Обсидиановата стая

49.

След пика на трафика от хотел „Сетай“ до Баптистката болница в Маями, една от най-големите болници в Южна Флорида, се пътуваше около час с кола. Петру Лупей паркира наетата кола в един съмнителен гараж на около триста-четиристотин метра от нея, спирайки на сумрачно място зад стоманената колона, която закриваше зрителното поле на охранителната камера. В колата съблече елегантния костюм на Петру Лупей и внимателно го сгъна на седалката. След това извади дрехите на доктор Уолтър Лейланд. Навлече небрежните панталони в цвят каки, синята риза и полиестерната вратовръзка на патолога, която завърза хлабаво. Върху тях сложи бялата престилка. Баджът с името беше захванат за ревера й. Пъхна в единия джоб портфейла с шофьорска книжка, издадена от Флорида, и съответните кредитни карти на доктор Лейланд, а в другия пусна телефона на патолога. Извади два памучни тампона от лекарската чанта, която лежеше на седалката до него и ги пъхна в устата си между горните венци и бузите, за да осигури характерното за Лейланд бузесто лице. Накрая свали сините лещи на Лупей и ги смени с кафявите на лекаря. Поръси с бяла сценична пудра косата на Петру, променяйки я от светлокестенява в прошарена.

Докато сменяше самоличностите, Диоген изведнъж изпита тъга, че така внимателно създаденият и дълго отглеждан доктор Уолтър Лейланд от Клюистън, Флорида, скоро ще срещне смъртта си. Донякъде беше като смъртта на добър приятел. Налагаше се да прави жертви. А и между другото, никога не беше обграждал самоличността на Лейланд с грижите, които беше осигурявал на Хюго Мензес, да речем, или на Петру Лупей. Всъщност Лупей беше неговият шедьовър – напълно необорим, невъзможен за проследяване, изцяло истински, с действителен номер за социално осигуряване, старателно разработен и изграден: името, зад което беше решил да се крие до края на живота си.

Лейланд грижливо прибра дрехите и обувките на Петру Лупей в свръхголямата лекарска чанта. Върху тях сложи тясна кутия от неръждаема стомана, в която се съхраняваха хирургическите инструменти на добрия стар лекар, кутийка за контактни лещи и малко шише със сценична боя за коса заедно с очилата и портфейла на Лупей.

Освен всичко друго в чантата имаше и малък контейнер за пренасяне на човешки тъкани.

Скоро колата щеше да предизвика голям интерес у полицията. Беше наета от доктор Лейланд и неговото ДНК щеше да е навсякъде из нея. Нищо не можеше да направи. Взетите проби за ДНК от колата щяха да съответстват на доктор Лейландовите, както и взетите отпечатъци. Сравняването на ДНК-то и пръстовите отпечатъци щеше да стигне само дотук, защото случаят щеше да се окаже решен много бързо. Втори човек на този свят имаше същото ДНК като на доктор Лейланд и той се казваше Диоген Пендъргаст. За съжаление неговото ДНК беше в базата на ФБР. Но това второ търсене вероятно нямаше да бъде проведено, щом веднъж успееха бързо да установят самоличността на Лейланд. Дори и да го проведат обаче, Петру Лупей се беше погрижил старателно да не им оставя официални данни за своето ДНК. Нищо в колата не можеше да бъде свързано с него.

Прекрасно!

Затвори чантата и излезе от гаража по предварително разузнат маршрут. Той щеше да осигури заснемането на доктор Лейланд от охранителните камери, разположени в периметъра на болницата. Още веднъж си помисли, че колкото по-бързо свърши с това, толкова по-добре.

Пое надолу по Югозападна деветдесет и четвърта улица, прекоси потъналия в зеленина болничен двор и скоро се озова пред главния вход. С Баптистката болница бяха свързани близо две хиляди лекари, затова не се боеше, че някой може да се усъмни в него. Вече се беше погрижил разрешителното му да бъде одобрено – проста работа за всеки лекар във Флорида с препоръки и минимални хакерски умения. Прокара магнитната лента на баджа през четеца под внимателния, но дружелюбен поглед на охраната и влезе в просторното фоайе. След като предварително се беше запознал с разположението в болницата, той закрачи енергично покрай множество камери към асансьорната ниша, придавайки си делови вид. Качи се на асансьора за спешното отделение. На този етаж имаше и няколко операционни зали.

Лейланд знаеше, че всеки непознат лекар, който влезе в спешното, ще бъде разгледан внимателно и може би спрян от някоя сестра, макар и с дружелюбното: „Докторе, мога ли да ви помогна?“. За да намали тази вероятност, преди да влезе в отделението, се отправи към операционните и използва баджа, за да отвори вратата на съблекалнята. Там срещу редицата шкафчета намери онова, което търсеше: автомат за операционни работни комплекти, голям колкото гигантска кантонерка. Той прокара баджа през четеца и предната стъклена вратичка се отвори, позволявайки му да си избере нужния размер. След това бързо облече панталона, туниката и си сложи шапката. Сега вероятността някой да се усъмни в него беше значително по-малка.

Оттам се отправи надолу по коридорите към предварително избрания склад. Беше изработил точен времеви план на цялата акция. Отново сполучи да влезе с помощта на баджа. В това помещение нямаше охранителни камери, нито в коридора, успореден до него – това беше съдбоносно за неговия план.

Извади кутията с операционните инструменти и остави лекарската си чанта на една лавица в задната част, скривайки я зад няколко кутии. После пъхна кутията под колана на панталона си, скрит под операционния екип. След това излезе от склада и тръгна към спешното отделение, използвайки отново баджа си, за да влезе. Трябваше да признае, че охраната в Баптистката болница беше всеобхватна заради нейните размери и местоположението й в район с висока престъпност. В този случай обаче тя беше негов приятел. Разбира се, стига да не се случеше нещо неочаквано. Решаващо за неговия план беше и обстоятелството, че човек трябваше да прокара баджа си през четеца на влизане в района с ограничен достъп, но не и на излизане.

Движейки се енергично, погледна часовника си. Осъзнаваше нарастващото и нездравословно вълнение, което сега нямаше време да потисне напълно. Ако ще го правя, най-добре е да стане бързо… Макар в спешното отделение да нямаше охранителни камери, съотношението между пациенти и сестри беше три към едно – една сестра на трима пациенти, затова не можеше да рискува да влезе просто така в стаята на някой от болните, защото дежурната сестра със сигурност щеше да го последва, питайки се кой е той и какво прави. Трябваше да благодари на бога за регламентираните от профсъюзите почивки. Сестрата току-що беше взела своята, за което той знаеше предварително.

Мина бързо край сестринското помещение и влезе в единичната стая, където лежеше осемдесет и две годишната пациентка Фредерика Монтоя в последен стадий на деменция и застойна сърдечна недостатъчност. На таблицата с данни, която висеше на таблата на леглото, беше сложен печат: „Не съживявай!“. Никой нямаше да долети, когато системата за наблюдение на жизнените показатели подаде сигнал, но все пак щяха да дойдат достатъчно скоро, затова трябваше да работи много бързо.

Старата жена беше на прага на смъртта. Значи Констънс, дори да знаеше какво ще направи, не можеше да възрази на неговите действия.

Влезе в стаята и затвори вратата. Пациентката лежеше на леглото в безсъзнание, свързана с апарат за дишане. Беше очевидно, че умира, макар да не бързаше. Нейните жизнени показатели, които се виждаха на монитора в дъното, бяха слаби, но стабилни.

Диоген бързо отвори кутията с хирургическия комплект, извади игла и вкара в инфузията внимателно пресметната смъртоносна доза морфин. Въздействието на обезболяващото на практика щеше да е мигновено, затова се зае с работата, без да я чака да издъхне. Дръпна завивките, обърна я на една страна, разтвори нощницата и бързо направи срез в долния край на гръбнака. Работеше много внимателно и бързо. Докато действаше, жизнените й показатели започнаха да стават колебливи и по времето, когато извади cauda equina, вълнообразната линия стана равна и задейства цяла поредица предупредителни сигнали. Диоген бързо пъхна „конската опашка“ в стерилна епруветка и я запечата, а после я прибра в хирургическия комплект.

Преди да успее да започне втората част на своя план обаче, вратата се отвори – ужасно жалко, че не можеха да се заключват – и влезе не сестра, а лекар. Мъжът се спря, попивайки сцената – мъртвата жена, легнала на една страна, кървавия срез и след това нададе вик, втурвайки се към Лейланд в инстинктивен ужас:

— Докторе, какво, за бога… – Викът на лекаря бе прекъснат от забития нагоре в гърлото му дълъг скалпел. Лейланд отскочи назад и едновременно му преряза гърлото, като дори успя да избегне изригналата кръв. Лекарят рухна на земята със затихващо гъргорене. Без да губи време, Лейланд хвърли поглед към баджа с името му, изтича до вратата и погледна навън. По коридора бързаше сестра в отговор на сигнала.

— Сестра, с доктор Грейбън поехме нещата в свои ръце. Няма нужда от вашата помощ – каза й той. – Това е случай, неподлежащ на съживяване. Скоро ще свърши. Моля, нека й осигурим нужното достойнство.

После леко затвори вратата.

Разполагаше с неочаквана възможност, която не биваше да изпуска. Обърна лекаря по корем. Хвана тъканта на бялата престилка и я сряза със скалпела. След това направи същото с ризата и разголи гърба на мъжа. Имаше нещо в неговата белота и извивка, което го възбуди, предвкусвайки, че ще го среже. Опипа гръбначния стълб и знаейки къде трябва да направи среза, заби скалпела и го изтегли надолу само от едната страна на гръбнака, както трябваше, за да може под ъгъл да стигне до cauda equina.

От среза потече кръв, но не много, което улесни работата му. Отвори долния край на гръбнака и издърпа „конската опашка“, наречена така заради масивния сноп нервни влакна, който приличаше на връзка от хиляди сиви косми.

Неочакваният втори екземпляр щеше много да помогне. Не беше имал намерение да убие младо и здраво човешко същество, но не можа да го избегне. Сега щеше да разполага с голямо количество материал, с който да работи, което не само щеше да направи формулата безопасна, но и да позволи завършването й за много по-кратко време.

Напъха снопчето тъкан в епруветката при другата и се захвана да замаскира убийството. Използва скалпелите си, за да среже гърлото на лекаря още няколко пъти, обезобрази лицето му, след това наряза гърба му на ивици, за да скрие среза. Кой можеше да са помисли, че този тип има толкова кръв във вените си… Продължи да съсича торсовете на двете жертви със скалпелите, като ги обръщаше насам-натам много внимателно, за да не се изпръска с кръв. Правеше всичко възможно срезовете да изглеждат като нанесени от луд човек. Чувството, че скалпелът е в плътта: първо съпротивата, усещането после за внезапно поддаване, кървавите пръски, които бързо намаляваха. Чувстваше се разочарован, че не може да се бави, за да се наслади напълно, но времето ужасно го притискаше.

Свърши прекалено бързо. Когато погледна часовника си, установи, че е постигнал всичко, което искаше, за по-малко от деветдесет секунди.

Разхвърля скалпелите, изправи се и огледа живата картина с критичен поглед. Беше великолепно шокираща, злокобна и отвратителна: навсякъде имаше кръв – по снежнобелите завивки, линолеума, по стените. Очевидно дело на луд. И нито капка по самия него. Наистина забележително.

Пооправи се, отиде при вратата, отвори я и се измъкна навън, затваряйки я зад гърба си. Ето я и сестрата, която продължаваше да стои в коридора, несигурна и загрижена.

— Сестро – каза Лейланд, – почакайте тук, докато ви повика доктор Грейбън. Той е все още при пациентката и не иска да бъде безпокоен. Няма да се бави много.

— Да, сър.

Бавно мина през вратата и излезе от спешното отделение. Предстоеше всяка секунда да бъде вдигната тревога, така че доктор Уолтър Лейланд нямаше достатъчно време да излезе от болницата. Обаче дори и да успееше, вече беше записан от дузина охранителни камери.

С пружиниращи крачки Лейланд зави зад един ъгъл, после зад втори и точно се вмъкваше в склада, където го очакваха дрехите на Петру Лупей, когато беше подаден сигналът за тревога.