стоварят с трясък на пода. Но това не беше движение, предизвикано от изненадата, а от желанието й да освободи ръцете си, за да извади италианската кама, която винаги носеше със себе си. Натисна бутона, за да изскочи острието, и започна да мести лъча на фенерчето от ляво надясно с насочена кама, докато оглеждаше наоколо.

Беше пусто. Констънс остана там и шокът отстъпи на поток от тревожни предположения. Някой е бил тук – някой беше проникнал в нейната светая светих.

Кой беше виновен за това нахлуване? Кой знаеше достатъчно, за да може да влезе в това най-лично, скрито и недостъпно от всички места на света… и какво значение би могло да се припише на цветето?

Тя се замисли дали да не хукне нагоре по стълбите колкото може по-бързо и да остави зад гърба си това тъмно мазе под мазето с неговите безкрайни мрачни помещения, гротескни сбирки и безброй скривалища. Да се втурне обратно към библиотеката и огъня, към госпожа Траск и Проктър и света на живите. Но този импулс бързо изчезна. През живота си Констънс никога не беше бягала от нещо. Освен това усещаше, че не е в непосредствена опасност: книгата с поеми, перото, цветето не бяха дело на злодей. Ако някой искаше смъртта й, лесно можеше да я убие, докато спи. Да отрови храната й или да я промуши, докато прекосява коридорите на път за асансьора.

Мислите й се върнаха на перото, което отбелязваше любовното стихотворение, скорошната бележка в полето на страницата на непознатата книга. Не, това не беше плод на въображението й: очевидно някой вече беше проникнал в нейния таен апартамент. Книгата, перото, цветето – тълкуваше ги като съобщение. Без съмнение ексцентрично, но съобщение, което, макар да не разбираше, нямаше защо да приема като заплаха.

Констънс остана неподвижна в продължение на десетина минути. Шокът избледня, последва го изпитаният страх. Трябваше да мине много повече време обаче, за да я обземе неприятното усещане, че нейното усамотение е безвъзвратно нарушено.

Най-накрая, оставяйки счупената чиния и бутилката вино на пода, след като си осигури резервно фенерче, тя излезе от стаята с японските гравюри и започна щателно претърсване на мазето под мазето. Колекция след колекция, помещение по помещение. Претърсваше в пълно мълчание, непрекъснато нащрек и за най-слабия звук или проблясък на светлинка.

Не намери нищо. Подът беше от камък или здраво утъпкана пръст, върху които никоя обувка не можеше да остави следи. Участъците, покрити с прах, изглеждаха недокоснати. Не се забелязваше нищо необичайно. Големите сенчести коридори изглеждаха както обикновено.

Когато най-накрая стигна до стълбището, което водеше нагоре, Констънс се спря. Ако човекът или хората бяха излезли от мазето под мазето, нямаше смисъл да продължава търсенето.

Сега се върна при входа към своя таен апартамент и цветето в гравираната ваза. Беше изключително красива орхидея, обаче от разновидност, която не й беше известна. Външността на устната й беше чисто бяла и с издължена форма. Вътре беше розова и почти червена близо до тичинката.

Констънс я проучва в продължение на няколко минути, а съзнанието й се рееше сред различните възможности, никоя, от които не беше вероятна или възможна. Поклати глава и се зае да събира потрошената посуда, струпа парчетата върху сребърния поднос, занесе го по стълбището до асансьора и го остави вътре, за да може госпожа Траск да го прибере. Взе новия поднос с покритата чиния, от която се вдигаше божествен аромат. До нея от сребърна кофа за шампанско, пълна с натрошен лед стърчеше увитото с ленена кърпа гърло на бутилка „Перие Жуе Фльор дьо Шампан“. Тя занесе подноса в мазето под мазето. Но вместо да се оттегли в своя частен апартамент, спря в стаята, където се съхраняваше огромната сбирка на Енох Ленг от изсушени цветя и други растения. Тук, след като остави подноса с кофата за шампанско на едно антикварно бюро, тя провери в няколко енциклопедии, посветени на орхидеите. Докато работеше, очите й се стрелкаха към бутилката шампанско и по силата на прищявка я извади от леда, отвори я и си сипа малка чашка.

Въпреки щателното претърсване на прашните томове, не можа да намери цвете, подобно на оставеното за нея. Тези книги бяха на половин столетие и без съмнение през изминалите години бяха отгледани или открити нови орхидеи.

Тя продължи към апартамента си и затвори каменната врата зад гърба си. Влезе в малката библиотека, седна зад бюрото си, наля си още една чаша шампанско и включи лаптопа, който благодарение на рутера, инсталиран в мазето, имаше ограничен достъп до интернет.

Отне й петнайсет минути, за да открие точното съответствие. Цветето беше новооткрит вид орхидея, обитаващ Хималаите. Била намерена по тибетско-индийската граница.

И я наименували Cattleya constanciana.

Констънс се вторачи в името. Това беше лудост. На нея ли е била наречена? Невъзможно: трябва да е просто съвпадение. И все пак: мястото, където е била намерена… и това ли беше съвпадение? Не беше далеч от тибетския манастир, където сега живееше скрито нейното дете. А орхидеята е била открита, описана и наименувана само преди шест месеца. Но не се посочваше кой е откривателят.

Тя продължи проучването си и най-накрая попадна на оригиналната бележка в списание „Орхидеен преглед“, публикувано от Кралското орхидеено дружество. Под откривател беше отбелязано само: анонимен.

Била е наречена на нея. Имаше прекалено много съвпадения, така че не можеше да има друго обяснение.

Тя загаси лаптопа и остана напълно неподвижна на стола. Трябваше да докладва за това нахлуване на Проктър. Въпреки това, колкото и странно да изглеждаше, не желаеше да го направи. Проктър нямаше да го приеме добре – нахлуване в къщата под негова охрана. Той беше груб инструмент. А това положение, каквато и да беше точната му същност, изискваше повече финес. Констънс беше уверена в своята способност да се справи с всичко, което може да се изправи на нейния път. Не й липсваха средства за самозащита: беше се справяла и с много по-големи заплахи от тази. Нейната собствена склонност към неочаквано и резултатно насилие беше най-добрата й защита. Само да беше Алойшъс тук: той щеше да разбере какво става.

Алойшъс. Осъзна, че беше минал почти час, без непрекъснато да мисли за своя попечител. А сега, когато си спомни за него, не почувства същата пронизваща скръб. Може би най-накрая беше започнала да се приспособява към неговата смърт.

Не, няма да докладва за това на Проктър. Поне засега. Тя беше в свои води: знаеше още дузина други места в тези огромни подземни пространства, още по-тайни места, където би могла да се оттегли. Обаче някакво шесто чувство й подсказваше, че няма да е нужно. Случилото се беше нахлуване… но не се усещаше като посегателство, а като нещо друго. Не беше сигурна точно какво… но по много странен начин усещаше в това време на отчуждение и ужасна самота, че споделя своето лично изгнание с един вид сродна душа.

Тази нощ, когато най-накрая си легна, се погрижи да дръпне резето на каменната врата, която водеше в стаята с японските гравюри. Прояви предпазливост и сложи резето и на вратата към своята спалня, остави и камата „Маниаго“ подръка. Преди да свърши всичко това обаче, внесе красивата орхидея и нейната също толкова красива ваза в апартамента и ги сложи в края на бюрото си.